Ми.. превеждайки..
Posted: Wed Oct 06, 2004 1:04 am
Оказа се, че бързо ставало. Нямам време да чета и Русиновото пак, така че може да съм се изложил и повече от него 
Ама поне имената са си така пък :Р
Пролог
1154 г. от Съня на Бърн
96 г. от началото на Малазанската империя
Последната година от управлението на Император Келанвед
Ръждивите петна сякаш очертаваха морета от кръв по черната, набраздена повърхност на Ветропоказателя на Мок – столетен, надвиснал от върха на старото копие, което бе забито навръх стената на крепостта. Чудовищен и безформен, изкован като крилат демон, със зъби, оголени в злобна гримаса, ветропоказателят неспирно се люшкаше и се бореше със скърцащ протест с всеки порив на вятъра.
Ветровете не бяха благоприятни в деня, когато колоните от дим се надигнаха над Мишия квартал в Малаз. Мълчанието на ветропокозателя сякаш обявяви на всеослушание внезапното изчезване на морския бриз, който с мъка достигаше до назъбените стени на Крепостта Мок, а после бавно заскърца отново, когато горещият, изпълнен с искри и пушек дъх на Мишия квартал се разпростря над града, за да обгърне и най-високите му точки.
Ганоес Стабро Паран от Дома Паран стоеше на пръсти, за да вижда над зъберите на стената. Зад него се извисяваше Крепостта Мок, някога столица на Империята, но сега, след като континентът беше завладян, сведена отново до крепост на Юмрук. Отляво на момчето се издигаше копието и неговият своенравен трофей.
За Ганоес древното укрепление, извисяващо се над града, беше твърде познато, за да представлява какъвто и да е интерес. Посещаваше я за трети път и отдавна беше обиколил двора с изронените камъни, Старата Крепост – сега конюшня, чийто горен кат беше приютил гълъби, лястовици и прилепи, – както и цитаделата, където баща му още преговаряше за десятъка върху островния износ с пристанищните власти. За последното, разбира се, голяма част от сградата беше забранена, дори за син на благороден Дом – все пак в цитаделата беше резиденцията на Юмрука, и въпросите, засягащи проблемите на острова, се разрешаваха в най-вътрешните му зали.
Забравил Крепостта зад гърба си, Ганоес беше насочил вниманието си към разнебитения град долу и към въстанията, които горяха из най-бедния му квартал.
Твърдината на Мок се намираше върху скала. Билото на върха се достигаше по едно тясно и стръмно стълбище, изсечено във варовиковата снага на скалата. Разстоянието до града долу беше около осемдесет размаха или повече, а очуканата стена на Крепостта добавяше поне още шест. Мишият беше на края на града, обърнат към вътрешността на острова, едно неравномерно струпване на бордеи и колиби, на разрасли се редици от тераси, пресечено по средата от затлачената с тиня река, която бавно пълзеше към пристанището. Ганоес трудно можеше да различи нещо от вихрещите се размирици долу, тъй като по-голямата част от града се простираше между неговата наблюдателница и въстаналия квартал, а и черният дим вече покриваше всичко.
Беше пладне, но мълниите и гръмотевичният тътен на магията из града караха небето да изглежда мрачно и тежко.
Издрънча броня и един войник се появи на стената до момчето. Мъжът опря облечените си в стомана ръце на парапета, а ножницата на меча му одраска камъните долу.
– Гордееш се с чистата си кръв, а? – попита той, приковал сивия си поглед в горящия долу град.
Момчето изгледа войника. Вече познаваше напълно униформите на различните части от Имперската Армия и лесно се досети, че мъжът до него беше командир в Третата – една от личните армии на Императора, елитното отделение. На тъмносивото му наметало бе закачена сребърна брошка – каменен мост, обгърнат от рубинени пламъци. Подпалвач.
Високопоставени офицери и благородници от Империята често минаваха през Крепостта Мок. Островът на Малаз беше запазил положението си на жизненоважно пристанище, особено сега, след като бяха започнали и войните в Корел на юг. Ганоес беше срещал достатъчно войници и тук, и в столицата, Унта.
– Значи е вярно, така ли? – смело попита момчето.
– Кое да е вярно?
– Първият Меч на Империята. Дасем Ултор. Чухме го в столицата, преди да заминем. Мъртъв е. Така ли е? Мъртъв ли е Дасем?
Мъжът като че се сепна, но погледът му остана прикован в Мишия квартал.
– Това е войната – промърмори той под носа си, сякаш думите му не бяха предназначени за никого, освен за него самия.
– Ти си от Третата. Мислех, че Третата е с него там, в Седемте Града. В И’Гатан...
– Качулатият да те вземе, момче, те още търсят тялото му в горящите останки на онзи проклет град, а ето те теб тук – син на търговец, на три хиляди левги разстояние от Седемте Града, с информация, която малцина се предполага да притежават. – Мъжът все още не се обръщаше. – Не зная какви са източниците ти, но послушай съвета ми и си дръж езика зад зъбите.
Ганоес повдигна рамене.
– Казват, че е предал бог.
Най-после войникът застана с лице към момчето. Лице, покрито с белези, един от които – може би от изгаряне – беше обезобразил челюстта и лявата му буза. Въпреки това, мъжът изглеждаше млад за командир.
– Помисли за урока от това, синко.
– Какъв урок?
– Всяко решение, което вземеш, може да промени света. Най-добрият живот, който може да се падне на човек, е този, който остава незабелязан от боговете. Ако искаш да живееш свободен, момче... живей тихомълком.
– Искам да стана войник. Да бъда герой.
– Ще ти мине.
Ветропоказателят изскърца, когато един непокорен порив на вятъра ор пристанището разкъса тежкия дим. Ганоес усети дъха на развалена риба и човешката воня, носеща се от крайбрежието.
Още един Подпалвач, на чийто гръб беше пристегната счупена и обгорена лютня, се приближи до командира. Беше жилест и ако не друго - по-млад, може би само с няколко години по-голям от самия Ганоес, който беше на дванадесет. Странни белези като от шарка покриваха лицето и дланите му, а бронята беше смесица от различни части чуждоземно снаряжание, покриващи износена и изпоцапана униформа. Къс меч висеше в напукана дървена ножница на бедрото му. Той се наведе над парапета до другия мъж с движение, което издаваше отдавнашно познанство.
– Мирише лошо, когато магьосниците са в паника – промълви новодошлият – Там долу губят контрол. Не мисля, че има нужда от цял отряд магьосници, само за да разкарат няколко стари вещици.
Командирът въздъхна.
– Мислех си да изчакам да видя дали ще се включат.
Другият изсумтя:
– Всичките са нови, непроверени. Това може да им остави белег завинаги. Освен това – добави той – не само неколцина там долу следват нечии други заповеди.
– Подозрение и нищо повече.
– Доказателството си е там – каза другият мъж – в Мишия.
– Може би.
– Прекалено си покровителствен – рече мъжът – Сърли казва, че е най-голямата ти слабост.
– Сърли е грижа на Императора, не моя.
Думите му бяха последвани от ново изсумтяване.
– Може би на всички нас, не след дълго.
Командирът замълча, обръщайки бавно поглед към събеседника си. Войникът повдигна рамене.
– Просто чувство. Сега се нарича с ново име, знаеш ли? Ласийн.
– Ласийн?
– Напанска дума. Значи...
– Знам какво значи.
– Надявам се и Императорът да знае.
– Означава Владетел на Трона – обади се Ганоес.
Двамата се обърнаха към него. Вятърът се промени отново, карайки железният демон да изстене на своя стълб, и изпълни въздуха с влажната миризма на каменната крепост.
– Учителят ми е Напан – обясни момчето.
Зад тях се чу нов глас, женски, властен и студен.
– Командире.
И двамата войници се обърнаха, без да бързат. Командирът рече на спътника си:
– Този нов отряд се нуждае от помощ там долу. Изпрати Дужек и едно крило, и вземи няколко от сапьорите да се справят с огъня – не бива да оставим града да изгори.
Войникът кимна отсечено и се отправи надолу, без да хвърли дори един поглед на жената. Тя стоеше заедно с двамата си телохранители близо до входа на квадратната кула на цитаделата. Мъгливосинята й кожа издаваше Напанския й произход, но с изключение на това, тя изглеждаше съвсем обикновена, облечена в изцапана от солените пръски сива роба и с миша на цвят коса, отрязана късо по войнишки. Лицето й беше изпито и незапомнящо се. Всъщност телохранителите й бяха това, което изпрати тръпки по гръбнака на Ганоес. Те сякаш я обграждаха от двете й страни – високи, загърнати в черно, с ръце скрити в ръкавите, и лица, спотайващи се в огромните качулки. Ганоес никога не бе виждал Нокът преди, но инстинктивно разбра, че съществата пред него бяха последователи на мрачния култ. Което означаваше, че жената беше...
– Това е твоята каша, Сърли. И изглежда аз ще трябва да я почистя – каза командирът.
Момчето се удиви на липсата на страх – дори презрението в гласа на войника. Сърли бе създала Ноктите, бе направила от тях сила, на която единствено Императорът можеше да се противопостави.
– Името ми вече не е това, Командире.
Мъжът сви устни.
– И аз така чух. Изглежда се чувстваш уверена в отсъствието на Императора. Той обаче не е единственият, който те помни като една проста прислужница там долу, в Стария квартал. Предполагам благодарността ти отдавна се е стопила.
Лицето на жената не издаде и за миг някаква промяна у нея, сякаш думите на войника не я бяха засегнали изобщо.
– Заповедта беше проста – каза тя – Изглежда новите ти офицери не могат да се справят със задачата.
– Нещата излизат извън контрол – започна командирът – те не са опитни в...
– Това не е моя грижа! – прекъсна го с нетърпящ възражение глас жената – Нито пък съм особено разочарована. Загубата на контрол сама по себе си ще послужи за урок на тези, които ни се противопоставят.
– Противопоставят? Шепа слаби вещици, печелещи от оскъдния си талант – с какви подмолни цели? Да търсят пасажите коравал в плитчините на залива. В името на Качулатия, жено, това ли е заплахата за Империята?
– Не е разрешено. Оспорват новите закони...
– Твоите закони, Сърли. Няма да проработят и когато Императорът се завърне, ще отмени налудничавата ти забрана на магьосничеството, можеш да бъдеш сигурна в това.
Жената се усмихна студено.
– Ще се зарадваш да разбереш, че Кулата сигнализира за приближаването на корабите за новите ти попълнения. Няма да ни липсвате нито ти, нито твоите неуморни, бунтовни войници, Командире.
Без да отрони и дума повече и без да спре едничък поглед на момчето, което все още стоеше до командира, тя се обърна и се прибра отново в цитаделата, следвана плътно от двамата си телохранители.
Ганоес и войникът отново насочиха вниманието си към бунта в Мишия. Пламъците се виждаха навсякъде, прозиращи през дима.
– Един ден ще бъда войник – каза момчето.
Мъжът изсумтя.
– Само ако се провалиш с всичко друго, синко. Да вземе меча е последната стъпка за отчаяния човек. Запомни думите ми и си намери по-достойна мечта.
Ганоес се намръщи:
– Не си като другите войници, с които съм говорил. Звучиш по-скоро като баща ми.
– Не съм баща ти – изръмжа мъжът.
– Светът – смело рече Ганоес – не се нуждае от още един търговец на вино.
Очите на командира се присвиха преценяващо. Той отвори уста, за да изрече очевидния отговор, после я затвори отново.
Ганоес Паран впери поглед надолу към горящия квартал доволен от себе си. “И малко момче може да каже нещо мъдро, Командире”.
Ветропоказателят на Мок се завъртя още веднъж. Горещият пушек се издигна над стената, обгръщайки ги. До тях достигна миризмата на горящ плат, боя и камък, а после на нещо сладко.
– Някоя кланица се е запалила – каза Ганоес – Прасета.
Командирът направи гримаса. Постоя малко така, после въздъхна и отново се подпря на парапета.
– Щом казваш, момче, щом казваш...
Книга Първа
На осмата година Свободните Градове на Дженабакис сключиха договори с редица наемнически армии, за да се противопоставят на имперското настъпление; по-забележителни сред тези армии бяха Пурпурната Стража, под командата на Принц К’азз Д’Аворе (виж томове III&IV), и войските на Тисте Андии от Лунния Отломък, водени от Каладан Брууд; както и някои други.
Силите на Малазанската империя под водачеството на Върховния Юмрук Дужек Едноръкия се състояха от Втора, Трета и Шеста Армии, както и от Морантските легиони.
Връщайки се назад във времето, можем да направим две важни наблюдения. Първото е, че съюзът с Морантите от 1156 г. отбеляза една същностна промяна в принципите за водене на война на Малазанската Империя, която в скоро време щеше да се окаже особено ефикасна. Второто наблюдение, което всъщност едва ли ни носи нещо, е, че включването на магьосническите сили на Тисте Андии от Лунния Отломък представляваше началото на Магическата Енфилада, поразила континента с унищожителните си последици.
В 1163 г. от Съня на Бърн, обсадата на град Пейл завърши със станалия вече легендарен чародеен пожар...
Имперски кампании 1158-1194
Том IV, Дженабакис
Имриджин Талобант (р. 1151)
Ама поне имената са си така пък :РПролог
1154 г. от Съня на Бърн
96 г. от началото на Малазанската империя
Последната година от управлението на Император Келанвед
Ръждивите петна сякаш очертаваха морета от кръв по черната, набраздена повърхност на Ветропоказателя на Мок – столетен, надвиснал от върха на старото копие, което бе забито навръх стената на крепостта. Чудовищен и безформен, изкован като крилат демон, със зъби, оголени в злобна гримаса, ветропоказателят неспирно се люшкаше и се бореше със скърцащ протест с всеки порив на вятъра.
Ветровете не бяха благоприятни в деня, когато колоните от дим се надигнаха над Мишия квартал в Малаз. Мълчанието на ветропокозателя сякаш обявяви на всеослушание внезапното изчезване на морския бриз, който с мъка достигаше до назъбените стени на Крепостта Мок, а после бавно заскърца отново, когато горещият, изпълнен с искри и пушек дъх на Мишия квартал се разпростря над града, за да обгърне и най-високите му точки.
Ганоес Стабро Паран от Дома Паран стоеше на пръсти, за да вижда над зъберите на стената. Зад него се извисяваше Крепостта Мок, някога столица на Империята, но сега, след като континентът беше завладян, сведена отново до крепост на Юмрук. Отляво на момчето се издигаше копието и неговият своенравен трофей.
За Ганоес древното укрепление, извисяващо се над града, беше твърде познато, за да представлява какъвто и да е интерес. Посещаваше я за трети път и отдавна беше обиколил двора с изронените камъни, Старата Крепост – сега конюшня, чийто горен кат беше приютил гълъби, лястовици и прилепи, – както и цитаделата, където баща му още преговаряше за десятъка върху островния износ с пристанищните власти. За последното, разбира се, голяма част от сградата беше забранена, дори за син на благороден Дом – все пак в цитаделата беше резиденцията на Юмрука, и въпросите, засягащи проблемите на острова, се разрешаваха в най-вътрешните му зали.
Забравил Крепостта зад гърба си, Ганоес беше насочил вниманието си към разнебитения град долу и към въстанията, които горяха из най-бедния му квартал.
Твърдината на Мок се намираше върху скала. Билото на върха се достигаше по едно тясно и стръмно стълбище, изсечено във варовиковата снага на скалата. Разстоянието до града долу беше около осемдесет размаха или повече, а очуканата стена на Крепостта добавяше поне още шест. Мишият беше на края на града, обърнат към вътрешността на острова, едно неравномерно струпване на бордеи и колиби, на разрасли се редици от тераси, пресечено по средата от затлачената с тиня река, която бавно пълзеше към пристанището. Ганоес трудно можеше да различи нещо от вихрещите се размирици долу, тъй като по-голямата част от града се простираше между неговата наблюдателница и въстаналия квартал, а и черният дим вече покриваше всичко.
Беше пладне, но мълниите и гръмотевичният тътен на магията из града караха небето да изглежда мрачно и тежко.
Издрънча броня и един войник се появи на стената до момчето. Мъжът опря облечените си в стомана ръце на парапета, а ножницата на меча му одраска камъните долу.
– Гордееш се с чистата си кръв, а? – попита той, приковал сивия си поглед в горящия долу град.
Момчето изгледа войника. Вече познаваше напълно униформите на различните части от Имперската Армия и лесно се досети, че мъжът до него беше командир в Третата – една от личните армии на Императора, елитното отделение. На тъмносивото му наметало бе закачена сребърна брошка – каменен мост, обгърнат от рубинени пламъци. Подпалвач.
Високопоставени офицери и благородници от Империята често минаваха през Крепостта Мок. Островът на Малаз беше запазил положението си на жизненоважно пристанище, особено сега, след като бяха започнали и войните в Корел на юг. Ганоес беше срещал достатъчно войници и тук, и в столицата, Унта.
– Значи е вярно, така ли? – смело попита момчето.
– Кое да е вярно?
– Първият Меч на Империята. Дасем Ултор. Чухме го в столицата, преди да заминем. Мъртъв е. Така ли е? Мъртъв ли е Дасем?
Мъжът като че се сепна, но погледът му остана прикован в Мишия квартал.
– Това е войната – промърмори той под носа си, сякаш думите му не бяха предназначени за никого, освен за него самия.
– Ти си от Третата. Мислех, че Третата е с него там, в Седемте Града. В И’Гатан...
– Качулатият да те вземе, момче, те още търсят тялото му в горящите останки на онзи проклет град, а ето те теб тук – син на търговец, на три хиляди левги разстояние от Седемте Града, с информация, която малцина се предполага да притежават. – Мъжът все още не се обръщаше. – Не зная какви са източниците ти, но послушай съвета ми и си дръж езика зад зъбите.
Ганоес повдигна рамене.
– Казват, че е предал бог.
Най-после войникът застана с лице към момчето. Лице, покрито с белези, един от които – може би от изгаряне – беше обезобразил челюстта и лявата му буза. Въпреки това, мъжът изглеждаше млад за командир.
– Помисли за урока от това, синко.
– Какъв урок?
– Всяко решение, което вземеш, може да промени света. Най-добрият живот, който може да се падне на човек, е този, който остава незабелязан от боговете. Ако искаш да живееш свободен, момче... живей тихомълком.
– Искам да стана войник. Да бъда герой.
– Ще ти мине.
Ветропоказателят изскърца, когато един непокорен порив на вятъра ор пристанището разкъса тежкия дим. Ганоес усети дъха на развалена риба и човешката воня, носеща се от крайбрежието.
Още един Подпалвач, на чийто гръб беше пристегната счупена и обгорена лютня, се приближи до командира. Беше жилест и ако не друго - по-млад, може би само с няколко години по-голям от самия Ганоес, който беше на дванадесет. Странни белези като от шарка покриваха лицето и дланите му, а бронята беше смесица от различни части чуждоземно снаряжание, покриващи износена и изпоцапана униформа. Къс меч висеше в напукана дървена ножница на бедрото му. Той се наведе над парапета до другия мъж с движение, което издаваше отдавнашно познанство.
– Мирише лошо, когато магьосниците са в паника – промълви новодошлият – Там долу губят контрол. Не мисля, че има нужда от цял отряд магьосници, само за да разкарат няколко стари вещици.
Командирът въздъхна.
– Мислех си да изчакам да видя дали ще се включат.
Другият изсумтя:
– Всичките са нови, непроверени. Това може да им остави белег завинаги. Освен това – добави той – не само неколцина там долу следват нечии други заповеди.
– Подозрение и нищо повече.
– Доказателството си е там – каза другият мъж – в Мишия.
– Може би.
– Прекалено си покровителствен – рече мъжът – Сърли казва, че е най-голямата ти слабост.
– Сърли е грижа на Императора, не моя.
Думите му бяха последвани от ново изсумтяване.
– Може би на всички нас, не след дълго.
Командирът замълча, обръщайки бавно поглед към събеседника си. Войникът повдигна рамене.
– Просто чувство. Сега се нарича с ново име, знаеш ли? Ласийн.
– Ласийн?
– Напанска дума. Значи...
– Знам какво значи.
– Надявам се и Императорът да знае.
– Означава Владетел на Трона – обади се Ганоес.
Двамата се обърнаха към него. Вятърът се промени отново, карайки железният демон да изстене на своя стълб, и изпълни въздуха с влажната миризма на каменната крепост.
– Учителят ми е Напан – обясни момчето.
Зад тях се чу нов глас, женски, властен и студен.
– Командире.
И двамата войници се обърнаха, без да бързат. Командирът рече на спътника си:
– Този нов отряд се нуждае от помощ там долу. Изпрати Дужек и едно крило, и вземи няколко от сапьорите да се справят с огъня – не бива да оставим града да изгори.
Войникът кимна отсечено и се отправи надолу, без да хвърли дори един поглед на жената. Тя стоеше заедно с двамата си телохранители близо до входа на квадратната кула на цитаделата. Мъгливосинята й кожа издаваше Напанския й произход, но с изключение на това, тя изглеждаше съвсем обикновена, облечена в изцапана от солените пръски сива роба и с миша на цвят коса, отрязана късо по войнишки. Лицето й беше изпито и незапомнящо се. Всъщност телохранителите й бяха това, което изпрати тръпки по гръбнака на Ганоес. Те сякаш я обграждаха от двете й страни – високи, загърнати в черно, с ръце скрити в ръкавите, и лица, спотайващи се в огромните качулки. Ганоес никога не бе виждал Нокът преди, но инстинктивно разбра, че съществата пред него бяха последователи на мрачния култ. Което означаваше, че жената беше...
– Това е твоята каша, Сърли. И изглежда аз ще трябва да я почистя – каза командирът.
Момчето се удиви на липсата на страх – дори презрението в гласа на войника. Сърли бе създала Ноктите, бе направила от тях сила, на която единствено Императорът можеше да се противопостави.
– Името ми вече не е това, Командире.
Мъжът сви устни.
– И аз така чух. Изглежда се чувстваш уверена в отсъствието на Императора. Той обаче не е единственият, който те помни като една проста прислужница там долу, в Стария квартал. Предполагам благодарността ти отдавна се е стопила.
Лицето на жената не издаде и за миг някаква промяна у нея, сякаш думите на войника не я бяха засегнали изобщо.
– Заповедта беше проста – каза тя – Изглежда новите ти офицери не могат да се справят със задачата.
– Нещата излизат извън контрол – започна командирът – те не са опитни в...
– Това не е моя грижа! – прекъсна го с нетърпящ възражение глас жената – Нито пък съм особено разочарована. Загубата на контрол сама по себе си ще послужи за урок на тези, които ни се противопоставят.
– Противопоставят? Шепа слаби вещици, печелещи от оскъдния си талант – с какви подмолни цели? Да търсят пасажите коравал в плитчините на залива. В името на Качулатия, жено, това ли е заплахата за Империята?
– Не е разрешено. Оспорват новите закони...
– Твоите закони, Сърли. Няма да проработят и когато Императорът се завърне, ще отмени налудничавата ти забрана на магьосничеството, можеш да бъдеш сигурна в това.
Жената се усмихна студено.
– Ще се зарадваш да разбереш, че Кулата сигнализира за приближаването на корабите за новите ти попълнения. Няма да ни липсвате нито ти, нито твоите неуморни, бунтовни войници, Командире.
Без да отрони и дума повече и без да спре едничък поглед на момчето, което все още стоеше до командира, тя се обърна и се прибра отново в цитаделата, следвана плътно от двамата си телохранители.
Ганоес и войникът отново насочиха вниманието си към бунта в Мишия. Пламъците се виждаха навсякъде, прозиращи през дима.
– Един ден ще бъда войник – каза момчето.
Мъжът изсумтя.
– Само ако се провалиш с всичко друго, синко. Да вземе меча е последната стъпка за отчаяния човек. Запомни думите ми и си намери по-достойна мечта.
Ганоес се намръщи:
– Не си като другите войници, с които съм говорил. Звучиш по-скоро като баща ми.
– Не съм баща ти – изръмжа мъжът.
– Светът – смело рече Ганоес – не се нуждае от още един търговец на вино.
Очите на командира се присвиха преценяващо. Той отвори уста, за да изрече очевидния отговор, после я затвори отново.
Ганоес Паран впери поглед надолу към горящия квартал доволен от себе си. “И малко момче може да каже нещо мъдро, Командире”.
Ветропоказателят на Мок се завъртя още веднъж. Горещият пушек се издигна над стената, обгръщайки ги. До тях достигна миризмата на горящ плат, боя и камък, а после на нещо сладко.
– Някоя кланица се е запалила – каза Ганоес – Прасета.
Командирът направи гримаса. Постоя малко така, после въздъхна и отново се подпря на парапета.
– Щом казваш, момче, щом казваш...
Книга Първа
На осмата година Свободните Градове на Дженабакис сключиха договори с редица наемнически армии, за да се противопоставят на имперското настъпление; по-забележителни сред тези армии бяха Пурпурната Стража, под командата на Принц К’азз Д’Аворе (виж томове III&IV), и войските на Тисте Андии от Лунния Отломък, водени от Каладан Брууд; както и някои други.
Силите на Малазанската империя под водачеството на Върховния Юмрук Дужек Едноръкия се състояха от Втора, Трета и Шеста Армии, както и от Морантските легиони.
Връщайки се назад във времето, можем да направим две важни наблюдения. Първото е, че съюзът с Морантите от 1156 г. отбеляза една същностна промяна в принципите за водене на война на Малазанската Империя, която в скоро време щеше да се окаже особено ефикасна. Второто наблюдение, което всъщност едва ли ни носи нещо, е, че включването на магьосническите сили на Тисте Андии от Лунния Отломък представляваше началото на Магическата Енфилада, поразила континента с унищожителните си последици.
В 1163 г. от Съня на Бърн, обсадата на град Пейл завърши със станалия вече легендарен чародеен пожар...
Имперски кампании 1158-1194
Том IV, Дженабакис
Имриджин Талобант (р. 1151)
