Broy 41 Reviews

Брой 41 Ревюта

КНИГА НА БРОЯ

Заглавие: Песен за Огън и Лед #4: Пир за врани
Автор: Джордж Мартин
Издател: ИК Бард
Ревю: Трип

(Ревюта: Демандред)

     Предполагам, че всеки умерен почитател на поредицата на Мартин вече е наясно с цялата сага по написването на Пир за врани. Всевъзможни спънки, свързани с неудачни писателски решения, успяха да изпокъсат нервите на по-голямата част от фенското множество. Първоначално Мартин замисля четвъртата книга с действие, развиващо се пет години по-късно от това на останалите три (кой да знае тогава, че книгата всъщност ще закъснее с пет реални години). После пък започва да пише без дупка във времевата линия, прологът му набъбва на 200 страници и той решава да го среже и да го пръсне из останалата част от книгата (не, че подобни колебания са спрели Джордан, доколкото знам, да си пуска книгите с 200-странични пролози). В един момент пък се усеща, че материалът, който е написал, е достатъчен за около книга и половина и недостатъчен, за да се разкаже цялата история, която е планирал да разкаже в една. След дълги размишления (и след поредното отлагане на датата на издаване) той решава да раздели историята – и по-точно гледните точки – на две.
     В следствие на това в четвъртата книга няма да имаме възможност да видим какво се случва с Тирион, Денерис, Джон, Давос, Станис, Бран, Теон (ако Мартин не е приключил с него още в трета книга) и въобще всички герои, свързани по някакъв начин със земите далече на изток или с Вала. Всичко е ограничено до Вестерос. Което, да, означава, че най-голямата фентъзи сага с най-малкотo фентъзи елементи се е отървала от около 99.9% от тях в четвъртата си серия (като изключим надуването на един рог и една горяща стъклена свещ). Това вероятно би отровило живота на хора, отраснали с магическите светове на Джордан, Фийст, Едингс (То пък къде ли в на Едингс света има магия... – бел. на Рол), и т.н., но на мен не ми пречи по никакъв начин. Най-малкото защото никога не съм припарвал до гореспоменатите, но и защото смятам, че липсата на магия не ограбва книгата от достойнствата й. Още повече имайки предвид, че в пета книга и нататък ще е наблъскана цялата магия в света на Мартин, което би трябвало да компенсира.
     Както личи и от заглавието й, Пир за врани описва последиците от войната на петимата крале. За тези от вас, имащи нужда от опресняване на паметта (то кой няма нужда с тази поредица, чудя се) петте краля, преди четирима от тях да изпозагинат, бяха Джофри Баратеон (Ланистър), Станис Баратеон, Ренли Баратеон, Роб Старк, и Бейлон Грейджой. Смъртта на последния ни дава в четвъртата книга една нова сцена на действие – Железните Острови, за които само беше загатнато във Вихър от Мечове, и ни повече, ни по-малко от три нови гледни точки – Виктарион, Аша, и Аерон Грейджой. Макар да не са толкова широко застъпени в сравнение със старите познайници, тримата заедно разширяват още повече мащаба на Мартиновия епос. Дори ще си позволя да кажа, че разширяването на хоризонтите е една от определящите черти на книгата. Пътуването на Аря, закупено с желязната монета, я отвежда на изток в Браавос, в храма на Многоликия Бог, където се обучават легендарните наемни убийци – Безликите. В няколко глави Мартин ни пренася и в Дорн в седмиците след смъртта на Оберин Мартел. Виждаме южното кралство през очите на принцеса Ариен, единствената дъщеря на принц Доран Мартел, на началника на стражата му – норвошкия воин Арео Хота, и на белия рицар Арис Оукхарт, закрилник на гостенката/заложничката на южняците Мирсела Баратеон (Ланистър). Зърваме и Пясъчните Змии – дъщерите на Оберин Мартел, и силно се надявам да вземат активно участие в шеста и седма книга. В Железните Острови и Дорн Мартин за пръв път поставя самата обстановка в по-сериозен фокус, разкривайки ни я, и историята свързана с нея, през гледните точки на повече герои, на всеки от които са отделени максимум две глави. Така успява да ни покаже важни събития, без да ни обвързва твърде много с даден персонаж. По този начин вниманието върху наистина главните персонажи не се разсейва и не се объркваме. Много добър ход от страна на автора.
     Някои от старите познайници, или по-скоро познайнички, получават собствена гледна точка. Церсей Ланистър се опитва да поеме юздите на Седемте Кралства след смъртта на баща си, междувременно успявайки да си спечели ненавистта или презрението на де що второстепенни герои се мотаят около нея, както и, сигурен съм, на читателя. Определено един от героите в тази поредица, когото всички обичат да мразят. Също така следваме Бриен в мисията й, възложена от Джайм (Джейми! Джейми, да му се не види! Мартин си го е казвал в прав текст!) да намери Санса Старк. Лично на мен нейната гледна точка и пътуването й ми бяха изключително приятни. Мисля, че Бриен е един от най-успешните образи на Мартин до момента. Както и (гххх...) Джайм. Наблюдаваме го в опитите му да се превъзмогне моралното предизвикателство да бъде командир на Кралската Сража и да заслужи белия плащ пред самия себе си. На последно място, но не и по важност, е единственият герой от Вала, който намира място в Пир за врани – Самюел Тарли. Вала и всичко свързано с него, разбира се, обаче не присъства никъде в книгата ;) Неговият е и един от най-интересните "висящи" финали, а те, както подобава на Мартин, са много.
     В тази връзка, развитието на действието на книгата е от една страна силна нейна страна, а от друга – слабост. По втората точка, Пир за врани страда (макар и не твърде сериозно) от синдрома на средните части в почти всяка дълга поредица. Книгата, в много голяма степен, изпълнява почти изцяло преходна функция. Липсват мащабните събития от първите три, а тези от последните три са само загатнати под формата на преждеспоменатите "висящи" финали. Като успех на книгата в това отношение пък мога да отбележа факта, че Мартин се е възползвал майсторски от наличните средства в рамките на ограниченията, които една такава "преходна" книга му поставя. Както вече споменах, персонажите на (гххх...) Джайм и Бриен са прекрасно реализирани, както и атмосферата на Браавос, Железните Острови и Дорн – през останалите гледни точки.

Плюсове:
+ Разширената перспектива над Вестерос и Свободните Градове, която ни предоставят множеството от нови гледни точки.
+ Прекрасни (уф...) Джайм и Бриен.
+ Страхотните обещания за евентуалния финал на поредицата и интересните обрати в края на книгата.
+ Вестеровските интриги, които компенсираха почти напълно за липсата на по-"мистериозните" елементи от цялостната история.

Минуси:
– Синдромът на средната част. Моментно впечатление за нищо-не-ставане, отсъствие на Голяма Кулминация™ от какъвто и да е род.
– Във връзка с горното, някои от образите, в тази книга поне, не ми бяха достатъчно интересни, за да се оправдае напълно шляенето им наляво-надясно до самия финал (когато, както вече казах, почти всичко става доста интересно)
– Разширената перспектива над Вестерос и Свободните Градове, която ни предоставят множеството нови гледни точки. Да, знам, че го писах и като плюс, но нещата започнаха да се усложняват прогресивно и се опасявам дали Мартин ще успее да ги нагоди едно към друго по удовлетворителен начин. Искрено се надявам...

За финал – наистина съм впечатлен от развитието, което финалите в Пир за Врани обещават, и още повече, че Мартин вече четвърта книга успява да задържи интереса не само без да ни среща с Голямото Зло™, но и без дори да ни казва какво е То и дали въобще съществува. Знаем, че Другите бродят северните предели отвъд Вала, но същевременно не знаем абсолютно нищичко за тях, знаем за имперските амбиции на Дени, но пък и знаем, че Таргариените винаги са се движели по ръба на лудостта (пък и тя никога не ми е правила впечатление на потенциално положителен персонаж), а в тийзър главата с нея в края на книгата научаваме, че и драконите не са съвсем това, което са... Да не говорим за всички останали сблъсъци на интереси в самия Вестерос, както и за големите играчи в сянка – Лорд Варис и Петир Белиш (наред с милата малоумна Санса). А имайки и предвид склонността на стария Джордж към изненади (най-често с летален край), това е поредица, която, сигурен съм, ще ни държи (мен поне, но пък аз никога не съм бил особено прозорлив :р) в напрежение до самия си край.

Оценка: 8/10 Трип, 8.5/10 Демандред

Заглавие: Трите стигми на Палмър Елдрич
Автор: Филип Дик
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Рандъм

     Третата книга на Дик, издадена от ИнфоДАР. Евала им на хората. Определено може да се желае малко повече скорост в издаването, но пък книгите, които пускат на пазара, си заслужават чакането.
     Трите стигми на Палмър Елдрич е считана за една от перлите в творчеството на Дик. Тъй като аз съм твърде слабо запознат с въпросното като цяло, мога да коментирам само настоящата книга без да я сравнявам с други. Но не мисля, че сравненията са нужни, защото книгата е достатъчно добра сама по себе си.
     В близкото бъдеще (действията се развиват малко след 2000-ата година, но пък книгата е писана през 60-те все пак) Земята, наричана Тера, е подложена на непосилни жеги. Колосалното затопляне заплашва всеки момент да направи живота невъзможен. Богатите бягат от неудобствата в курорти на Антарктида и се подлагат на скъпата Е-терапия, която ускорява еволюцията и представлява хипотетичен път за спасение. Другата възможност за бягство от жегата и претъпканата Земя са колониите на Марс, Венера и останалите планети от Слънчевата система. Само че ежедневието на колонизаторите е дори по-тежко от земното. Комисии на ООН набират принудително граждани на случаен принцип и ги изпращат на доживотно заточение отвъд Космоса. Сред безлюдните земи на Марс и Венера, в сивия и тежък живот в землянките единствената утеха за колонизаторите е наркотикът Кен-Ди, пренасящ съзнанието в свят на удобства, лукс и безгрижие. Докато индустриалицът Палмър Елдрич не се завръща след десетгодишно отсъствие в Слънчевата система и не донася със себе си новата храна за душата и съзнанието – Чю-Зет. На фона на съдбите на няколко герои се завихря шеметна бъркотия от наркотични преживявания, халюцинации, борба за власт и за оцеляване.

Плюсове:
+ Стилът на Дик е крайно увлекателен и четивен.
+ Много умело вплитане на няколко отделни истории с различни герои, които, макар и съвсем обикновени хорица, са представени доста живо, с купища проблеми, страхове и мотиви.
+ Визията за бъдещето, която Дик нахвърля сякаш ей така, между другото. Врящата Тера, режимният начин на живот, колониите, дилърите на наркотици, екстрасенсите, Е-терапията, изпълнявана от някакъв шантав немски доктор-шарлатанин в стил нацистки изследовател на мозъци... картина, която мнозина от новите авторите не биха могли да сътворят и за 800 страници.
+ Типично за Дик, от книгата лъха на тежка параноя, шизофрения и всякакви такива гадости. Героите докрай не знаят кой за кого е, какво е, защо е, поставят под въпрос реалността на собствените си възприятия. А в момента, в който се намесва и наркотикът Чю-Зет, нещата направо експлодират. Има един откъс от около десетина странички, в който героят преминава през поне 5-6 нива на реалността и докрай не може да се ошашави, аджеба, случва ли се всичко наоколо му или някой грубо го манипулира някъде вътре в главата му. След няколко такива сцени вече сам почваш да се съмняваш реален ли си, не си ли.
+ Книгата е остро идейна. По-идейна от Играчите на Титан, дори повече от Камера помътняла. Дик зачеква въпроси, дълбоко свързани с религията, със същността на Бог, на религиозния екстаз, с философията, съществуването на реалността изобщо и с извънземния разум. И не просто ги нахвърля като хвърчащи бележки из страниците, ами ги оплита в един изкривен, многопластов и плашещ кошмар от видения.

Минуси:
– И все пак, тази тежка параноя и миражна атмосфера, прекалено задъхана и трескава, макар и невероятна като усещане, на мен лично малко ми пречи. Пречи ми, понеже Дик явно нахвърля книгите си в нещо като транс, след който остават бълнуванията на един гений. А зад идеите в книгите му се крие искра истинско проникновение, зад тях стои фантазия, която комбинирана с повече труд, проучване и обем, би могла да роди някои от най-ценните плодове на научната фантастика изобщо. Е, уви, Дик е мъртъв, но пък и така книгите му са истински бисери.
– Героите тук-таме постъпват не съвсем на място. Някои моменти пък издишат от чисто научна гледна точка – телефонни разговори от Земята до Марс и подобни...

Задължителна за всеки ценител на качествената фантастика, малко подобни неща излизат напоследък. Още един черен блян от бъдещето, изтъкан от майсторa Дик. За мен лично му липсва съвсем малко, за да се класира на върха, но това може би е само въпрос на вкус.

Оценка: 8.5/10 Рандъм

Заглавие: Първият крал на Шанара кн.1 и 2
Автор: Тери Брукс
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян

     Първата ми среща с книгите на Тери Брукс беше преди много, много години точно по времето, когато прекарах две много неприятни бъбречни кризи и трябваше да остана на легло близо десет дни. За да ме разсее, родителското тяло ми подари Потомците на Шанара.
     Изгълтах книгата за един ден и останах разочарован, че историята свърши наникъде. Години по-късно установих, че всъщност имало и продължения, че и предистория. Купих си книгите на български, дивих се на преводаческите простотии (dwarf – преведено като дуорф, gnome – като джудже; и прочие бисери на съвременния български превод), после ги препрочетох на английски и останах адски доволен. През 1999 г. ми се отвори път до Виена, където попаднах на една много приятна книжарница за английска литература. Няколко часа се дивих на стотиците книги в оригинал и се чудех за коя да похарча последните си останали шилинги, когато пред очите ми попадна Първият крал на Шанара :) Прочетох книгата по време на 30+ часовото пътуване с рейс към България и дори сега, 7 години по-късно, все още питая само добри чувства към поредицата.
     След това доста дълго въведение бързам да уточня, че ревюто е по британското издание на The First King of Shannara, а за превода съдя само по откъса, достъпен за даунлоад на сайта на издателството.
     Първият крал на Шанара е отговорът на хилядите молби на феновете на поредицата към Тери да им разкаже историята около изковаването на Меча на Шанара и първата война с Брона – Господаря на магиите. Друидът Бремен е прокуден от Паранор заради изучаването на древното изкуство на магиите. Заедно с малцината си привърженици Бремен трябва да обедини народите на Четирите земи и да създаде оръжие, толкова могъщо, че дори тъмната магия на Брона да не може да му противостои...
     Книгата е майсторски написано фентъзи от най-класически тип, с доста праволинейни герои, които, колкото и да е странно, не дразнят, и с предвидима развръзка по простата причина, че е предистория на една от най-дългите фентъзи поредици в англоезичния свят. Това разбира се го казвам от позицията на човек, който е чел книгите в обратен ред (просто така ги издадоха). За тези, които тепърва ще се сблъскват със света на Шанара, Първият крал... е перфектното начало. Тери Брукс вече е изградил стила си на писане и се е поотърсил малко от влиянието си от Властелина на пръстените, което беше адски осезаемо в Мечът на Шанара, така че с чисто сърце мога да заявя, че сте облагодетелствани :)

Плюсове:
+ Добре написана.
+ Разкрива събитията около изковаването на Меча.
+ Бремен и младият Аланон радват.

Минуси:
– Знаеш финала и без да си чел книгата. Такова е проклятието на прелюдиите.
– Книгата е разцепена на две в българското си издание, което я прави почти два пъти по-скъпа от издание на английски.
– Borderman – Пограничник, не че нещо, ама звучи малко странно.

Един от по-добрите образци на класическото фентъзи. Има повечето от обичайните за жанра клишета, но Брукс е майстор и ги използва така, че ни най-малко не дразнят.

Оценка: 7.5/10 Ян

Заглавие: Dragonlance – Войната на душите: Драконите на изгубената звезда
Автор: Маргарет Вайс и Трейси Хикман
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян

В брой 37-ми имах удоволствието да Ви представя първата част на трилогията Войната на душите, четири броя по-късно и втората част е на линия. За мой ужас първото впечатление от родното издание беше изцяло негативно. Имам поредицата в оригинал и отговорно мога да твърдя, че корицата на втората част е една от най-красивите илюстрации на Мат Ставицки изобщо. Което обаче въобще не става ясно от родното издание, защото не само липсва половината илюстрация, но и това, което го има, е с толкова лошо качество на изображението, че ако бях на мястото на издателите, щях сериозно да си побъбря с човека, отговорен за предпечата.
След целия този негативизъм, вероятно очаквате дежурните приказки за средната част от трилогията, дето е най-развлачена и скучна и пр. Да, ама не. Вайс и Хикман решават да ни изненадат приятно и ни поднасят най-силната част по средата (добре де, може и да не е чак толкова приятна изненада, имайки предвид наличието на още една книга:)). За жалост Таселхоф пак е тук и ни лази по нервите, а самият Палин е егаси мрънкалото, но пък историята се движи много бързо, срещаме се с някои позабравени герои и научаваме самоличността на Единствения бог. Колкото и да е необичайно за този тип книги, имаме даже и развитие на персонажите, което само допълва приятното чувство от Драконите на изгубената звезда. Допълнителен бонус са няколкото особено драматични момента :)

Плюсове:
+ Най-бързата като действие и най-интересна част от поредицата.
+ Героите търпят развитие.
+ Научаваме самоличността на Единствения бог.

Минуси:
– Таселхоф...
– ...и Палин.

Задължителна за феновете на Dragonlance. Вайс и Хикман са набрали скорост и ни представят най-добрата част от поредицата.

Оценка: 7.5/10 Ян

Заглавие: За писането
Автор: Стивън Кинг
Издател: ИК Весела Люцканова
Ревю: Трип

(Ревюта: Рандъм)

     Това ревю е малко необичайно, доколкото в ShadowDance не е нормална практика да се критикуват нехудожествени творби. Но имайки предвид името на автора, както и доста необичайната тематика на книгата – не помня в България някога да е издавана книга, занимаваща се с елементите на самият творчески процес на писането – мисля, че можем да направим изключение.
     Нека предупредя още в началото, че мнението ми се базира на английския оригинал, както и на бързия (четиридесет-и-пет-минутен :р) поглед, който хвърлих на българското издание. Подобно разграничение, между другото, си струва да се направи, защото съветите на Кинг обхващат такива сфери като граматика и речников запас, все неща, които се различават в някои отношения в българския и английския. Не си мислете обаче (макар че знам, че тези, които са фенове на Кинг не са си и го помислили), че книгата представлява някакъв сух наръчник с "правила за писане". Първо, "правила" за писане няма – има принципи и препоръки – и второ, горе-долу първата половина от книгата е една своеобразна "писателска автобиография" на Стивън Кинг, един вид събитията, които са преминали през живота му и са направили от него писател. Там можете да се насладите на типичния майтапчийски, почти разговорен и приятелски стил на Кинг, докато разказва на места изключително забавни, на места някак излишни – но при всяко положение вдъхновяващи – случки от детството с майка си и брат си, от юношеството и живота си като възрастен (плюс неизменните проблеми с наркотиците и алкохола), от перипетиите си като начинаещ писател до успехите си.
     Втората част на книгата обаче е несъмнено по-интригуващата. Там Кинг споделя своите истини относно писането. Въпреки че голяма част от тях са в общи линии азбучни, мисля, че биха били изключително полезни на хората, които обичат да се занимават с творческо писане и които не са имали откъде да получат подобна информация. Съветите варират от съвсем общи като "Пиши много, чети много" до "избягвай пасивните конструкции" или "наречията са ти враг", всеки един от които е подкрепен от подобаващо количество примери (някои от тях доста цветущи). В края на книгата Кинг дори е включил откъс от свой разказ, обяснявайки подробно прехода от първата чернова до завършеното произведение.
     Няколко думи за превода – на места са загубени (неминуемо) някои от забавните изрази и идиоми от оригинала, а тези от читателите, които не са наясно с някакви, каквито и да са паралели между английската и българската граматика, може да се затруднят леко в разбирането на част от обясненията (доста от тези обяснения например включват репликата "еди-си-какво, в което на английски се използва еди-си-какво, е еди-си-какво", така че паралелите между двете граматики неминуемо са поставени), но като цяло, мисля, че преводът е успял да предаде почти всичко вярно, така че да е максимално полезно на читателите.

Плюсове:
+ Чудесно въведение в темата.
+ Добрият превод, особено във втората част.
+ Забавният стил.

Минуси:
– Някои проблеми в превода.
– Сравнителната елементарност за хора, които резполагат с някаква база от познания за писането.
– Някои излишни моменти в автобиографичната част.

И в заключение – сравнявайки книгата на Кинг с други подобни произведения (като това на Орсън Скот Кард – Characters and Viewpoints) и с информацията, която имам от интернет по въпроса за техниките на писане, мога да я определя като сравнително простичка. Точно това обаче, според мен, е един голям неин плюс. За тези, които досега не са се интересували от тази тема, За писането е едно повече от чудесно въведение, написано с голяма доза хумор и справящо се прекрасно с това да окуражи младия (или начинаещ – което от двете е по-вярно :)) писател в това да следва желанията си и да му помогне да тръгне по правилния път в осъществяването им.

Оценка: 7.5/10 Трип, 8/10 Рандъм

Заглавие: Пространство
Автор: Стивън Бакстър
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: The Dragon

     Би трябвало да е книгата на броя, ако Станек не заслужаваше тази чест повече – за повече информация – ревюто на Ян (Книгата на Станек, колега, си заслужава, че и получава, отделна рубрика в тоя брой, та МОЛЯ да преустановим това възмутително подценяване! – бел. Моридин) .
     Защо небето е толкова празно? Една толкова огромна вселена би трябвало да кипи от живот. Но ние сме сами. Няма загадъчни радиосигнали, няма космически кораби, няма пришълци. Да се сметне, че ние сме първите и единствените е направо смешно. Къде са всички останали? А самите закони на математиката казват, че всеки вид, който излезе в космоса би трябвало да се разпростре из галактиката със смайваща бързина – някакви си 200 000 години биха били предостатъчни. Проклятието на експонентата, с което и човечеството ще се бори в близките десетилетия. Крайни ресурси – експоненциално нарастващо население. Но ги няма – малките зелени човечета не се обаждат.
     Интересен ефект, ако ограниченията за движение със скорост по-голяма от светлинната наистина не могат да бъдат заобиколени, на подобно разселение на един вид в космоса би било, че в един момент дори крайната скорост на разширение не би била достатъчна за да задоволи експоненциалния глад на вида. Един светлинен капан, при достигането на границите на който започва война с галактически размери.
     Но ако все пак съществуват и дойдат насам – какво би се случило. Една вълна нашественици, тласкана безспирно от тълпите идващи след тях – дали ще са благосклонни към нас – коренните обитатели на системата. Не знам – питайте индианците, индийците, аборигените – мисля, че могат да разкажат доста интересни истории.
     Едно пътешествие през времето и пространството – започнало през началото на 21 век и продължило безброй години – ще изпрати група пътешественици да открият отговора на парадокса на Ферми. След откриването на наличието на чуждоземен разум в астероидния пояс на Слънчевата система пред Рийд Маленфант се откриват цял спектър въпроси и една нова мисия ...

Плюсове:
+ След сериозното задълбаване във физиката, този път акцентът на книгата пада върху философията, което прави Пространство достъпна за много по-широк кръг от читатели. Идеите са представени превъзходно и изключително увлекателно.
+ Твърда научна фантастика. Стегнат стил, действието се развива бързо, неочаквано.
+ Поглъщаща атмосфера, всичко е изпипано до съвършенство.
+ Физически достоверна.

Минуси:
+/– Намерен е перфектния баланс между гийкщината и обикновените хора. В книгата има физика, много добре е издържана, но не това е важното. Тук акцента пада върху философския въпрос – защо ги няма, а "как" е поставен на по-заден план. Има много неща, на които маниаците на тема физика да се кефят безумно, но те са отдолу – незабележими, освен ако не ги търсиш. И не пречат на книгата да предаде основното си послание на максимален кръг от хора. И да, минус е защото съм си гийк в това отношение :)
– Някои дребни сюжетни луфтове. Някои преходи между сцените/епохите можеха да бъдат малко по добре обяснени.

Едно от събитията на годината. Задължителна. Тъй като основните елементи, изграждащи тъканта на вселената, са Време, Пространство и Човешка Глупост, как ще се казва третата книга от трилогията?

Оценка: 10/10 Dragon

Заглавие: Циркът на прокълнатите
Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян

Ще завземат ли марсианците Земята?
Ще се научи ли Станек да пише?
Кой уби Ашмодеан?

     Отговорът на тези и други въпроси НЯМА да намерите в новата книга за любимата ни убийца на вампири.
     За сметка на това:

Анита има нов партньор.
В града има нов вампир. Много, много древен вампир.
Плюс цяла банда радикални откачалки
Едуард се завръща с гръм и трясък.
Жан-Клод си има проблеми.

     Или по просто казано – още от същото. Третото приключение на Анита използва добре изпипаната формула на предишните книги – могъщ враг, цинични коментари от страна на наш’то момиче, малка доза еротика и много екшън. Лошо няма, стига да е добре написано, а пък Лоръл Хамилтън доказа, че ги умее тези неща.

Плюсове:
+ Екшън и стил.
+ Нови гадинки.

Минуси:
– Още от същото.
– Почва да става дразнещо всяка книга да представя все по-могъщ гад, който Анита отнася като куцо пиле домат.

Подходяща за дай-хард феновете на Анита Блейк. За жалост нещата взеха да стават малко шаблонни, но Циркът… така или иначе не ми е от любимите книги в поредицата, та може и да съм малко пристрастен.

Оценка: 6.5/10 Ян

Заглавие: Митове за овъгления мрак
Автор: Янчо Чолаков
Издател: ИК Аргус
Ревю: Рандъм

Янчо Чолаков е добре познат сред читателите на фантастика в България, като повечето поне са чували името във връзка с книгата му Историята на Самотния редник. Настоящият сборник от разкази явно представлява някакъв опит за събиране на кратката проза на автора. Петнадесет разказа населяват Митове за овъгления мрак, като всичките позволяват на читателя да си състави доста ярка представа за творчеството на Янчо Чолаков, но пък оставят някакво доста объркано чувство на дезориентация и привкус на експерименталност. Сюжетите са всякакви – от картини, които чрез крайния си реализъм излизат от реалистичното, през абсолютно непредсказуеми светове, които градят вътрешната си логика с всяка нова дума, до неуловими и лични експерименти на автора, предлагащи всекиму по нещо. Попадения не липсват, но за жалост сборникът не е замислен и изпълнен по най-добрия начин.

Плюсове:
+ Уникалният стил на автора. Всяка втора дума реже, смазва, оплита или шашка възприятията, словосъчетанията са от цветни по-цветни, подскачат и веднъж прочетени, са като живи в съзнанието. Стил, който не може да се опише, а трябва да се прочете.
+ Умението на автора ей така от нищото, с няколко реда да нахвърля цял нов свят, който изглежда съвсем на място, дори допреди няколко мига да е бил най-немислимият възможен.
+ Тук-таме из разказите проблясва по някоя изключително игрива, жива и енергична идея, някой запомнящ се задълго след това образ или пък някое натрапчиво чувство или видение. Литература, която е на прага да сублимира в нещо по-голямо, и талант, какъвто рядко се среща.

Минуси:
– Основният проблем като че ли е абсолютната несвързаност на разказите. Те не са подредени тематично, нито изобразяват някакви похвати на автора или периоди от развитието му, нито пък като отделни единици допринасят за структурирането на сборника. Просто петнадесет произведения, които г-н Чолаков е написал в даден момент и които стоят твърде безцелно на моменти и създават впечатление, че са писани от автора за автора, а не от автора за читателя. По-голямата част, за съжаление, изглеждат точно като едно майсторско упражнение по стилно писане, а не като преднамерено търсени истории и образи, които да дадат нещо на четящия.
– Отново стилът. Янчо Чолков явно има толкова талант в излишък, че чак се заплесва и твърде много се заиграва в стилизирането на произведенията си, забравяйки за неща като добрата история и сериозно разгърнатите идеи и герои.
– Някакво натрапчиво чувство, че авторът на всяка цена се опитва да бяга от утвърдения стереотип на писане и гради някакви свои релси, по които трябва да минава фантастиката. Оригиналността е хубаво нещо, но защо пък трябва до такава крайна степен да бягаме от един модел, който се е доказал като печеливш и достъпен за аудиторията?

Сборник, който на мен лично няма да ми остави нищо особено откъм идеи и образи. Но не съжалявам, тъй като ме запозна с един очевиден талант и ще ме накара със сигурност да си потърся Историята на Самотния редник. Сборник, на който много му ходи определението "струва си, ама не чак толкова". Но при положение, че един автор пише основно за собствено удоволствие, без да очаква преки облаги от това, едва ли е особено изненадващо. А в България това важи кажи-речи за всички.

Оценка: 6.5/10 Рандъм

Заглавие: Предсказано, том 1: Черен човек (част първа)
Автор: Василий Головачов
Издател: ИК Станпрес
Ревю: Роланд

Кои са петте фактора, подсигуряващи, че НИКОЙ няма да купи книгата ти? Нека ви ги изброя:

1) Да си непознат издател,
2) пускащ книга от неизвестен и неиздаван в България,
3) руски автор,
4) разцепена на две (без да издадеш едновременно и втората й половина),
5) на цена от 16 лева.

Уникално, нали? Все си мислех, че нивото на идиотия на българските издатели все пак вече е достигнало тавана си, но се оказва, че винаги има с какво да ме изненадат. О да, признавам, Черен човек е много добре оформена, запазен е дизайнът на оригиналната руска сай-фай поредица, в която е излизала, с полутвърди корици и т.н., обаче... сериозно, вие ще си купите ли половин книга от издателство, което никога не сте чували и нямате и най-смътна идея дали някога ще пусне втора, при това за тези пари? Аз щото не бих и добре, че е фондът на Шадоуденс (да бе, сериозно, и такова жуотно имаме), който е именно за подобни случаи, защото иначе нямаше да имам щастието да се запозная с една от най-качествените фантастики, които съм чел последните години.

Действието се развива век-два-три в бъдещето. Човешката раса е преодоляла бариерите на свръхсветлинната скорост чрез така наречените "струни", които корабите им пробиват в пространството, за да се пренасят на практика моментално от почти всяка точка на галактиката до всяка друга. Така се осъществява контакт с две извънземни раси – Маатаните от Маат, наричани "черни хора", тъй като сякаш са съставени от всички лоши черти на човеците, и Орилоуните от Орилоух. Общуването и с двете нехуманоидни култури обаче се оказва невъзможно. И двете раси отказват да комуникират с хората, въпреки че са в състояние да го правят, и човешката раса не успява да открие допирни точки, по които да се сближи с тях.
Спасителят Даниил Шаламов става жертва на грешка, която би трябвало да е невъзможна – струната, по която се движи корабът му, се пресича с тази на маатански "прониквател" и двата съда се сблъскват така, че се спояват един за друг. Изхвърлени от струната, те се озовават пред странно космическо явление, наречено "сива дупка". Може би последната от своя вид в цялата вселена, пред сивата дупка се носи изкуствено създадена планета-куб, на която Шаламов успява да приземи двата кораба. Там, откривайки, че е в безизходица, той прониква в съзнанието на маатанския бордови компютър и извънземната информация залива ума му. Не след дълго корабите на хората и маатаните откриват планетата, но в съзнанието на спасителя вече е започнал да се развива един "черен човек". С което започва една от най-добрите фантастични истории за последната петилетка.

Основна тема на книгата е общуването с чуждия нехуманоиден разум. Как разбираш какво движи подобни създания? Откъде знаеш, че това наистина е разум? А как той възприема теб? Все интересни въпроси и поставени по такъв начин, че удовлетворително да не напомнят на Пикник край пътя. Тук извънземните са съвсем реални, явно е, че имат свои цели и стремежи, но отказват да общуват с хората. В историята се намесва и мистериозна древна раса строители (не може без такава), както и една-две вселено-изместващи тайни. И после свършва по средата...

Плюсове:
+ Много качествени герои. Особено главният – неврохирургът Клим Малгин – е много силно развит персонаж. Шаламов също, макар и той да е доста по-периферен.
+ Историята не е само космически загадки и хвърчене из галактиката. В нея са преплетени и личните проблеми на героите, терзанията и мислите им. Само ще вметна, че Малгин и Шаламов са били най-добри приятели и същевременно двете страни на любовен триъгълник, мисля, че това стига. Василий Головачов се справя чудесно с описанието на душевни терзания, при това без да дотегне.
+ Страхотни картини от фантастичния Страж на Гърловината (света-куб), мрачния Маат и мистериозния и постоянно изменящ се Орилоух. Визията на Головачов е типична за твърдата фантастика – колкото се може по-далеч от реалното и обяснимото. Привидна гавра с физичните и природни закони. Това е истината за мен :)
+ Концепцията на маатаните ме впечатли много. "Черните хора" са нещо като мислещи скални образувания, които променят формата и строежа на тялото си според нуждите.
+ Друга качествена идея са инковете – "интелектуални компютри". ИИ, които управляват де факто всичко в технологията на хората, но способностите им са строго ограничени от функциите. Общуването с тях става на телепатично ниво, чрез приематели, които всеки носи по време на работа.

Минуси:
– Споменатите вече пет фактора. Ако идиотите от Станпрес са чакали да видят как ще се продаде този том, за да решат да пуснат ли втория, значи ние просто няма да дочакаме. А ще е много жалко, повярвайте ми.
– Книгата се поразвлачва стабилно от средата нататък. Ако приемем, че това оформя средната част на цялото, може би е оправдано, но мен ми дойде в повече. Терзанията на Малгин и цикленето на празни обороти взе да идва в повече в един момент.
– Стража на Гърловината е описан страхотно и с великолепни подробности, Маат и Орилоух също, обаче Земята и битът на хората в бъдещето е абсолютно, ще ме прощавате, отебан. Никакви описания на жилищата, градовете и т.н., ако изключим телепортационната система на "метрото", която използва струните, за да прехвърля хората по цялата планета, че и по колониите в космоса. Като цяло нямах чувството, че иде реч за свят, отдалечен на векове от нашия.
– Това е дребен дефект, но мен в един момент ме подразни – всички герои без изключение са а) пичове; б) добри; в) смели; г) героични; д) силни; е) умни; ж) и красиви. С едно изключение, което пък е второстепенен персонаж. Еми малко ми е тъпа тоталната липса на противоречиви или направо негативни образи, всичко е такава доброта и смелост на талази, че да ти се догади.

И така, Черен човек е великолепна кни... половин книга (впрочем, Предсказано се състои от три такива тома, отзад втора и трета част са обявени с по една книга, а не разцепени) и не съжалявам, че я прочетох, въпреки че свърши наникъде и вероятно няма да имам шанса да разбера как свършва. Съветът ми към тези от вас, които знаят руски, е да си я намерят в оригинал и да я прочетат, защото няма да съжаляват. А за останалите – сами преценете. Ако сега знаех колко е добра, бих си я купил, въпреки че е само половината, заради идеите, историята и увлекателността, които си личат ясно и тук. Но въпреки това, знаейки че е много възможно да не дочакаме изобщо втората половина, рискът е голям.

Оценка: 9.5/10 Роланд

Заглавие: Сивите
Автор: Уитли Стрийбър
Издател: ИК Бард
Ревю: Гибли

Още от корицата е ясно какво си имаме тук – става въпрос за онези така почитани в aмериканската масова култура малки сиви извънземни с непропорционално големи глави, които отвличат хора и им слагат импланти с някаква неизвестна за нас цел. Американското правителство знае за тях още от инцидента в Розуел, но упорито крие всяка информация, като не се спира пред нищо, за да опази тайната за посетителите. На Лорън Глас, лейтенант от ВВС на САЩ, й предстои да се замеси във вихъра от събития около последния жив от пленените през 1947-ма година след инцидента в Розуел извънземни. В същото време наближава кулминацията на подготвяния дълги години план на Сивите, в който централна фигура е едно дете.
Книгата не е посветена на темата за контакт с чужд разум, а представлява интерпретация на познатите ни и разпространени основно в САЩ митове за малките сиви хора. Чете се бързо и въпреки че не може да се нарече “научна фантастика”, е добра в ролята на трилър – няма дълбочина, но е чудесна за убиване на няколко часа.

Плюсове:
+ Добро и интересно начало.
+ Динамика.
+ Интересна версия за това кои са Сивите, защо са на Земята, за какво им е да отвличат всичките тези хора и защо правителството ги прикрива.
+ Господин Крю.

Минуси:
– От средата нататък книгата става все по-клиширана до финала, който е в най-добрите традиции на американския боклучав трилър...
– ...и освен това е отворен.
– Героите стават все по-дразнещи с напредването на историята.
– Някои неща твърде много напомнят на Досиетата Х и има неприятното усещане за dеjа vu.
– Сериозно ли искате да вярваме в тия глупости?

Добре де, ако сте от онези, които редовно размахват фенерчета към нощното небе с надеждата да ги забележат, можете да махнете последния минус. Аз обаче съм твърде скептично настроена към този тип разкази за извънземни. Очарованието на историята за мен се изпари в последната 1/3 на книгата, която е еквивалент на зрелищен екшън с много пиротехнически ефекти и успя да свали оценката ми с единица.

Оценка: 6/10 Гибли

Заглавие: Вампирът Виторио
Автор: Ан Райс
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Аланна

     Това е втора част от поредицата New Tales of the Vampires. Най-хубавото е, че не е свързана по никакъв начин с предишната и можете спокойно да четете отделно. Още по-хубавото пък е, че не е свързана по никакъв начин с предишния цикъл на Ан Райс – The Vampire Chronicles, така че няма да бъдете поставени в неизгодната позиция на хвърлени в киносалон по средата на прожекция, за историята на която си нямате и представа.

     Имало едно време един прекрасен младеж, който живеел в ренесансова Италия. Обучен във Флоренция, трениран като рицар в замъка на баща си, намиращ се на върха на планински хълм, той живее в свят на изтънчен разкош и удоволствие, а фамилията му е покровителствана лично от Козимо Де Медичи. Последният е известен и в наши дни с богатство и афинитет към изкуството във всичките му проявления по онова време в Италия и трудно ще подминем този факт, докато четем Вампирът Виторио. Много трудно ще подминем и факта, че точно там във Флоренция, точно по това време е и началото на т.н. "Ранен Ренесанс" не само в Италия, а изобщо. И... много трудно ще подминем факта, че думичката "ренесанс" означава "възраждане" или "връщане към живот под нова форма". И накрая, съдейки по името на книгата няма да е голяма подсказка ако ви призная, че точно това се случва и с нашия прекрасен младеж на име Виторио, нали?
     Самото повествование започва като екшън – Виторио живее най-охолно със семейството си и трепетно очаква прекрасния си живот, възмъжаване и т.н., когато идват никому неизвестните (ние си ги знаем) чудовища и избиват цялото му семейство, заедно с населението на близките селца. Той започва да търси отмъщение като някъде насред това шеметно приключение успява да се влюби в удивително красивата Урсула, вампирска принцеса, чиято история също е много покъртителна. Но нека да не се лъжем, защото въпреки динамиката, която подсказва това кратко описание на сюжета, ако действително я търсите, то тази книга няма да ви я предостави. Не искам да кажа, че е скучна, но не може да се похвали и с прекалена енергичност. Затова пък може да ви предостави прекрасно описани и достоверни италиански градчета, няколко чудесни диалога, включително и такива с бляскави ангели, излезли изпод четката на небезизвестния Фра Филипо Липи, и умело пресъздадени вампири, в това число и особено привлекателната за мъжката аудитория Урсула. Нищичко не казвам за главния герой. Може би има добри попадения и в него, затова ще кажа – отдайте всичките му кусури на наивната младост. През по-голямата част от времето вероятно ще ви изглежда досущ като Елайджа Ууд, и по-специално ролята му на Фродо във Властелинът на пръстените. Същият драматизъм и невинност струят от красивите му очи. На всичкото отгоре, колкото и Ан Райс да се опитва да го надари с пъргав ум и проникновение, той непрекъснато се опитва да я обори с действията си, прикрити уж от необикновена смелост, граничеща с лек идиотизъм. Но да ви кажа, за мен понятията "безразсъдна смелост" и "бистър ум" не вървят ръка за ръка.

Плюсове:
+ Историческа достоверност, която ни дава възможност да си представим изключително реално Италия по времето на ранния ренесанс.
+ Атмосферата, която Райс създава, е на ниво – мистична, тайнствена и изпълнена с емоции.
+ Вампирите.
+ Диалозите с ангели – такива, признавам, не се срещат често. Самите ангели са наистина страхотно описани.
+ Емоционалната картина на главния герой, но само в определени моменти. При все това разклатеното му психично равновесие е наистина добре пресъздадено.

Минуси:
– Точно този главен герой с прекрасното, разклатено психично равновесие... Изключително дразнещ тип през една много голяма част от действието.
– Бавно движещо се действие. Не е твърде скучна, и увлекателност не липсва, но сякаш повечето неща са на забавен каданс.
– Едно пренасяне на действието около средата на книгата. Подозирам, би могло да се възприеме и като плюс, но в случая бълнуванията на Виторио са толкова много, че това място се натрапва малко повече от нужното.
– Споменах ли вече количеството бълнувания на младежа? Е, много са. Някак твърде много. И някак твърде дразнещи.

Ако харесвате историите за вампири, не пропускайте. Ако не друго, то поне вампирите на Ан Райс си заслужават овациите. Историята е прилична, описанието е повече от прилично, а и като цяло се чете лесно. И не обръщайте внимание на Виторио, има си и положителни страни. Малко.

Оценка: 6.5/10 Аланна

Заглавие: Мравките
Автор: Бернар Вербер
Издател: ИК Колибри
Ревю: Рандъм

     Мравките на Вербер е доста популярна книга и по света, и у нас, а с преиздаването й Колибри сториха едно голямо добро на българския читател, макар и да го принудиха да си плати доста скъпичко за тази благинка. Дванадесетте лева може да ви се видят неоправдана цена, но мисля, че книгата все пак си ги заслужава.
     Романът, който изстрелва името на Вербер нависоко в литературния пазар, е един изключително оригинален и пленителен поглед изпод различен ъгъл върху понятията интелект и възприемане на реалността. И то не просто от различен, ами направо от противоположен такъв. Мравките е история за тях – другите разумни жители на планетата, тези, които са един милиард милиарда и за които ние сме една забравена легенда. Това е разказ за една млада, но могъща мравешка Федерация, обхванала десетки Градове (мравуняци), разполагаща със стотици километри пътна мрежа, със свръхмодерни мравешки технологии и със смазващ военен потенциал. Империя, която на прага на сблъсъка си с могъщ противник (отново от мравешко естество;)), е разяждана от пагубна тайна, пазена с фанатичен плам (ислямските фундаменталисти ряпа да ядат в сравнение с мравките-фанатици) от тайна фракция. А за всяка тайна, както знаем добре, се намира майстор. В случая няколко майстори. Отново от мравешко естество.

     Запознайте се с:
     327-а – полов, мъжки.
     56-а – полова, женска.
     103 683-и – млад войник от гордата белоканска армия.
     Досущ като в детективски роман, изпълнен с много екшън и приключение, на фона на мащабни сражения и конспирации, те ще преследват докрай отговора на мистерията със загадъчното Тайно оръжие на мравките-джуджета. А може би ще се натъкнат на нещо много по-страшно...

Мдам, може би така би звучал текстът от някой кино-афиш, касаещ поредния мравешки блок-бъстър :)
Иначе, паралелно на мравешката сюжетна линия се развива и още една с герои – хора, която на пръв поглед няма нищо общо с първата, но до края все повече дълбае в сферата на метафизиката и постепенно се слива с историята на мравките. Нещо като мост между двете линии се явяват откъсите от така наречената "Енциклопедия на относителното и абсолютното познание", която се явява измислена книга в Мравките, но години след това Вербер наистина написва такава и сега тя е най-продаваната му във Франция.

Плюсове:
+ Мравките. Уникални са, няма как да не ви шашнат. Естествено, стои въпросът за научната правдивост на мравешкото мислене, поведение и цивилизация. Много хора критикуват книгата именно заради това, че предпоставя твърде развито мислене на мравките и т.н. Но това все пак си е фантастика, няма начин всичко да е доказуемо, а и всъщност не се знае доколко насекомите наистина разсъждават или пък не.
+ И пак мравките. Толкова кефят, че заслужават поне два плюса :) Мне, то не са строителни съоръжения, пътното строителство в Градовете им, уникални методи на комуникация, военни и земеделски технологии, кастово разделение... Да не говорим какъв кеф е да наблюдаваш през мравешки очи един мизерен гущер, да речем, който за тях, мъниците, си е цял дракон. Мега!
+ Историята на мравките е разказа майсторски, светът е много детайлен, добре и ефектно описан. Вербер очевидно се е забавлявал.
+ Битките между различните видове мравки. Всъщност то е само една битка, но каква... Няколко милиона освирепели мравки, изобретателни, гадни, нехаещи за смъртта... Да не говорим какви технологии прилагат извергите. Танкове, оръдия, хеликоптери, сапьорски дружини, каквото се сетите (е, не оставайте с впечатление, че си служат с истински танкове, просто така се наричат технологиите им в книгата). Не че съм си правил подобна класация, но ако направя, въпросната битка може и да влезе в личното ми Топ 20 на най-зрелищните сражения.
+ Мравешката цивилизация е не само радваща въображението, но и доста добре и логично пресъздадена. Вербер е ентомолог все пак. От книгата може да научите доста интересни неща за мравките, а и не само – откъсите от "Енциклопедия на относителното и абсолютното познание" съдържат информация и ценни разсъждения относно доста други теми като човешкото съзнание например.
+ Въпросната Енциклопедия.
+ Човешката сюжетна линия в завършека си също става много интересна, а краят на книгата е великолепен.
+ Вербер очевидно е изключително буден и ерудиран човек, интересуващ се активно от много теми. Дори в книга, в която се разправя за... мравки, по дяволите, е успял така сръчно да оплете чиста наука, философия, метафизика и какво ли не още. Точно типът книга, който адски много ми допада, особено ако е написана по правилния начин.

Минуси:
– Хората са доста зле изградени персонажи. Не само, че не са интересни, но и не се държат твърде логично и правят откровени глупости. Въобще, цялата сюжетна линия около хората не е написана на нивото на мравешката и стои леко безцелно, въпреки че към края, както споменах, компенсира до голяма степен недъзите си.
– Мравките, колкото и супер-мега-турбо-кефещи да са, наистина са си леко нереалистични и на места разсъждават доста по човешки. Което би било ОК, ако книгата целеше фентъзи/приказна атмосфера, но тя по-скоро залита към науката и в следствие на това се усеща леко разбалансиране на усещането от разказа.

Разкошна книга, струва си парите до последната стотинка според мен. Да се надяваме, че Колибри ще бъдат така добри да издадат и продълженията й: Денят на мравките и Революцията на мравките. Да се надяваме и че ще е скоро!

Оценка: 8.5/10 Рандъм

Заглавие: Върховната тайна
Автор: Бернар Вербер
Издател: ИК Колибри
Ревю: Рандъм

Освен Мравките, Колибри пуснаха на пазара още една книга на Вербер, който се радва на огромна популярност в чужбина – във Франция е изключително известен, а и в Русия книгите му маршируват из класациите.
Върховната тайна е доста различен роман от Мравките. Най-малкото, защото в нея няма мравки :) Във Върховната тайна Вербер се е опитал да засегне доста широк спектър от изключително интересни теми като изследвания върху човешкия мозък, теории за разширяване на съзнанието, контрол над умовете и още доста неща все в същия дух. Идеите му определено не са нови и книгата по-скоро представлява обобщаването на доста теории в художествен роман, но въпреки това Вербер се е нагърбил с много интересна и предизвикателна задача.

     Преди два милиона години човешкият мозък изобретява оръдието на труда.
     Преди петдесет години човешкият мозък изобетява първите програми за изкуствен интелект.
     Преди пет години компютрите започват да разсъждават самостоятелно.
     Преди една седмица един човешки мозък, подпомогнат от компютър, получаеа достъп до "Върховната тайна".

Тези думи от корицата доста добре обобщават атмосферата на книгата. Иначе историята в кратце: световният шампион по шах Самуел Финшер, блестящ невролог освен всичко, умира, докато прави секс с красивата си годеница – топмоделът Наташа Андерсен. Според полицията – от любовен екстаз. Двама журналисти обаче се усъмняват в тази необичайна диагноза и започват собствено разследване, в хода на което се случват изключително странни неща.

Плюсове:
+ Идеите в книгата засягат изключително интересна материя, а именно мозъчната промяна със стотиците й пътища и възможности, рискове, облаги и тайни. А щом се говори за мозъчна промяна няма как да не бъдат въвлечени и теми като изкуствен интелект, мистични традиции (ммм... Тантраааа :)), наркотици, хипноза и т.н. Вербер явно доста е чел по тези въпроси и книгата му представя интересни тълкувания и размишления. Те обаче не са нищо съществено ново в областта. Ако пък сте новаци, не очаквайте да се образовате оттук, най-много да се зарибите.
+ Ерудираността и разностранните интереси на Вербер – за да пишеш за разширяване на съзнанието, трябва да отбираш от много неща – изкуство, наука, какво ли не. Вербер изглежда има поне донейде такива познания и ги прилага нелошо.
+ Лудницата "Света Маргарита". Няма да ви спойлвам, само ще кажа, че мястото е много идейно измислено :)
+ Тук-таме има доста добри лафове.
+ На места Вербер демонстрира добри умения по антроположки детективизъм (я какво животно измислих...).
+ Втората част (от общо три) е много зарибяваща – действието е наситено, идейността също, героите ги бива общо-взето. Лично аз не можех да пусна книгата, докато четях въпросните около стотина страници.

Минуси:
– Много, ама много слаби герои. Някои са сравнително интересни, но пък ВСИЧКИ се държат изключително идиотски. Освен това диалозите са плачевни на доста места в книгата, героите правят умозаключения ала Шерлок Холмс на стероиди с ъпгрейд – способности на врачка (кристалната топка върви безплатно с комплекта). Същото го има и в Мравките, но там е в по-мека форма и някак не бие на очи, тъй като я има мравешката сюжетна линия. Тук обаче хората стоят твърде изкуствено – сякаш са само инструменти, с които авторът цели да си предаде идеите. Всичко хубаво, ама като го мързи, да вземе да пише документална литература вместо художествена.
– Освен това си личи чисто стилова немарливост на няколко места. Неща от сорта на лодкар, който "се изплю на земята", докато се намира на лодката си в Средиземно море, не са болка за умиране, но пък бият на очи. А може и да се дължат на превода, знам ли.
– Първа част е леко мудна и неувличаща. Може спокойно да ви накара да оставите книгата преди да дойде интересното.

Въпреки недостатъците си Върховната тайна все пак е доста прилична книга, която би могла да ви отвори за някои много пристрастяващи идеи. А и е един нелош трилър, ако пък просто искате да се поотпуснете.

Оценка: 7/10 Рандъм

Заглавие: Обсебването на Елейзабел Крей
Автор: Крис Удинг
Издател: ИК ИнфоДар
Ревю: Ян

     Крис Удинг стана известен в България с фентъзи трилогията си Сказание за Сарамир издадена от Ера. Последната допадна много на колегата Волкос, но по стечение на обстоятелствата аз се доредих до Обсебването... В интерес на истината отлагах четенето близо месец, но после скуката ме налегна (пък и се чудех с какво да оправдая неученето си за изпита по Военна стратегия) и реших да й хвърля един поглед. Два часа по-късно Крис Удинг влезе в класацията ми за любими автори. После се разрових из Интернет и освен в любим, Крис Удинг се превърна и в достоен за уважение автор – все още няма 30 години, а вече е автор на 18 книги, като при това отзивите за всички са повече от положителни.
     Обсебването на Елейзабел Крей е носител на Nestle Silver Smarties Award. Самият Удинг я определя като готическо хорър-фентъзи и аз съм по-склонен да се съглася с него, отколкото с издателите от Scholastic, които я включват в категорията за 9-11 годишни читатели. Това определено не е детска книжка. Или ако приемем, че е детска, то най-близкото сравнение би било с Коралайн на Геймън. Приликите между двамата не са една и две :) Като се започне от това, че са англичани и се стигне до изключително болното им въображение.
     Обсебването... ни въвежда в един алтернативен Викториански Лондон, гъмжащ от вештици (мдам, няма правописна грешка) и прочее зловредна сволоч, която тормози мирните жители. Единствената преграда пред вештиците са ловците и в частност протагонистът в книгата Таниел Фокс, комуто се пада честта да спаси едноименната героиня и да разнищи загадката около странните убийства. Защото в Лондон се мъти нещо много голямо и зловещо и загубилата паметта си Елейзабел Крей е ключът към всичко.
     Атмосферата на книгата е чисто и просто смазваща и колкото и да е странно, плашещо реалистична. Чувството, което създава е много сходно с това от Neverwhere на Геймън и Тъмните му материи на Пулман, като на моменти е доста по-зловеща от втората.

Плюсове:
+ Интересна история.
+ Брутална атмосфера.
+ Кърпеното лице.

Минуси:
– На мен поне ми беше твърде кратка. Искам ощеееее!

Може би най-доброто предложение от страна на ИнфоДар от маса време насам. Задължителна за феновете на Геймън и Пулман, макар да и липсват идеите на втория и да е по-малко болна от книгите на първия.

Оценка: 8.5/10 Ян

Заглавие: Сказание за Сарамир #3: Воалът на властта
Автор: Крис Удинг
Издател: ИК Ера
Ревю: Волкос

     Войната в Сарамир е в разгара си. Бойните части на Империята, успели да удържат първите удари на ордите на Чаросплетниците се борят за оцеляване, изправени пред демони, невиждани до момента. На помощ от съседния континент им идват хиляда ткиурастци, водени от странното си разбиране за общност. А може би престолонаследничката има още съюзници, които не е привличала до момента. А дали те са съюзници?
     Признавам си, отдавна не бях чакал с такова нетърпение излизането на книга. Дали заради цялата японска атмосфера, дали заради мрачния тон на цялата поредица, не знам, но Сказание за Сарамир успя да привлече и задържи вниманието ми.
     Динамиката, доминираща действието в предишните две части на поредицата, и тук продължава да господства. Оплитането на лични, политически и икономически съюзи и интереси в повествованието е толкова голямо, че на моменти се обърквах, но пък авторът винаги успяваше да ме изненада. И това всъщност е изложено на фона на постепенното разплитане на целите на основните фракции във войната и водачите им.
     Както вече споменах, и тук японският дух доминира (все пак Сарамир прилича прекалено много на Япония, за да не е така), макар и не в толкова аниме вариант, колкото в първата книга. Тук някак мрачните тонове малко или много са превзели целия пейзаж и в него не се вижда нищо цветно. Вярно, кръвта е по-малко, натуралистичните описания също, но за сметка на това атмосферата на места е направо подтискаща. И този автор показа, че не винаги основната цел на героите е да стигнат финала.
     Четиво, което всеки почитател на мрачната фантастика си заслужава да прочете.
     Преводът е много добър. Дори, с риск да накарам г-н Лавовски да вирне нос, бих казал отличен.
     Зеленият цвят на корицата допълва лилавото и оранжевото на предните две в главоболно трио, но все пак не корицата е важна. Важно е съдържанието, а в този случай то е с отлично качество.

Плюсове:
+ Изненадващи обрати и решения на главни и второстепенни герои.
+ Героите си имат определена роля в цялото произведение и след като я изпълнят, напускат или ги изритват.
+ За почитателите на Япония и анимето за трети път ще кажа, че книгата е много добре написано такова.
+ Повествованието завършва в тази трета книга. Макар и с маааалко отворен край.

Минуси:
– Книгата е трета и последна. Няма да има какво да чакам с такова нетърпение.
– Кофите кръв, въпреки относително повечето битки в третата част, са по-малко от предишните две.
– Малко претоварена откъм лични и политически интереси и съюзи, което на моменти я прави объркваща.
– Японска е. Както и предишните две, не става, ако страдате от непоносимост към Страната на изгряващото слънце.

Оценка: 8/10 Волкос

Заглавие: Операция "Риба"
Автор: Петър Копанов/Гай Афраний Кота
Издател: ИК Ернор (Terra Fantastica)
Ревю: Рандъм

     Операция "Риба" е книгата под номер две в поредицата Terra Fantastica и, според скромното ми мнение, достойно продължава традицията, поставена от превъзходната Хакери на човешките души на Иван Попов.
     Операция "Риба" е много далеч от фантастиката. Тя е... историческа книга, която предлага изключително нестандартни теории относно античната история. Голямо клише, нали? Не, не е алтернативна история, спокойно :p Според въведението от Макрия Ненов жанрът на книгата се нарича "криптоистория". Названието подхожда, нека опитам да ви обясня защо.
     Книгата на г-н Копанов е поглед върху античната история – тази на Римската империя, Персия, Македония, Египет, Индия, Китай и прочие – който не противоречи на общоизвестната версия за нещата, такива каквито на нас ни биват наливани в главите от малки. Само че Операция "Риба" влиза "зад кулисите" на историята и показва не само "какво" се е случило, но освен това "как", "защо" и "кой го е случил". Тоест, разкрива ни апетитните подробности, които всъщност се оказват по-важни за разбирането на историята. Книгата е структурирана така, че самият автор се представя за преводач, а основния текст на произведението – за превод на труда на Гай Афраний Кота, римски гражданин и началник на Тайната имперска канцелария (sacra scrinia). Което ще рече, че ни се предоставя шанс да надзърнем през очите на човека, който реално е управлявал Римската империя по времето на императорите Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон! Е, всъщност през очите на автора, но пък гледната точка е достатъчно вълнуваща и добре изградена, че да му повярваме поне за известно време.
     Гай Афраний Кота ни повежда в един изключително заплетен лабиринт от политика, войни, древна икономика, наука, философия и какво ли още не, за да ни изведе до заветната операция "Риба" – изфабрикуването на Спасител в лицето на римския агент Йешуа. Казах ви, че е МНОГО нестандартно. Някои може да се пообидят, но четивото е достатъчно интелигентно написано и с нужната доза сарказъм, че да откаже овреме неподходящия читател.

Плюсове:
+ Нестандартна гледна точка върху историята, показваща нещата по един определено различен начин. Може би най-съществената разлика е в прагматичния и реален поглед, който е на 180 градуса от твърде, твърде романтичната версия, представяна от повечето исторически книги.
+ Много интелигентно написана, личи си колко много труд и ерудиция са вложени в създаването й.
+ Кара те да мислиш и по-важното – да се се усетиш, че всъщност имаш полза да го правиш.
+ Може спокойно да се ползва като наръчник от начинаещи фентъзи писатели за изграждане на дежурната Огромна Империя™ :)

Минуси:
– На места натежава. Има глави, които надълго и нашироко се занимават с паричните единици на древността или пък с география... не, че са зле написани, но са тегави и откровено скучни.
– Бележките на "преводача" – част от тях са напълно на място, но тук-таме авторът се е поувлякъл в даване на паралели с модерния свят.
– Книгата е във формат на "практически учебник за бъдещи управници" или нещо от сорта. Не ме разбирайте погрешно, тя и така много ми харесва, но само като си я представя в романизирана версия – в стил ала "Сътворението" на Гор Видал с главен герой Гай Афраний Кота... ех какъв кеф щеше да е. Но пък може би така щеше да загуби остротата си и щеше да се възприема по-лековато, така че авторът си знае най-добре.

Много добра различна книга. Чете се трудно, но е прекрасно четиво за човек с дори бегли интереси към историята.

Оценка: 8/10 Рандъм

Заглавие: Игра на разум
Автор: Боян Калинов
Издател: ИК Квазар
Ревю: Рандъм

     Поредната книжка, която доказва, че в България има съвсем прилични творци на фантастика и която за съжаление вероятно няма да се продаде. Уви.
     Настоящата повест е в жанра на сайбър-пънка, но доста по нашенски изпълнена – с герои българчета и изобщо, съвсем реален поглед върху световните тенденции. И като се замисли човек, много от идеите, които авторът с лек сарказъм предлага, са съвсем възможен вариант за бъдещето. Турският – официален език в Германия? А защо не? Поп-кючекът – най-популярната музика? Като нищо. Човечеството – атрофиращ биологичен вид, забягнал нейде из пространствата на виртуалната реалност. Не особено приятна картинка, но пък такава, която си заслужава вниманието.
     Самата повест не е нищо особено като история – щипка виртуална реалност, няколко тийнейджъри, малко мистерия, престъпления в мрежата, ислямски терористи, един заблуден ИИ и моделът е готов.

Плюсове:
+ Забавна, в никакъв случай неизпълнима и леко обезпокоителна визия за бъдещото, която поставя интересни въпроси.
+ Приятен и стегнат стил.
+ Не че имена като Петьо, Жоро, Иван, както и сцени, които биха могли да ви връхлетят всеки ден, докато си хвърляте боклука пред блока, създават особено стилна визия, но аз лично поздравявам автора, задето е писал смело, без да следва западните модели, върху които всеки се хвърля, без да се замисли и за секунда.

Минуси:
– Твърде кратка. Нито идеите получават свястно развитие, нито героите стоят убедително (особено терористите...).
– Концепцията за ИИ мен лично ме подразни като твърде опростенческа. Но за стотина странички – толкоз.

Приятно четиво, което ще ви държи два часа, а след това може и да поразмислите за още един. Пък и българско все пак, трябва да се радваме на това.

Оценка: 6/10 Рандъм