Ми.. превеждайки..
-
Drizzt Do`Urden
- Jaghut Tyrant
- Posts: 1829
- Joined: Thu Jan 15, 2004 1:33 pm
-
Drizzt Do`Urden
- Jaghut Tyrant
- Posts: 1829
- Joined: Thu Jan 15, 2004 1:33 pm
-
Moridin
- Global Moderator
- Posts: 19287
- Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
- Location: On the other side
- Contact:
Още едно малко откъсче, че да се разсея малко, преди да си легна 
Мисля, че не е много спойлърско, щото то това си го пише и на корицата.. Тоя път обаче не се получи толкова добре, признавам си, а за превода на поемата да не говорим (е И в оригинала няма рима..)
--------------
Дужек изсумтя – най-близкото до смях, което някога изобщо показваше.
– Добре, отряд, слушайте внимателно. Две неща. – Обсипаното му с белези лице се смръщи леко. – Първо, Императрицата е изпратила Нокътя. Те са в града, за да се справят с магьосниците на Пейл.
Тръпки пробягаха по гръбнака на Татърсейл. Никой не обичаше Нокътя да е наблизо. Имперските убийци – предпочитаното оръжие на Ласийн – държаха отровните си ками наточени за всеки, включително за малазанците.
Подобни мисли изглежда минаха и през ума на Калот, защото той се изправи рязко:
– Ако са тук по някаква друга причина...
– Ще трябва първо да минат през мен – каза Дужек, отпускайки единствената си останала ръка върху ръкохватката на меча.
„Това беше за този, който слуша в другата стая”, помисли Татърсейл. „Дужек казва на мъжа, който ще командва Нокътя, как стоят нещата. Шедунул да го благослови.”
Хеърлок се обади:
– Ще се снишат и ще действат така. Те са магьосници, а не идиоти.
Минаха няколко мига преди Татърсейл да разбере думите му. „О, да, магьосниците от Пейл.”
Дужек погледна преценяващо към Хеърлок, после кимна.
– Второ, днес ще нападнем Лунния Отломък.
В другата стая Висшият Магьосник Тайшрен се обърна при тези думи и бавно се приближи. Под качулката широка усмивка разполовяваше тъмното му лице – сякаш мигновено пропукване в съвършените му черти. Усмивката бързо се стопи, и кожата му отново се изглади.
– Здравейте, колеги мои – рече магьосникът, комично и заплашително едновременно.
Хеърлок изсумтя шумно.
– Опитай се да ограничиш мелодрамата до минимум, Тайшрен, и всички ние ще станем малко по-щастливи.
Пропускайки покрай ушите си думите на Хеърлок, Висшият Маг продължи:
– Императрицата е загубила търпението си, що се отнася до Лунния Отломък...
Дужек вдигна глава и се намеси с леко натъртване:
– Императрицата е достатъчно уплашена, за да удари първа и да удари силно. Наричай нещата с истинските им имена, фокуснико. Това тук е фронтовата ти линия. Покажи малко уважение, по дяволите!
Висшият Магьосник сви рамене:
– Разбира се, Върховен Юмрук. – после се обърна към отряда.
– Вашата група, аз и трима други Висши Магьосника ще атакуваме Лунния Отломък до час. Кампанията на север така или иначе е привлякла повечето от обитателите му. Вярваме, че господарят на Отломъка е сам там. Вече почти три години самото му присъствие бе достатъчно, за да ни държи в шах. Но тази сутрин, приятели мои, ще проверим издръжливостта на този така наречен господар.
– И ще се надяваме да е блъфирал през цялото време – добави Дужек, смръщвайки все повече лицето си. – Някакви въпроси?
– Кога мога да се надявам да ме преместят? – попита Калот.
Татърсейл прочисти гърлото си.
– Какво знаем за Господаря на Лунния Отломък?
– Почти нищо, боя се – отговори Тайшрен, примижавайки с очи. – Тисте Андии, със сигурност. Архимагьосник.
Хеърлок се наведе напред и с премерен жест се изплю на пода пред Тайшрен.
– Тисте Андии, Висш Магьоснико? Мисля, че можем да бъдем и малко по-точни от това, не си ли съгласен?
Мигрената на Татърсейл сякаш се влошаваше. Тя изведнъж осъзна, че е задържала дъха си и бавно издиша, докато следеше реакцията на Тайшрен – на думите на мъжа и на традиционното за Седемте Града предизвикателство.
– Архимагьосник – повтори Тайшрен. – Може би Архимагьосникът на Тисте Андии. Драги Хеърлок, – добави той, снижавайки глас – примитивните ти племенни жестове си остават старомодни, а бих казал и леко безвкусни.
Хеърлок оголи зъбите си.
– Тисте Андии са първите чеда на Майката Тъмнина. И ти си усетил вълненията из магическите Уоръни, Тайшрен, както и аз. Попитай Дужек за докладите, които идват от Северната Кампания. Древна магия – Куралд Галайн. Властелинът на Лунния Отломък е най-висшият Архимагьосник – знаеш името му толкова добре, колкото и аз.
– Не знам нищо такова – сопна се Висшият Маг, най-накрая загубвайки търпението си. – Може би няма да имаш нищо против да ни просветлиш, Хеърлок, и после бих ти задал няколко интересни въпроса относно източниците ти.
– Ахх! – Хеърлок се изстреля напред от стола си с изкривено от омразата лице – Заплаха от Висшия Магьосник! Ето сега вече стана интересно. Отговори ми на това, тогава. Защо сами трима други Висши Магьосници? Не бих казал, че не можем да си позволим повече, нали? И после, защо не направихме това преди две години?
Каквото и да ставаше между Хеърлок и Тайшрен, то бе прекъснато от Дужек, който изръмжа безгласно, а после каза:
– Просто ставаме отчаяни, магьоснико. Северната Кампания се оказва горчива. Петата е почти унищожена и няма да получи подкрепления поне до следващата пролет. Идеята е, че армията на Лунния господар може да се върне по всяко време. Не бих искал да ви изпращам срещу армия от Тисте Андии, и със сигурност нямам намерение да допусна Втората да трябва да се бие на два фронта, които на всичкото отгоре получават подкрепления. Това е лоша тактика, и който и да е този Каладан Брууд всъщност, вече успя да ни докаже, че може да ни накара горчиво да си платим за всяка своя грешка.
– Каладан Брууд.. – промърмори Калот, – кълна се че съм чувал това име някъде преди. Странно, че никога не съм се замислял много.
Татърсейл потърси с очи Тайшрен. Калот беше прав – името на мъжа, който водеше Тисте Андии заедно с Пурпурната Стража, звучеше познато – по някакъв древен начин, сякаш изваждайки наяве спомени за стари легенди или за някоя епична поема...
Висшият Магьосник посрещна очите й с равен и преценяващ поглед.
– Вече няма нужда от причини – каза той, обръщайки се към останалите. – Императрицата заповяда и ние трябва да се подчиним.
Хеърлок изсумтя за втори път.
– И като стана дума за извиване на ръце – сядайки обратно в стола си и усмихвайки се презрително на Тайшрен, каза той – спомняш ли си как си играехме на котка и мишка в Арен? Този план вони на теб. От много време се домогваш до шанс като този – усмивката му стана сурова – Кажи ми, кои са другите трима Висши Магьосници? Не, нека позная...
– Стига! – Тайшрен се приближи до Хеърлок, който застина на мястото си и само очите му останаха да светят заплашително.
Фенерите сякаш помръкнаха. Калот повдигна кърпичката от скута си, за да избърше сълзите, избили по страните му.
“Господи, колко сила, главата ми ще се пръсне!”
– Много добре – прошепна Хеърлок – нека извадим картите на масата. Сигурен съм, че Върховният Юмрук би оценил подозренията ти по достойнство. Хайде, карай направо, стари приятелю.
Татърсейл впери поглед в Дужек. Лицето на главнокомандващия беше съвсем близко, очите му бяха впити в Тайшрен. Изглежда разсъждаваше усилено. Калот се наведе към нея:
– Какво по дяволите става тук, Сейл?
– Нямам никаква идея – прошепна тя в отговор – но нещата излизат от контрол – каза го неангажиращо, но мислите й се вихреха бясно около студен възел от страх. Хеърлок беше бил с Империята повече време, отколкото тя или Калот.
Той беше бил сред магьосниците, които се бяха били срещу Малазан в Седемте Града, преди Арен да падне и Свещеният Фала’д да бъде разбит, преди да му се предостави изборът смърт или вярност към новите господари. Беше се присъединил към магьосниците на Втората в Пан’потсун – както и самия Дужек, той беше бил там, със Старата гвардия на Императора, когато първите отровни следи от измяната бяха излезли на бял свят, в деня, в който Първият Меч на Империята беше бил предаден и жестоко убит. Хеърлок знаеше нещо. Но какво?
– Добре – проточи Дужек – имаме работа за вършене. Да се заемаме с нея.
Татърсейл въздъхна. Добрият стар Еднорък и думите му... Тя хвърли поглед към мъжа. Познаваше го добре, не като приятел – Дужек нямаше приятели – но като най-добрият останал военен ум на Империята. Ако, както Хеърлок намекваше, Върховният Юмрук беше предаден от някого някъде, и ако Тайшрен беше част от това... ние сме като огънат клон, беше казал някога Калот за войската на Едноръкия, и нека Империята да му мисли, когато се прекършим. Призракът на Седемте Града се таеше във войниците, стаеният призрак на покорените, но непокорими.
Тайшрен махна към нея и към останалите магьосници. Татърсейл се изправи, както и Калот. Хеърлок остана на мястото си, изглеждаше полузаспал.
Калот се обърна към Дужек:
– За това преместване...
– По-късно – изсумтя Върховният Юмрук. – Бумагите са кошмар, когато си само с една ръка. – Той огледа отряда си и тъкмо щеше да добави нещо, когато Калот се обади отново:
– Аномандарис.
Очите на Хеърлок рязко се отвориха и намериха тези на Тайшрен с нескрито задоволство.
– Аааа – рече той в тишината, последвала думите на Калот. – Разбира се. Трима други Висши Магьосници? Само трима?
Татърсейл се вгледа в бледото, замръзнало лице на Дужек.
– Поемата – тихо каза тя – Сега си спомням:
“Каладан Брууд, онзи,
що носи зимата със себе си,
зарит без тъга...”
Калот пое нататък:
“.. в гроб, лишен от думи,
и в могъщите му ръце”
Татърсейл продължи:
“– чукът на песента
Той живее заспал, затова предурпредете тихо всички
– не го събуждайте
Не го събуждайте...”
Всички в стаята се взираха в Татърсейл, когато и последните й думи заглъхнаха.
– Изглежда е буден – проговори отново тя с пресъхнала уста. – “Аномандарис”, епичната поема от Рибаря Келтат.
– Тази поема не е за Каладан Брууд – каза Дужек, мръщейки се.
– Не – съгласи се тя – тя е най-вече за неговия спътник.
Хеърлок бавно се изправи на крака, после пристъпи близо до Тайшрен.
– Аномандър Рейк, Господарят на Тисте Андии, които са душите на Беззвездната Нощ. Рейк, Гривата на Хаоса. Това е Лунният властелин и ти изпращаш четирима Висши Магьосници и един единствен отряд срещу него.
Гладкото лице на Тайшрен бе заблестяло от пот.
– Тисте Андии – каза той с равен глас – не са като нас. На теб може да ти изглеждат неразбираеми, но не са. Просто са различни. Те нямат собствена кауза. Просто се местят от една човешка драма към друга. Наистина ли мислиш, че Аномандър Рейк ще стои, за да се бие?
– А нима Каладан Брууд се е отеглил? – попита рязко Хеърлок.
– Той не е Тисте Андии. Той е човек – някои казват, че с Баргастка кръв, но така или иначе в него няма нищо от Древните и техния дух.
Татърсейл се намеси:
– Разичиташ, че Рейк ще предаде магьосниците на Пейл – че ще предаде договора помежду им.
– Рискът не е толкова голям, колкото изглежда – каза Висшият Магьосник. – Белурдан направи някои проучвания в Дженабарис, Магьоснице. Някои нови свитъци от „Лудостта” на Готос бяха открити в една планинска крепост отвъд Гората Блекдог (на Черните Кучета?). Сред написаното има и дискусии за Тисте Андии, както и за други народи от Древните Векове. И помнете, Лунният Отломък вече веднъж се е оттеглял от директна конфронтация с Империята.
Вълни от страх обгърнаха Татърсейл, подкосявайки коленете й. Тя седна тежко назад в стола си.
– Обричаш ни на смърт – промълви – ако залогът ти не успее. Не само нас, Висш Магьоснико, а цялата войска на Едноръкия.
Тайшрен се завъртя бавно, оставайки с гръб към Хеърлок и останалите.
– Заповеди на Императрица Ласийн – каза той, без да се обръща – Колегите ни пристигат по Уорън. Когато са тук, ще уточна разпределението ни. Това е всичко – той се отправи към стаята с картите и се върна на предишното си място.
Мисля, че не е много спойлърско, щото то това си го пише и на корицата.. Тоя път обаче не се получи толкова добре, признавам си, а за превода на поемата да не говорим (е И в оригинала няма рима..)
--------------
Дужек изсумтя – най-близкото до смях, което някога изобщо показваше.
– Добре, отряд, слушайте внимателно. Две неща. – Обсипаното му с белези лице се смръщи леко. – Първо, Императрицата е изпратила Нокътя. Те са в града, за да се справят с магьосниците на Пейл.
Тръпки пробягаха по гръбнака на Татърсейл. Никой не обичаше Нокътя да е наблизо. Имперските убийци – предпочитаното оръжие на Ласийн – държаха отровните си ками наточени за всеки, включително за малазанците.
Подобни мисли изглежда минаха и през ума на Калот, защото той се изправи рязко:
– Ако са тук по някаква друга причина...
– Ще трябва първо да минат през мен – каза Дужек, отпускайки единствената си останала ръка върху ръкохватката на меча.
„Това беше за този, който слуша в другата стая”, помисли Татърсейл. „Дужек казва на мъжа, който ще командва Нокътя, как стоят нещата. Шедунул да го благослови.”
Хеърлок се обади:
– Ще се снишат и ще действат така. Те са магьосници, а не идиоти.
Минаха няколко мига преди Татърсейл да разбере думите му. „О, да, магьосниците от Пейл.”
Дужек погледна преценяващо към Хеърлок, после кимна.
– Второ, днес ще нападнем Лунния Отломък.
В другата стая Висшият Магьосник Тайшрен се обърна при тези думи и бавно се приближи. Под качулката широка усмивка разполовяваше тъмното му лице – сякаш мигновено пропукване в съвършените му черти. Усмивката бързо се стопи, и кожата му отново се изглади.
– Здравейте, колеги мои – рече магьосникът, комично и заплашително едновременно.
Хеърлок изсумтя шумно.
– Опитай се да ограничиш мелодрамата до минимум, Тайшрен, и всички ние ще станем малко по-щастливи.
Пропускайки покрай ушите си думите на Хеърлок, Висшият Маг продължи:
– Императрицата е загубила търпението си, що се отнася до Лунния Отломък...
Дужек вдигна глава и се намеси с леко натъртване:
– Императрицата е достатъчно уплашена, за да удари първа и да удари силно. Наричай нещата с истинските им имена, фокуснико. Това тук е фронтовата ти линия. Покажи малко уважение, по дяволите!
Висшият Магьосник сви рамене:
– Разбира се, Върховен Юмрук. – после се обърна към отряда.
– Вашата група, аз и трима други Висши Магьосника ще атакуваме Лунния Отломък до час. Кампанията на север така или иначе е привлякла повечето от обитателите му. Вярваме, че господарят на Отломъка е сам там. Вече почти три години самото му присъствие бе достатъчно, за да ни държи в шах. Но тази сутрин, приятели мои, ще проверим издръжливостта на този така наречен господар.
– И ще се надяваме да е блъфирал през цялото време – добави Дужек, смръщвайки все повече лицето си. – Някакви въпроси?
– Кога мога да се надявам да ме преместят? – попита Калот.
Татърсейл прочисти гърлото си.
– Какво знаем за Господаря на Лунния Отломък?
– Почти нищо, боя се – отговори Тайшрен, примижавайки с очи. – Тисте Андии, със сигурност. Архимагьосник.
Хеърлок се наведе напред и с премерен жест се изплю на пода пред Тайшрен.
– Тисте Андии, Висш Магьоснико? Мисля, че можем да бъдем и малко по-точни от това, не си ли съгласен?
Мигрената на Татърсейл сякаш се влошаваше. Тя изведнъж осъзна, че е задържала дъха си и бавно издиша, докато следеше реакцията на Тайшрен – на думите на мъжа и на традиционното за Седемте Града предизвикателство.
– Архимагьосник – повтори Тайшрен. – Може би Архимагьосникът на Тисте Андии. Драги Хеърлок, – добави той, снижавайки глас – примитивните ти племенни жестове си остават старомодни, а бих казал и леко безвкусни.
Хеърлок оголи зъбите си.
– Тисте Андии са първите чеда на Майката Тъмнина. И ти си усетил вълненията из магическите Уоръни, Тайшрен, както и аз. Попитай Дужек за докладите, които идват от Северната Кампания. Древна магия – Куралд Галайн. Властелинът на Лунния Отломък е най-висшият Архимагьосник – знаеш името му толкова добре, колкото и аз.
– Не знам нищо такова – сопна се Висшият Маг, най-накрая загубвайки търпението си. – Може би няма да имаш нищо против да ни просветлиш, Хеърлок, и после бих ти задал няколко интересни въпроса относно източниците ти.
– Ахх! – Хеърлок се изстреля напред от стола си с изкривено от омразата лице – Заплаха от Висшия Магьосник! Ето сега вече стана интересно. Отговори ми на това, тогава. Защо сами трима други Висши Магьосници? Не бих казал, че не можем да си позволим повече, нали? И после, защо не направихме това преди две години?
Каквото и да ставаше между Хеърлок и Тайшрен, то бе прекъснато от Дужек, който изръмжа безгласно, а после каза:
– Просто ставаме отчаяни, магьоснико. Северната Кампания се оказва горчива. Петата е почти унищожена и няма да получи подкрепления поне до следващата пролет. Идеята е, че армията на Лунния господар може да се върне по всяко време. Не бих искал да ви изпращам срещу армия от Тисте Андии, и със сигурност нямам намерение да допусна Втората да трябва да се бие на два фронта, които на всичкото отгоре получават подкрепления. Това е лоша тактика, и който и да е този Каладан Брууд всъщност, вече успя да ни докаже, че може да ни накара горчиво да си платим за всяка своя грешка.
– Каладан Брууд.. – промърмори Калот, – кълна се че съм чувал това име някъде преди. Странно, че никога не съм се замислял много.
Татърсейл потърси с очи Тайшрен. Калот беше прав – името на мъжа, който водеше Тисте Андии заедно с Пурпурната Стража, звучеше познато – по някакъв древен начин, сякаш изваждайки наяве спомени за стари легенди или за някоя епична поема...
Висшият Магьосник посрещна очите й с равен и преценяващ поглед.
– Вече няма нужда от причини – каза той, обръщайки се към останалите. – Императрицата заповяда и ние трябва да се подчиним.
Хеърлок изсумтя за втори път.
– И като стана дума за извиване на ръце – сядайки обратно в стола си и усмихвайки се презрително на Тайшрен, каза той – спомняш ли си как си играехме на котка и мишка в Арен? Този план вони на теб. От много време се домогваш до шанс като този – усмивката му стана сурова – Кажи ми, кои са другите трима Висши Магьосници? Не, нека позная...
– Стига! – Тайшрен се приближи до Хеърлок, който застина на мястото си и само очите му останаха да светят заплашително.
Фенерите сякаш помръкнаха. Калот повдигна кърпичката от скута си, за да избърше сълзите, избили по страните му.
“Господи, колко сила, главата ми ще се пръсне!”
– Много добре – прошепна Хеърлок – нека извадим картите на масата. Сигурен съм, че Върховният Юмрук би оценил подозренията ти по достойнство. Хайде, карай направо, стари приятелю.
Татърсейл впери поглед в Дужек. Лицето на главнокомандващия беше съвсем близко, очите му бяха впити в Тайшрен. Изглежда разсъждаваше усилено. Калот се наведе към нея:
– Какво по дяволите става тук, Сейл?
– Нямам никаква идея – прошепна тя в отговор – но нещата излизат от контрол – каза го неангажиращо, но мислите й се вихреха бясно около студен възел от страх. Хеърлок беше бил с Империята повече време, отколкото тя или Калот.
Той беше бил сред магьосниците, които се бяха били срещу Малазан в Седемте Града, преди Арен да падне и Свещеният Фала’д да бъде разбит, преди да му се предостави изборът смърт или вярност към новите господари. Беше се присъединил към магьосниците на Втората в Пан’потсун – както и самия Дужек, той беше бил там, със Старата гвардия на Императора, когато първите отровни следи от измяната бяха излезли на бял свят, в деня, в който Първият Меч на Империята беше бил предаден и жестоко убит. Хеърлок знаеше нещо. Но какво?
– Добре – проточи Дужек – имаме работа за вършене. Да се заемаме с нея.
Татърсейл въздъхна. Добрият стар Еднорък и думите му... Тя хвърли поглед към мъжа. Познаваше го добре, не като приятел – Дужек нямаше приятели – но като най-добрият останал военен ум на Империята. Ако, както Хеърлок намекваше, Върховният Юмрук беше предаден от някого някъде, и ако Тайшрен беше част от това... ние сме като огънат клон, беше казал някога Калот за войската на Едноръкия, и нека Империята да му мисли, когато се прекършим. Призракът на Седемте Града се таеше във войниците, стаеният призрак на покорените, но непокорими.
Тайшрен махна към нея и към останалите магьосници. Татърсейл се изправи, както и Калот. Хеърлок остана на мястото си, изглеждаше полузаспал.
Калот се обърна към Дужек:
– За това преместване...
– По-късно – изсумтя Върховният Юмрук. – Бумагите са кошмар, когато си само с една ръка. – Той огледа отряда си и тъкмо щеше да добави нещо, когато Калот се обади отново:
– Аномандарис.
Очите на Хеърлок рязко се отвориха и намериха тези на Тайшрен с нескрито задоволство.
– Аааа – рече той в тишината, последвала думите на Калот. – Разбира се. Трима други Висши Магьосници? Само трима?
Татърсейл се вгледа в бледото, замръзнало лице на Дужек.
– Поемата – тихо каза тя – Сега си спомням:
“Каладан Брууд, онзи,
що носи зимата със себе си,
зарит без тъга...”
Калот пое нататък:
“.. в гроб, лишен от думи,
и в могъщите му ръце”
Татърсейл продължи:
“– чукът на песента
Той живее заспал, затова предурпредете тихо всички
– не го събуждайте
Не го събуждайте...”
Всички в стаята се взираха в Татърсейл, когато и последните й думи заглъхнаха.
– Изглежда е буден – проговори отново тя с пресъхнала уста. – “Аномандарис”, епичната поема от Рибаря Келтат.
– Тази поема не е за Каладан Брууд – каза Дужек, мръщейки се.
– Не – съгласи се тя – тя е най-вече за неговия спътник.
Хеърлок бавно се изправи на крака, после пристъпи близо до Тайшрен.
– Аномандър Рейк, Господарят на Тисте Андии, които са душите на Беззвездната Нощ. Рейк, Гривата на Хаоса. Това е Лунният властелин и ти изпращаш четирима Висши Магьосници и един единствен отряд срещу него.
Гладкото лице на Тайшрен бе заблестяло от пот.
– Тисте Андии – каза той с равен глас – не са като нас. На теб може да ти изглеждат неразбираеми, но не са. Просто са различни. Те нямат собствена кауза. Просто се местят от една човешка драма към друга. Наистина ли мислиш, че Аномандър Рейк ще стои, за да се бие?
– А нима Каладан Брууд се е отеглил? – попита рязко Хеърлок.
– Той не е Тисте Андии. Той е човек – някои казват, че с Баргастка кръв, но така или иначе в него няма нищо от Древните и техния дух.
Татърсейл се намеси:
– Разичиташ, че Рейк ще предаде магьосниците на Пейл – че ще предаде договора помежду им.
– Рискът не е толкова голям, колкото изглежда – каза Висшият Магьосник. – Белурдан направи някои проучвания в Дженабарис, Магьоснице. Някои нови свитъци от „Лудостта” на Готос бяха открити в една планинска крепост отвъд Гората Блекдог (на Черните Кучета?). Сред написаното има и дискусии за Тисте Андии, както и за други народи от Древните Векове. И помнете, Лунният Отломък вече веднъж се е оттеглял от директна конфронтация с Империята.
Вълни от страх обгърнаха Татърсейл, подкосявайки коленете й. Тя седна тежко назад в стола си.
– Обричаш ни на смърт – промълви – ако залогът ти не успее. Не само нас, Висш Магьоснико, а цялата войска на Едноръкия.
Тайшрен се завъртя бавно, оставайки с гръб към Хеърлок и останалите.
– Заповеди на Императрица Ласийн – каза той, без да се обръща – Колегите ни пристигат по Уорън. Когато са тук, ще уточна разпределението ни. Това е всичко – той се отправи към стаята с картите и се върна на предишното си място.
This is it. Ground zero.
Пък аз искам да предложа нещо друго, така, понеже е крайно време някой да ви организира :Р, та що не вземете да карате подред, м? Мноу е интересно, сериозно... И все на най-интересното спирате! Да не съм видяла повтарящи се моменти повече! Който превежда - да подхваща по ред откъдето е спрял предишния! :РР
Beauty is a luster which love bestows to guile the eye. Therefore it may be said that only when the brain is without love will the eye look and see no beauty.
The meaning of life is 'bucket'
The meaning of life is 'bucket'
Спокойно бе, хора, в понеделник излиза по-добрия и пълен вариант т.е. "Малазан според Русинов":D, така че любопитството ви ще бъде задоволено и няма да трябва да се мъчите с аматьорски преводи, а ще се насладите на работата на истинския професионалист. 
Sure your parents might think you're a failure
But no one's ever said: "First, let's kill all the tailors"
Don't be a lawyer!
But no one's ever said: "First, let's kill all the tailors"
Don't be a lawyer!
Още малко от мен, това продължава от там където свърши първия превод на Мор.
-Побутване и дърпане - разправяше старицата. - Това е методът на императрицата, точно както обичат и боговете.. Тя се наклони настрана и се изплю, а след това поднесе мръсна кърпа към сбръчканите си устни.. Трима съпрузи и двама синове съм изпрaтила на война.
Рибарската щерка наблюдаваше колоната от конни войници преминаваща с тътен покрай тях, очите й блестяха и тя слушаше старата вещица само с половин ухо. Дишането на момичето се беше учестило до нивото на това на тези прекрасни коне. Почуства как лицето й гори, изчервяване което нямаше нищо общо с жегата. Денят свършваше, червенеещото слънце вдясно от нея и морският дъх насочен към лицето й се бяха вече я не сгряваха.
Така беше по времето на Императора – продължи вещицата.- Худ да му изпече душата на шиш, дано! Но помисли, момиче. Ласийн разпръсква кости не по-зле и от най-добрите. Ха, че тя даже започна с неговите, нали?
Рибарската щерка кимна отнесено. Както се полага за протолюдието, те чакаха до пътя, старицата натоварена с група торба пълна с репи, момичето балансиращо тежка кошница върху главата си. Почти ежеминутно старата жена прехвърляше торбата от едното костеливо рамо на другото.
С ездачите, тълпящи се по пътя и канавката зад тях с стръмния си склон и дъно пълно със счупени камъни, тя нямаше място където да остави торбата.
- Пръска кости, казах. Кости на съпрузи, кости на синове, кости на съпруги и кости на дъщери. За нея е все едно - старицата за втори път се изплю. - Трима съпрузи и двама синове, десет монети за всеки годишно. Пет по десет е петдесет. Петдесет монети годишно е студена компания, момиче. Студена през зимата, студена и в леглото.
Рибарската дъщеря изтри праха от челото си. Светлите й очи се стрелкаха сред войниците, минаващи пред нея. Младите мъже, на своите високи седла, поддържаха непреклонните си изражения и се бяха вторачили право напред. Няколкото жени, които яздеха с тях, изглеждаха високи и някак по-свирепи от мъжете. Залезът създаваше червени отблясъци по шлемовете им, толкова ярки очите на девойката започнаха да я болят и зрението и се замъгли.
- Ти си дъщерята на рибаря рече старата жена. - Виждала съм те преди на пътя и долу на брега. Мярвала съм те с баща ти на пазара. Той е без ръка, нали? Най-вероятно още кости за нейната колекция ,а? - Тя направи сечащо движение с ръка и кимна. - Моята къща е първата по пътя. Използвам монетите, за да си купувам свещи. Пет свещи горя всяка нощ, за да правят компания на старата Ригга. Това е изтощена къща, пълна с изтощени неща и едно от тях съм аз. Какво имаш там в кошницата?
Рибарското момиче бавно осъзна, че са й задали въпрос. Тя отклони вниманието си от войниците и се усмихна на старицата.
- Съжалявам, - каза, - но конете са толкова шумни.
Ригга повиши тона си:
- Попитах те какво имаш в кошницата, момиче.
- Въжета. Достатъчни за три мрежи.Трябва до утре да подготвим една. Татко загуби последната си - нещо от дълбините я взе, също както и целият улов. Лихварят си иска обратно парите и ние се нуждаем от улов утре. И то добър.- Тя пак се усмихна и обърна погледа си отново към войниците. - Не ли това чудесно? - изгука.
Дясната ръка на Ригга се изстреля напред, сграбчи момичето за гъстата черна коса и дръпна силно.
Девойката извика. Кошницата на главата й се наклони и после се плъзна по рамото й. Тя припряно се опита да я сграбчи, но кошницата беше прекалено тежка. тя удари земята и се разцепи.
- Ааай! - момичето изпъшка и се опита да коленичи. Но Ригга друпна и обърна главата й.
- Слушай ме, момичето ми! - киселият дъх на старицата съскаше срещу лицето на девойката. - Империята е мачкала тази земя сто години. Ти си родена в нея. Аз не. Когато бях на твоите години Итко Кан беше държава. Развявахме си знаме, което си беше само наше. Бяхме свободни, момиче.
На девойката й се повдигаше от дъха на Ригга. Тя затвори очи.
- Запомни тази истина, дете, иначе Покривалото от Лъжи ще те заслепява винаги.
More of that later...after these messages.
-Побутване и дърпане - разправяше старицата. - Това е методът на императрицата, точно както обичат и боговете.. Тя се наклони настрана и се изплю, а след това поднесе мръсна кърпа към сбръчканите си устни.. Трима съпрузи и двама синове съм изпрaтила на война.
Рибарската щерка наблюдаваше колоната от конни войници преминаваща с тътен покрай тях, очите й блестяха и тя слушаше старата вещица само с половин ухо. Дишането на момичето се беше учестило до нивото на това на тези прекрасни коне. Почуства как лицето й гори, изчервяване което нямаше нищо общо с жегата. Денят свършваше, червенеещото слънце вдясно от нея и морският дъх насочен към лицето й се бяха вече я не сгряваха.
Така беше по времето на Императора – продължи вещицата.- Худ да му изпече душата на шиш, дано! Но помисли, момиче. Ласийн разпръсква кости не по-зле и от най-добрите. Ха, че тя даже започна с неговите, нали?
Рибарската щерка кимна отнесено. Както се полага за протолюдието, те чакаха до пътя, старицата натоварена с група торба пълна с репи, момичето балансиращо тежка кошница върху главата си. Почти ежеминутно старата жена прехвърляше торбата от едното костеливо рамо на другото.
С ездачите, тълпящи се по пътя и канавката зад тях с стръмния си склон и дъно пълно със счупени камъни, тя нямаше място където да остави торбата.
- Пръска кости, казах. Кости на съпрузи, кости на синове, кости на съпруги и кости на дъщери. За нея е все едно - старицата за втори път се изплю. - Трима съпрузи и двама синове, десет монети за всеки годишно. Пет по десет е петдесет. Петдесет монети годишно е студена компания, момиче. Студена през зимата, студена и в леглото.
Рибарската дъщеря изтри праха от челото си. Светлите й очи се стрелкаха сред войниците, минаващи пред нея. Младите мъже, на своите високи седла, поддържаха непреклонните си изражения и се бяха вторачили право напред. Няколкото жени, които яздеха с тях, изглеждаха високи и някак по-свирепи от мъжете. Залезът създаваше червени отблясъци по шлемовете им, толкова ярки очите на девойката започнаха да я болят и зрението и се замъгли.
- Ти си дъщерята на рибаря рече старата жена. - Виждала съм те преди на пътя и долу на брега. Мярвала съм те с баща ти на пазара. Той е без ръка, нали? Най-вероятно още кости за нейната колекция ,а? - Тя направи сечащо движение с ръка и кимна. - Моята къща е първата по пътя. Използвам монетите, за да си купувам свещи. Пет свещи горя всяка нощ, за да правят компания на старата Ригга. Това е изтощена къща, пълна с изтощени неща и едно от тях съм аз. Какво имаш там в кошницата?
Рибарското момиче бавно осъзна, че са й задали въпрос. Тя отклони вниманието си от войниците и се усмихна на старицата.
- Съжалявам, - каза, - но конете са толкова шумни.
Ригга повиши тона си:
- Попитах те какво имаш в кошницата, момиче.
- Въжета. Достатъчни за три мрежи.Трябва до утре да подготвим една. Татко загуби последната си - нещо от дълбините я взе, също както и целият улов. Лихварят си иска обратно парите и ние се нуждаем от улов утре. И то добър.- Тя пак се усмихна и обърна погледа си отново към войниците. - Не ли това чудесно? - изгука.
Дясната ръка на Ригга се изстреля напред, сграбчи момичето за гъстата черна коса и дръпна силно.
Девойката извика. Кошницата на главата й се наклони и после се плъзна по рамото й. Тя припряно се опита да я сграбчи, но кошницата беше прекалено тежка. тя удари земята и се разцепи.
- Ааай! - момичето изпъшка и се опита да коленичи. Но Ригга друпна и обърна главата й.
- Слушай ме, момичето ми! - киселият дъх на старицата съскаше срещу лицето на девойката. - Империята е мачкала тази земя сто години. Ти си родена в нея. Аз не. Когато бях на твоите години Итко Кан беше държава. Развявахме си знаме, което си беше само наше. Бяхме свободни, момиче.
На девойката й се повдигаше от дъха на Ригга. Тя затвори очи.
- Запомни тази истина, дете, иначе Покривалото от Лъжи ще те заслепява винаги.
More of that later...after these messages.
Last edited by Matrim on Fri Oct 08, 2004 7:18 pm, edited 1 time in total.
Ridcully: "A few twenty-mile runs and the Dean'd be a different man."
Bursar: "Well, yes. He'd be dead."
Ridcully: "He'd be healthy."
Bursar: "Yes, but still dead."
Bursar: "Well, yes. He'd be dead."
Ridcully: "He'd be healthy."
Bursar: "Yes, but still dead."
-
Drizzt Do`Urden
- Jaghut Tyrant
- Posts: 1829
- Joined: Thu Jan 15, 2004 1:33 pm
-
Lubimetz13
- Mistborn
- Posts: 1307
- Joined: Sun Feb 01, 2004 1:37 pm
- Location: Sofia, BUL / Baltimore, MD
Ми аз пък не искам да се включвам в превода, приятно ми е да го чета :D Но все пак, от чисто любопитство, си преведох първия откъс. Не че държа някой да го чете, просто щеше да е тежко безсмислено от моя страна да си го скрия в бездънната документация. Благодарение на това градивно занимание пред мен се разкри грижливо пазената тайна, че и последният гамен може да превежда ( не бих коментирал качеството на превод, правен от последния гамен, обаче. И качеството на своя превод не коментирам. ). И тъй, Русинов трябва да е извънредно кретенясал, че да се изцепи по подобен начин.
1154 година От Съня на Бърн
96 година от Малазанската Империя
Последна година от управлението на император Келанвед
Май поне за годините всички превеждащи са намерили общ език, в буквален и преносен смисъл.
Ръждивите петна чертаеха кървави морета по черната, разядена повърхност на Ветропоказателя на Мок. От повече от век той се беше разположил на върха на копието, забито върху външната стена на Крепостта. Уродлив и безформен, някога изкован като крилат демон, оголил зъби в присмехулна усмивка, сега той едвам се обръщаше и въртеше със скърцащо непокорство при всеки порив на вятъра.
А ветровете бяха неспокойни в деня, когато над Мишия Квартал в Малаз се издигнаха стълбове от дим. Ветропоказателят бе замълчал след внезапното стихване на морските течения, мъчително свистящи над града, но отново бе съживен от жежкия, пръскащ искри и натежал от пушек дъх на Мишия Квартал, устремен към високите хълмове на Малаз.
Ганоес Стабро Паран от Рода Паран се бе повдигнал на пръсти за да погледне отвъд бойниците на стената. Зад него се издигаше крепостта Мок - някогашна столица на Империята, а сега, след овладяването на континента, превърната отново в твърдина на Юмрук. От лявата му страна пък се възправяха копието и капризната му плячка.
За Ганоес древният замък, извисил се над града, бе прекалено познат за да представлява някакъв интерес. Идваше тук за трети път за последните три години; отдавна беше изучил вътрешния двор с разбития му калдъръм, Старата Крепост, понастоящем конюшня и дом за множество гълъби, лястовици и прилепи, и цитаделата, където баща му в момента се опитваше да уговори десятък върху островната търговия с властите от пристанището. В края на краищата голяма част от крепостта си оставаше забранена, дори за син на благороден Род. Все пак цитаделата беше седалище на Юмрука и във вътрешността й се решаваха всички имперски въпроси, засягащи острова.
Забравил замъка зад себе си, Ганоес бе насочил цялото си внимание към жалкия град и бунтовете в най-бедната му част.
Крепостта Мок бе надвиснала от един зъбер, достъпна само по низ от криволичещи стъпала, издълбани във варовиковите скали. Градът беше на повече от осемдесет разтега под възвишението, а крепостните стени добавяха още шест. Мишият беше на другия край на града, странна плетеница от бордеи и запуснати колиби, прорязана от тинеста река, пълзяща към пристанището. По-голямата част от града делеше Ганоес от вихрещия се бунт и му беше трудно да различи каквото и да е между растящите валма черен дим.
Беше пладне, но тътенът от магическия сблъсък правеше въздуха тъмен и тежък.
Разнесе се дрънчене на броня и до него се появи войник. Мъжът се облегна на стената и ножницата на меча му изстърга в камъните.
- Гордееш се с чиста кръв, а? – попита той, вперил сивите си очи в димящия град долу.
Момчето се вгледа във воина. Беше се научило да различава войниците от Имперската Армия. Мъжът до него беше командир в Третия – един от личните гарнизони на Императора, елитните войски. На рамото върху сивото му наметало имаше сребърна брошка – каменен мост, обгърнат в рубинени пламъци. Подпалвач.
Висши военни на Империята често преминаваха през Замъка Мок. Градът продължаваше да бъде ключово пристанище, особено след избухването на войната в Корел, на юг. Ганоес беше виждал достатъчно такива и тук, и в столицата Унта.
- Наистина ли е вярно? – храбро попита момчето.
- Кое?
- Първият Меч на Империята. Дасем Ултор. Преди да тръгнем от столицата, чухме, че е мъртъв. Наистина ли?
Мъжът сякаш трепна, но продължи да се взира твърдо в Мишия квартал.
- Това е войната. – промърмори той, по-скоро на себе си, отколкото на който и да било друг.
- Вие сте от Трети. Мислех, че сте били там с него, в Седемте Града. В И`Гатан.
- Смъртния Дъх, момче, те още търсят тялото му в димящите останки от този проклет град, а ти, син на търговец на три хиляди левги от Седемте Града, вече знаеш неща, предназначени за малцина. – мъжът все още не го бе погледнал – Не знам източниците ти, но те съветвам да запазиш това, което си научил, за себе си.
Ганоес само сви рамене.
- Говори се, че е предал бог.
Мъжът най-накрая се обърна към него. Лицето му беше покрито с белези, а нещо, което приличаше на изгаряне, бе обезобразило челюстта и бузата му. Но въпреки всичко изглеждаше прекалено млад за командир.
- Запомни това, синко.
- Какво?
- Всяка твоя стъпка може да промени света. Най-добрият живот е този, който боговете не са забелязали – ако искаш да живееш свободно, живей тихо.
- Но аз искам да бъда войник. Герой. - Брех, че тя и амбициозна се била извъдила днешната младеж...
- Рано или късно ще го надраснеш.
Ветропоказателят изстена, щом своенравен напор на вятъра разкъса стената от пушек. Ганоес можеше да подуши гнилата риба и вонята от пристанището.
Друг подпалвач със счупена и опърлена гъдулка на гърба доближи командира си. Беше жилав и ако не друго, по-млад, може би само с няколко години по-голям от Ганоес, който беше на дванайсет. Странни белези покриваха лицето и ръцете му, а въоръжението му беше съставено от различни чуждоземни части, навлечени върху мръсна и изтъркана униформа. Къс меч в напукана дървена ножница висеше на бедрото му.Той се облегна на зъберите до другия мъж като до стар приятел.
- Мирише гадно, когато магьосниците не могат да се справят – каза новодошлият – Там положението излиза извън контрол. Едва ли беше необходим цял отряд само за да усмирят няколко побеснели вещици.
- Мислех си да почакам, докато стане ясно дали ще се оправят - въздъхна командирът.
Другият войник изръмжа.
- Нови са, и неопитни. Това може да ги бележи завинаги. Нещо повече – добави той – там долу има много хора, които изпълняват нечии други заповеди.
- Само подозрение.
- Но доказателството е там, в Мишия.
- Възможно е.
- Прекалено си мек. Сърли казва, че това е най-голямата ти слабост.
- Сърли е грижа за Императора, не за мен.
Последва второ изръмжаване.
- А може би скоро ще бъде грижа за всички нас.
Командирът мълчаливо погледна събеседника си, който сви рамене.
- Просто предчувствие. Знаеш ли, избрала си е ново име. Ласийн.
- Ласийн?
- Това е напанска дума. Означава…
- Знам.
- Да се надяваме, че Императорът също го знае.
- Означава Господар на Престола – каза Ганоес.
И двамата се вгледаха в него.
Вятърът отново се надигна и железният демон проскърца върху копието си. Откъм Крепостта долетя дъх на влажен камък.
- Учителят ми е от Напан – обясни Ганоес.
Зад тях се чу женски глас, властен и студен.
- Командире.
Двамата бавно се обърнаха. Командирът нареди на другия:
- Новите имат нужда от помощ. Изпрати Дужек и едно крило долу, и вземи няколко сапьори за огъня. Не е необходимо целият град да изгори.
Войникът кимна и се отдалечи, без дори да погледне жената.
Тя стоеше с двама стражи на входа към кулата на цитаделата. Напанският й произход личеше по синкавата й кожа, но иначе беше съвсем обикновена. Носеше сива дреха, втвърдена от сол, мишата й коса бе подстригана късо, по войнишки, а чертите й бяха дребни и невзрачни. Но телохранителите й накараха Ганоес да потръпне. Стояха от двете й страни, високи и загърнати в черно, с ръце, скрити в ръкави и лица, засенчени от тъмни качулки. Геноес никога не беше виждал Нокът, но веднага разпозна последователите на култа. Което означаваше, че жената пред него е…
- Това е твоята помия, Сърли – каза командирът – и явно аз ще трябва да я почистя.
Ганоес беше удивен от граничещото с презрение безразличие в гласа му. Сърли беше създала Нокътя, беше я превърнала в сила, от която се боеше самият Император.
- Вече не се казвам така.
Командирът се смръщи.
- И аз така чух. Сигурно се чувстваш уверена в отсъствието на Императора. Но не само той те помни като момиче от бордей в Стария Квартал. Май благодарността ти отдавна се е изпарила.
Лицето на жената с нищо не издаде дали думите са я засегнали.
- Заповедта ми беше проста. – каза тя – Явно новите ти офицери не могат да се справят с нея.
- Нещата се усложниха, - отговори мъжът – те нямат опит с…
- Не е мой проблем. – отсече жената – А и не съм особено разочарована. Това ще послужи за урок на тези, които ни се противопоставят.
- Противопосавят? Шепа вещици, търгуващи с нищожните си дарби. И каква е пъклената им цел - да откриват находища коравал по дъното на залива. Не бих нарекъл това заплаха за Империята.
- Не е позволено. Нарушават новите закони…
- Това са твоите закони, Сърли. Няма да проработят, а и щом Императорът се върне, ще отмени забраната ти за магия, бъди сигурна.
Жената му се усмихна студено.
- Предполагам, ще ти е приятно да узнаеш, че Кулата обяви наближаването на новите попълнения. Няма да ни липсвате нито ти, нито непокорните ти, размирни войници. - Най-безсрамна откровеност, бива ли така...
Без нито дума повече, тя се обърна и следвана от двамата си стражи се върна в цитаделата, без дори да погледне момчето до командира.
Двамата с Ганоес отново се загледаха във вихрещите се размирици. Пламъци се прокрадваха между пушеците.
- Един ден ще бъда войник. – каза Ганоес.
Мъжът изсумтя.
- Само ако пропаднеш във всичко останало, синко. Да вземе оръжие е последната стъпка за отчаяния. Запомни думите ми и си намери по-възвишена мечта.
Ганоес се намръщи.
- Не си като другите войници, с които съм говорил. Повече приличаш на баща ми.
- Но не съм баща ти. – изръмжа мъжът. - Ц,ц,ц, това живот ли е, питам аз...
- На света не му трябва поредният търговец на вино.
Мъжът присви очи преценяващо и отвори уста за да отговори подобаващо, но пак я затвори.
Ганоес Паран се вгледа в горящия град, доволен от себе си. “Дори едно момче, командире, може да говори на място.”
Ветропоказателят отново се завъртя. Горещ пушек нахлу на стената и ги обгърна, носейки смрадта на горящи дрехи, боя и камък, както и на нещо сладникаво.
- Запалила се е някоя кланица – каза Ганоес – Мирише на свине.
Лицето на командира се сгърчи. Мигът се проточи и накрая мъжът въздъхна.
- Както казваш, момче, както казваш.
Тоя превод на особено творческа основа, нали, ама за експеримента, ех, за експеримента...
1154 година От Съня на Бърн
96 година от Малазанската Империя
Последна година от управлението на император Келанвед
Май поне за годините всички превеждащи са намерили общ език, в буквален и преносен смисъл.
Ръждивите петна чертаеха кървави морета по черната, разядена повърхност на Ветропоказателя на Мок. От повече от век той се беше разположил на върха на копието, забито върху външната стена на Крепостта. Уродлив и безформен, някога изкован като крилат демон, оголил зъби в присмехулна усмивка, сега той едвам се обръщаше и въртеше със скърцащо непокорство при всеки порив на вятъра.
А ветровете бяха неспокойни в деня, когато над Мишия Квартал в Малаз се издигнаха стълбове от дим. Ветропоказателят бе замълчал след внезапното стихване на морските течения, мъчително свистящи над града, но отново бе съживен от жежкия, пръскащ искри и натежал от пушек дъх на Мишия Квартал, устремен към високите хълмове на Малаз.
Ганоес Стабро Паран от Рода Паран се бе повдигнал на пръсти за да погледне отвъд бойниците на стената. Зад него се издигаше крепостта Мок - някогашна столица на Империята, а сега, след овладяването на континента, превърната отново в твърдина на Юмрук. От лявата му страна пък се възправяха копието и капризната му плячка.
За Ганоес древният замък, извисил се над града, бе прекалено познат за да представлява някакъв интерес. Идваше тук за трети път за последните три години; отдавна беше изучил вътрешния двор с разбития му калдъръм, Старата Крепост, понастоящем конюшня и дом за множество гълъби, лястовици и прилепи, и цитаделата, където баща му в момента се опитваше да уговори десятък върху островната търговия с властите от пристанището. В края на краищата голяма част от крепостта си оставаше забранена, дори за син на благороден Род. Все пак цитаделата беше седалище на Юмрука и във вътрешността й се решаваха всички имперски въпроси, засягащи острова.
Забравил замъка зад себе си, Ганоес бе насочил цялото си внимание към жалкия град и бунтовете в най-бедната му част.
Крепостта Мок бе надвиснала от един зъбер, достъпна само по низ от криволичещи стъпала, издълбани във варовиковите скали. Градът беше на повече от осемдесет разтега под възвишението, а крепостните стени добавяха още шест. Мишият беше на другия край на града, странна плетеница от бордеи и запуснати колиби, прорязана от тинеста река, пълзяща към пристанището. По-голямата част от града делеше Ганоес от вихрещия се бунт и му беше трудно да различи каквото и да е между растящите валма черен дим.
Беше пладне, но тътенът от магическия сблъсък правеше въздуха тъмен и тежък.
Разнесе се дрънчене на броня и до него се появи войник. Мъжът се облегна на стената и ножницата на меча му изстърга в камъните.
- Гордееш се с чиста кръв, а? – попита той, вперил сивите си очи в димящия град долу.
Момчето се вгледа във воина. Беше се научило да различава войниците от Имперската Армия. Мъжът до него беше командир в Третия – един от личните гарнизони на Императора, елитните войски. На рамото върху сивото му наметало имаше сребърна брошка – каменен мост, обгърнат в рубинени пламъци. Подпалвач.
Висши военни на Империята често преминаваха през Замъка Мок. Градът продължаваше да бъде ключово пристанище, особено след избухването на войната в Корел, на юг. Ганоес беше виждал достатъчно такива и тук, и в столицата Унта.
- Наистина ли е вярно? – храбро попита момчето.
- Кое?
- Първият Меч на Империята. Дасем Ултор. Преди да тръгнем от столицата, чухме, че е мъртъв. Наистина ли?
Мъжът сякаш трепна, но продължи да се взира твърдо в Мишия квартал.
- Това е войната. – промърмори той, по-скоро на себе си, отколкото на който и да било друг.
- Вие сте от Трети. Мислех, че сте били там с него, в Седемте Града. В И`Гатан.
- Смъртния Дъх, момче, те още търсят тялото му в димящите останки от този проклет град, а ти, син на търговец на три хиляди левги от Седемте Града, вече знаеш неща, предназначени за малцина. – мъжът все още не го бе погледнал – Не знам източниците ти, но те съветвам да запазиш това, което си научил, за себе си.
Ганоес само сви рамене.
- Говори се, че е предал бог.
Мъжът най-накрая се обърна към него. Лицето му беше покрито с белези, а нещо, което приличаше на изгаряне, бе обезобразило челюстта и бузата му. Но въпреки всичко изглеждаше прекалено млад за командир.
- Запомни това, синко.
- Какво?
- Всяка твоя стъпка може да промени света. Най-добрият живот е този, който боговете не са забелязали – ако искаш да живееш свободно, живей тихо.
- Но аз искам да бъда войник. Герой. - Брех, че тя и амбициозна се била извъдила днешната младеж...
- Рано или късно ще го надраснеш.
Ветропоказателят изстена, щом своенравен напор на вятъра разкъса стената от пушек. Ганоес можеше да подуши гнилата риба и вонята от пристанището.
Друг подпалвач със счупена и опърлена гъдулка на гърба доближи командира си. Беше жилав и ако не друго, по-млад, може би само с няколко години по-голям от Ганоес, който беше на дванайсет. Странни белези покриваха лицето и ръцете му, а въоръжението му беше съставено от различни чуждоземни части, навлечени върху мръсна и изтъркана униформа. Къс меч в напукана дървена ножница висеше на бедрото му.Той се облегна на зъберите до другия мъж като до стар приятел.
- Мирише гадно, когато магьосниците не могат да се справят – каза новодошлият – Там положението излиза извън контрол. Едва ли беше необходим цял отряд само за да усмирят няколко побеснели вещици.
- Мислех си да почакам, докато стане ясно дали ще се оправят - въздъхна командирът.
Другият войник изръмжа.
- Нови са, и неопитни. Това може да ги бележи завинаги. Нещо повече – добави той – там долу има много хора, които изпълняват нечии други заповеди.
- Само подозрение.
- Но доказателството е там, в Мишия.
- Възможно е.
- Прекалено си мек. Сърли казва, че това е най-голямата ти слабост.
- Сърли е грижа за Императора, не за мен.
Последва второ изръмжаване.
- А може би скоро ще бъде грижа за всички нас.
Командирът мълчаливо погледна събеседника си, който сви рамене.
- Просто предчувствие. Знаеш ли, избрала си е ново име. Ласийн.
- Ласийн?
- Това е напанска дума. Означава…
- Знам.
- Да се надяваме, че Императорът също го знае.
- Означава Господар на Престола – каза Ганоес.
И двамата се вгледаха в него.
Вятърът отново се надигна и железният демон проскърца върху копието си. Откъм Крепостта долетя дъх на влажен камък.
- Учителят ми е от Напан – обясни Ганоес.
Зад тях се чу женски глас, властен и студен.
- Командире.
Двамата бавно се обърнаха. Командирът нареди на другия:
- Новите имат нужда от помощ. Изпрати Дужек и едно крило долу, и вземи няколко сапьори за огъня. Не е необходимо целият град да изгори.
Войникът кимна и се отдалечи, без дори да погледне жената.
Тя стоеше с двама стражи на входа към кулата на цитаделата. Напанският й произход личеше по синкавата й кожа, но иначе беше съвсем обикновена. Носеше сива дреха, втвърдена от сол, мишата й коса бе подстригана късо, по войнишки, а чертите й бяха дребни и невзрачни. Но телохранителите й накараха Ганоес да потръпне. Стояха от двете й страни, високи и загърнати в черно, с ръце, скрити в ръкави и лица, засенчени от тъмни качулки. Геноес никога не беше виждал Нокът, но веднага разпозна последователите на култа. Което означаваше, че жената пред него е…
- Това е твоята помия, Сърли – каза командирът – и явно аз ще трябва да я почистя.
Ганоес беше удивен от граничещото с презрение безразличие в гласа му. Сърли беше създала Нокътя, беше я превърнала в сила, от която се боеше самият Император.
- Вече не се казвам така.
Командирът се смръщи.
- И аз така чух. Сигурно се чувстваш уверена в отсъствието на Императора. Но не само той те помни като момиче от бордей в Стария Квартал. Май благодарността ти отдавна се е изпарила.
Лицето на жената с нищо не издаде дали думите са я засегнали.
- Заповедта ми беше проста. – каза тя – Явно новите ти офицери не могат да се справят с нея.
- Нещата се усложниха, - отговори мъжът – те нямат опит с…
- Не е мой проблем. – отсече жената – А и не съм особено разочарована. Това ще послужи за урок на тези, които ни се противопоставят.
- Противопосавят? Шепа вещици, търгуващи с нищожните си дарби. И каква е пъклената им цел - да откриват находища коравал по дъното на залива. Не бих нарекъл това заплаха за Империята.
- Не е позволено. Нарушават новите закони…
- Това са твоите закони, Сърли. Няма да проработят, а и щом Императорът се върне, ще отмени забраната ти за магия, бъди сигурна.
Жената му се усмихна студено.
- Предполагам, ще ти е приятно да узнаеш, че Кулата обяви наближаването на новите попълнения. Няма да ни липсвате нито ти, нито непокорните ти, размирни войници. - Най-безсрамна откровеност, бива ли така...
Без нито дума повече, тя се обърна и следвана от двамата си стражи се върна в цитаделата, без дори да погледне момчето до командира.
Двамата с Ганоес отново се загледаха във вихрещите се размирици. Пламъци се прокрадваха между пушеците.
- Един ден ще бъда войник. – каза Ганоес.
Мъжът изсумтя.
- Само ако пропаднеш във всичко останало, синко. Да вземе оръжие е последната стъпка за отчаяния. Запомни думите ми и си намери по-възвишена мечта.
Ганоес се намръщи.
- Не си като другите войници, с които съм говорил. Повече приличаш на баща ми.
- Но не съм баща ти. – изръмжа мъжът. - Ц,ц,ц, това живот ли е, питам аз...
- На света не му трябва поредният търговец на вино.
Мъжът присви очи преценяващо и отвори уста за да отговори подобаващо, но пак я затвори.
Ганоес Паран се вгледа в горящия град, доволен от себе си. “Дори едно момче, командире, може да говори на място.”
Ветропоказателят отново се завъртя. Горещ пушек нахлу на стената и ги обгърна, носейки смрадта на горящи дрехи, боя и камък, както и на нещо сладникаво.
- Запалила се е някоя кланица – каза Ганоес – Мирише на свине.
Лицето на командира се сгърчи. Мигът се проточи и накрая мъжът въздъхна.
- Както казваш, момче, както казваш.
Тоя превод на особено творческа основа, нали, ама за експеримента, ех, за експеримента...
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 1 guest