Оз: Великият и могъщият

Оз: Великият и могъщият e поредният холивудски филм, в който трейлърът не подготвя зрителите много добре за това, което ще видят.  След като в продължение на два-три месеца бях изгледал няколко пъти трите минути разпокъсани и разхвърляни сцени с всякакви видове говорещи, подскачащи, летящи и танцуващи животни, птици и джуджета, няколко различни вида облаци и бури, три-четири натруфени във всякакви рокли и украшения млади жени, гледащи ту много наивно, ту много игриво и интригуващо, и ту на фон, ту на преден план хитрата усмивка на Джеймс Франко, бях готов за… ами, добре, не чак нещо твърде кичозно, но все пак твърде претрупано, схематично и несвързано.  Не можех да си представя какво може да има между отделните сцени от трейлъра, какво може да ги свърже в нещо смислено – а се оказа, че вълшебството, което ги свързва, се описва с една дума: приказно.

Да, това е приказка – нито повече, нито по-малко.  Приказка, която започва в един познат и скучен свят, но бързо прескача в една страна на красиви цветя и усмихнати хора.  Приказка, в която хората, които срещаш всеки ден, са почти същите, но не съвсем.  Приказка, в която един панаирджийски фокусник обещава, че ще се промени, ако оживее, и веднага получава поръчение, за което не само, че не е мечтал, а дори и сега и не иска да мечтае и повярва.  Приказка, която събира на едно място добра вълшебница, зла магьосница, бързосъхнещо лепило, джобно ножче, летяща маймунка, порцеланово момиче, острозъба пакостлива речна фея и сценична машина за пушек.  Приказка, за която много добре знаеш как ще свърши, но все пак затаяваш дъх, за да разбереш точно как ще се стигне дотам – а не са ли тези най-хубавите?

Да, Оз: Великият и могъщият е детска приказка, в която сюжетът е леко наивен и, от един момент нататък, напълно предсказуем – но в същото време е филм, който леко, почти плахо, се докосна до два часа от живота ми, изпълни ги с цветове и приключения и ми ги върна като един красив спомен.  Джеймс Франко има и други изражения на лицето освен хитрата усмивка, Мила Кунис има и други тонове на гласа освен наивното обожание и страхопочитание, Рейчъл Уайз има и други маниери и движения освен игривите намеци.  Страната Оз е нарисувана много красиво и разнообразно, обитателите на различните й части са съвсем в тон с природата и пейзажите.  3D-анимацията, поне според мен, си свърши много добре работата – и когато беше основният елемент на кадрите, и когато „само“ спомагаше за придаване на реалистичност на други видове сцени; струва ми се, че в този филм имаше само два, най-много три случая на проблеми с фокусирането върху един обект и размиването на други, към които всъщност исках да гледам.  А намигванията към книгите за Оз и към прекрасния стар филм – да, и този филм започва като черно-бял – бяха съвсем на място и с много добър вкус.

Сюжетът на този филм е интересен и сам по себе си.  От една страна, това очевидно е прелюдия към Магьосникът от Оз, която трябва да подреди нещата така, както Л. Франк Баум очаква да ги намери няколко години по-късно, когато ще изпрати Дороти там – магьосниците, лоши и добри, полето от макове, пътят от жълти павета…  От друга страна, трябва да има и собствена история, собствена завръзка, напрежение, може би дори магьоснически битки и стряскащи обрати.  Да не забравяме и това, че Оз: Великият и могъщият все пак трябва да бъде подходящ и за децата, към които са насочени всички книги от тази поредица.  Е, смея да твърдя, че Мичъл Капнър се е справил много, много добре – историята му е хем разбираема и интригуваща за деца, хем приятна и интересна и за малко по-порасналите зрители; поставя героите на местата, където трябва да бъдат, но не им показва най-прекия път натам; поучава децата, но не досажда на възрастните с твърде много и твърде прозрачни нравоучения – напротив, развитието на Оз, Финли, Теодора, Еванора, Глинда и Нук е нещо, което виждаме около себе си през целия си живот.

Оз: Великият и могъщият е филм, който отдавна трябваше да излезе от Холивуд – една прекрасна вълшебна приказка за малки, големи и още по-големи деца.