Четвърти конкурс: "Отвъд Безкрайните пущинаци"

[Nicksson]

- Отвъд Безкрайните пущинаци -


Потта се стичаше по лицето му, вливайки се в едно със сълзите течащи от кристално сивите очи. Денят бе топъл, а с наближаващото лято слънцето започваше да пари все по-безмилостно. Ушите пищяха някакъв ужасяващ барабанен ритъм сякаш племе аборигени бяха в разгара на празненството си. От време на време подухваше благ ветрец, носещ мириса на океана. Носът му обаче приемаше единствено някаква странна и зловонна миризма прилична на мърша. Стомахът отказваше да изпита глад и да се наслади на отрупаните с плодове дървета и храсти. Птици от незнаен вид крякаха безпричинно.
Някой се приближи зад коленичилия и го потупа по рамото. Мъжът дори не се извърна, за да удостои с поглед натрапника. Сълзите не преставаха да се стичат по бузите му. Зловонната миризма се засили. Какви ли демони бяха пирували на това забравено от Бога място? Какви ли зли магии бяха разкъсвали плътта от скелетите на лежащите трупове? Какви ли сили бяха преминали оттук?
- Трябва да вървим – подкани Корвин и дългата му черна коса заблестя на слънчевите лъчи. Гърдите му, изскачащи от мръснобялата риза, се движеха в напрегнат ритъм. – Не бива да се бавим, знаеш това.
Имаше около два часа до залеза и за това време трябваше да намерят укритие. Не някоя шатра като тези наоколо, разпънати набързо, за да приютят вече загиналите (но доскоро живи люде), а някое масивно убежище, в което щяха да са в безопасност и да имат добри отбранителни позиции.
Перихелий дори не се насили да каже нещо, независимо дали то щеше да изразява съгласие или противене. Той избърса вяло влагата от лицето си и се изправи. Коженият елек бе силно пристегнат около широката му гръд, плувнала в пот. Корвин се приближи, държейки двата жребеца за стремената. Единият бе черен, гривата му приличаше на лъвска, а зъбите бяха бели като гранит. Беше животно с характер, но за сметка на това се подчиняваше безусловно на господаря си. Кафявият бе собственост на Корвин, беше по-дребен от черния си другар, но за сметка на това пък имаше повече опит на бойното поле (в схватки, нападения и отбранителни действия).
Лагерът изглеждаше странно, мистериозно, по някакъв начин зловещо. Бяха опънати седем шатри, в които са се помещавали точно тринадесет души – по двама в шестте и водачът в самостоятелна, която за сметка на това бе по-малка от останалите. Всичките бяха направени от зелено дебело платно, явно имащо за цел да ги слива с околността, и със сигурност ги е предпазвало от студ и дъждове. Пред всяка шатра имаше следа от огън, отдавна загаснал, оставил след себе си единствено размита от дъждовете пепел. В самият вид на всичко това нямаше нищо странно, но примесено с нажежената тишина, глухия звук от удрящите се океански вълни в пясъчните брегове недалече от тук, крясъка на глупавите птици в най-неподходящия момент – това вече създаваше една призрачна, дори демонична обстановка.
Перихелий и Корвин яхнаха конете си и се насочиха на север в земите на Безкрайните пущинаци, далеч от океана и далеч от гората. Трябваше им чисто място, където да посрещнат враговете, с които се надяваха да се сблъскат. Имаха точно час и четиридесет минути пред себе си, преди да се скрие слънцето и мрак да обгърне земята. Те яздеха мълчаливо и в синхрон. Не насилваха конете, защото те и без това бяха достатъчно изморени от този безкраен поход на доброто.
- Всичките бяха мъже – смотолеви Перихелий и се загледа с невиждащ поглед в пътя водещ към Безкрайните пущинаци. Корвин много добре знаеше за какво говори другарят му, но реши да не се намесва и да го остави сам с мислите му. Понякога това бе много добра терапия срещу стреса, а и заздравяваше приятелството.
Когато достигнаха до Океанската гора, където ги отведоха следите ИМ, те се натъкнаха на лагера. Личеше си, че той е тук поне от няколко дни, но също така бе явно, че не е обитаван от известно време, понеже пепелта в огнищата бе измита поне от един дъжд, а едва ли обитателите са се въздържали от паленето на огън, защото въпреки топлото време през деня, нощите бяха хладни. Миришеше странно и неприятно. В началото си помислиха, че това е плячкосан лагер, но нямаше следи от плячкосване. Всичко бе подредено и непокътнато. Шатрите бяха изпънати и чисти, канчетата за вода и готвене бяха подредени до огнищата и дрехи бяха провиснали от няколко ниски клона (всеки трябваше да обърне внимание на хигиената си, а най-подходящия момент за това бе по време на лагеруване).
Другото им предположение беше, че обитателите на лагера са го напуснали, поради нападение от нечия страна. Но тогава откъде идваше тази воня? Ако бяха избягали, нямаше да има трупове (нали?). Тук миришеше на нещо подобно на мърша и леш, но не точно на разложено човешко месо.
Наоколо беше тихо.
Перихелий слезе от коня си, този величествен черен жребец жаден за подвизи, и се приближи до най-близката шатра. Острата зловонна миризма го блъсна в носа като стоманен чук. Той дръпна завесата, играеща ролята на вход и падна на колене при гледката, която се разкри пред очите му. Стомахът му се сви и се разбунтува. Прилоша му...
- Мисля, че това е добро място за нощуване – обади се Корвин.
Слънцето се беше скрило от погледите им, но някъде иззад завесата към която се стремеше, все още се промъкваше бледа светлина.
О, небесна красота!!!
Гледката беше невероятно красива.
Мястото, което Корвин бе избрал за лагер представляваше огромен стар дъб, под който имаше малък извор. Двамата имаха вода в мяховете си, но тя бе застояла и неприятна на вкус. Пиеха я единствено, защото не бяха попадали скоро на прясна. Местността, до която бяха стигнали бе огромно поле, приличащо на пустиня, пусто като пункт за набиране на доброволци за Ада, лишено от всякакъв живот (или поне такъв не бяха срещнали или усетили до момента), осеян с бедна растителност и старият дъб бе единственото дърво наоколо. Перихелий и Корвин поблагодариха на боговете за малкото изворче и за огромната скала, която отрязваше пътя им, но която им осигуряваше стабилен гръб и сигурност. Това бе една от причините да изберат това място за нощувка. А и за да заобиколят скалата, трябваше да яздят поне пет-шест часа, с които в момента не разполагаха.
Силите на конете бяха на предела си, както и техните собствени. Перихелий бе силен и издръжлив мъж, а Корвин се бе занимавал с лека атлетика през юношеските си години, но това не означаваше, че и те нямат нужда от почивка. Бяха яздили цяла седмица следвайки следите. Почти не се хранеха и не почиваха, само спираха, за да се поразтъпчат. Това бе сигурен източник на умора, несъсредоточеност, несъобразителност и неспособност. Те осъзнаваха това и му отдаваха необходимото значение. Тази нощ си бяха обещали да почиват. Имаха нужда от здрав сън.
Някога в миналото, преди доста години един стар лилиец им беше казал: „Тялото, деца, е съвкупност от мускули и ум, работещи в симбиотична зависимост. Ако едното откаже, другото остава безсилно. Запомнете това и никога не пренебрегвайте едното от двете. Това би ви спасило живота.” Този стар мъдрец бе техният учител Балаксен, въвел ги както в изкуствата на бойното поле, така и в мъдростта на древните.
Конете бяха пуснати свободно да пасат каквото сметнат, че ще им е вкусно (не че имаха голям избор). Водата в извора възвърна голяма част от силите както на хората, така и на ездитите животни.
Корвин извади мях с горчиво вино и парче плат, в което бяха увити свински пръжки. Те бяха мазни и неприятни на вкус, но за сметка на това бяха огромен източник на енергия. Изядоха всичките десет парчета, разделяйки си ги на половина. Благодарение на виното, те дори им се усладиха.
След като се нахраниха, Перихелий събра нападалите от дъба клони и запали огън. Без много да му мислят и двамата се изтегнаха край него и заспаха като новородени. Това не бе особено умна постъпка от тяхна страна, но умората беше безмилостна. В този момент, те дори биха дали живота си, единствено за да се насладят за последен път на това прекрасно занимание – сънят.
Походът им продължаваше вече няколко месеца и единственото им постижение бе, че не бяха изгубили следата, защото постоянно се натъкваха на трупове. Тези, които преследваха бяха бързи, жестоки, безмилостни и безпричинно зли. На никое от местата Перихелий и Корвин не откриха дори и намек за кражба, плячкосване, изнасилване или някакви сатанински ритуали. Всичко беше непокътнато. Само от хората оставаха бегли подобия на човешки същества. Явно ТЕЗИ вършеха всичко просто за удоволствие, за забавление.
За огромно щастие на двамата другари нищо лошо не се случи през нощта. Те се събудиха с първите лъчи на слънцето, възвърнали всичките си възможни сили, отпочинали и свежи, готови за действие. Корвин направи кафе и измъкна от седлото на коня си някакви сушени зеленчуци. Не бяха кой знае какво угощение, но се бореха като свирепи войници с глада.
- Сигурен ли си, че оная вещица ни каза истината? – запита с надежда в очите Перихелий.
Когато тръгнаха на своя поход, те решиха първо да отидат при Делагрия – врачка и знахарка от Виманск, добре прочута по земите на лилийците със своите гадателски способности. Тя им каза да не губят следите, които ще ги отведат до Безкрайните пущинаци и отвъд. Посъветва ги също така и да се откажат, понеже виждала много зло в калта, от която черпеше виденията си, но те не я послушаха.
- Така мисля – каза Корвин. – Трябва да вярваме в думите на Делагрия, иначе не виждам в какво друго можем да се уповаваме.
- Съгласен съм с теб – Перихелий бе намерил отговорът, който търсеше.
В този ден двамата заобиколиха огромната скала и отново се озоваха на черен път (един от многото; един от безкрайните черни пътища в Безкрайните пущинаци), по който поеха. Към обяд намериха плодни дървета и ядоха до насита. Бяха се заредили с прясна вода от изворчето и й се наслаждаваха с непресъхващ апетит.
Зловонието от шатрите бе нетърпимо. Перихелий повърна, а Корвин го дръпна назад, където въздухът бе по-свеж. Когато сам открехна завесата и видя ужасяващата гледка, също се извърна на една страна и затвори очи, сякаш искаше да избяга оттук, но не с помощта на краката си, а по някакъв астрален начин. Нахалните птици отново изкрякаха. Вятърът се опитваше да разкара вонята, заменяйки я с аромат от океана, но за жалост не успяваше. Перихелий вече беше коленичил пред огнището и плачеше. Мечът му бе захвърлен на една страна като ненужна вещ. Ръцете му заграбваха меката пръст и я стискаха безмилостно. Той не оплакваше мъртвите, оплакваше семейството си.
Покрай тях преминаваха безброй пейзажи: песъчливи възвишения, обрасли в трева и плевели полета, долчинки и трапове, пътеки виещи се във всевъзможни посоки, вековни гори, непомнещи годините си, изворчета и потоци. От време навреме се чуваха крясъци на гарвани и врани, лешояди търсеха мърша, плъхове се гонеха в полетата, зайци прибягваха плахо край ездачите, гледайки с любопитни очи тези двама смелчаци, нахално нарушаващи покоите им. Конете изпръхтяваха от време на време, за да прогонят нахалните насекоми.
Безкрайните пущинаци сякаш наистина нямаха край. Разбира се това бе просто твърдение на пияни и глупави люде, незапознати със световната мъдрост, че всичко си има край – дори и човешката глупост. Древните предания гласяха, че отвъд тях е Нищото, Ничиите земи, където всичко е извън пределите на нормалното и логиката. Говореше се, че това някога е било домът на боговете, но те загубили интереса си към земята и се преселили на небето, оставяйки всичко зад себе си.
Перихелий и Корвин пътуваха вече девет дни в този безкрай. Хранеха се с плодове и зеленчуци, на които попадаха от време на време; ловуваха зайци и птици; пиеха вода от извори и реки, стоящи на пътя им; лагеруваха на места, които им предоставяха необходимите условия, но винаги единият от двамата стоеше буден на пост. През тези дни нищо съществено не се бе случило, ако се изключи смокът, който се бе сгушил при Корвин през една от вечерите. На сутринта той го видя на стомаха си, грабна го и го захвърли колкото му позволи замаха. Животинчето избяга, докато все още бе в състояние да го стори. Перихелий се смя много, за което получи няколко користни гримаси от другаря си.
- Защо ги наричат Безкрайните пущинаци? – заинтересува се Перихелий, дъвчейки някаква кора.
- Може би, защото никой не се е връщал жив от тях – предположи спътникът му.
- Защо тогава не ги наричат Безкрайните мъртви полета?
Корвин го изгледа с дежурния си поглед, предназначен за доста от глупавите въпроси на своя другар, който от своя страна много добре познаваше това изражение. Перихелий се ухили невинно и продължи да размишлява над своите си виждания за наименованията на местностите.
- Мислиш ли, че ние ще се завърнем от тези земи в родната си страна живи?
Този път Корвин дори не го погледна при отговора си:
- Силно се надявам, приятелю. Силно се надявам.
Настроението на Перихелий се беше пооправило, което бе добра поличба. На Корвин не му се искаше да влиза в сражение, когато русокосия му спътник е разсеян и неконцентриран. Те не знаеха срещу какво се изправят, но много добре знаеха защо се изправят срещу него, ето защо им бе нужна цялата съсредоточеност на която бяха способни. Моментът щеше да настъпи и боговете щяха да подкрепят този, който заслужава да победи. Корвин знаеше, че ако той не си е оплел кошницата като хората, дори и тези висши създания нямаше да успеят да му помогнат. В крайна сметка човек сам плетеше съдбата си, която бе нищо повече от споменатата кошница.
Плътта бе свлечена от тях, но не напълно. Сякаш някой бе решил да ги дере, но не цялостно, а само на определени точки. Скелетите прозираха под изсъхналата плът като фосфоресциращи диаманти. Имаше лица като шахматна дъска – с едно ухо, едно око, малки петна коса тук и там, с една устна или парче от нея, липсващ нос, пропукан череп, от който се бе разтекла сива каша (определено това бе мозък) примесена с кръв. Непокритите с плът и мускули части от тялото, представляваха гладки кокали, излъскани като огледала. Човек наистина можеше да се огледа в тях. Труповете приличаха на парцалени кукли, разпердушинени от жестоко хлапе, чиито родители не го обичат особено.
Перихелий зарови длани в лицето си, опитвайки се да прикрие този ужас и между тях покапаха сълзите на отчаянието. В този момент той смяташе, че никога няма да успее да залови причинителите на всичко това. Не познаваше човек или звяр, някакво същество или демон, които да бяха способни на такава жестока постъпка. Постъпка на някакво извратено себеугодничество.
Корвин Морен не бе роден от племето на своя другар Перихелий Ануан, но двамата бяха братя, отгледани от едни и същи родители. Големите бури бяха отнели живота на всички родственици на петгодишното някога дете и го бяха отвяли в лоното на лилийците. Те го приеха при тях и го отгледаха като свое собствено чедо, без да го лишават от храна, дрехи или пердах. Връзката между двамата младежи се заздравяваше с течение на времето и ставаше стоманена, закалена както от братството, така и от приятелството.
Лилийците бяха особено племе, вероятно далечни потомци на славяните и русите. Славеха се с благия си нрав и изключително борбената си натура. Кожите им бяха бели, очите сини, а косите светлоруси. Телата им бяха слаби, но податливи към наедряване. Перихелий бе ярък пример за това твърдение. Прекланяха се пред красотата на лилията, която бе неизменна част от тяхната култура и бит. Върховният им бог бе Агапантус – покровител на това красиво растение и на плодородието.
За разлика от тях Корвин бе мургав, почти черен, косата му бе гъста и дълга. Тези черти бе наследил от рода Морен и племето перс, което някога бе неговото собствено. Той бе пълна противопложност на лилийците. Това обаче не бе в негов ущърб. Корвин не се бе почувствал различен в нито един момент от живота си. Единствените подигравки получаваше от брат си и приятелите си от племето, заради гъстата си черна брада. Лилийците бяха почитатели на гладките лица и приемаха окосмението по лицето за забавно и достойно за майтап.
Яздеха по тесен път, заограден от двете страни със ниски скални образувания. Постепенно той се стесняваше, а скалите ставаха все по-високи. Беше трудно да виждат в далечината пред тях. Бавно навлязоха в каньона (който Перихелий би нарекъл Каньонът на обречените), до който ги отведе този черен път. Тук имаше зелена растителност, явно климатът бе влажен и благоприятен на това място. Зелените мъхове и ниските храсти бяха навсякъде. Накрая скалите от двете страни се затвориха, оставяйки между тях тъмен тунел. Единственият шанс да продължат бе да използват този мрачен проход, който явно бе пещера. Разбира се имаха и алтернатива – можеха да се върнат.
По-добре да умра! – този отговор изникна в главите и на двамата, когато мисълта за връщане назад се появи.
Мъжете слязоха от конете си и се спогледаха. От тъмната пролука на пещерата излязоха пет фигури. Корвин бе облечен в кафяви шалвари и мръснобяла риза, запасани в алено червен пояс. В него бяха затъкнати кании със сребърна пластика. От там мургавият извади два ножа ханджари, чиито остриета бяха двадесет и три сантиметра, върху които бяха инкрустирани древни символи, навярно произхождащи от Ориента. Дръжките бяха от бизонова кост, обработени от най-сръчните майстори на ножарството. Пъргавината на Корвин и фината му фигура изискваха точно тези оръжия, принадлежали някога на биологичния му баща Дзар Морен. Ръстът му от метър и седемдесет спомогваше изключително при схватките и нетрадиционния му боен стил позволяваше да се сражава с няколко противника едновременно. На някой незапознат с бойните изкуства, тази разновидност на капоейрата би му изглеждала като пъргав танц от резки движения и маневри.
Перихелий Ануан бе по-едър от своя брат-другар, но също бе особено подвижен и бърз. На гърба му висеше стар самурайски меч, донесен с корабите на гигоните от Океанските земи. Ръкохватката беше облечена в черна кожа, фино украсена с изображението на водна лилия, а острието беше наточено и полирано, с дължина над шестдесет и пет сантиметра. Канията бе дървена с декоративни орнаменти по нея, обкрайчена с метални накрайници, през които преминаваха кожени каиши, служещи за презрамки. Беше лек и изключително удобен за използване. С плавно движение Перихелий го извади с лявата си ръка.
- Дали това са причинителите на всичките ни неприятности? – запита той Корвин.
- Не мисля – отговори спокойно, роденият в племето перс. – Не ми приличат на магьосници.
Петимата мъже не бяха особено високи, нито мускулести, но изглеждаха жилави и издръжливи. Кожите им бяха мургави като тази на Корвин и също носеха шалвари, но не в кафяв, а в черен цвят. Краката им бяха обути в сандали, а гърбовете им с черни жабота, разкривайки стегнатите им гърди. На главите си имаха тюрбани в същия цвят. Във всяка ръка държаха по един огромен ятаган готов за сечене. Светкавично заобиколиха двамата мъже, готвейки се за нападението.
- Дали са добронамерени? – попита Перихелий.
- Можеш да ги попиташ – саркастично му отговори Корвин. – Може би държат чая и бисквитите в задния си джоб, а тези ятагани са, за да се подпират на тях.
- И аз така мисля. Жалко, че не взехме с нас меда. Знаеш, че не мога да пия чая със захар.
Перихелий и Корвин опряха гърбовете си един в друг. Нямаха време да се изтеглят към скалите, поради пъргавината на нападателите си и по този начин им дадоха огромно преимущество и същевременно се лишиха от такова.
Първият се стрелна към лилиецът, дясната му ръка държеше стабилно ятагана, летящ към главата му. Перихелий парира леко приклякайки. Лявата ръка на нападателя замахна на свой ред, но бе бързо парирана, след което от голия му корем се поддадоха вътрешности. Той не бе видял светкавичното движение на противника си. Почти едновременно два ханджара полетяха зад гърба на лилиеца и двама противника паднаха още преди да са атакували. Корвин скочи напред, все едно бе на състезание по овчарски скок (за много кратко време от живота си той наистина бе овчар) и измъкна ножовете от кървавите чела на противниците си. Перихелий бе повалил още един и главата му се търкаляше наоколо като ненужна вещ.
- Не го убивай! – извика Корвин, а вниманието му бе насочено към петия нападател.
Лилиецът изби ятаганите с две бързи движения на меча си и ритна последния от опонентите им в стомаха. Мъжът падна върху твърдата почва. Острието на единият ханджар се опря в шията му. Корвин запита:
- Кои сте вие?
Онзи мълчеше.
- Кажи защо ни нападнахте?
Онзи пак мълчеше.
Корвин отвори устата на мургавият си пленник и изруга.
- Няма език.
Естествено, че нямаше език. Колкото и добри да бяха тези войни, винаги имаше вероятност да бъдат победени. Явно господарят им бе взел предпазни мерки, правейки ги неми, неспособни да разкриват тайни.
- Смятам, че сме на прав път – сподели откритията си Корвин.
- Защо мислиш така?
- Има нещо, което някой не иска да узнаваме. То се намира в тази пещера. Тези мъже са пазителите му.
- Какво ще правим с него? – запита Перихелий, сочейки към последния жив нападател.
- Ще го пуснем.
- Не е ли опасно?
- Не мисля.
Корвин избърса ножовете си в жабото на пленника и ги прибра в каниите. Мъжът стана и избяга в противоположната посока.
- Оттук нататък трябва да разчитаме на краката си – констатира Перихелий. Отворът на пещерата не беше много голям, а и трябваше внимателно да се движат. Конете щяха само да вдигат шум и да им създават грижи.
Селото на Перихелий и Корвин не беше от големите. Беше разположено в източната част на Лиликея, близо до Уранско море. Климатът беше умерен, лятото беше горещо, но пък зимата не бе особено студена. Населението му наброяваше стотина души, предимно занимаващи се с лов и земеделие. Познаваха добре изкуството на обработка на камък, дърво и глина. Къщите им бяха стабилни и уютни. Снабдяваха се с оръжия от съседното село, където имаше голям пазар, и срещу кош с царевица можеха да получат колчан със стрели.
Перихелий запали камината и легна на одъра до жена си. В другата стая спяха двете им деца – едното момиче на три, а другото момче на седем години. Съпругата му се притисна в него и го целуна страстно по устните.
- Обичам те!!! – прошепна му тя с този така мелодичен и пленителен глас на богиня.
- И аз много те обичам!!!
Двамата се сгушиха един в друг. Пламъците в камината осветяваха иначе тъмната стая, хвърляйки й небрежна яснота. Русите къдрици на Мо`айра се бяха излегнали на възглавницата й като разстелено тесто. Сините й очи приличаха на рубини, в които е запокитен неонов прах, а усмивката носеше блясъка на звездите.
Перихелий не беше в състояние да разбере, че това бе последната нощ, в която има възможност да се наслаждава на тази необятна красота. Последната нощ, в която ще се люби с жена си.
Корвин тръгна напред и премина през отвора на пещерата. В нея миришеше на застояло и влага, температурата беше по-висока отколкото отвън. Перихелий го последва. Беше тъмно. Не можаха да намерят нещо, от което да си направят факли. Трябваше да разчитат единствено на собственото си зрение. След няколко минути очите им привикнаха с мрака и започнаха да различават някои очертания. Влажните стени, малките сталакмити и сталактити придобиваха все по-ясни форми. Камъчета хрущяха под нозете им. Лъч светлина се прокрадна отнякъде. Те го последваха. Помещението се освети изведнъж. Мъжете бяха достигнали изхода.
Топъл и приятен въздух ги лъхна още преди да напуснат пещерата. Пред очите им изникна някакво селище – някакво село навярно, потънало в руини. Архитектурата на сградите беше непозната за двамата, но не бе нелогична. Имаше едноетажни малки къщички, разхвърляни във всички посоки, с остри покриви гледащи към небето и дървени врати с всевъзможни орнаменти по тях. Стените бяха бели и чисти. Явно използваха някаква боя, която им придаваше този спретнат вид. Лилийците не използваха багра при строежа на къщите си. Измазваха ги със слама и кал. Така вятърът не проникваше между камъните и прозорците. Вярно, че дъждовете постепенно измиваха замаската, но това не бе толкова фатално. Имаха достатъчно материал за поправка.
- Това е някакво село – констатира Корвин.
- Някога е било село – поправи го Перихелий. – Сега е просто развалина.
Лилиецът имаше право. Двамата започнаха да го прекосяват, очаквайки да видят всичко друго, само не и жив човек. За жалост останаха разочаровани от очакванията си. От една от високите сгради в това село, излезе мъж, облечен в черна одежда, на която единствено якичката й беше бяла. На върха на покрива на тази постройка имаше странен предмет – две летви бяха привързани с въже (едната сочеше надолу и нагоре, а другата наляво и надясно). Това беше кръст.
Преди да извадят оръжията си, човекът в черно вдигна ръцете си, показвайки че не е въоръжен.
- Добър ден, господа – поздрави странникът и се усмихна дружелюбно.
- Кой си ти? – запита Корвин.
Двамата бяха в бойна готовност, очакващи и най-малкия съмнителен жест на непознатия.
- Името ми е Харолд Стоун. Идвам от място наречено Невада.
- Невада? – изгледа го подозрително Корвин. – Не съм чувал за никаква Невада.
Странникът се усмихна отново и продължи:
- Това не е тук, господа. Не е в този свят.
- Не говори глупости, човече! – сряза го Перихелий. – Какви са тези безсмислици? Всички знаем легендата за Нищото, което се намира в края на Безкрайните пущинаци, но и сме наясно, че това са само предания.
- Това не е точно така – не се съгласи Харолд. – Всъщност така нареченото от вас Нищо е портал към измеренията. Господа, това е Нищото, което се намира отвъд Безкрайните пущинаци. Навярно ще ме попитате откъде знам това. Намерих доста интересни книги наоколо и почетох докато чаках...
- Портал към какво? – това беше Корвин, който не се интересуваше от географските знания на непознатия.
- В цялата вселена съществуват различни измерения. Това е като нас хората – някои са бели, други черни, червени, жълти. Така е и със световете. Едни са тук – други там.
Мъжът не бе стар, може би на около петдесет. Черната му одежда стоеше прилепнала и очертаваше здраво и стегнато тяло. Беше висок с хубаво лице. Наистина не беше въоръжен.
- Зарежи глупостите – махна с ръка Перихелий и прибра меча в канията, която висеше на гърба му. – И без това не разбирам за какво говориш.
Корвин се съгласи кимайки и на свой ред запита:
- Какво правиш тук?
- Търся Белфигор.
- Кой е този? Доста път си изминал, ако това което ни казваш е истина. Толкова ли е важен за теб този човек?
- Белфигор не е човек, той е един от Седемте демона на мрака. Преди хиляди години, Древните изследователи са смятали, че той не съществува, понеже никъде няма записки за него. Поне на моят свят няма такива. Той бил просто легенда, разказвана от старите на младите. Но в един момент Белфигор се появи там, където никой не го очакваше – във Ватикана. След опустошителната му визита се наложи всичко да бъде изгорено и да бъде изграден нов храм на християнството в Монако. Аз съм лично засегнат от действията му и съм дал клетва пред своя бог да го намеря и унищожа.
Перихелий и Корвин се спогледаха един с друг и лилиецът попита:
- Кажи ни какво имаше в предвид под опустошение?
- Всичко беше непокътнато, нямаше следи от насилие или борба. Но хората... – той млъкна за момент. – Тази гледка ме преследва постоянно. Тази отвратителна, ужасяваща, демонична гледка...
- Плътта е била свалена от скелетите – помогна Корвин.
Стоун го изгледа с неспокоен поглед и отвърна:
- Значи и вие сте го срещали.
- Даже него търсим в момента – съобщи Перихелий. – За жалост не знаехме, че е демон. Мислехме си, че е някакво племе.
- Как стигнахте дотук? – запита Харолд.
- Следвахме следите – обясни Корвин.
- Следите?
- Следвахме тишината.
Свещеникът Харолд Стоун кимна в знак на разбиране.
Перихелий се целеше в сърната. Беше с лъка, който беше направил на сина си за рождения му ден. Опъна тетивата и освободи. Стрелата прониза нищо неподозиращото животно. Тялото му се свлече в тревата, потръпвайки в агония. Корвин изникна от един храст и я метна на рамо.
- Да вървим, приятелю.
Двамата се запътиха към селото. Днес денят бе приятен и свеж. Смятаха след това да отидат до морето и да извлекат сол от водата. Щеше да им е необходима за обработката на кожата и за овкусяване на месото.
В селото беше тихо. Мъртвешка тишина.
- Сигурно всички са на полето – изрази предположението си Корвин. Той нямаше жена и деца, и затова живееше сам в една малка къщичка накрая на селото, близо до реката, от която черпеха вода.
Двамата се разделиха пред портата на къщата на лилиеца.
Перихелий пристъпи прага и неприятна миризма го удари в носа. Може би някой си бе направил шега с него, поставяйки в къщата му умряло животно. Хлапетата в днешно време бяха способни на какво ли не.
Мъжът подпря лъка до камината и се упъти към стаята на децата. Когато отвори вратата, отвътре се освободи огромна доза зловоние. При гледката сълзите потекоха, а съзнанието никога повече нямаше да бъде спокойно...
- След Ватикана го последвах до Месопотамия – обясняваше свещеникът, - в един от световете, но ми се изплъзна на косъм. После премина през Портала на измеренията и дойде тук.
- Има нещо, което не ми е ясно – сподели Корвин.
- Какво е то? – запита Харолд.
- След като Белфигор е в нашия свят и броди из нашите земи, защо ти си тук, а не по петите му?
Стоун се засмя от сърце и отговори честно:
- Според теб дали ще успея да го догоня или пък да го уловя?
Перихелий не разбра сарказма, вложен в тези думи.
- Единственият начин да се измами Белфигор е да се залови на Портала към измеренията. А този Портал е точно тук – той показа малката църква зад себе си. – Това е единственият ни шанс да го неутрализираме.
- Откъде знаеш, че той ще дойде? – запита Перихелий.
- Ще дойде. Един свят никога не му е достатъчен.
Свещеникът ги покани вътре в църквата, където на малка маса имаше истинска храна, сготвена в същия ден, дори и топла. Те се нахраниха и изпиха по една чаша вино, намерено в избата под амвона. Харолд подробно им разказа за целия си поход срещу звяра. Как е открил Порталите между измеренията съвсем случайно при преследването. Сподели за брат си, който е бил една от жертвите на Белфигор и за стотиците убити, на които е попаднал по пътя си.
- Как смяташ да унищожим демона? – запита Перихелий.
Харолд се засмя. Двамата мъже не успяха да проследят логиката на това му действие. Изглеждаше им някак си лудо.
- Демоните не могат да бъдат унищожени, приятели. Демоните могат единствено да бъдат спрени.
Корвин изгледа Перихелий притеснено. На техният свят също имаше легенди за демони, но не си спомняше някъде да се споменават убийства на тези зли същества. Изглежда странникът говореше истината.
Това не беше хубаво.
Ако наистина тези създания бяха безсмъртни, щяха да имат доста ядове с Белфигор. Но навярно Харолд имаше идея какво може да се стори.
- Какво ще правим тогава? – извърна поглед към него Корвин.
- Ще се молим на всички богове, които познаваме.
Това не звучеше много разумно в случая.
Навън нощта бавно започна да се спуска. Отнякъде вечерна птица изкрещя в знак, че е дошло нейното време. Щеше да се отправя да ловува. Беше захладняло и силен вятър започна да клати кръстта на върха на църквата. Тримата бяха изяли и последните запаси от храна на свещеника.
Чакаха.
Църквата бе висока около пет метра, отвън бе боядисана в светложълто, с големи масивни дървени врати и прозорци. Беше куполовидна и внушителна. Вътре бе чиста и подредена, навсякъде бяха закачени или изобразени ликовете на светци и герои. Кръстът на върха олицетворяваше една религия, непозната по земите извън Безкрайните пущинаци.
Навън се чу силен плясък на криле. Перихелий и Корвин се спогледаха. Разпознал учудването в очите им Харолд прошепна съвсем тихо:
- Това е той.
Двамата извадиха оръжията си и се запътиха към портата, готови за предстоящата схватка. Свещеникът ги спря.
- Оставете това на мен.
- Но... – Стоун постави ръката си на устата на Перихелий.
- Мен не може да ме погуби. Расото не му позволява да ме убие със силата си – той изглади няколко бръчки на черната си одежда. – Ще му се наложи да се поразмърда – свещеникът се ухили. – Стойте в двата ъгъла. Пейките ще ви създадат прикритие.
Двамата не намериха за уместно да спорят и послушно заеха показаните им места.
Зачакаха.
- Вие ще усетите ако имам нужда от вас. – Казвайки това Харолд извади от джоба си голям сребърен кръст, висящ на дебела верижка и го сложи на врата си. На облегалката на една пейка имаше закачен колан. Той го взе и го опаса на кръстта си. На него имаше нож и пистолет, зареден с осем сребърни патрона. Те трябваше да създадат неудобства на демона. На пода лежеше дебела верига, на чийто край имаше топка с шипове, голяма колкото стисната длан.
Навън гръм проряза небето и освети нощта. Може би наближаваше буря. Свещеникът падна на колене и започна да си мърмори някаква молитва, отправяйки я към своя бог. Перихелий и Корвин постъпиха по същия начин. На куполовидната горна част на църквата се чуха тежки стъпки. Пламъкът от газената лампа потрепна. Някои свещи забити в многото колела от каруци, висящи от тавана, служещи за полилеи, загаснаха. Харолд вдигна поглед нагоре.
Чу се пукот на керемиди и счупване на дъски, при което голяма част от покрива пропадна. Падащите отломки се сляха с огромна фигура, която се приземи на пода, подпомагайки си с големи прилепски крила, излизащи от гърба й. Съществото беше цялото тъмнокафяво и мазно, кожата му лъщеше, а мускулите потрепваха. Беше високо около два метра и половина, главата му беше без коса или брада, изпита от всички човешки черти, с голяма уста пълна с големи крокодилски зъби. Всъщност приличаше на череп, но не съставен от кост, а от някакъв груб и плътен плат.
- Най-накрая се срещаме, Белфигор.
Звярът изкрещя.
Дори и стените потрепериха.
Харолд вдигна веригата, която бе дълга около десет метра, и с отработено движение я метна по демонът. Шиповете на топката се забиха в лявото крило на съществото, което се свиваше и разперваше. Свещеникът дръпна рязко веригата, разкъсвайки част от плътта му. Звярът изпищя. Политна напред и с ноктестите си крака срита Стоун в гърдите, приземявайки се зад него. Той се строполи на земята и машинално извади пистолета. Обърна се по корем и изстреля всичките осем патрона в гърба на демона. Среброто направи големи рани, от които потече някаква черна слуз.
- Вземете веригата! – извика Харолд.
Перихелий и Корвин веднага се досетиха за намеренията на свещеника. Лилиецът отиде до нея, хвана топката и я плъзна по пода към своя брат-другар.
В този момент демона политна. Корвин завъртя веригата над главата си като ласо и я запрати по съществото. Топката направи две бързи обиколки около краката му и шиповете на топката се забиха в десния му прасец. Стоманената примка се затегна. Създанието отново изпищя. Харолд също хвана веригата, помагайки на дърпащия Корвин да го приближат към земята. Перихелий извадил меча си, се засили в спринт, качи се на една пейка, после на облегалката й, оттласна се от нея и замахна. Грозната зловеща мутра тупна на пода, претърколи се и се спря до краката на перса и свещеника. Туловището продължи да лети още няколко секунди, отпуснато от веригата, но накрая също се строполи на земята.
Перихелий грабна главата на демона и я запрати към олтара. Тя полетя, първоначално сякаш се заби в стената зад него и после потъна в небитието. Всъщност премина в друго измерение. Все още мърдащото туловище се укроти и постепенно престана да се движи. Животът бе отлетял от него като канарче при отворена вратичка на клетка. Месото омекна и пред очите им започна да се разлага в кална смес.
- Дотук с безсмъртието на демоните – заяви Перихелий, доволен от героичната си постъпка.
Харолд беше обезпокоен от нещо. Гледаше разлагащото се тяло и сякаш не можеше да повярва, че това се случва.
- По дяволите! – изруга той.
- Какво има? – попита Корвин и в погледа му се прокрадна безпокойство.
- Това не е Белфигор.
- Как така не е Белфигор? – учуди се Перихелий.
- Човек не може да убие един от Седемте демони на мрака чрез обезглавяване. Това не той. Това е някой от криптоните му.
- Това пък какво е? – отново се зачуди лилиецът.
- Слуги. Демони, стоящи ниско в йерархията. Хайде, не се...
- На колене роби! – чу се мощен глас. – Посрещнете господаря си и му се преклонете.
Голямата дървена врата на църквата се отвори от силен вятър и през нея влезе изключително красив мъж, в кожени ботуши с метални токове, черни прилепнали по мускулестите му бедра панталони, а на гърба си носеше палто от меча кожа. Косата му беше дълга до раменете, около кафявите му очи имаше черен грим, придаващ му допълнителен чар. Пръстите на ръцете му бяха в големи пръстени, навярно изработени от човешки кости.
- Преклонете се пред мен!
Харолд хвана кръстта, висящ на гърдите му и започна да мърмори някаква молитва на непознат език. Мъжът, който явно бе истинският Белфигор се засмя гръмогласно. Кафявите му очи светнаха в жълто и талисманът на свещеника пламна. Той едва успя да се освободи от него, преди да е подпалил расото му.
Тримата седяха пред демона като послушни ученици и не смееха да помръднат.
- Какво ще правим сега, страннико? – Корвин се обърна към Харолд.
- Както казах, ще се молим.
- Да ти кажа, аз отдавна не разчитам на молитвите – измърмори под носа си лилиецът.
При тези думи Перихелий, който държеше меча си наведен към пода, го вдигна и атакува демона. С рязко движение той разсече врата на врага си. Главата обаче не се търкулна, както бе редно, а си остана на мястото, все още съхранявайки усмихнатото лице на Белфигор. Сега осъзна какво е имал предвид свещеника, когато каза, че висш демон не може да бъде убит чрез обезглавяване. Всъщност той каза, че те са и безсмъртни, за което силно се надяваше да греши.
- Никога няма да се научите – демонът вдигна двете си ръце нагоре към небето и тримата хвръкнаха като сламени шапки при виелица, тупкайки тежко на пода. – Вие убихте любимецът ми Джу`иир, за което ще си получите заслуженото – гласът му беше плътен и мощен, съдържащ гняв и злоба, изразяващ надмощие и презрение.
- Сега вече я свършихме хубава – измърмори Корвин разтърквайки челото и задника си.
- Имам страхотна идея – провикна се Перихелий. – Какво ще кажете да се омитаме със скоростта на светлината, а?
- Приема се – съгласи се и Харолд.
Тримата тръгнаха да се изправят, но демонът тръгна към тях и изтласка двете си ръце напред. Силна вълна ги премаза. Усетиха натискът върху телата си. Болката беше неописуема. Белфигор се пръскаше от смях.
- Единственият ни изход е през Портала – извика Харолд.
Наоколо всичко бе обгърнато от пламъци. Със сигурност демонът ги бе предизвикал, за да се чувства по-уютно.
- Към олтара! – извика свещеникът и с последните си сили хукна натам. Перихелий и Корвин го последваха, но единственото, което постигнаха беше да се ударят в стената. Белфигор продължаваше да се забавлява.
- Казах ви, твари долни. Казах ви, но вие никога не слушате добрия стар демон. Мислите си, че можете да го излъжете, да го измамите и да избягате от него. Никога няма да се научите.
Порталът водещ до друго измерение беше затворен. Заслуга за това имаше Белфигор. Все пак той бе един от Седемте, един от най-могъщите същества във вселената.
Тримата човеци, осъзнали че нямат алтернатива, пристъпиха към демона, хвърляйки оръжията си в краката му. Първи коленичи Харолд, а братята го последваха. Очите на Белфигор щяха да изскочат от орбитите си, той не бе очаквал толкова бързо да се предадат. Искаше още да се забавлява с тях, да си поиграе хубаво преди да ги погуби, да се наслади на момента. Тщеславието му обаче го възпря. Винаги се чувстваше велик, когато някой коленичеше пред него, винаги изпитваше неописуемо удоволствие. Другите Шест постоянно го предупреждаваха, че ще дойде ден, в който суетата му ще го погуби. Той им се присмиваше. Никоя напитка или гозба не му се услаждаше така както властта, никоя жена не можеше да задоволи нагона му така, както го задоволяваше преклонението на другите пред него.
- Приветствам ви, слуги. Вие избрахте правилния път и никога не ще съжалявате, че аз съм ви господар.
Хората се наведоха за да целунат краката му. Белфигор вдигна главата си нагоре към купола на църквата и затвори големите си кафяви очи. Беше в екстаз. Със скоростта на гръмотевица Корвин взе ханджарите си и ги заби в хълбоците на демона, те потънаха сякаш в тиня. Усещането бе много неприятно, все едно бъркаш в дълбока рана на умиращ. Перихелий хвана с две ръце дръжката на меча, изтласка се от земята в прецизен скок и намуши Белфигор през челото. Острието се плъзна надолу през врата на създанието, премина през стоманата на ханджарите и продължи още няколко сантиметра надолу. Вътре, в тялото на демона, те бяха създали кръст – знакът на бога на Харолд Стоун. Той светна в ярка жълта светлина, прогаряйки демоничната плът.
- Ах, вие, долни твари... – гласът пресипна изведнъж, пламъци обгърнаха красивото като статуя тяло и за секунди го опожариха, свличайки плътта от него. То се загърчи в някакъв зловещ танц, после всичко изчезна. Дори и оръжията на братята.
- Два демона за една нощ – никак не е зле – Перихелий винаги можеше да развесели компанията, дори и пред прага на смъртта. Харолд и Корвин се засмяха с облекчение. Лилиецът стисна ръката на свещеника и му каза със сериозен глас:
- Двамата с теб изгубихме близки хора в тази битка. Сега си извоювахме отмъщението, за което толкова дълго време сме мечтали.
Харолд прегърна русокосият и го целуна по двете страни. После направи същото и с перса.
- Всичко свърши – изрече с облекчение свещеника. – Всичко свърши.
Той знаеше, че демонът не е мъртъв, а просто е изпратен там, откъдето е произлязъл. Въпреки това бе облекчен, знаейки, че Белфигор няма да тревожи хората поне век. А това не бе никак малко. Сто години спокойствие, сто години без този зъл дявол.
- Благодарение на твоят бог – констатира Корвин, изваждайки го от мислите му. – На неговият тотем.
Походът свърши и за тримата. След смъртта на Белфигор Харолд премина през Портала между измеренията и след известно време (преминавайки през още няколко Портала, за да достигне до желаното място) се прибра в собствения си свят. Перихелий и Корвин извървяха пътя към дома, за да изградят отново всичко, което бяха изгубили заради демона. Въпреки блаоприятното стечение на обстоятелствата, те дори и не подозираха, че това което сториха бе една малка част от това, което бъдещето им бе подготвило. За съжаление много бързо забравиха петте мъже, които ги бяха посрещнали на входа на пещерата и този, на който бяха пощадили живота, копнеещ за отмъщение заради смъртта на четиримата си братя; пренебрегнаха тайната, която предполагаха, че пазят те и допуснаха погрешното предположение, че отвъд Нищото няма нищо.
Но това е една друга история, която все още чака своя разказвач.

[Shin-Ra]

Като цяло, най ми допадна стила ти. Много лек, ако не и грабващ да го наречем. Явно обичаш да четеш книжки или поне такова пвечатление правиш На места обаче правиш някакви непонятни за мен сравнения за да обогатиш изказа, но за жалост доста често не ти се е получило. Което макар и странно не спъваше четенето изобщо. Някък си се е получило така че звучи чудестно, но малко смисълът не се връзва.
Иначе откъм история - не знам, нещо малко ала ДнД ми звучеше - и ний ходим, и откриваме трупове, после бием демон.. Малко като изброяване ми дойде. Макар и да си се опитал, не мисля че си справил много добре в предаването на емоциите на героите, от което именно страда историята ти.
Идеята ми се стори интересна, макар и да не съм почитателка на порталите във времето
Ии накрая, малко повечко ми дойдоха описанията на мърша и гниеща плът. И аз харесвам тия моменти когато не биват спестявани на читателя, но тоз път мисля че бяха прекалено много.
Макар че най-ми допадна момента когато единят герой стискаше "омекналите меса" в шатрата Яко беше!

[Nicksson]

Shin-Ra благодаря много за коментарите и критиката. Радвам се, че като цяло ти е харесал разказа. Принципно аз разчупвам нещата си - например с различни шрифтове (когато Перихелий си спомня шрифта е наклонен; когато демона говори е болд - но не съобразих, че тук ще излезе така плоско и направо го копирах).
Относно четенето - ДА, много чета, защото моето разбиране за нещата е, че за да се научиш да пишеш добре, първо трябва да се начиш да четеш добре
Иначе благодаря отново за отделеното време и внимание.

[bsb]

Подходих изключително предубедено към този разказ. В някои отношения опасенията ми се оправдаха, в други отношения бях приятно изненадан.
Ако тръгна да описвам подробно всичките проблеми, които има, вероятно ще изпиша повече от самия разказ. Затова след малко ще ги дам максимално сбито.
В течението на разказа ми хареса похватът със спомените, макар че ми беше много трудно да го схвана отначало. После разбрах, че си ползвал курсив за тях първоначално, но толкова ли не можа да си погледнеш текста, когато го пусна тук, и да му добавиш курсив на нужните места? А и без курсив може да се обозначат спомените - просто се ползва многоточие. Значително по-удачно за по-дълги пасажи, тъй като курсивът е неудобен за четене.
Хареса ми и развръзката, начина, по който се отърваха от демона.
И загатването за продължение беше поднесено нелошо според мен.

Сега за проблемите максимално кратко и без аргументация. Ако държиш да видиш аргументи за някои от тях, ще ги предоставя.
- За правописа, мисля, вече се разбрахме. В интерес на истината буквените грешки са съвсем малко, но и те можеха да бъдат избегнати с една елементарна проверка на правописа от страна на компютъра. Вече за граматичните грешки си трябва човек.
- Има използвани неподходящи думи, т.е. думи, чието действително значение или употреба са по-различни, отколкото в контекста, в който са написани в разказа. А имаше и такива, които просто бяха не на място - например "натрапника" в началото.
- Задълбава се в подробности, които се оказва, че са абсолютно ненужни. Някои от тях са направо смешни (върху 23-те сантиметра на острието хората обърнаха внимание още в другата тема, но има и други).
- Има някои езикови конструкции и реалии, които не се съчетават с описвания свят (примерно симбиотичната връзка, капоейрата, самурайският меч).
- Употребени са неуместни сравнения и образи (бял като гранит, мръснобяла риза и др.).
- Ползват се повтарящи се изрази в съвсем кратки отрязъци от текста ("за сметка на това" три пъти в четири или пет последователни изречения).
- Има сравнително дълги отрязъци от текст с еднотипна и не съвсем уместна структура - най-вече началото с едни определения, вкарани с причастия.
- Твърде много забележки в скоби - само една или две от всичките намерих за подходящи.
- Известни противоречия в описанието на света. Хем безкрайно поле, хем скала им препречвала пътя (като е безкрайно, каква е тази скала в него), хем трябвало да я обикалят пет часа (пет часа се обикаля възвишение, не скала).
- Някои описания и епизоди, които вероятно трябваше да ни въведат повече в света, в крайна сметка не разбрах за какво помогнаха. Какво от това, че Корвин бил от друго племе, но отгледан като собствено дете от родителите на Перихелий? Има и други.
- За имената - Перихелий, лилийците и криптоните не ми звучаха смешно. Перихелий ми беше просто неподходящ, лилийците бяха що-годе добре, докато не се оказа, че идвало от лилия, а криптоните бяха толкова между другото, че със същия успех можеха да са електрони или мегалодони. А "-(и)ец", съответно "-ци"/"-ийци" се използва най-вече за жители на област (арменци, либийци, индийци и прочие), така че в случая не е подходящо за производно от лилия. Наистина, "-ец" се използва и по друг начин - бежанец, чужденец, скиталец, дори и скакалец - но при тези думи не се вижда приемствеността с корена по същия начин, както при народностите. Т.е. като напишем "лилиец", поне за мен автоматичната връзка е "жител на Лилия", съответно реакцията при разкриването на връзката с лилията е недоумение.
- По-горе споменах за излишните подробности и епизоди. Същевременно липсват някои важни моменти, най-вече в края. Защо изобщо бяха необходими онези пазители на прохода, след като демонът явно не е имал проблем да унищожи селото? Как тримата разбраха, че като се преклонят пред демона, той ще ги пощади? Как се усетиха нашите двама основни герои да направят кръст, особено след като кръстът е непознат като религиозен символ за тях? А и самият кръст нещо не ми се получи. От разрезите ли стана кръстът, или от взаимното положение на остриетата? Защото при текущото описание и двата варианта не излизат.

Като цяло, проблеми има много. Същевременно от идеята и крайното решение може да се получи съвсем приятна история. Затова ще си позволя да предложа след някоя и друга година да опиташ да напишеш разказа отново, по възможност без да четеш този му вариант. Да напишеш, а не да преработиш този. Сигурен съм, че ще се получи много добре.

[Morwen]

Личи си, че авторът има склонност към описанията, сравненията и метафорите и на някои места това създава нужната атмосфера. Имам две главни забележки за стила - тромав изказ и напълно абсурдни елементи.

Ушите пищяха някакъв ужасяващ барабанен ритъм сякаш племе аборигени бяха в разгара на празненството си

Тук имаме и двете. Правилният израз е "пищят ми/му ушите". "Ушите пищят" е все едно, че са отворили едни усти и са се разпискали. При това те не трябва да пищят барабанен ритъм, защото така пак се създава впечатлението, че те го произвеждат, а "с барабанен ритъм". Аборигените пък вероятно трябва да са дивaци, защото аборигени е термин свързващ се твърде много с коренното население на Австралия, което не би трябвало да има място в разказа ти.

Стомахът отказваше да изпита глад и да се наслади на отрупаните с плодове дървета и храсти.

"Стомахът му" освен ако не говорим за друг, самостоятелен стомах.

Какви ли демони бяха пирували на това забравено от Бога място? Какви ли зли магии бяха разкъсвали плътта от скелетите на лежащите трупове? Какви ли сили бяха преминали оттук?

Похватът с задаването на въпроси в текста лично мен дълбоко не ми харесва. Ако той се чуди, кажи че се чуди. Ако е потресен, кажи, че е потресен. Със задаването на въпроси постигаш единствено ефект да покажеш, че ти си много впечатлен от разказа си.

Не някоя шатра като тези наоколо, разпънати набързо, за да приютят вече загиналите (но доскоро живи люде), а някое масивно убежище, в което щяха да са в безопасност и да имат добри отбранителни позиции.

Тромаво и излишно уточняващо, постигащо дори леко комична нотка, която вероятно е напълно нежелателна. "Наскоро загинали" би свършило два пъти по-добра работа.

Перихелий дори не се насили да каже нещо, независимо дали то щеше да изразява съгласие или противене.

Отново два пъти по-дълго изречение от необходимото. "Не се насили да каже нищо/каквото и да е в отговор" е напълно достатъчно.

Корвин се приближи, държейки двата жребеца за стремената.

Защо Корвин държи конете за металните неща, в които стъпва и са приспособени, за да държат тежестта ти към седлото, а не за да държат самия кон? Много неподходящ и непрактичен начин за водене на коне. Оставам с впечатлението, че ползваш думата, без да знаеш какво точно значи.

Единият бе черен, гривата му приличаше на лъвска, а зъбите бяха бели като гранит.

Отново ползваш невярна дума като клише. Гранитът може да е от сив до розов, но бял определено не е. Ако конят има зъби с цвят на гранит, най-вероятно са доста развалени. Също така мисля, че лъвска грива няма как да изглежда адекватно на кон, но може и да греша.

Кафявият бе собственост на Корвин, беше по-дребен от черния си другар, но за сметка на това пък имаше повече опит на бойното поле (в схватки, нападения и отбранителни действия).

Или "който беше собственост на", или "и беше по-дребен", така построението на изречението обърква. Също така това CV на коня в скобите и излишно и звучи смешно. Ясно е, че е като е опит на коня на бойното поле, едва ли ще е в готварството. Между другото, и нападанеията, и отбранителните действия са схватки, така че обяснителността е съвсем излишна.

Лагерът изглеждаше странно, мистериозно, по някакъв начин зловещо. Бяха опънати седем шатри, в които са се помещавали точно тринадесет души – по двама в шестте и водачът в самостоятелна, която за сметка на това бе по-малка от останалите. Всичките бяха направени от зелено дебело платно, явно имащо за цел да ги слива с околността, и със сигурност ги е предпазвало от студ и дъждове.

Читателят няма никаква причина да знаеили да иска да знае точно какво е разпределението по шатри. Също така не е ясно от каква гледна точка го знае разказвачът.

В самият вид на всичко това нямаше нищо странно, но примесено с нажежената тишина, глухия звук от удрящите се океански вълни в пясъчните брегове недалече от тук, крясъка на глупавите птици в най-неподходящия момент – това вече създаваше една призрачна, дори демонична обстановка.

Чакай сега малко. Не би ли трябвало оглозганите трупове да са странното нещо, създаващо демонична обстановка, а не крякащите птици?

Трябваше им чисто място, където да посрещнат враговете, с които се надяваха да се сблъскат.

Да се надяваш да се сблъскаш с врагове е дна странна концепция, която трябва като минимум да обясниш. Може би са очаквали да се сблъскат с тя.

Имаха точно час и четиридесет минути пред себе си, преди да се скрие слънцето и мрак да обгърне земята.

Как точно знаят това без часовници? Не знам дали си запознат с измерването на времето в древността, но тогава минутите са били едно доста ненужно понятие, доколкото просто е нямало как да ги измерват.

Корвин много добре знаеше за какво говори другарят му, но реши да не се намесва и да го остави сам с мислите му. Понякога това бе много добра терапия срещу стреса, а и заздравяваше приятелството.

Да, но ние не знаем. Подходът "имаше нещо, ама няма да ви кажа какво е, щото само аз си го знам" е крайно дразнещ.

Личеше си, че той е тук поне от няколко дни, но също така бе явно, че не е обитаван от известно време, понеже пепелта в огнищата бе измита поне от един дъжд, а едва ли обитателите са се въздържали от паленето на огън, защото въпреки топлото време през деня, нощите бяха хладни.

Това не бива да е едно невероятно дълго изречение с повтарящи се конструкции. Не се разбира и е адски тромаво.

В началото си помислиха, че това е плячкосан лагер, но нямаше следи от плячкосване. Всичко бе подредено и непокътнато. Шатрите бяха изпънати и чисти, канчетата за вода и готвене бяха подредени до огнищата и дрехи бяха провиснали от няколко ниски клона (всеки трябваше да обърне внимание на хигиената си, а най-подходящия момент за това бе по време на лагеруване).
Другото им предположение беше, че обитателите на лагера са го напуснали, поради нападение от нечия страна. Но тогава откъде идваше тази воня? Ако бяха избягали, нямаше да има трупове (нали?).

В началото си помислиха едно (вероятно двамата едновременно), после го отхвърлиха. После си помислиха друго (пак двамата, явно имат телепатична връзка), но сигурно не беше то. И читателят все едно че чете урок по история. Отново се задават въпроси в текста на разказвача, което го прави герой в историята, какъвто той не е. Напълно излишна, леко комична вметка кой кога си поддържа хигиената. "Нечия страна" звучи смешно, "някого" или "неизвестни врагове, или куп други неща...
И накрая имаме "ако бяха избягали, нямаше да има трупове (нали?)" Защо задаваш очевиден въпрос? На кого го задваш? Този похват се ползва само в книги за деца до 5 години.

Перихелий слезе от коня си, този величествен черен жребец жаден за подвизи, и се приближи до най-близката шатра.

Първо, отказвам да повярвам, че едно животно въобще може да разбира концепцията на подвига, камо ли да е жадно за подвизи. Второ, не може просто да го изтърсиш и читателят да го приеме на вяра. Не може да имаш "Иван влезе в стаята. Смелият Иван седна на зловещото канапе.", ако някак не си показал смелостта на Иван и описал зловещостта на канапето.

Перихелий слезе от коня си, този величествен черен жребец жаден за подвизи, и се приближи до най-близката шатра. Острата зловонна миризма го блъсна в носа като стоманен чук. Той дръпна завесата, играеща ролята на вход и падна на колене при гледката, която се разкри пред очите му. Стомахът му се сви и се разбунтува. Прилоша му...
- Мисля, че това е добро място за нощуване – обади се Корвин.
Слънцето се беше скрило от погледите им, но някъде иззад завесата към която се стремеше, все още се промъкваше бледа светлина.
О, небесна красота!!!
Гледката беше невероятно красива.

Ам, какво стана?
Перихелий слезе, видя нещо ужасяващо до степен на такъв корав мъж да му прилошеее от него. А Корвин просто вика "а колко хубаво място за спане". И накрая е чудно красиво (и пак не е описано, а разказвачът се превъзнася). Някаква последователност, все пак?

Местността, до която бяха стигнали бе огромно поле, приличащо на пустиня, пусто като пункт за набиране на доброволци за Ада, лишено от всякакъв живот (или поне такъв не бяха срещнали или усетили до момента), осеян с бедна растителност и старият дъб бе единственото дърво наоколо. Перихелий и Корвин поблагодариха на боговете за малкото изворче и за огромната скала, която отрязваше пътя им, но която им осигуряваше стабилен гръб и сигурност.

Сравнението с пункт за доброволци за ада е донякъде находчиво, но от друга страна напълно ненужно и създава впечатление за самоцелно оригиналничене. Също така хем имаме поле като пустиня, хем едно изречение след това се оказва, че имаме и скала.

По-късно ще продължа.

[bsb]

Ам, какво стана?
Перихелий слезе, видя нещо ужасяващо до степен на такъв корав мъж да му прилошеее от него. А Корвин просто вика "а колко хубаво място за спане". И накрая е чудно красиво (и пак не е описано, а разказвачът се превъзнася). Някаква последователност, все пак?

И мен това ме хвърли в недоумение отначало. Дори трябваше да се връщам към него и да го чета отново. Просто първото е спомена, а в следващия абзац повествованието се връща в настоящето.
Ако имаше курсив, какъвто е бил замисълът на автора, щеше да си личи, но както казах по-рано, и без курсив можеше да се направи.

[Morwen]

Да, така има смисъл.

Бих искала да кажа, че не се заяждам самоцелно. Има и неща, които съм пропуснала, защото на мен не ми харесват, но вероятно е въпрос на вкус. За тези обаче смятам, че са въпрос на лошо изразяване. И когато това е толкова често в крайна сметка читателят остава с едно лошо чувство. Дори да си даде усилието (защото в някои случаи то е услилие) да разбере точната идея на автора, остава впечатлението, че се чете с усилие, като непрекъснато се налага да преправяш текста на ум.

Също така се надявам да има някакъв смисъл от това.

[Nicksson]

Благодаря за коментарите.
BSB, прав си, че трябва да се пренапише разказа. Може би тогава ще се получи нещо по-читаво.
Съгласен съм, че е по-добре да се избягват сложните и завъртяни изречения. Ще се поработи и върху това.

Междувременно качих един разказ - "Клоаката на отпадъчните мисли", за който ми се ще също да получа такива коментари. Благодаря предварително за отделеното време.

[RRSunknown]

Едно ми е интересно - откъде ти хрумна да си кръстиш перснажа Перихелий?

[Nicksson]

Исках да е нещо странно и оригинално
Поне това се получи

[Morwen]

Аз между другото, просто го карам на части, кажи искаш ли да продължавам.

[Nicksson]

Няма смисъл, Морвен. Схванах основните неща. Сега ми се ще да се прехвърлиш на другия разказ.
Благодаря предварително за отделеното време и внимание.

Като имаш време и ако още имаш желание, ми се ще да пробваме да напишем нещо заедно. Нещо кратко и комерсиално, така ще можем да обменим повече идеи и похвати.