За ВИП-хейтърите с любов...
В този си материал, който косвено продължава темата тона няма да е тъй остър, но пък ще говоря с конкретни имена, тъй като ще си позволя да се занимая с така наречените от мен ВИП хейтъри, а именно онези писатели, които си позволяват да печелят слава на гърба на своите колеги. Преди да навляза в темата, бих искал да разгранича, че има два начина човек да спечели популярност. Едното е да създада нещо, което се харесва на хората и пленява тяхното въображение, техния разум или техните емоции. Другия вариант е да намериш нещо популярно и да започнеш да мяташ камъни по него. Този принцип е железен и действа както в политиката, така и в шоубизнеса, а също така, за съжаление и сред някои фентъзи автори, които поради своите лични неуспехи започват да търсят своята изява за сметка на свои по-успели колеги, които, къде аргументирано, къде по-неаргументирано нападат.
Тук ще споменем някои от имената на т.нар. "ВИП хейтъри", които "си позволяват да печелят слава на гърба на своите колеги" – Джордж Мартин, Робин Хоб, Тад Уилямс, Пол Киърни, Тери Пратчет, Майкъл Мууркок, Дейвид Брин, Чайна Миевил.
Хора, чиито творчески биографии са пълни с награди за фантастика и фентъзи. Творци, придобили репутацията си много по-рано от авторите, на чийто гръб гореспоменатите уж си "печелели" известността. Повечето от тези пошли печелбари са извоювали популярността си далеч преди 1997-ма, когато издателската къща Bloomsbury публикува първия Хари Потър, и много преди 2003-та, когато Knopf пуска Ерагон за широкия пазар.
Другия вариант е да намериш нещо популярно и да започнеш да мяташ камъни по него. Този принцип е железен и действа както в политиката, така и в шоубизнеса, а също така, за съжаление и сред някои фентъзи автори, които поради своите лични неуспехи започват да търсят своята изява за сметка на свои по-успели колеги, които, къде аргументирано, къде по-неаргументирано нападат.
Спархоук, много ни вълнува едно нещо. Би ли ни изредил "личните неуспехи" на споменатите от теб "ВИП-хейтъри"? Може би не са продали толкова, колкото е продала Роулинг? Никой не е продал толкова, колкото Роулинг. По тази логика, всеки друг автор на тази планета е "неуспял".
Всъщност, би ли дефинирал понятието "личен неуспех"?
Аз лично винаги съм смятал черната кампания за губеща и според мен този пример се потвърждава и в живота, където негативизма винаги се връща като бумеранг към изстрелялия го. Това се вижда лесно и на политически избори, и сред музикалните среди, а също и в киното, закон неизбежен е, че онези, които вместо да гледат себе си съдят другите в крайна сметка изпадат в изолация, сами изолирайки се в една какавида на собствените си лоши чувства.
Разбира се авторите, за разлика от повечето обикновени хейтъри и критикари все пак са хора на определено ниво и с определени постижения. За тях нормално е и да имат известно самочувствие и да не търсят в себе си причините за по-слабата известност на техните произведения, а да обвиняват читателите в глупост, колегите си автори в комерсиализъм, а издателствата в цензура.
Поради това те желаят и идеологически да обосноват своите тъй наречени критики и го правят безусловно прикривайки се зад две течения – на елитаризма (“ние сме умни и не ни разбират”) и на анархокомунизма (прикриван от по-умните от тях като социален либерализъм), които често преплитат едно в друго. Аз искам да се извиня на по обикновените фенове за термините и да ги уверя, че в следващите редове ще обясня какво имам предвид
Продължаваме с въпросите: колега Спархоук, можеш ли да покажеш някакъв източник, какъвто и да е, в който споменатите от теб автори обвиняват читателите си в глупост или издателствата в цензура? А някакъв източник, където някой от тях казва нещо от сорта на "Ние сме умни и не ни разбират" или въобще претендират за някаква елитарност? Има ли такива източници въобще и колко от споменатите от теб автори реално отговарят на определенията ти?
Всъщност, изровили сме статиите и интервютата, откъдето си взел материал за "аргументите" си и, за разлика от теб, няма да делим читателите на "обикновени" и "необикновени", а ще им дадем шанс все пак да ги видят и да решат сами дали сме прави, или не.
Критиката и "хейтърството" към фентъзи авторите датира от най-древни времена. Така например римския поет Вергилий,написал епичната поема “Енеида” е бил често обвиняван от недоброжелатели, че “краде” от Омир, на гения отговарял:
- По-лесно е да задигнеш боздугана на Херкулес, отколкото стих от Омир.
Трип: Тук не мога да се въздържа и ще се впусна в лични коментари за автора на статията. Обещавам да не се повтори по-нататък, но сега просто трябва.
Какъв фентъзи писател, да го вземат Фуриите, е Вергилий?!? Как така биде определен за такъв? Би ли попълнил пропуските в общата ми култура и споменал още някой древен фентъзи-писател? Омир, може би? Или пък някой по-скорошен? Например Шекспир, с неговите вещици и сатири? Или Спенсър, с неговата The Fairie Queene? Или Милтън, с неговия Изгубен Рай? Излиза, че цялата значителна литература, написана преди 18-ти век, е фентъзи! Само дето творбите дотогава в 99% от случаите са били поетични. В поезията понятие фентъзи не съществува, независимо дали е епическа, или лирическа. Отношението към неща с подобни мотиви не е било като към фентъзи тогава, не е и сега.
Още нещо – Вергилий и съвременниците му са творили в епоха, в която заемките и очевадните кражби на мотиви и образи от други автори са били задължително условие за творенето на литература. Тогава понятието плагиатство, че дори и понятието "автор", в смисъла, който влагаме в него днес, не е съществувало. Сега обаче ги има и примери отпреди две хиляди години са абсолютно невалидни в статия, претендираща за добра аргументираност. По-скоро свидетелстват за нищожната обща култура на Спархоук. Още нещо – абсолютно всеки автор си има своите критици и хора, които не харесват това, което е направил. Примерът с Вергилий е неадекватен и защото критиците му явно са били достатъчно малко, за да не попречат на статута му.
Аз обаче ще разгледам едни така по-съвременни примери на този наистина неприятен феномен. По принцип авторите, критикуващи свои успели колеги са като опонентите на Вергилий – в общи линии неизвестни. Те са написали произведения, останали неиздадени, малотиражни и непокрили чисто финансовите разходи по издаването си. Това оскърбява писателите си и те нормално се обръщат към успелите си колеги, търсейки възмездие и най-често присламчвайки се към други малко по-успели творци, които обаче също не са от А-групата.
Абсолютно говорене наизуст.
Нека да попитаме нещо и тук. Кои от споменататите от теб по-нататък автори са малотиражни и неспособни да покрият финансовите разходи по издаването си? Освен това, каква е тази А-група, за която говориш? Може ли да се намери някъде в Интернет, или където и да е другаде? Каква А-група – по продажби? Или по качество? А може би е някаква твоя лична А-група? Защото, ако е последното, е некоректно да не го споменеш.
2. Творческите откровения на Пол Киърни и Тери Пратчет
3. Давещите се в омраза Джордж Мартин и Филип Пулман
4. Злите анархокомунисти – за неуспелите метъли и плешивите лъжеинтелектуалци
5. Заключение – за прошката, злобата, лъжите и някои награди...