Хобит: Неочаквано пътешествие

Роланд

Заснемането на Хобит беше сериозна епопея и когато Гийермо Дел Торо се отказа от режисьорския стол, положението изглеждаше доста обречено. За щастие, Питър Джаксън в крайна сметка се назландиса и се примири със съдбата си на основен двигател на Толкиновия франчайз. За съжаление, това се транслира в превръщането на без друго разтеглената в два филма история в трилогия – меко казано абсурдно решение, предвид количеството изходен материал. Роман, който не може да се мери като размер с дори една от частите на Властелина, не би следвало да се филмира в същия брой филми със сходна дължина, но аз все пак таях надежда, че Джаксън ще се справи.

Ако съдим по Неочаквано пътешествие, засега надеждите ми са по-скоро оправдани. Филмът е стабилен и динамичен – ако и пълнежът да е очевиден – и ако сценаристите са измислили достатъчно нов материал, трилогията все още може и да я бъде. Началото е частта, в която Хобит страда най-сериозно. Тъй като липсва Епичната Епика на Древното Зло и Злата му Сила от интрото на Задругата на пръстена, първите много минути на новия филм са интензивно изпълнени с хобитска идилия, която в един момент просто идва в повече. След това обаче джуджетата пеят изключителната „Over the Misty Mountains Cold“ и всичко се променя. Оттам насетне темпото се вдига и имам силното подозрение, че ако човек не знае колко материал има в книгата и какви са обстоятелствата около трилогизирането на историята, всъщност не би се подразнил от обема.

Един основен проблем на Неочаквано пътешествие е тонът му. Дали има конкретен виновник за това, не мога да кажа, но е факт, че филмът страда от определено усещане за… шизофрения. От една страна Питър Джаксън е Питър Джаксън, и човекът знае един начин да прави филми. Също така, при положение, че историята споделя свят с вече установен франчайз, рязка промяна на атмосферата е недопустима. От обратната страна на монетата обаче е тонът на книгата, който е много различен от този на Властелина. В резултат на което имаме епиката от предишната трилогия, но в комбинация с нея ни се предлагат джуджета-идиоти, които пърдят и се оригват като американски реднеци и пеят песни, докато мият чиниите. Гоблините са едновременно паякоподобните цъкащи изчадия от Задругата И полу-комични галфони с британски акцент. Троловете приличат на слоноподобното виещо нещо от Мория, но коментират как да сготвят джуджета и се карат за най-подходящата подправка. Радагаст (Силвестър МакКой) е… ами… видиотен. Хобит е изпълнен с тези дисонанси, в които Джаксън се опитва да съчетае епиката на Властелина с детския тон на предисторията. Понякога резултатът е успешен, друг път не е.

Филмът обаче има какво да предложи. Комедията всъщност е очарователна и изглежда много уютно в контекста на света. А когато епиката работи, тя работи – не по-зле от предната трилогия, макар и на моменти една идея по-позьорски. Интрото с Еребор, пещерите на гоблините, всяка секунда с Галадриел (Кейт Бланшет)… Новите членове на каста до един са разкошен избор. Мартин Фрийман прави абсолютно очарователно изпълнение като Билбо – едновременно смел, леко задръстен, но с голямо сърце, Фрийман успява да вложи огромно количество често противоречащи си качества в персонажа, и поне за мен прави най-добрия хобит във франчайза до момента. Джуджетата до един имат по някой отличителен белег. Торин (Ричард Армитидж) е типичният Смел Горд И Леко Гневен Войн, но останалите са много колоритни образи (и за двамата хубавеляци Фили и Кили съм убеден, че са гей двойка, но това може да е проекция…) и динамиката помежду им често е изключително забавна.

Качеството при старите познайници варира. Гандалф (Иън МакКелън) е леко неадекватен на моменти и се шматка като хлапе, което много го е страх да не го спипат, но в следващата секунда цепи скали с жезъла и командва групата като генерал. Като цяло не съм сигурен дали МакКелън изглежда изморен от ролята, или е засилил леката лудост, която се показваше в предишната трилогия. Другите трима от съвета – Елронд (Хюго Уийвинг), Саруман (Кристофър Лий) и Галадриел – са повече или по-малко още от същото, и честно казано и тримата леко дразнят, защото ролите им крещят ФЕНСЪРВИС. Разбира се, всяка секунда с Кейт Бланшет в нея е дар свише, и всъщност ролята й тук – на границата на твърде позьорска, но без да я пресича – е по-радваща от тази в Задругата. Саруман обаче изглежда толкова неадекватно зъл – особено на фона на това, което знаем за него от предишната трилогия – че човек се пита как тези велики пазители на света могат да са толкова слепи, че да не го хвърлят от някоя от скалите на Ломидол…

Истинската наслада от стар познайник обаче идва от Ам-Гъл (Анди Съркис). Първо, възможно е да си въобразявам, но за мен израженията му тук са много по-човекоподобни от тези във Властелинът. Второ, и по-важно, цялата сцена с гатанките и въобще цялото му участие във филма са великолепно реализирани. Шизофренията му е много по-колоритна, интеракцията с Билбо е абсолютен нърдгазъм, а финалът, в който хобитът решава да го пощади, е почти трогателен. Ключов момент в целия митос и поне за мен – най-добрата сцена във филма.

Визуално, Неочаквано пътешествие е доста… ярък. Новата технология на заснемане – за която четох достатъчно, за да имам идея какво представлява, но не дотолкова, че да мога да говоря за нея без да се излагам – води до завишен реализъм, който не съм убеден, че му е мястото във фентъзи филм, както и до някои особено размътени екшън-сцени в 3D версията. Като цяло обаче не ме разсейваше твърде много. Ефектите са на върхово ниво за Холивуд, както може да се очаква, и сцени като интрото в Еребор, битката на скалните гиганти, мините на гоблините и финалът с орлите, са безспорно много силни. Оттам насетне, Нова Зеландия си е Нова Зеландия, но визуалната естетика тук е наследена, така че не мисля, че заслужава специален коментар.

Музиката е най-слабото звено. Хауърд Шор използва познатите теми от Властелина, когато действието се развива в Графството или в сцената присъства стар познат, но извън това саундтракът не предлага нищо ново, което човек да може да изолира в съзнанието си. За мен „The Bridge of Khazad-Dum“ прави 50% от атмосферата в Мория в Задругата, и когато снимаш епично фентъзи, добрият и запомнящ се саундтрак е абсолютно задължителен. Тук музиката е просто фон. Същевременно обаче, песните на джуджетата са много силни и фактът, че изобщо присъстват във филма, беше много приятна изненада.

В крайна сметка, Хобит: Неочаквано пътешествие не може да се мери със Задругата на пръстена. Филмът започва твърде бавно, минава през напълно ненужни камеота на стари герои, прескача от епично фентъзи към детска приказка и обратно, измисля си и точи сюжетни линии, които са твърде видимо набутани само с цел да направим ОЩЕ една епична трилогия от многократно по-малко материал… и все пак нито едно от тези неща не го проваля. Ако човек отмести поглед от микроскопа и запомни, че оригиналът тук не е драматична епична история, а детска приключенска книга, забавлението е гарантирано. В крайна сметка най-големият му провал е, че не оставя кой знае каква следа в съзнанието. Дали защото просто не е достатъчно добър, или ние, зрителите, сме се преситили на подобен тип забавление, това всъщност няма значение. И все пак, Неочаквано пътешествие е първият наистина качествен фентъзи филм от Завръщането на краля насам, и дори само поради тази причина, човек задължително трябва да го гледа.

Оценка: Роланд 7.5/10

Към „Хобит“ – Рандъм >>