Деградацията на вкусовете:
Фалшивите класики и измислените култове
Автор: Роланд
Посвещавам тази статия на това малко и тихо малцинство от хора, които се чувстват по начина, по който се чувствам аз...
Съвременното общество ни учи да не наричаме нещата с истинските им имена и да не ги определяме с истинските им стойности. Казва ни се, че не бива да определяме едно нещо като "тъпо", "грозно" или "скапано", защото всеки си имал право на мнение и това било незачитане на чуждото такова. Същевременно това въпросно "чуждо мнение" лееекичко и непрекъснато се подсилва, наслоява се усещане за правилност върху него. Знаете ли, американските лидери са му хванали цаката. Народът трябва да е доволен, за да не създава проблеми. Народът трябва да е и глупав, защото глупавият народ е стадо, а стадото се контролира лесно. Затова трябва да се направи така, че народът да става доволен от глупости, трябва да приеме глупавото за стойност, да се превърне в носител на тази стойност и да забрави какво е истински стойностно. Цялата им кино, книжна, гейм и каквато още се сетите индустрия е проводник на тази философия. А тъй като американският начин на мислене в по-голяма или по-малка степен е залял света, това вече е и наша култура. Създават се мании-еднодневки, отричат се доказани през вековете ценности като старомодни и отживели. Култът към мислещия човек е заменен с този към "преуспелия" такъв, стремежът към интелигентността и душевността – с трупането на пари. Заливат ни с помия и младите вече виждат само нея. Поколението, което в момента е под 27-28 години, почти няма шанса да се сблъска с истински стойностни произведения в която и да било област на изкуството, защото през по-голямата част от съзнателния ни живот такова нещо просто не е добивало достатъчна популярност, че да чуем за него. Когато никога през живота си не си се сблъсквал с филм като "Сталкер" или "Полет над кукувиче гнездо", откъде ще знаеш, че "Властелинът на пръстените" не е най-великото кино-постижение в историята? Няма как. Но твоите деца няма да имат дори шанса да го разберат, защото ние живеем на границата, а те ще са родени отвъд нея. В епоха на пълна посредственост, където хубавото е неспособно да пробие, не само защото няма кой да го оцени, но и защото няма да има кой да го създава.
Затова, а може би и просто от свръхвисоко и неоправдано самочувствие, сега ще говоря за нещата с имената, които за себе си смятам за истински определящи ги. И няма да слагам пред всяко изречение "Според мен" или "аз мисля, че", защото интелигентният читател така и така разбира, че изразявам само собственото си мнение. Ще поговоря за, както и заглавието подсказва, фалшивите класики и измислените култове. За деградацията на вкусовете вече говорих, казах и в какво се корени тя за мен. Замяната на смисъла с лесното, на дълбочината с повърхността – най-общо казано на гмуркането по вертикала с пързаляне по хоризонтала. Защото съвременният човек не е зрител, слушател или читател. Не, той е потребител и като такъв иска не изкуство, а стока, която да е лесна за възприемане, лишена от двусмислици и парадокси, проста и ясна. Безопасна.
И така, първо, какво е класиката? Класиката е нещо, надживяло времето си и останало за поколенията. Тъпо определение, но пък правилно. Всеки жанр има различни изисквания към своите произведения и не може да се определи съвсем точно какво е това, което прави от "Beatles" класика, да речем, когато по-новите "АВВА" не успяха да станат такава. Но съществува едно универсално правило, без което една класика не може – трайността. Истинската класика е актуална винаги и независимо от епохата. Дори езикът на книгата да остарее, дори графиката на играта да е демоде, кинематографията да е изпреварила черно-бялото кино или съвременната озвучителна техника да е по-добра от старите грамофонни плочи, истинската класика винаги притежава нещо, което я издига над времето и я прави вечна въпреки архаичността й. Ако едно произведение не притежава това качество, тази трайност, то просто не е класика.
Култовете са по-лесни, защото те всъщност не съществуват. Превръщането на нещо в култ е резултат именно на дебилизиращата цел на съвременната култура да накара хората да изпадат в телешки възторг от дреболии, неоставяйки им време да се осъзнаят за по-сериозните и важни неща. Култовете са винаги краткотрайни и от ден до пладне, защото самото състояние е неестествено за хората, които все пак не са добитък. Създава се с изкуствено помпане, мащабни рекламни кампании, откровени лъжи и безсмислени съпътстващи факти, докато публиката не излъже сама себе си, че това е нещо наистина специално. Кажете ми, наистина ли има някой, за когото оная история с Джъстин Тимбърлейк, дето без да иска показал на Джанет Джаксън... хмм... гръдта :р пред публика, представлява какъвто и да било интерес? Не, но като го превърнаха в такава сензация, по-лесно поддаващите се на такъв тип провокации хора ще решат, че е важно. И следващия път ще им трябва по-малко, за да се впечатлят от нещо също толкова ирелевантно... Но самият факт, че в мига, в който шумът затихне, или скоро след това, събитието изчезва завинаги от мисълта на хората, е достатъчно показателен за фалшивостта му. От тази гледна точка всъщност всеки масов култ е фалшив, а самата "култовост" – измама, целяща допълнителното оглупяване на и без това загубилите ясна представа какво е иситински ценно хора, докато те не се превърнат в консуматори. Не в ценители, а във "фенове".
Ще завърша встъплението с три обяснения. Първо, не се изживявам като носител на абсолютната истина. Никой не е безгрешен и не е задължително да съм прав. Имам си обаче разбирания за заобикалящия ме свят и искам да се опитам да ги изкажа тук. Знам, че на много хора написаното няма да се хареса, но може би след като прочетете статията до край, ще имате по-ясна представа защо винаги съм толкова критичен и с големи "претенции", когато ревюирам нещо.
Второ, навсякъде из тази статия ще се натъкнете на словосъчетания и думички като "истински стойностно", "смислено", "ценно" и прочее. Не мога и не желая да се ангажирам да давам точни определения на тези неща. За мен истински стойностно, смислено и ценно е, що се отнася до изкуството, това, което не е направено за пари и за да забавлява, а за да каже нещо ценно или да подтикне читателя/зрителя/слушателя, а защо не и играча към някакви по-дълбоки размишления (по-дълбоки от "Дали наистина доброто винаги побеждава злото?" със сигурност). Не че въпросното произведение не трябва да забавлява, но за мен забавлението не бива да му бъде основна цел, а да е нещо от периферията, бонус, ако щете. Когато искам да ми е забавно, не желая да ме затормозяват с дълбочина, но и обратното е в сила. Комерсиализмът вече е вън от уравнението. Затова именно и Паолу Коелю не ми е в списъка "сериозни, смислени и дълбоки произведения на изкуството".
Трето, не очаквам да убедя някого в нещо. Ще се опитам да дам по един конкретен пример от литературата, игрите, киното и музиката и ще раздразня хората, които харесват въпросните произведения, но целта ми не е да ви разубеждавам да харесвате любимата си книга или игра. Ще се радвам, ако просто ви накарам да се замислите, дори за момент, следващия път, когато започне да ви излиза пяна на устата да я хвалите.
ЛИТЕРАТУРА:
Книгите за мен са най-висшата и свободна от всякакви граници форма на изкуство. Там техниката не играе никаква роля, за разлика от игрите, и нищо не зависи от други хора, както е в киното и музиката. В литературата съществуват само творецът и неговото въображение и талант. Затова и там е най-лесно да се постигне моят идеал за истинското изкуство, но е и не по-малко лесно той да се профанизира. Свидетелство за това е раждането в съвременната епоха на неща като фентъзи-жанра, който, макар и да има доста образци, които харесвам, е абсолютно комерсиален и създаден с чисто масова цел в дълбоката си същност. Там авторите не се опитват да кажат нещо на читателите, не им поднасят никакво послание (понеже, нали, вярвам, че всеки петгодишен хлапак е надраснал поуките за доброто, което побеждава злото, смелостта, която обръща света, и прочее), нито дори се опитват да бъдат наследници на приказките. Те просто са осъзнали, че хората обичат да четат за рицари и принцеси в измислени светове, където хората могат да правят невъзможното. И дотам. Да, факт е, че приключенската литература винаги е съществувала под една или друга форма, но тя винаги се е смятала за детска и е била просто залъгалка, с която децата да порастнат, а после да я захвърлят. Сега жанровете от този тип са най-продаваните в света, писателите, пишещи книги в тях, получават най-високите хонорари... Разбирате накъде бия.
Фалшивата класика: "Властелинът на пръстените"
О, да, предчувствам Ghibelen гняв, насмешка от Турин и презрително "мъже!" от Морвен, но тук няма да убеждавам никого колко е загубен, че харесва "Властелина". Вместо това ще кажа какво аз не харесвам в нея и защо тя не е класика. Книгата на двадесети век? Excuse me? Този ли двадесети век, в който са написани "Параграф 22", "На западния фронт нищо ново" и "Пилето"? Същия ли, в който Джордж Оруел сътвори своята гениална "1984", а Уилям Голдинг написа мрачната си притча "Повелителят на мухите"? Онзи, в който писаха "Сърдитите млади мъже" Алан Силитоу и Ърскин Колдуел? Векът на Фриш, Кафка, Ремарк, Съмърсет Моъм, Джон Ъпдайк, Томас Ман? На този ли век, който е може би един от най-допринеслите за развитието на литературата изобщо, е най-великата книга тромавият пътепис на Толкин? И що за отвратителна безвкусица е подобно твърдение?
На първо място, какъв жанр е "Властелина"? Защото, когато им утърва, феновете го изкарват родоначалник на фентъзито (макар че на практика Робърт Хауърд е писал за Конан преди това, а и Лавкрафт и други са писали фентъзи доста преди Толкин). Когато не им се ще пък, твърдят, че той не бил фентъзи. И знаете ли, книгата наистина не е фентъзи. Но уви, не е и нищо друго, защото всъщност би трябвало да е фентъзи. Не е такава, защото не е писана с такава цел и й личи, а е такава, защото такава се е получила в крайна сметка. Литературен експеримент? Неуспешен, боя се, чел съм я в оригинал и смея да твърдя, че стилът на Толкин е точно какъвто може да се очаква от дългогодишен професор по литература. Майсторски, изпълнен с познание за езика, но кух, празен и сух. Безжизнен. Способен да изимитира всяка езикова конструкция, да сглоби всичко, което му хрумне, но не и да му вдъхне живот. Толкин е задръстил книгата си с безкраен низ от песнички и стихотворения с от учтивост нека кажем съмнително качество, безкрайни описания на пейзажи, които затормозяват четенето, разтеглени сцени на ядене и пиене и твърде, твърде малко внимание на действието. Но зад тази липса на внимание не се крие някаква по-особена съзерцателност или поетичност, а само... празнина. Просто Толкин не се е интересувал от действието, а е искал да създаде свят. Но не е могъл, защото го е чувствал, а не е имал таланта да го изрази в писмена форма. Вместо това е написал фентъзи, което има нужда от действие, а не притежава такова.
Не споря, че от чисто литературна гледна точка книгата има някакви достойнства. И аз съм бил увлечен, докато съм я четял, аз също съм се вълнувал от ставащото вътре и съм бил запленяван от стила й. Но не достатъчно. Дори не и както после са ме пленявали десетки други къде по-малко претенциозни книги. Защото "Властелина" е претенциозен. Хардкор феновете веднага ще кажат, че това не е вярно, че това е бил трудът на живота на Толкин и прочее, но дори само този факт вече го прави претенциозен. Претенциозен не от гледната точка на писател, който се мисли за велик, щото се продавал много, а като човек, вярващ в собствените си литературни познания и убеден заради това, че притежава и писателски талант. Това си личи от всяка страница.
Да погледнем книгата от двата различни ъгъла – като фентъзи и като... ами като нещо друго. Първо като чисто литературен експеримент, за каквато я бутат повечето от по-старите фенове. Тук дори не може да се изтъкне създаването на прехвалената митология на Толкин, защото във "Властелина" от нея няма почти нищо. "Цял нов свят със собствени действащи езици"? Моля, простете, свят? Къде го? О, да, в "Силмарилион" ни се изреждат родословните дървета на всички живи същества в Средната земя от сътворението досега, засипват ни със списък от имена, но... какво от това? Един свят не е имената на народите, героите и държавите, той е самите народи, герои и държави. Какво имаме във "Властелина"? Хобити в Графството. Елфи в Ломидол и още едни в Лотлориен, различаващи се само по това, че ги управлява жена, а не мъж. Хора в Рохан и Гондор, различаващи се като странично описание и по местообитание, но не и на практика. Лошият® в Мордор. Като бонус се споделя, че има и "нек'ви други хора някъде на югоизток", но дотам. Жив свят? Къде? Герои? Еовин, дъщерята на крале. Егати описанието на характера, наистина. И после никакъв жест дори, който да загатне, че нещо в целия спектър от значения на това словосъчетание се крие у нея. Действащите езици изобщо нямам намерение да ги коментирам. Това не може да се смята за литературно постижение, дори и за лингвистично едва ли минава, имайки предвид празната му самоцелност, да не говорим, че "действеността" на въпросните езици ми е тежко съмнителна. Браво, нали, на него, дето е измислил истински езици, но това как го прави по-добър писател?
Втори поглед, като родоначалник на фентъзито, какъвто се разбрахме, че книгата всъщност не е. Да, истина е, че тя е поставила много от каноните в жанра, истина е също и че мнозина са последвали примера й.
Последвали са го по-добре.
Ето това е уловката, те може да са стъпили на построеното от Толкин, но са го направили по-добре, а една истинска класика не може да попадне в такъв капан. Една истинска класика ще надживее опитите за имитация и ще продължи да блести, доказвайки стойността си. Феновете на "Властелина" ще кажат, че това си е така, но... нека бъдем честни пред себе си. За повечето от по-големите, тази книга е била единственият досег с жанр, който в България буквално не съществуваше допреди десет години. Жанр, който, преди да омръзне до болка, е наистина много увлекателен и пленяващ въображението. Тя е оформила цялостния им светоглед за този жанр без да са имали възможността да я сравнят с нещо друго и когато, много години по-късно, са се появили нови негови образци и тези хора са осъзнали, че те повтарят понякога дословно "Властелина", това просто не е можело да предизвика друга реакция освен настоящото иконизиране на книгата. Минало е твърде много време, спомени и самоубеждаване. И все пак това не прави "Властелина" по-добър, не го прави по-увлекателен. Вие, верни последователи на словото толкиново, сте прави да харесвате книгата, но грешите, опитвайки се да я сравнявате с другите фентъзита. И не защото тя не спада към този жанр, а защото по този начин плюете в собствените си физиономии. Защото тя си е чисто фентъзи, при това посредствено, а вие нямате нужда да виждате това. Вие имате нужда да я харесвате и това е разбираемо, но докато се опитвате да я обожествявате и възхвалявате, вместо да погледнете в дълбочина в самите себе си, осъзнавайки причината да я харесвате, никога няма да срещнете разбиране сред хората като мен. То, прочее, не ви и трябва всъщност.
Що се отнася до новите фенове на "Властелина", те харесват филма и си представят ставащото на екрана, четейки книгата. Това изобщо няма нищо общо с написаното от Толкин, освен това е твърде краткотрайно, затова и тях изобщо не ги включвам в уравнението.
Но дори и да беше родоначалник на фентъзито, какво от това? Нима се очаква да си затворим очите за факта, че наследниците му го превъзхождат в това, което той е? Не в това, което е трябвало да бъде, а това, което се е получило на практика? Фентъзи. Казах го вече, до края със сигурност ще го повторя още няколко пъти – класиката е вечна и винаги актуална по някакъв начин. "Властелинът" вече не е актуален. Той не казва нищо, не носи никакви послания, освен стандартната фентъзи-тривия (пък нека не е била стандартна за времето си, винаги си е била тривия). Изпълнил е ролята си, дал е тласък на един не особено дълбок, но увлекателен и печеливш жанр. И му е време да се оттегли. Няма да го направи разбира се, не и след като беше зареден със свежата кръв на braindead фенчетата на филма, но това е естественият ход на събитията. Разбира се, веднъж набедена за класика, книгата няма да бъде забравена скоро, но, вживявайки се в ролята на врачка, аз не вярвам, че след сто и петдесет години някой изобщо ще си спомня за пътешествието на едно псевдо-хлапе и неговият градинар-роб до вулкана. Пък и защо би им било? Александър Дюма е вечен в крайна сметка, а "Граф Монте Кристо" е по-добра книга от "Властелинът на пръстените".
Измисленият култ: "Хари Потър"
Тук очаквам малко повече подкрепа, макар и да се съмнявам. Нека започнем с това, че поредицата за очилатия магьосник не е нищо особено. Да, сори, знам, че пак се изхвърлям с гръмки определения, но за мен си е факт. "Хари Потър и философския камък" беше наистина много приятна детска книжка, но никой не би й обърнал кой знае какво внимание, ако не беше мащабната рекламна кампания, която я съпътстваше. Именно това изкуствено превръщане на едно прилично нещо в световна сензация, за което говорех и в началото. Кажи на един милион деца, че друг милион деца припадат по улиците от кеф, четейки тази книга, плати на някоя известна личност да я похвали, и имаш още един милион деца, които ще си купят и ще я прочетат. Хвани известен режисьор, дай му огромен бюджет и започни масова рекламна кампания за филма по книгата – имаш още няколко милиона читатели, още преди дори да е излязъл филмът. И на повечето от тях ще им хареса, защото "Философският камък" беше наистина много хубава детска книжка. После идва и филмът и дори пропусналите ще наваксат. А в цялата патаклама никой няма да има време да си зададе въпроса "Добре де, яка е, приятна, ама наистина ли е чак толкова велика, че да се вдига толкова шум около нея?". Това е и целта, разбира се, защото отогворът на този въпрос всъщност е отрицателен. Боя се, че един "Мечо Пух" е в пъти по-смислена детска книга, но такъв шум около нея никога не е вдиган. Защото е написана в една по-мирна и кротка епоха, в която печалбата и маркетингът не са били всичко.
В опитите си да разчекнат "Хари Потър" до превръщането му във Втората Библия®, те малко по малко неусетно развалят очарованието, което той създава иначе. Самата Джоан Роулинг реши, че пише не непретенциозна детска книжка, а Велико и Епично Фентъзи, Което ще Остане за Поколенията®, и започна да се проваля с комерс. Защото първата част е хубава, втората също. Третата обаче нещо се поразтегля, това детинско очарование започва да липсва, залозите стават малко прекалено сериозни за невръстната аудитория. В четвъртата книга вече имаме и убийства – нещо, което децата, макар и да виждат непрекъснато навсякъде около себе си, не искат да четат в детска книга и то несъзнателно ги отблъсква. Петата книга вече е стандартно фентъзи. Само че посредствено. Защото Роулинг е домакиня, тя има дарба за детски приказки, а не за епично фентъзи. И не знам дали на всеки направи впечатление голямата заниженост на ентусиазма по излизането на петата книга. Точно една седмица продължи фурорът общо за английското и българското издание. Сега никой дори не помисля за Хари Потър, а когато бяха излезли само първите две-три, всеки говореше за нея, обсъждаше я и т.н. Но тя се превърна в стока и магията, която се криеше в написаното за удоволствие, изчезна в полза на "култовизирането" на написаното за пари. За това до голяма степен спомогнаха, особено в България, абсурдно надутите цени на книгите. Абсолютна спекула, извинявам се много, е българското издание на четвъртата книга да струва с един лев по-малко от английското. Това допълнително отврати хората като мен, които харесваха поредицата, но така и не се заразиха от "култовостта" й, защото искаха да я възприемат такава, каквато е. Е да, но не ни се позволява. Кофти.
ИГРИ:
Трудно ми е, честно казано, да причисля игрите към истинското изкуство. И не за друго, а защото целта на изкуството е да създава настроение, чувства, емоции, да подтиква към размисъл, а игрите са прекалено забатачени с техническата си страна, за да са в състояние адекватно да отговорят на това изискване. Там имат прекалено голямо значение "глупости" като графика и геймплей, за да може да се обърне достатъчно внимание на атмосферата и сюжета, на дълбочината. И все пак, понеже има изключения от това правило, ще се абстрахираме за момент от вероятността те просто да го потвърждават и ще приемем, че игрите са изкуство. С уговорката, че все пак тяхната изначална цел е да забавляват непретенциозно, да се продават и да бъдат масови, така че не биха могли да бъдат разглеждани наравно с литературата или киното. И все пак, произведения като "Syberia", която си беше с чисто философски сюжет, "Planescape Torment", която също будеше известни теми за размисъл, и "Legacy of Kain", която, въпреки че не носи никакви по-сериозни идеи в себе си, има наистина много богата и интересна история, която е и основната й цел... Такива игри съм в състояние да определя като изкуство. И именно затова съм включил гейм-жанра в статията, защото за мен примерите, които ще дам долу, са обида към и без това толкова трудно покълващите наистина хубави образци в него.
Фалшивата класика: "Warcraft II"
Нека погледнем истината в очите – "Warcraft II" е глупава и елементарна игра. Не слаба, нито лоша, но глупава и елементарна със сигурност. Естествено, такова голо, почти грубо и неподкрепено с нищо твърдение предизвиква единствено насмешка и досада, но нека се запитаме какво всъщност има в тази игра? Красива графика? Не, съжалявам, грозно, ръбато и квадратно нещо, освен всичко прекалено шарено, ярко и кичозно, за да бъде определено дори като добро за времето си. И макар при игрите да няма нищо по-променливо от качеството на графиката и една стара игра да няма вина за това, че е по-грозна от някоя нова, тук не става въпрос за това. Защото графиката на "Planescape: Torment" не е твърде много по-добра, сравнена с днешните стандарти, но въпреки това играта е красива. Защото не средствата са важни, а създаденото с тях. Дървената статуетка не е задължително по-грозна от златната и материалът не е извинение за грозотата.
Хубава история? Боже опази от такава история, бих казал. Добрите Хора се бият с Лошите Орки, еnd of story. Дълбочина? Характери? Заплетеност? Съжалявам.
Геймплей? О да, без съмнение иновативен и с много подобрения в сравнение с правеното дотогава. Но... не и в сравнение със сегашните стандарти. Върнете се отново към това, което написах в увода за задължителното условие за класиката, прочетете и написаното за "Властелина", разглеждан като прародител на фентъзито. Да, истина е, че при игрите е много трудно да направиш нещо и то да остане на върха дори след години. Но имаме и "Starcraft", нали? Игра, която е на същата фирма и която не донесе чак толкова много подобрения за жанра в сравнение с "Warcraft II", но ги представи по различен, някак точен начин. Влязоха на фокус и заспаха на място. И "Warcraft III" не можа да достигне този връх, въпреки че имаше още подобрения. За нея след малко, но фактът остава – по-стара игра все още стои на върховете на всички класации, просто защото носи в себе си нещо, което нито преди, нито след нея се е появило. Някакъв уникален баланс на всички възможни компоненти, правещ я съвършена. Дали тя ще стане класика, вече е друг въпрос, на чийто отговор не му е дошло времето, но аз смятам, че е положителен.
"Не си я играл, когато му е било времето", "Тя "Warcraft II" трябва да се почувства". "С тая игра съм си изживял младостта, това ми беше първата сериозна игра". Да, точно така, приятели, това е бил първият ви досег с игрите, а може би просто първата добра игра, която сте играли (защото е добра, не споря, но тук говорим за нещо повече, нали?). Но в опитите си да я изкарате велика и да я превъзнесете, вие не защитавате нея, а собствените си спомени от прохождането си в компютърния свят. Защото всеки от вас си дава сметка, че тя изостава във всяко едно възможно отношение от стотици други игри, появили се по-късно, а дори и по-рано, и че ако се заиграете отново с нея, за секунди ще осъзнаете колко празна е тя в сравнение с видението в ума ви... И бързата смяна на технологиите, бързото вдигане на стандартите не могат да я извинят. Защото нима "Lost Vikings" все още не е класика? Да, това, че "Warcraft II" се явява нещо като родоначалник на стратегиите, такива, каквито ги познаваме сега, не може да я превърне в класика, по същия начин както същият факт не спасява "Властелинът на пръстените". Защото, сигурен съм, някъде в историята на кинематографията има и филм, който е въвел да речем местещата се в различна посока от движението на героите камера. Това е било нещо ново и невиждано дотогава, а и си е много яко, няма спор :р, но знае ли сега някой, на когото не му е това работата, името на този филм? Така си и мислех, нито пък аз. Внасянето на нещо ново в жанра, дори и генерално ново и много ценно, не е достатъчно, за да се превърне едно произведение в класика. И не би трябвало да бъде.
Измисленият култ: "Warcraft III" и светът на Азерот
За мен тази игра е грозна. Не в буквалния, чисто визуален смисъл, а в по-широк такъв. Тя е апотеоз на всичко пошло, дребно и комерсиално, което залива съвременния свят. В нея няма нито един елемент, който да не е компромис с истинското качество в името на лесното и харесваемостта. Направена точно както я искат масите – лесна, лишена от смисленост и трудности за ума. Защото, както писах и по-горе, хората искат да им е лесно. А новото, истински новото винаги е трудно. Защото е непознато. Какво, вместо това, ни предложи "Warcraft III"? Графиката му е още по-грозно-анимационна от тази на втората част, макар и да е по-съвършена в техническо отношение. Ярки, дразнещи окото и естетическите разбирания цветове, ръбати и тривиални фигурки, мърдащи се по терени, които изглеждат толкова лишени от живот, че във всеки един момент чакаш близкият храм да падне назад, разкривайки, че е само картонен декор. Историята? Не ме карайте да бълвам слюнка, но така или иначе ще зачекна и тази тема по-надолу. Геймплей си има, вярно е. Същия като във всяка друга стратегия, наистина с доста подобрения и изобщо вероятно най-доброто, което може да се срещне в момента. Е и? Какво може да ми предложи като изживяване един гол геймплей, неподкрепен от визуална или звукова привлекателност и силна история? И, ако слезем до самото дъно, какво пък чак толкова му е страхотното на геймплея? Същата стара и изтъркана концепция, съществувала още в най-първия "Warcraft", напудрена и надградена. Същата болезнено-точно изчислена и професионализирана схематика "на десетата минута правим това и това, ако той направи онова, ние ще му отвърнем с еди-какво си" и "На петата проба – пилон". Че то такава предвидимост няма и в готвенето, бе!
Що се отнася до самия свят на Азерот... Тук мен честно казано ми е малко гадно. Господи, нима има по-ужасяващо клише от този свят? В първите две игри имаме, както споменах вече, Добрите Хора® (с подвариант елфи и ЖуЖета) и Лошите Орки® (с подвариант огрета и тролове), които се бият. Едните завладяват света, другите си го пазят. Герои? Обрати? Смисъл? Дръжки... В трета част, вече поразучили съвременните клишета в жанра, близардци ни представят нещо поусложнено, което всъщност е по-зле дори и от тази смехотворна двуполюсност, защото тя поне е честна с играча. Там имаме Добрите, Но Не Съвсем Хора® (не по-малко предъвквано клише в жанра), Добрите И Мистериозни Тъмни Елфи® (задължително просто), Лошите, Но Всъщност Адски Добри Орки®, Много Лошите, Но Не Най-Лоши Немъртви® и Много Най-Лошите Демони®. И защо, да му се не види, на никого не му се повръща от тази толкова плитка, елементарна и подиграваща се с интелигентността на играчите боза за "Добрите, ама не съвсем, Другите добри, Добрите, които всички си мислят, че са лоши, Лошите и По-лошите"? Защо, аз съм писал защо всъщност :/ Вкараха в света на Азерот измислен живот, който е по-мъртъв дори от глупавото "Наш'те срещу Лошите", което беше дотогава. Кериган се превърна в Артас, Зергите в Немъртви, а историята – в шарада. Да, мога, много трудно и с лимонена гримаса, но мога да приема, че отвратителната комиксовост и кичозна шарения на Азерот може да допада на някого чисто като атмосфера. Но тази кошмарна едноплановост на Добрия, Лошия и Объркалия се Добър, това съзнателно бягство от смисленото и стойностното към клишето, което не изисква никакво замисляне, към ширпотребата, която просто се консумира...
Много ми е болно, когато близки приятели ми обясняват колко страхотен бил този свят, наистина. Защото не е само до клишетата. В крайна сметка Фейрун ли не е клиширан? Не, но Фейрун е свят, в който има истински живот. Да, той е по шаблона, но там има мотиви, има цели, герои с различни характери по цялата скала между абсолютното Добро и Зло. Докато в Азерот няма нищо. И "World of Warcraft" няма да донесе повече живот, не, тя просто ще добави още и още пластове фалш към един обречен и празен свят, който е изграден върху имитацията на истински такъв.
КИНО И МУЗИКА:
За разлика от литературата, която е твърде всеобхватна и многообразна като тематика, и игрите, които пък са прекалено концентрирани в техническата си част, а и от рождение са с комерсиална насоченост, киното и музиката са точно в средата на скалата и именно заради това деградацията там е най-явна. Защото само допреди петнадесет години като се кажеше "кино", човек разбираше "Тарковски", а сега тази думичка значи най-вече "баси яките ефекти, копеле!" Добрите актьори бяха заменени от добре изглеждащи актьори, а смислените роли – от баснословни бюджети за компютърни ефекти. Дженифър Гарнър? Орландо Блум? Get real, бе! Истински качествените актьори в момента или не играят, или участват в пълни боклуци, разваляйки впечатлението на почитателите си (умишлено не казвам фенове, Убидно ми е), създадено от годините смислени роли. Междувременно, за легенди като въпросния Тарковски, Бонюел, Фелини, Бергман и други режисьори от този калибър сега никой не е и чувал, но всеки знае Стивън Спилбърг, всеки знае Джордж Лукас. Големите и велики Противоречиви и Скандални® режисьори на нашето време са хора като Дейвид Линч и Куентин Тарантино, които разчитат не толкова на силата на внушението, колкото на умишлено обръщане на традициите с главата надолу (което не че е лошо, но при първия да речем е по-скоро самоцелно, отколкото криещо някакво по-дълбко режисьорско виждане) или насилена скандалност (отново самоцелна, тук за пример ще дам втория).
Що се отнася до музиката пък, групи като "Beatles" навремето пишеха песни, всяка от които днес може да се смята за своеобразна класика, докато днешните групички разчитат основно на една песен, която евентуално да е достатъчно слушаема, че да им създаде известна популярност, а след това я копират, докато на публиката не й доскучее и не се прехвърли на следващата еднодневка. Или ще ми кажете, че някой днес си спомня Питър Андре или че дните на Кристина Агилера и да речем Т.А.Т.У. не са преброени? Стотици изпълнители и групи преминават транзит през фарса, минаващ днес за музикална сцена, за да бъдат забравени буквално след месеци. Създават един хит и после просто изчезват в забвение. Пример? От по-старо време се сещам за "Spice Girls", които имаха доста песни-хитове. Днес никой не си ги спомня, освен останките от феновете им. Всякакви опити да се върнат отново на сцената останаха неуспешни. А динозаври като Мадона са изключения, оцелели основно поради способността си да се нагаждат към желанието на публиката. Аз лично не мога да кажа, че от "Frozen" насам госпожата има дори една песен, чиято мелодия може да остане в паметта за повече от десет минути...
Отново смисълът е заменен от евтината харесваемост, отново ценното отстъпва пред лесното. Боя се, че тук изведнъж се оказва трудно да се сетя за пример за фалшива класика. Истината е, че при киното и музиката процесът сякаш е плавен и старите класики наистина са си такива. Има разбира се спорни песнички от началото на 90-те и края на 80-те, но за тях според мен е прекалено рано да се говори дали ще останат, или не, и фактът, че сега някои от тях все още се помнят, не е достатъчно показателен. За разлика от игрите, които се развиват кошмарно бързо като жанр, музиката е малко или много същата и промените в нея са твърде бавни и незначителни, за да се говори за "класики" толкова скоро, киното – също. И все пак филмите и песните, които днес се считат за евъргрийн, до един го заслужават, поне тези, за които мога да се сетя в момента. Слабите и евтини боклуци, които може би един ден ще се спрягат за класика, засега не са имали времето да бъдат обявени за такива. Така че по този показател ми се налага да си затрая.
Що се отнася до култове, в музиката мога да посоча за пример в общи линии всяка възможна съвременна група или изпълнител, но ще си спестя труда. В момента най-ярък пример ми е "Evanescence", които имат една хубава песен ("Bring me to life"), която започва да харесва горе-долу на десето слушане и омръзва на двадесето, и една-две средно-добри песни. Всичко останало е почти буквално повторение на въпросните една-две, което просто никой никога няма да запомни по простата причина, че не е нищо повече от бледа имитация на блед оригинал. Да не говорим, че са слаби като изпълнители, това мога от професионална гледна точка смело да го заявя. Същото важи в общи линии за всеки друг съвременен изпълнител, но в крайна сметка времето ще покаже. Така или иначе, който и "култ" да хванем в момента, все ще е измислен.
За киното положението е сходно и по отношение на актьори няма да си правя труда да давам конкретни примери. От по-старите актьори повечето наистина са добри, но филмите, които се бълват в момента, не им позволяват да се разгърнат. От новите мисля, че единствено Кейт Бланшет, Ана Пакуин, Сандра Бълок (изненадващо, но се оказа, че и тя е доста способна да играе), триото Лео, Мат и Бен (любимци на момичетата и доста несправедливо мразени от почти всички останали, а на практика и тримата са наистина много добри актьори) леко позабравеният Итън Хоук, Еди Нортън и донякъде Кевин Спейси (който, алас, ми е твърде еднакъв във всяка своя роля, за да го определя за наистина добър) могат да бъдат смятани за истински добри актьори. Всичко останало се избира само по външност, изтрайва един хит и половин година участия в роли и след това потъва в забвение. Най-потресаващият пример, който ми идва на акъла в момента, е преждеспоменатият Орландо Блум, който е 1) нищо особено като външен вид и 2) абсолютно и всепомитащо бездарен и неспособен, както адекватно беше отбелязано в едно хумористично ревю на "Властелина", да изрази дори едно истинско изражение на безизразната си физиономия. Аз му давам около година и половина известност. Батко му Вин Дизел поне има мускули...
Що се отнася до филмите обаче, съм си харесал точен пример:
Измисленият култ: "Матрицата"
Тук всъщност можех да сложа кой да е от стотина филма, които моментално ми се появяват в съзнанието. Избрах "Матрицата" заради сравнителната й актуалност, а и защото с "Властелинът на пръстените" вече се занимавах и на толкинистите ще им дойде нанагорно ;) Държа да стане ясно, че на мен и първата, и третата част на трилогията ми харесват много. Втората я изтрайвам, а на моменти се и забавлявам, но така или иначе сега ще говоря общо.
Първо въпросът: "What is the Matrix?" Ами "Матрицата" е игрално аниме. И то по един много хитър начин – филмът не върви по традициите на анимето в нито един аспект, освен най-важния и неуловим без конкретно вглеждане – визуалният. Всичките му прехвалени bullet time-ефекти и прочее глупости са просто игрален вариант на замръзналите кадри в анимето. Същото важи и за хореографията. Нищо лошо всъщност, аз си оприличавам дребното малцинство нехаресващи аниме на току-що ресъректнати мъртъвци, неосъзнали красотата на един безкрайно голям и богат свят, но тук нямах и за цел да критикувам. Просто изтъквам какво е за мен основното, превърнало "Матрицата" в световно-известния хит, който е днес. Филмът, поне в първата си част, имаше интересна идея, страхотни, да не кажа невиждани дотогава невероятно стилни ефекти, които, сравнени с излезлия по същото време "Star Wars: episode I", блеснаха още повече... и нищо повече. Нямаше истински герои, защото, както и да го сучем, глътналия бастун Нео, влюбената терминаторка Тринити и Мъдрият Съветник® Морфей бяха такава безжизнена бутафория още в първата част, че ако не бяха останалите добри страни на филма, щяхме да ги оплюем моментално.
Нямаше и кой знае каква история, имайки предвид развитието. Да, сетъпът беше наистина много грабващ, мрачната сайбър-антиутопия беше почти уникална, но... какво направиха с тази история? Какво стана в първа част? Наш'те се запознаха един с друг, прибраха Нео, разходиха го до Оракула, загубиха Шефа в процеса, после си го спасиха, а Нео се Осъзна® като Да Уан и счупи агент Смит от бой. Във втора част крайно неориентирано Да Уан се оказа не толкова як, колкото ни убеждаваха, че ще е в първата "Матрица". Търсейки Смисъла®, Нео преби маса народ, междувременно Смит се върна леко ъпгрейднат, а Смисълът® си се намери сам, ама не беше много смислен. Докато го разконспирират, обаче, още голямо количество лоши изядоха много бой, а накрая, когато стигнахме до Истината®, се оказа, о изненада!, че тя няма нищо общо с разказаното в първа част. Евтин и смешен трик, който много филмови режисьори и писатели използват, когато се усетят в пълна творческа безпомощност – да преобърнат създадения до момента свят с главата надолу. Междувременно двата часа и половина изтекоха и филмът свърши с "Очаквайте продължение". Продължението пък ни разкри, че машините ще счупят главата на хората. Наш'те пак трябваше да Спасят Света®, лутайки се и неправейки нищо, за да не губят време от епичните битки в Зион. Накрая в крайна сметка Нео просто направи нещо, което можеше да направи още в началото, и напук на Героизма® на всичко живо в битката за подземния град, самичък Спаси Света®, при което всеки по-наблюдателен зрител логично си задава въпроса за какво, тогава, зяпахме два часа меле, след като то нямаше никакво значение за крайния резултат?
И това е всъщност. Да, светът е много интересен, сцената и декорите бяха супер. Но ролите бяха зле, а развитието на сюжета – плачевно. А един филм, особено претендиращ за култовост, не може да бъде едни голи ефекти и екшън. Защото киното е, или по-скоро е редно да бъде поле за изява на актьорски талант и качествени истории. Ефектите, музиката, сетъпът... всичко това трябва да бъде само фон на един филм, неговата основа. А когато основата е единственото, което е било построено от една къща, колкото и колосално гениално да е, тя не става за живеене. И в крайна сметка големият хит излезе кух.
И така, написах всичко това не с наивната илюзия, че ще отворя на някого очите за Истината в Света®, а просто защото чувствах, че имам нужда да го направя. Да изразя в писмен вид настроения, които ме тревожат от много време. При все това ми е гадно, защото дори тези, които евентуално ще се съгласят с мен, също няма да променят нищо във възприятията си. По дяволите, дори аз, дето го пиша, не мога да избягам от зловещата и изпразнена от съдържание клишираност, в която се е превърнал животът, който живеем :(
Далеч съм и от мисълта да твърдя, че примерите, изброени горе, и стотиците други, които мога да дам във всеки един момент, не бива да бъдат харесвани. Това е глупаво, самият аз в по-малка или по-голяма степен ги харесвам, с няколко изключения. За мен обаче въпросът е, че подобен тип "харесване" трябва да бъде разделен на нива. И човек да може ясно да си дава сметка къде свършва едно ниво и къде започва следващото. Да е наясно, че дори и нещо да му харесва, това не му пречи да не е хубаво на по-високо ниво. Да знае, че колкото и да е лъскав боклукът, той си остава боклук, дори и по някакъв по-първичен и елементарен начин да радва.
Защото за мен това, за което пиша горе, не е "въпрос на вкус", не е избор между едно от няколко еднакви неща. Не, за мен всеки от изброените примери е изкуствена и измислена стойност, която е заместител на истинските такива. Тук въпросът не е между "това" или "онова", а между истината и лъжата. И понеже истината е трудна, а лъжата – лесна, изборът става все по-труден, колкото повече се откъсваме от времето, когато филмите на Арни и Жан Клод Ван Дам бяха само по пиратски записи в мрачните квартални видеотеки, а на кино можеха да се гледат филми на Бергман и Антониони. Тъй като самата плитка двуполюсност на "Кефи ме/Не ме кефи" за мен е пълен абсурд. Евтината ширпотреба може да "кефи" наистина, а сериозното изкуство не може, защото се възприема много по-трудно. Да вземем за пример класическата музика – кой е толкова болен, питам се, че да се "кефи" на нея? Дори аз, дето ми е професия, никога не бих си пуснал Моцарт, да речем, за удоволствие. Обаче духовното израстване, психическата еволюция, тези сложни словосъчетанийца не са възможни само с кефене. Те стават с вникване, осъзнаване и отсяване на смисъла от плявата, дори когато нещо не ти е забавно.
Защото то, истинското изкуство, всъщност също може да "кефи", макар и по много по-индиректен и същевременно далеч по-дълбок начин. Ако се отърсиш от факта, че то не ти е моментално зарибяващо или че не те е впечатлило директно с нещо, и се опиташ да вникнеш, да се задълбочиш и да го опознаеш, сериозното произведение, от който и да било жанр, удовлетворява по много по-истински начин, запълва празнини в душата ти, които не подозираш, че имаш, отваря ти нови хоризонти. Нещо, което съвременните полуфабрикати не дават, защото не го носят дори като потенциал. Но и нещо, до което все по-трудно можем да се докоснем, защото нашето поколение, myself included, губи с все по-плашеща скорост сетивата си да възприема истинското изкуство. То изисква допълнителни интелектуални пластове, които "модерният" свят не създава у младите. Способността да се съмняваш в заобикалящото те и да се доверяваш на това, което чувстваш в себе си, дори и то коренно да се различава от това, с което те залива комерсиалното общество и което ти се казва, че е правилно. И когато тези пластове ти липсват, ти малко по малко просто спираш да си в състояние да харесаш истински смисленото.
Защото това, че един милион хора харесват нещо, не значи, че то наистина е хубаво. Значи просто, че един милион хора са го приели за такова, че са се поддали на промивката. Но приемайки за даденост, че мнозинството винаги е право, ние се превръщаме в консумиращи, кефещи се или не (но нищо по-дълбоко от това простичко разделение), еднопланови и немислещи зомбита, които малко по малко приемат все по-ниско качество боклуци за истински стойностни. Докато не дойде моментът, когато просто няма да имаме нужда от нищо, защото няма да сме в състояние да разбираме нищо.
Този момент, впрочем, е близо.