(биография и библиография на Йоан Владимир)

Турин: Кой е Йоан Владимир? Има ли нещо общо с онзи Иван Владимир ¹ – зетя на цар Самуил?

Йоан Владимир: Не. Когато започнах да пиша разкази, името Ани Илиева беше вече познато в журналистическите среди във Варна. Исках да отделя писането от работата си, затова си потърсих псевдоним. Иван Владимиров е името на баща ми. Изборът на този псевдоним беше сантиментален жест към моите родители. Надявам се да не съм “посрамила” името на баща си :).

Преди време провокира един толкинистки форум с мнението, че не се обръща внимание на малките герои – хобитите Фродо, Сам, Мери, Пипин. А кои са малките герои в твоите разкази?

Имам си. Главните герои в “Тя е камък” са две деца. Но истината е, че когато пиша, се стремя всичките ми герои да са необикновени – епични, чудати, ярки. Мисля, че това е характерно за жанра фентъзи, а още повече за българския народен епос, на базата на който изграждам творбите си.

Иван Крумов – неволно или не – спомена, че "Оброк" е част от по-голям твой проект, дали пък няма да ни разкажеш нещо повече? :)

Този проект започна още с “Какавидата”, с “Тя е камък”, в известен смисъл “Оброк” е тяхно продължение. Става дума за серия своеобразни “легенди”, в които планината е сакрално място, а Момчил е нейният господар и пазител. И в исторически, и в културен план планините ни са свещени. Аз говоря за онези трите – Рила, Пирин и Родопите, които са отделени само на географските карти, иначе са едно цяло. Не ми е известно друго място, което да е толкова наситено с духовност. Като се започне от древните божества, Орфей и Перун, и се стигне до днешните святи места – Рилския манастир, Рожен, Кръстова гора. Затова и не мисля, че моите опити да ги “митологизирам” наново са изкуствени или пресилени. Когато излезе “Какавидата”, често ми задаваха (съвсем логично!) въпроса: “Е, хубаво, де, какво толкова пази стражът Хубар?”. Отговарях, мигайки на парцали, “Как какво... Планината!” :)...
Колкото за самия проект, като съдържание, няма смисъл да говоря – надявам се все някога да го напиша.

Отново за "Оброк" – очаквах главната героиня да се казва Ангелина, а не Албена, кой е всъщност неин прототип, може би ти самата? :)

Казват, че това е типичната слабост на начинаещите автори – във всеки свой текст, или картина, да обрисуват по малко от себе си. Аз съм си начинаещ автор и във всичките ми герои има по нещо от мен. Или от най-близките ми. Моя обична приятелка се казва Бенджи и тя има същата изострена чувствителност като героинята.

Помага ли ти в писателското поприще опитът ти като съучастник в правенето на вестник?

И да, и не. Публицистиката е съвсем различен жанр от белетристиката. Там важно е да се изложат фактите, а не да се опишат интересно. Помогнало ми е дотолкова, доколкото да се науча да се изразявам ясно и грамотно, надявам се.

Блазни ли те съдбата на журналист тип Елена Йончева или не обичаш да поемаш излишни рискове?

А кое пораснало дете не мечтае да бъде герой? Все още ме блазнят приключенията.

Ако направим един паралел с "Оброк" и приемем, че българската фантастика е вълчица-кърмилница, то коя е твоята глутница и подозираш ли някой в опит да пререже гърлото на майчицата?

Ще отговоря по принцип – в моята глутница са всички български автори. И не само младите. И не само фантастите. Подозирам в зла умисъл онези, които направиха българската литература скъпо струващ лукс. Не говоря за издателите, издателите са длъжни да се съобразяват с пазара. Имам предвид държавниците. Доколкото съм запозната, в много централно- и западноевропейски страни издаването и разпространението на родни автори е приоритет в държавната политика, то се субсидира от държавата. Държавата се бори с пазара, разбираш ли? Явно и там, както у нас, комерсиалната американска литература се опитва да задуши родните автори, само че там не й позволяват, а тук се налага да се отбраняваме като шипченски опълченци. Нямам нищо против да е трудно на дебютантите като мен, но защо трябва да е трудно и за живите ни класици?

Нямаме митология свързана с морето, все пак живеем край него от стотици години?

Причината е чисто историческа. За българите морето си остава неусвоена стихия, защото през повечето време е било неусвоено като територия. Нямали сме развито корабостроене и корабоплаване. Познат ни е бил само примитивният риболов. Големите морски градове-крепости, дори формално да са били в границите на българската държава, фактически си остават територия на съседите ни гърците. (Обаче те пък каква митология имат за морето, ехааа! :) ) И демонологията ни, свързана с морето – морски юди и змейове, обредите по Никулден – е предимно заимствана от гръцкия фолклор. Представите на българина за морето не могат да се мерят с богатството и епичността на тези за гората и планината, например.

Сякаш си обсебена от българската митология, пишеш предимно разкази по нейни мотиви, какво ти дава тя в повече?

Провокира въображението ми. Българската митология е съкровищница на идеи, образи и мотиви, това не го казвам като клише. Във фолклора ни се пази историческият и културен опит на близо три хилядолетия цивилизация, и то цивилизация, оцеляла на кръстопът. Колко народи могат да се похвалят с такова нещо? Смесени са обичаите и вярванията на траки, славяни, древните българи, върху тях е насложено християнството. В по-ново време турците са ни донесли мотиви от арабския и персийския фолклор – Хитър Петър например се е появил като аналог на Настрадин Ходжа.

Защо точно Момчил е героят, който печели сърцата? Един Алексий Слав примерно е направил много повече за Родопа-планина.

Момчил е бил легенда дори приживе. Според хронистите, да се сражаваш под знамената му е било въпрос на чест. В редиците му се стичали българи, сърби и гърци, важел принципът “малцина заради мнозина и мнозина заради едного”, били готови “по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел”. Останал е в историята като първия балкански владетел, изстъпил с оръжие против турското нашествие. А когато загинал при Перитор, един от враговете му, император Кантакузин, признава, че е плакал над посеченото му тяло.
Всичко това на мен ми звучи особено обаятелно. Дори ми се струва, че какъвто и мит да измисля за Момчил, няма да го направя по-велик, отколкото е бил в действителност.

Хм, май точно заради предателство Момчил е останал пред стените на Перитор срещу многократно превъзхождащ го враг… Това ли е съдбата на българските герои – да изгарят бързо и ярко, за да ни топли споменът после векове наред? И както сме на историческа тематика – кой ти е любимият български владетел и защо?

Момчил е бил предаден, наистина. Но е имал възможност да избяга, да потърси закрилата на планината, да разпръсне малката си армия из гората и после, иди ги хвани! Можел е също така да се признае за победен, без бой, да помоли Умур бей и Кантакузин за милост и е щял да бъде пощаден. Това, че не е направил нито едното, нито другото, историците определят като акт на безразсъдство. Аз обаче като романтичка възприемам това като проява на истинска доблест.
Съдбата не само на българските, но и на всички герои е да изгарят бързо и ярко. А някои и съвсем буквално – вземи Жана Дарк :).
Любимите ми владетели са княз Борис Първи и цар Калоян, и двамата, въпреки че са съвършено различни.

С "Последният рицар" сякаш се ориентираш към фентъзи-жанра, който като че ли в момента е по-печеливш, означава ли това, че Йоан Владимир се комерсиализира?

Комерсиален? “Последният рицар”? Ами че той е в стихове! :)
Сериозно – за мен това си беше експеримент и все още не съм сигурна доколко беше успешен. Експеримент отвсякъде. Първо, да видя дали мога да напиша нещо, което не е свързано с българския фолклор. Второ, опит да подражавам на средновековните рицарски балади. Трето, експерименти с формата, с хармонията на форма и съдържание. Започва с чист силабически стих, после бял стих, силаботонически, на места има рима, дори хайку. Забавлявах се. И много се радвам, че въобще се харесва от някого :).

За "Последният рицар" се чуха тежки думи, че е зле преведено произведение на чужд автор, кой беше заподозреният писател?

Нямаше заподозрян, имаше само труп и кървави локви! :р
Всъщност заподозреният бях аз. Допускали са, че съм спретнала номер, за да проверя ерудицията на журито. Вероятно заради необичайната форма. А и като образност е може би по-чудновато, звучи не-българско. Доколкото разбрах, паднало е голямо издирване на чуждия автор, който съм “ограбила”. Безуспешно :).

Четох наскоро едно мнение от Атанас Славов, че фентъзито не бива да се разглежда като отделен жанр от фантастиката, как мислиш, дали е вярно?

Напълно съм съгласна с Наско. Според мен и фентъзито, и киберпънка, и хоръра са си подразделения на фантастиката.

“Тя е камък” е един от малкото ти разкази, които не могат да се намерят онлайн, за какво става дума в него, ако не е издателска тайна?

Всъщност единственият ми текст, публикуван в мрежата, преди да бъде отпечатан на хартия, е “Последният рицар”. Смятам, че е принципно право на издателя пръв да публикува творбите, към които проявява интерес. Надявам се, че сборникът от конкурса “Квазар 2002” ще излезе съвсем скоро.

Въпрос, който не мога да не ти задам предвид последната буря, която се изви над бедния фендъм – какво е ИК "Квазар": инкубатор за млади дарования или пиявица на гърба на българските таланти?

Определено – първото. Аз също съм член на екипа на ИК “Квазар” и въобще не си спомням да съм кръвосмукала от гърба на някого или нещо.

Предимство ли е да си клубен автор и ако да, има ли значение в кой клуб членуваш?

Хайде да си изясним понятието “клубен автор”. Ако смисълът му е “автор, който чисто механично описва чужди идеи и хрумвания, възникнали в някой клуб”, то аз не познавам такъв автор. Ако значението е “автор, който има възможността да обсъжда своите идеи и виждания с членовете на даден клуб”, то тогава аз съм “мултиклубен автор”. Защото обсъждам текстовете си с членове на комай всички съществуващи клубове. И така е с повечето млади автори.

По-скоро имах предвид, дали клубният автор разчита на твърда група фенове, които го подкрепят в добри и лоши дни или фендъма не се държи като футболна агитка?

Аз не бих нарекла на сериозно хората, които ме подкрепят, “група фенове”. А ти представяш ли си, ако клубовете се държаха като футболни агитки? Теллалов срещу Зайрянов – 4 на 1 (издадени романи), викове “ура!” и писъци на фенки. Кой печели? :р Това би предполагало авторите да сме съперници и противници помежду си, а не смятам, че е така, и слава богу. Напротив, с много мои “колеги” сме си помагали взаимно. Обменяла съм мнения и съвети с Ники Теллалов, с Кирил Добрев, с Ивайло Търновски, с Боян Калинов. Те не са мои фенове, а мои приятели.

Любими автори? Фантасти, нефантасти, български, чужди?

Направо не знам какво да отговоря... Ако започна да изброявам наред, това интервю ще се проточи до следващия брой :). Ще споменавам оттук-оттам: от класиците Шекспир и Достоевски, от по-новите Умберто Еко, Херман Хесе, Ибсен, Ремарк, особено си падам по руската литература от ХХ век – Булгаков, Платонов, Хармс, Цветаева... Май само американска класика не обичам, като цяло ми е далечна и чужда, с изключение на Вонегът и Хемингуей, които са доста не-американски. Ето че се получи пълен хаос, май по-добре да кажа за фантастите.
Шекли! Абсолютен фаворит. Чапек, да се свети името му. Дълбок поклон пред Урсула Ле Гуин. Не подминавам Галактически стопаджия, навестявам сегиз-тогиз и Анкх-Морпорк. Напоследък с огромно удоволствие чета Бюджолд. И на всичкото отгоре съм фен на “Властелина на пръстените” ² :).
От младите български фантасти. Луда фенка съм на Ники Теллалов, макар че той вероятно би предпочел да ме размени за две фенки по на 16 години :) :р Смятам Елена Павлова за истински виртуоз, респектира ме Янчо Чолаков, а един от любимите ми разкази е “Извън картината” на Григор Гачев. Все пак най-близък ми е Ивайло Иванов (Робин от Локсли). Близък не просто като приятел, а като сходно светоусещане, визии и дори маниер на писане. Щастлива съм, че имам шанса да работим заедно от време на време.

Спор няма, “Извън картината” беше едно от малкото добри попадения в иначе пълния с плява “Точка на пристигане”, което пък ме навежда на темата за популяризиране на българската фантастика – малко, но качествено или колкото се може повече, пък читателите да решават?

А не искаш ли хем да е много, хем да е качествено? Ситната цедка, на която мнозина са привърженици, неизменно води до субективизъм. Който и да прави подбора, малко или много ще се влияе от личния си вкус. Това, което ще допадне на един ерудит, може да е въобще несмилаемо от обикновения здравомислещ читател. И тогава той какво, няма право да чете, каквото му харесва? Когато разликата в качеството е драстична, тогава е лесно, но в повечето случаи нещата не са еднозначни... Например в същия този сборник има два разказа на Ники, много различни. Влюбих се в “Змейкиня” от пръв поглед, за мен това е истински малък бисер. А “Среща” не ме впечатли особено. Чист субективизъм, относно два разказа на един и същи автор, и двата с високо качество. Мисля, че решението е в многото, все повече и по-различни конкурси – специализирани, феновски, издателски, читателски, тематични, всякакви. За да се даде шанс на разнообразието от вкусове и в същото време да има някаква подборка.

След като с Робин от Локсли сте с близки разбирания, дали няма да опитате нещо съвместно? Питах го преди време същото ³, но не ми отговори, сега разчитам на прословутата женска бъбривост… :р

Просиш си дума да не обеля! :р
Няма да се противя на женската си бъбривост и всичко ще си призная. С Робин веднъж опитахме да пишем в тандем, не се получи по чисто странични, да кажем, технически причини. Извлякохме си поуки – например, че твърде много си приличаме и имаме, за жалост, еднакви недостатъци :). Но пък сме и еднакво твърдоглави, така че може да опитаме пак.

Честно да си призная, към Янчо Чолаков изпитвам особена слабост, което пък ме кара да те попитам кое негово произведение те респектира най-много? Искам конкретни имена, отговор “всичко” не приемам :)

“Няма нощ без мрак”.

Четох няколко пъти “Три синджира роби” и все по-замислено се почесвах, каква е всъщност там идеята? Че всеки народ трябва да заслужи свободата си или че изборът е винаги и отговорност? Или пък просто си се забавлявала с нестандартен поглед върху темата?

Почеши се пак, явно ти помага, понеже сам си разбрал всичко :р. Забавлявах се да погледна на епоса от съвременна гледна точка, макар че изводът “всеки народ заслужава съдбата си” е по-скоро тъжен. Разказът май е повече сатира, отколкото фентъзи.

В споменатия “Три синджира роби”, а и в “Звярът” събираш популярните балкански герои, за да ги противопоставиш на, хм, османското присъствие. Не са ли малко политически нецелесъобразни разказите ти?

Съпротивата срещу завоевател политически нецелесъобразна идея ли ти се струва? Всъщност разбирам въпроса ти. Не мисля, че с тези разкази съм заявила някаква етническа нетърпимост, още повече че тя ми е абсолютно чужда. Дори го смятам за проява на болни мозъци. Повечето от приятелите ми от детинство са етнически турци, израсла съм сред тях, и ако бях събрала Крали Марко и Момчил юнак и ги бях описала да колят из съвременните Родопи, би следвало тутакси да ме хоспитализират.
Народът е възпял крал Марко и севастократор Момчил като противници на един завоевател, нашественик, и това е история, не виждам нито грам политика.

Филмът, който можеш да гледаш отново и отново?

Не е само един. Харесвам филмите на Форман и Кустурица. Последният български филм, по който се прехласнах, е “Писмо до Америка” на Иглика Трифонова.

Слушаш ли класическа музика?

Личи ли ми? :) С риск да жегна почитаемия Роланд – много се кефя на Моцарт!⁴ :р Обичам класическата симфонична и оперна музика. А също и всякаква друга музика, в която водеща е хармонията. Слушам какво ли не, от арт-рок до автентичния фолклор. А на някои родопски песни дори си поплаквам, какво да направя, в кръвта ми са.

И накрая – естествено – пожелание към читателите?

Растете нависоко, за да гледате надалеко. А най-високите дървета имат най-дълбоки корени.
 

1) Иван Владимир, зетски княз, женен за Косара – дъщерята на цар Самуил; убит чрез предателство от цар Иван Владислав. (обратно)

2) Много сме, силни сме! ;). (обратно)

3) Интервюто с Робин от Локсли е в 20-ти брой. (обратно)

4) Иде реч за статията на Роланд "Деградацията на вкусовете", както и за последвалата дискусия. (обратно)