Четвърти Конкурс: "Странните случаи в Амун Сити"

[Mustang]

Странните случаи в Амун Сити

Двете големи луни озаряваха готическите улици на Амун Сити. Една кльощава, едноока, черна котка пробяга покрай зловонния канал и се шмугна зад препълнените кофи за боклук. По павираната улица не се мяркаше никой; лудост беше да излезеш по това време, особено с убийствата, които не преставаха да се случват. Мистериозни, стряскащи, необичайни. Необичайни беше най-точната дума; извършени с хладнокръвие и прецизност. Убиецът нанасяше десетки прободни рани по телата на жертвите си с някакво странно шило – инструментът не бе познат на местната полиция. То обгаряше тъканта и спираше кървенето; оставаше само страданието. Вероятно клетите злощастници, които загива в лапите на този хищник, се мъчеха с часове и в миговете преди смъртта си копнееха за сладкото избавление на забравата. И накрая убиецът все пак се смиляваше – нанасяше една фатална рана, а жертвите му с облекчение посрещаха покоя.

Зад една от здраво заключените врати инспектор Мортимър Мортис не спеше, а отново мислеше над странните случаи, които се бяха стоварили върху раменете му. Билковият чай изстиваше самотно на потъмнялата от времето масичка, върху която бяха разпилени множество снимки, доклади и изрезки от вестници. Мортис стана с въздишка и се погледна в счупеното огледало на стената. „Трябва да го сменя”, каза си той. Казваше си това от няколко месеца и сигурно скоро нямаше да изпълни заканата си. В крайна сметка защо му беше? За да оглежда добре оформеното коремче, бръчките на тревога, оредяващата коса? Дребните, уморени очи, зачервени от битов алкохолизъм и безсънни нощи на разнищване на мистерии?
- Да те вземат мътните, дърти кучи сине, я се погледни на какво си заприличал! – изгрухтя той сам на себе си. Дотътри се до стола и отново се вгледа в снимките. Повече приличаше на хирургическа процедура, отколкото на убийство. Някакво странно лечение чрез страдание. Изцеряване на душите, изкупване на греховете. „Посрещни ме, Господи, аз съм твой смирен син - ето, погледни дупката на гърба ми, там постави ангелските крилца.”
Мортимър се подсмихна на черния си хумор и съжали, че наблизо няма някого, с когото да сподели шегата. Е, по принцип инспекторът беше самотник. Като изключим Хорас – добрият стар Хорас, с когото бяха сякаш във вечна кавга, но всъщност като кръвни братя. Съвпадаха като чай и ром, допълваха се, за да създадат съвършенството. Когато работеха заедно това вече не беше полицейска служба; това беше изкуство. Нямаше детайл, който да им се изплъзне. И когато изпадаха в това състояние, Мортимър се чувстваше като герой – беше на място, беше красив, беше полезен. И нямаше случай, който да им се опълчи.
Не бе имало до този момент.

Хорас Монтгомъри беше в делириум; абсентът си бе свършил работата. Лежеше в благоуханна вана и очакваше. Чакаше здрача – най-прекрасното време. Часовете преди светлината да наруши сладкия покой на нощните птици, да събуди спящите хора и да ги захвърли безмилостно в болезнено монотонното и еднообразно ежедневие... часовете, в които можеше да се скрие в тъмнината. Мракът бе спасението на Хорас. Когато улиците пустеят, а някоя непотребна страница от стар вестник танцува изящно, носена от вятъра. В нощното спокойствие имаше нещо омагьосващо. Повечето хора се страхуват от мрака, но той го обичаше – сливаше се с него, превръщаше се в безименен силует. Хорас беше истински жив само нощем, когато крачеше бавно по мрачните павирани улици, пъхнал ръцете си в джобовете, а сянката му го следваше мълчаливо по петите. Някои вероятно го мислеха за лунатик, но той вярваше, че преди да изгрее слънцето е единственото време, в което се случват чудеса.
И кошмари.
Ето такива мисли правеха компания на Хорас, когато бе мъртво пиян.

64 рани бяха обезобразили тялото на 12-годишния Били Джейкъбс – 64 рани, а на паважа не бе паднала нито една капка кръв. Тялото на момчето бе разположено в гротескна поза с ръце и крака изкривени под неестествен ъгъл. Там, където някога се бяха намирали кристалните му зелени очи сега имаше само празни очни ябълки, от които сякаш струеше наситен, плътен мрак и навяваше отчаяние и разбиране. Мортимър се чудеше дали хлапето е изгубило очите си преди да види ужасяващата операция. Надяваше се да е така.
Били Джейкъбс бе напуснал дома към залез слънце, за да отиде да преспи на гости на свое приятелче, което живееше само през три къщи, точно зад ъгъла на улицата. Беше останал без надзор по-малко от 5 минути, но на убиецът това време му бе достатъчно да отвлече жертвата си безшумно, за да извърши безмилостното си дело. Мортимър се намръщи – всичко изглеждаше толкова ирационално. Откакто се захвана с този случай сякаш контактът му с действителността се бе разхлабил и сега се намираше в някакъв абстрактен вариант на света, където познатите му закони не важат. Ядосваше се на себе си заради тези мисли – каза си, че започва да мисли като Хорас, чийто съсипан от опиати мозък раждаше подобни разсъждения. Но инак не можеше да обясни кашата, в която бе попаднал – беше се изправил срещу някакво демонично същество, съвършен и професионален убиец. Без мотиви, без следи. Неприятно бе за инспектор Мортис да признае, че най-накрая се беше изправил срещу престъпник, по-добър в занаята си от него.
Запали пурета и се отърси от тези мисли. Клекна до покритото с бял плащ тяло и се опита да се съсредоточи върху убийството. Сякаш убиецът бе дошъл и изчезнал в нищото, заедно със странното си оръжие, без да остави ни отпечатък от обувка, ни визитна картичка, ни нищо. Само един обезобразен труп и едни побелели от мъка родители.
– Как върви? – Мортимър чу зад себе си болезнено познатия глас.
- Не особено добре, Хорас – отвърна инспекторът, без да се обръща, - Нямаме нищо, да му се не види!
Хорас на свой ред клекна до приятеля си и свали сивата си шапка.
- Няма такова нещо, друже. Няма перфектен убиец. Просто нещо ти убягва – той замълча за секунда, сетне продължи. - Рано или късно ще го пипнем.
- Кога? Преди или след като изтрепе половината град? Хитър е като Лукавия, Хорас – досега не е допуснал нито една грешка. Ни едно косъмче, за Бога!
Двамата мъже замълчаха и се вгледаха замислено в очертанията на младото момче под бялото покривало, което никога вече нямаше да си разбива коленете с велосипед, да закача момичетата, да си разхвърля стаята. Демоничния убиец минаваше и сееше хлад – защото стаята на хлапето щеше да остане студена завинаги и щеше да навява ледени спомени из цялата къща. Дори и да избягаха в друг град, накрай света, родителите нямаше да избягат от този мраз, който вече беше оплел сърцата им в дяволската си примка. Това е трагедията да изгубиш дете – не може да се сравни със загубата на родител или дори брат. Неясно усещане за празнота те преследва, защото сякаш някой е откъснал част от теб, която никоя протеза не може да замени.
И двамата мислеха за това – сякаш инстинктивно усещаха какво се върти в главата на другия. Така се случва, когато дружиш с някого толкова години – установявате някаква особена форма на комуникация, сходна с телепатията. Сякаш сте две половини на един общ ум и единствено заедно сте съвършени.
Въпреки това така странно контрастираха двамата приятели – Мортимър беше нисък е пълен, оплешивяващ и с лошо зрение. Стриктен в работата си и посветен на нея, той нямаше личен живот и сякаш никога не се забавляваше. Докато Хорас, въпреки че не беше вече младеж, определено бе хубавец. Висок и слаб, но с широки рамене, все така красива и тъмна коса, в която само тук-таме се срещаха сиви косми, елегантна брадичка и бакенбарди, към които се прибавяха и очарователните му трапчинки. Бе известен като бохем и любител на жените, но в действителност по същността си беше самотник. Въпреки разгулния си начин на живот той беше успял да съхрани тялото и ума си в учудващо добро състояние.
Елегантният и винаги поддържан Хорас и работохоликът Мортимър, въпреки различията си или именно поради тях, представляваха две части, които, единствено когато бяха събрани, постигаха пълна завършеност. Иначе казано, когато бяха заедно, те бяха съвършени.
- Това трябва да приключи – наруши мълчанието Мортимър, - Тези безумни убийства трябва да престанат, защото ние сме отговорни.
Хорас само изръмжа в отговор и продължи да пуши пура замислено. Двамата бяха в мрачния полицейски участък и за пореден път предъвкфаха цялата история.
Известно време мълчаха и се взираха в черно-белите снимки на мъртъвците, сякаш се надяваха, че те ще им зашепнат и ще им разкрият онова, което им убягваше.
- Хората са в паника... а ние просто сме с вързани ръце... – продължи Морти отчаяно. – Хорас? В абсолютна безисходица сме.
Днес бяха посетили четирима заподозряни, но и четиримата бяха с железни алибита. Нямаше за какво да се хванат – хората започваха да губят вяра в полицията.
- Морти... – въздъхна Хорас, - копелето все някога ще се издъни, но не можем да чакаме. Скоро няма да има къде да погребваме телата – той изрече това с тон, в който се преплитаха горчив хумор и ледена жал. – Мисля, че е време да посетим близнаците Мордо и да ги помолим да ни съдействат.
- Мислиш ли, че са замесени?
- Едва ли. Мисля, че може да знаят нещо – те винаги подочуват по някоя подробност, която е убягнала на бдителните ни уши – Хорас се изправи и сложи шапката си. – Тръгваме ли?

Лукас и Морис Мордо държаха мизерна кръчма в покрайнините на града. Името ѝ беше „Разбойническия Хан” и събираше най-долните същества от района – дребни крадци, сводници и евтини проститутки, просяци и всякакви вредители, които почтените хора възприемат като ракови образувания на обществото. Всяка нощ задушната, мръсна дупка се пръскаше по шевовете от пияни отрепки, които само търсеха повод да се сбият, надлъгваха се на карти, сключваха незаконните си сделки и унищожаваха огромни количества контрабандно внесен алкохол. Инспекторите Хорас и Мортимър много добре знаеха какво се случва там, но не предприемаха нищо, защото братята Мордо бяха преди всичко безчестни доносници и с радост им предоставяха каквато информация пожелаят срещу скромно заплащане. Така че инспекторите предпочитаха да оставят мизерния хан на боклуците, които се събираха в него, и да държат нещата под контрол с помощта на любезното съдействие на кръчмарите.
Когато влязоха Лукас Мордо тъкмо бършеше чаша, с което само я зацапваше още повече. Той беше висок, сух и прегърбен, а стар белег от някогашно сбиване разцепваше челото му хоризонтално. Щом ги видя, кръчмарят се усмихна и показа почернелите си зъби. Мортимър само се намръщи в отговор и измърмори, че мрази тази дупка.
- Как върви, Лукас? – ведро попита Хорас.
Прегърбеният мъж плю на пода и махна с ръка:
- Върви, върви... както винаги... ще пиете ли нещо?
- Опазил ни Господ! – изсумтя Мортимър, гледайки с отвращение мръсните чаши. Лукас видя това и се ухили, а после размаха пръст:
- Полицейската служба не е за гнусливите, да знаеш! – след това се обърна към Хорас: - Е, на какво дължа тази внезапна чест?
- Ами знаеш, доста кофти работи се случват напоследък в града. Появил се е този садистичен убиец, за който всички говорят и който доста ни затруднява. Копелето не оставя никакви следи – върши нещата безкрайно чисто и прецизно. Та понеже работата стана дебела, рекох си, че може ти да си чул нещичко...
Лукас пусна коварна усмивка и каза:
- И ето че имате нужда от старите си приятели Мордо, за да ви помогнат в разследването! – той се наведе заговорнически и прошепна: - Да знаете момчета, нищо не помня да съм чул, кълна се.
Хорас добре познаваше евтините игрички, които братята заплитаха и остави петдесет доларова банкнота на бара с думите:
- Приеми ги като малък подарък в замяна на гостоприемството ти, а ако все пак си спомниш или научиш нещо – обади ни се, става ли?
С отработен жест Лукас прибра парите и кимна:
- Дадено момчета... и да се пазите, ей!
Хорас кимна, а Мортимър се намръщи, подразнен от престорената загриженост на кръчмаря. Когато излязоха от хана той вдиша с облекчение студения ноемврийски въздух и каза на партньора си:
- Да знаеш, някой ден ще взривя това гнусно място!
Двамата се вмъкнаха в черния кадилак и потеглиха. След миг нощта се огласи от ударите на часовниковата кула в центъра на града, която отброяваше дванадесет.

- Още едно убийство! Още едно! – гневно закрещя сержант Койн, а по дебелите му бузи избиха капки пот, – Що за некадърници сте вие – вече петима души са мъртви, а вие си седите, пушите си лениво лулите – тук той хвърли яростен поглед на Хорас, който му отвърна с невъзмутимо хладнокръвие и това още повече ядоса сержанта, - Пушите си лениво лулите, а навън умират хора!
- Излез, успокой се, и влез пак, за да поговорим – каза инспектор Монтгомъри с каменно спокойствие, изписано на лицето. Думите му разгневиха Койн, който бразмаха пръст срещу лицето му и изсъска:
- Висиш на косъм, да знаеш! Няма да позволя да ме правиш на глупак.
- Ти и сам се справяш доста добре – отвърна му Хорас.
- Достатъчно! – изкрещя сержантът – Поемам случая! А вие двамата... – той им хвърли погледи, изпълнени с най-откровена омраза – Излизате в неплатен отпуск за неопределено време! – след като изрече това той излезе и затръшна вратата зад себе си.
Известно време двамата само се взираха в нищото, размишляваха и си хвърляха погледи изпод събраните си вежди. На челото на Мортимър сякаш се бяха струпали буреносни облаци, дълга вертикална бръчка се бе появила между очите му,
- Е, партньоре... – наруши тишината Хорас, - изглежда оттук поемаме разследването на наши разноски.
- Какво искаш да кажеш?
- Стига, нима мислиш да се откажеш? Ако се оттеглим няма да има кой да спре убиеца. Койн и жалката шайка, която вероятно ще събере да се занимава със случая, пардон, да симулира дейност, няма да стигнат до никъде. А оня красавец, както се е засилил, ако продължава така скоро няма да остави жив човек в тоя град.
- Ама Койн беше прав за едно – ние нямаме никакъв прогрес.
- Е, и? Това не значи, че е време да се отказваме. Поели сме отговорност с тази служба бе, мамка му! Имаме си дълг, дори да не ни плащат.
Мортимър въздъхна и двамата отново мълчаха известно време. Най-сетне той попита:
- Може ли пак да погледна доклада за последното убийство?
Лицето на Хорас грейна – партньорът му бе приел предизвикателството..

Телефонният звън разкъса тишината. Задрямалият Мортимър се сепна и затърси пипнешком слушалката. Опита се да възстанови последните събития, но съзнанието му още бе далеч и спомениете му излгеждаха разбити като счупена стъклена чаша.
- Кой е? – попита инспекторът в слушалката.
- Лукас Мордо, на вашите услуги! – отговори му неприятен глас от отсрещната страна. Мортимър изпъшка – не можеше да се каже, че се радва да го чуе, но веднага съобрази, че вероятно има връзка с разследването. Затова преглътна и каза:
- Слушам.
- Става въпрос за една посетителка на хана. Не бях я виждал преди, не е местна. Реших, че може да събуди любопитството ви.
- Име?
- Не го знам.
Мортимър се огледа – папка с копие от доклада за последното убийство лежеше на масата пред него и сякаш му се подиграваше.
- А какво знаеш за нея? – попита той след кратка пауза.
- Идва от няколко дена и винаги пие сама. Голяма красавица – висока, червенокоса, с дяволско тяло! Не общува с никого. Райли Крейг се опита да я заговори, но удари на камък – тя му хвърли такъв поглед, че после цяла вечер беше в много кофти настроение.
- Бих желал да видя това! – възкликна Мортимър със злорада нотка в гласа. От отсрещната страна Лукас се засмя сухо:
- Идва всяка вечер от около девет и седи до към полунощ.
- Ще го имам предвид.
- Ей... информацията не е безплатна... всъщност, вече нищо не е безплатно.
„Дори животът.”, отбеляза наум Мортимър.
- Ще си получиш парите, доносник! – каза мрачно той.
- Доносникът, на който плащаш! – отвърна Лукас и се засмя с противния си смях. Инспекторът затвори телефона и се вгледа в доклада.

„Престъпление: Убийство
Жертва: Лайл Янг – бял мъж, 24 годишен
Местопрестъпление: Мирус Стрийт 42 – пред дома на жертвата
Час и дата: 12 ноември 2434 г, около 12.00 вечерта
Метод: Множество прободни рани
Оръжие: Неизвестно оръжие, вероятно нагрято шило
Подробности: Жертвата е разположена в неестествена поза – тялото лежи изкривено на тротоара, лактите и коленете са прегънати. Очите са избодени...”

Отново същата история. Никакви веществени доказателства от убиеца. Само обезобразен труп – имаше нещо твърде символично и ритуално в тези убийства.
Той погледна часовника – беше 6 и двадесет следобедед. Хорас щеше да се върне всеки момент. Беше отишъл да хапне навън, защото в дома му нямаше нищо. Мортимър не бе гладен, затова пък умората го бе налегнала и докато разглеждаше за пореден път неразрешимия случай, преобърнал живота му, се бе унесъл. Впери тъмните си очи в пианото до стената и се замисли. Опита се да си спомни какво му се бе присънило – бяха странни сцени, като че взети от роман на ужасите. Всичко изглеждаше изкривено, сякаш го гледаше през дъното на чаша – жена, забулена в черна перелина, бе седнала в центъра и напяваше нещо на непознат език. Зачуди се откъде накъде му се бе присънило подобно нещо – предполагаше, че престъплненията са свързани с някаква секта и най-вероятно убиецът е душевно болен с афинитет към демони и окултизъм. Но Мортимър си нямаше понятие от свръхестествени ритуали, хтонични демони и древни вярвания – не вярваше в подобни неща. Вярваше обаче, че един душевно болен, убеден, че е закрилян от висше същество, би извършил непоправими злодеяния в името на измисления си покровител. Което правеше този демон невероятно опасен, защото самият побъркан му вдъхваше живот.
Вратата се отключи. Хорас влезе в къщата и хвърли поглед на загледания в доклада си парньор.
- Имаме ли напредък? – попита иронично високият мъж – Откри ли каквото ни обягваше.
Мортимър му отвърна с усмивка и каза:
- Всъщност да. Обади се Лукас Мордо. Съобщи за някаква мадама, която очевидно се изживява като femme fatale, не е местна, а напоследък е редовна посетителка на „Разбойническия хан”. Подозирам, че става дума за някакви окултни ритуали.
Хорас вдигна вежди въпросително:
- Нима? И какво те кара да смяташ така.
Мортимър се почуди дали да спомене за натуралистичния си сън, но реши да го спести, понеже не смяташе, че има някакво отношение към престъпленията. И въпреки това имаше доста основания да се съмнява, че убийствата са именно с ритуален характер, освен това Хорас имаше известни познания в областта на черната магия, защото в миналото се беше занимавал с подобни случаи.
- Особената жестокост, с която са извършени, прецизността към всеки детайл, сякаш престъплението има точно определена цел.
- Трябва да се съгласиш, че убиецът определено има впечатляващи познания по анатомия, а съмненията отпаднаха от всички лекари в градчето.
- Не е изключено някой да познава човешкото тяло добре, без да упражнява професията..
- Да, но все пак вероятността да си толкова добър и да не се реализираш като лекар е малка.
- Но не е невъзможно. Ами я си представи някой да е бил изключен от медицински колеж заради прояви на жестокост например. Или пък защото е проявявал нездрав интерес към черна магия?
- Да... вероятно може да е така – Хорас отиде до шкафа с напитките и си наля чаша коняк. – Да се върнем към пришълката, която толкова смущава Мордо.
- Предлагам тази вечер да отидем да видим за какво става въпрос.
Хорас кимна замислено.

Вятърът може да превърне всеки хартиен отпадък в изящен танциор. Той го поема в прегръдките си и рисува с него въображаеми линии, които едва ли някой художник би могъл да пресъздаде, едва ли някой поет би могъл да опише. Това е защото вятърът е тук много преди човекът и изкуството да се обединят в трудната задача да превърнат света в нещо повече от място, където мирно и с отегчение да изчакаш смъртния си час. Единствено може би цигуларят може да акомпанира на вятъра, докато танцува с хартийката – но цигуларят трябва да е свирил дълги години, да е изплакал много сълзи, за да разбере какво точно изразява вятърът и да свири точната мелодия.
Ето така се носеше в късния следобед една хартийка. Тя всъщност бе писмо, което беше излетяло от отворения прозорец на стая 218 в хотел „Орлово гнездо”. Вътре в полумрака висока жена с черно була над очите си се взираше в неопределена точка на стената. Тя беше седнала на крайчеца на леглото и сякаш очакваше нещо. Сетне чу звук и опънатите ѝ до краен предел нерви извърнаха главата ѝ наляво – няма нищо, просто мушица, потъркваща крачетата си на масичката. Не е нито таласъм, нито вампри, камо ли пък...
На вратата се почука. Тя стреснато подскочи и с треперещ глас прошепна: „Отключено е!”, но после се сети, че никой не би я чул ако е само на метър от нея, какво остава зад вратата. Така че тя повтори изречението и застина в очакване. Вратата се открехна със зловещо скърцане, допускайки светлината от коридора; но светлината сякаш се боеше да влезе твърде навътре в стаята и осветяваше само малък правоъгълник около краката на новодошлия.
Той от своя страна беше висок и слаб, с черна шапка, а лицето му бе забулено в зловеща перелина от сенки. Само очите му блестяха с някакви зловещи пламъчета, сякаш пъкълът бе отразен в тях.
- Получи ли писмото ми – попита той с дебелия си глас.
- Да – отрони жената, като положи огромни усилия, за да успокои трептящата си долна челюст.
- Добре – гостът направи пауза. Тя сведе виновно очите си, опитвайки се да задържи горещите сълзи в себе си. Чу го как изрича: - Не се меси в това повече. – След като се увери, че нервите ѝ ще издържат тя отново вдигна глава, но този път видя само правоъгълника светлина и нищо друго – натрапникът си бе отишъл. Тя бавно стана и се приближи до прозореца. На покрива на отсрещната сграда гарван кълвеше нещо с неприкрита кръвожадност. Гледката опъна докрай нервите на момичето, защото тя направи някаква аналогия, после тръшна прозореца, хвърли се на леглото и плака, докато не пресъхнаха напълно онези канали, отговарящи за страданието на човека. И когато те решиха, че не могат да понесат повече, тя продължи да плаче без сълзи.
По-късно същата вечер токчетата на тази жена отекваха по павираната улица, сливайки се с песента на ноща. Тя отвори мръсната врата на „Разбойническия хан” и влезе със сведен поглед. Макар да не ги виждаше, осещаше десетките очи, които сякаш я опипваха по-скоро любопитно, отколкото похотливо, сякаш питаха с пиянски, грачещ глас „Каква е твойта мръсна тайна, маце?”.
Седна в най-крайната маса и сплете пръсти пред себе си. Загледа се в сюрреалистичните петна по нечистата повърхност, които съдържаха в себе си повече наистина мръсни тайни, отколкото човек би могъл да понесе. В този миг вратата се отвори, но тя не вдигна поглед да види кой влиза. Остава вперила надолу очи докато новодошлите (бяха двама, съдейки по стъпките) прекосиха кръчмата и се настаниха зад колоната, скрити от погледа ѝ. Тя не се интересуваше от...
- ...отрепките, които идват тук – прошепна Мортимър на партньора си.
- А мен ме побиват тръпки от много неща, Морт – каза Хорас. – Но си избрах такава професия, че ще се наложи да ги преглътна. Да се съсредоточим върху madame magie noir.
- Да ида да говоря с нея? – попита Мортимър.
Хорас го изгледа с насмешка и отвърна:
- Едва ли е добра идея. Засега предлагам само да я наблюдаваме. Склонен съм да допусна, че може да си има работа с демони. Тoва е единственото обяснение, което се сещам – гледай каква жена, а пие сама. Може би самият Мефистотел ѝ е кавалер.
Мортимър се вгледа в мръсната маса. Зачуди се откога не бяха чистили тук. Ясно беше, че в кръчмата хигиената е табу – просто не можеш да накараш двама мръсници като Лукас и Мордо, мръсни във всеки възможен смисъл на думата, да поддържат някаква прилична чистота. Мортимър си помисли, че ако някой от тях се пореже от раната тече слуз, ако го прострелят ще изпълзят хиляди пъплещи гадинки. Мазните коси и на двамата сякаш съдържаха олио за поне 6 яйца на очи. Мръсотията под пръстите им бе наслоявана като че ли с векове. А миризмата на разровен гроб, която се носеше от тях... е, тя придаваше доста подходящ аромат на заведението, което държаха. Тематичен, така да се каже.
И все пак това, че са мърляви можеше да се преглътне; но по блясъчетата в очите им Мортимър можеше да се сети колко дяволски мръсни са отвътре. Това не бяха просто лукави, алчни, похотливи, завистливи погледи – не, в неестествено издадените им очи можеше да бъдат прочетени всички лоши качества, които човек има основание не само да ненавижда, но и да се страхува от тях.
Цялата вечер на двамата детективи и на жената премина в мълчаливо пиене на евтин алкохол в мръсната кръчма. Когато най-сетна дамата реши да си тръгва те я изчакаха да напусне заведението, а после я последваха. На излизане Хорас мълчаливо метна две банкноти на бара, а Лукас ги прибра с алчна усмивчица. Хитрото копеле търгуваше честта си, макар отдавна да не му бе и останала капчица от нея. Мортимър мразеше тези тарикати доносници, въпреки че не можеше да отрече колко дяволски полезни са те на моменти.
Жената вървеше пеша. Те тихо я следваха на 15-20 метра разстояние през целия път до хотела ѝ. Когато се прибра те изчакаха няколко минути пред сградата, а после влязоха. Оказа се, че при авторитетния вид на двете значки рецепционистът – дебел мъж с оредяваща коса – нямаше абсолютно нищо против да им съобщи стаята на тайнствената дама. Той закратко се вгледа в лицето на Хорас и сбръчи вежди. После поклати глава и впери очи в тънкия роман, който четеше.
Детективите поеха към слабоосветеното стълбище, като се стараеха да не вдигат шум.
- Морт – прошепна Хорас, - ти почукай, а аз ще чакам на стълбището.
- Защо?
- Имай ми вяра – мисля, че така е по-добре. Не се знае какво може да стане.
Мортимър сбръчи вежди и пророни едно носово „Хм”, но кимна замислено. Партньорът му се облегна на стената до вратата, а закръгленият детектив почука на вратата. Не получи отговор, затова потропа отново. След няколко секунди дръжката се завъртя и бледата жена от бара открехна вратата на 4-5 сантиметра. Малка част от лицето ѝ се показа, а дори и тя беше скрита под призрачен воал от сенки. Въпреки всичко голямото ѝ зелено око с разширена зеница, което уплашено се взираше в Мортимър през процепа, беше толкова кристално и наситено, че сякаш бе изумрудено.
- Да? – попита с уплах и подозрение в гласа младата жена. Точно в този момент детективът си даде сметка, че всъщност не е наясно какви въпроси иска да ѝ зададе и с какво точно може да им помогне тя. За няколко мига се чувстваше безкрайно глупаво и не можеше да пророни и дума. Сетне каза:
- Може ли да вляза?
Жената примигна, но не реагира. За няколко секунди се възцари мълчание, което сякаш имаше собствено тегло и оказваше болезнен натиск върху дробовете на Мортимър. Не помнеше да се е чувствал толкова объркан някога – сякаш дяволът наистина беше скрит в сенките зад вратата и само чакаше да изскочи.
- Какво искате? – попита жената.
- Може ли да вляза? – настоя детективът.
Тя се замисли, после нерешително отвори вратата и го пусна. Лампите в стаята досега бяха изгасени, така че тя ги светна. Светлината само отчасти успя да разкъса тягосния мрак – той просто се отдръпна в ъглите, рисувайки зловещи сенки.
- Защо сте дошъл? – обърна се жената към Мортимър – Какво искате от мен?
- Аз съм инспектор Мортис – щом чу това дамата потръпна неволно, -- и искам да говоря с вас във връзка с редица убийства, които озадачиха мен и колегите ми.
Жената преглътна и пророни с тих глас:
- Не знам нищо по въпроса.
- Подозирам – продължи Мортимър сякаш не я бе чул, - че става дума за ритуални престъпления – култ към демон, който не ми е известен. Съдя за това по характера на самите престъпления – изключително жестоки, в същото време извършени с особена прецизност и внимание към всеки детайл, а извършителят изглежда няма за цел да краде органите им, въпреки брилянтните си познания по анатомия.
- Аз все още не знам нищо по въпроса – каза жената. Мортимър се усмихна и ѝ намигна:
- В случай, че се досетите нещо – той и връчи хартийка с телефонен номер, - потърсете ме.
Мъжът се усмихна, и се завъртя на пети. Но още преди да направи и една крачка към вратата, дамата го попита плахо:
- Защо решихте, че имам нещо общо с тов?.
- Когато се навъртат нови лица гледам да се информирам – отговори Мортимър без да се обръща. Младата дама така и не видя тъничката усмивчица, която се бе плъзнала по устните му.

Аманда Адамс лежеше на леглото вцепенена, вперила изцъклените си очи в тъмната фигура, която стоеше на вратата и сякаш подобно на сянка прогонваше светлината от себе си.
- Ченгето беше тук, нали? – попита мъжът.
- Да – преглътна Аманда. – Но аз нищо не му казах.
Черната фигура мълчеше.
- Ние сме една плът и кръв, сестричке – не го забравяй! – произнесе той, когато най-накрая наруши тишината, - И не забравяй, че това е моят град, а ти си само нежелана гостенка. Търпението ми започва да се изчерпва. Помни, че ако аз си отида ще взема и теб!
Жената шареше с очи стреснато.
- Моля те, моля те, моля те... – проплака тя толкова бързо, че се чу „молятемолятемоляте” – Не идвай тук повече.
- Ти се махни, малката! – заповедно изрече мъжът.
- Знаеш, че не мога... ние заедно се забъркахме в това и съм отговорна.
- Добре – бавно изрече високият човек, - но си предупредена.
Вратата се затвори с трясък.

Телефонът звънна.
Мортимър сложи шишкавата си ръка върху слушалката, но не я вдигна веднага, а се замисли за нещо. Повторният звън прогони внезапната мисъл както вятърът отвява птиче перо от верандата и инспекторът вдигна слушалката нерешително.
- Да? – прошепна той и останови, че гърлото му е пресъхнало, - Кой е?
- Аманда Адамс. Разговаряхме снощи, вие дойдохте в хотелската ми стая.
Сетивата на Мортимър мигновено се изостриха.
- Слушам ви, госпожице.
- Може би има нещо, което знам. Първо ми кажете има ли вероятност линията да се подслушва?
- Абсолютно никаква – светкавично отговори инспекторът. – Уверявам ви, взел съм всички необходими мерки – все пак работя в полицията и този тип техника ми е напълно познат.
- Добре. Сега ме слушайте много внимателно и не ме прекъсвайте. Искам да запазите в тайна всичко, което чуете от мен. Ако ме сметнете за луда – това е ваша работа. Но след като затворя слушалката – този разговор просто не се е състоял. Ето я и историята ми: родена съм в богато семейство. Бяхме две деца – аз и големият ми брат. С него бяхме неразделни – той ме научи да свиря на пиано, занимавахме се с градинарство, даваше ми да чета от неговите книги – редки и ценни издания. Подражавах му във всичко – а четенето беше най-голямата му страст. Когато бях на 12, а той на 17 години, той ми откри друга своя мания – беше започнал да се занимава с окултизъм. В началото го изучаваше с възторжен интерес, но с времето започна да ме плаши. Въпреки всичко аз за нищо на света не бих признала, че той има лоши намерения и не бих го упрекнала, че е започнал да се вманиачава. Една вечер ме извика и ми каза, че ще правим нещо наистина интересно. Веднага го последвах в стаята му, където беше наредил множество окултни книги и на разпилени по земята листи бе изписал неразбираеми за мен формули. Обясни ми, че е извлякъл заклинание, с което ще призовем демон на име Мот-кхаян. Той щял да ни осигури всичко, което пожелаем – ще задоволи всеки наш каприз. Това, което брат ми не ми каза, е че той има нужда да се храни – и се храни с енергията, изтичаща от току-що умъртвеното тяло на млад човек. Седнахме един срещу друг, хванахме се за ръцете си и произнесохме заклинанието – никога не бях виждала брат си така развълнуван както тогава. Въпреки, че бях уплашена, за мен бе истинско удоволствие, че той е щастлив – и се заразих от въодушевлението му и изрекох непознатите за мен слова. Не си спомням много от тази вечер – бях в опиянение, а навън започна порой, който не отмина цяла седмица след това, макар да беше лято. Кълна се, подобна буря не съм виждала оттогава, не бях виждала и преди. Електричеството се бе сгъстило във въздуха и възбуждаше сетивата, напрягайки ни до краен предел. Вятърът застрашително люлееше къщата и бях сигурна, че може да я отнесе – отвъд звездите, някъде, където човешки крак не е стъпвал, където властват ирационални закони и където езическите богове се забавляват, играейки си с хората. Светкавиците раздираха небето жестоко, гърмежите бяха оглушителни, а облаците рисуваха невиждани форми по небосвода. Тази вечер се случи още нещо, което няма да си простя – но, ако искате вярвайте, това момиче, което извърши омерзителния акт, не бях аз. Сякаш се издигнах на около два метра от пода, засипан с изписана със заклинания хартия, и наблюдавах смаяно как извършвам гнусни, похотливи и нередни действия с брат си. Но и до днес съм сигурна, че някаква зловеща сила тогава се загнезди в телата ни и в онази нощ просто бе в апогея си.
Когато, няколко часа след ритуала, аз се осъзнах, бурята вече бе утихнала, а брат ми спеше гол на земята. Струйка кръв се стичаше по прекрасното му, възмажало лице. Почувствах се мръсна и тихо заплаках – но не само заради временната лудост, която ни бе обхванала, а заради чуждото присъствие, което бях започнала да усещам. Нередно, силно присъствие – невидими хладни ръце, което се впиваха в кожата ми, шептящ глас, който ми нашепваше лоши мисли. Не съм се разделяла с това присъствие оттогава – нито за миг. Това бреме увисна върху врата ми като воденичен камък, отнасяйки ме все по-надолу и по-надолу... и най-голямото проклятие е, че не мога да се удавя,
С брат ми не продумахме и дума за тази вечер след това, ама се отчуждихме. Знаех, че и той усеща онова присъствие, знаех, че си спомня поне частично какво се бе случило. От онзи ден нататък наистина ни потръгна – но това не бе благословия, а прокоба, пародоксално, а? Кръвен късмет, от който не можеш да се отървеш – дълг, който трябва да платиш. И нямаше как да не направя връзката между случилото се и мистериозните убийства, които започнаха тогава. – жената си пое дълбоко дъх и го задържа. Последваха няколко мига тишина, която беше плашещо пълна – и двамата сякаш бяха забравили да дишат, никакъв звук не наруши това космическо мълчание. Сетне тя продължи: - Отначало бяха кокошки и кучета, но постепено убиецът се насочи към едър добитък и... хора. След време бе немислимо да напуснеш дома си сам след залез, освен ако не си безумец или самоубиец... но никой самоубиец не би предпочел такава смърт. Едно момче – Грегъри Дойл – имаше коса-огън – червени, буйни къдрици, налудничав поглед, който хитро шареше насам-натам и дяволите усмивка – се престраши да се срещне очи в очи с убиецът. Една вечер, тласнато най-вероятно от обикновено човешко любопитство – ще ми се да е само това – той излязъл през терасата. На сутринта го намериха на около двадесет метра от дома му. Бе парализиран от прободна рана в гърба – точно където е гръбначният стълб. Не бе викал – и оттогава не продума. Бе жив, но само външно – празнината в очите му беше много по-страшна от дупката в гърба му. И въпреки увредената си психика, той е единствения оцелял от Мот-кхаян, който познавам. – Тук жената направи пауза и настана тишина, нарушавана единствено от пращенето в слушалката. – Оттогава където отиде брат ми е следван от демона. И когато демона реши да се храни... не се знае колко ще продължи това. За всичките тези години изучавах окултната материя в дълбочина и има начин да го спрем само ако извършим ритуал заедно с брат ми – двамата го призовахме, двамата треябва да го изгоним.
Мортимър не се сдържа и я прекъсна:
- А къде е брат ти в момента?
- В града – затова и аз съм тук. И мисля, че скоро ще опита да ме убие – определено ще го стори ако узнае, че съм разговаряла с вас. Няколко пъти ме заплаши. Не се страхувам за себе си – не ми е така ценен този живот обагрен в червения цвят на вината, белязан от толкова голям грях и вечен страх, обковал сърцето ми с ледена стомана. Но ние с брат ми сме портата, през която съществото дойде и ако един от нас е мъртъв никога няма да успеем да изпратим Мот-кхаян отново в пъкъла. Или откъдето е дошъл. Разказах ви това, за да ви кажа да не се месите. Единствено аз бих могла да оправя нещата и ако имате малко разум ще стоите на страна.
Една дълга въздишка последва последните ѝ думи и ги обви в облак ледено отчаяние. Тя затвори телефона, а Мортимър дълго стоя неподвижен, притиснал студената слушалка в ухото си, заслушан в мъртвешкото мълчание. Той премисляше отново и отново това, което бе чул и си задаваше безброй въпроси. Да вярва ли в безумието, да се отдаде ли на лудостта, да слуша ли логиката си. Древен страх се бе загнездил в гърдите му и сякаш пускаше ледени корени, с които обвиваше сърцето му. Тук ставаше въпрос или за по-старо от човечеството зло, събудено и поканено в нашето измерение, което не желае да си отиде, или за двама много опасни луди.
Oтиде да си налее вода, но на половината път прецени, че предпочита джин. Чудеше се дали да не се обади на Хорас, но интуицията му подсказваше да не го прави – в последно време неизвестно защо беше изгубил вяра в партньора си – струваше му се, че той нарочно пази дистанция и знае нещо повече. Мортимър познаваше хората и едва ли бъркаше в предположението си – ако си на такава служба не е здравословно да бъркаш в предположенията си твърде често, иначе няма да се задържиш дълго на този свят.
Отпи юнашка глътка и изведнъж пред очите му се спусна черната завеса на изтощението, което досега дори не беше усетил. Последните 48 часа не бе спал като хората и почти не се беше хранил. Умората се беше отбелязала върху лицето му като тъмен облак, който му придаваше мъртвешки вид. Огромните количества алкохол, които поемаше напоследък допринасяха за това усещане. Чувстваше главата си като пълна с метални топчета и внезапно закопня за сън повече от всичко. Вече усещаше меката възглавница под главата си, но леглото му изглеждаше отдалечено на стотици километри. Изправи се с огромни усилия и се отправи към горния етаж. Камбани огласяха главата му и всичко се беше изкривило като в някаква зловеща сюрреалистична картина. Това вече не беше неговата къща, това беше сякаш друго измерение, което буквално се топеше пред очите му все едно бе от восък. Цветни изкри проблясваха из въздуха, който бе наситен с някаква странна миризма на гнило и сяра.
Мортимър достигна до онова, което някога беше леглото му и уморено се просна върху него. Стаята се люлееше, а мислите му се въртпха като огромно цветно кълбо, пуснато по стръмен склон. Нечовешки писъци огласяха този фантазиран свят. А после в миг всичко изчезна, погребано в дълбока и наситена тъмнина и непробиваема тишина.
Детективът си каза, че е умрял, но пареща болка го прониза в стомаха и го опроверга. След миг го споходи друга мисъл, много по-страшна от предишната: „Де да бях мъртъв!”
Последва пътешествие през света на страха и страданието – може би това беше рекламна обиколка на пъкъла. И през цялото време в главата му звучеше една единствена мисъл, изречена с безброй гласове едновременно, на непознат и в същото време абсолютно разбираем език. „Отиди си!”. Предупреждението беше повече от ясно. И Мортимър беше готов да се оттегли в този момент – демонът така или иначе не бе негова работа. Нека другите да се оправят – той не носеше отговорност. Нали?...
Болката най-сетне престана.
Лежеше в леглото си, а възглавницата му беше напоена с черна, лъскава кръв. Ушите му бучаха. Погледна се в огледалото и извика при вида си – бе бял като труп, а от носа му все още капеше лениво кръв. Отиде до банята и започна да прави опити да осмисли онова, което се бе случило. Сънят не можеше да бъде случайност – болката бе истинска, в това можеше да се закълне (макар че, дяволите да го вземат, така ли беше наистина? Вече започваше да забравя – може би болката бе просто внушение).
Не, не беше. Знаеше го. И нямаше смисъл да се залъгва. Въпросът беше какво ще прави – така ли ще остави нещата? Би ли могъл.
Влезе под душа. Обля го вода, ледена като смъртта. Какво облекчение бе това. Доста по-добре от жегата, която го очакваше в пъкъла.
Телефонът долу иззвъня. Мортимър се загърна с хавлията и тръгна натам бързо. Докато слизаше по стълбището си спомни нереалните очертания, които домът му бе приел само преди няколкко часа. Плод на въображението му? Независимо дали това бе реално или фантазия, очевидно той имаше сериозни проблеми. „Малко съм се изнервил”, помисли си той развеселено.
„Мъничко!”
Вдигна слушалката.
- Слуш... – започна той, но бе прекъснат от водопад думи, които не можеше да осмисли. След миг започна да анализира нещата – отсреща беше Аманда Адамс, младата жена, която в момента имаше дори повече проблеми от него самия. Твърдеше, че брат ѝ я е похитил в собствемата ѝ стая и в момента е в банята, където прави нещо.
- ... готви се да направи нещо ужасно, заключи ме с белезници към леглото, донесъл е няколко окултни книги и свещи, не знам какво е намислил, но елате веднага, ЗА БОГА!
Чу се трясък и линията прекъсна.
Без да губи време Мортимър изтича горе и започна да се облича.

Вратата се отвори и мъжът влезе в стаята. Видя Аманда, чиято свободна ръка беше върху телефонната слушалка.
- Какво си направила, мамка ти! – кресна той.
Тя облиза устни и стрелна поглед наляво.
- Все тая. До час няма да те има. Почна да пречиш прекалено много. Щом извърша ритуала, Мот-кхаян ще вземе теб – и ще те отнесе там, откъдето идва. Или ти, или аз, сестричке. Забравих да ти кажа тази част от сделката, когато правихме ритуала. Пропуснал съм. Започнах да се тревожа, да знаеш. – той отпи от чашата си – Този демон вече не работи за мен... станал е все по-лаком и мисля да го върна където му е мястото. Лошото е, че трябва да вземе един от нас. – Мъжът направи фалшива тъжна физиономия, после се засмя зловещо. Върна се в банята и Аманда разбра какво е правил там – трябвало му е голямото огледал. Бе го откачил и сега с мъка го внесе в стаята и го опря в стената. После нареди свещите пред него и ги запали. Сиянието им, отразено в огледалото, озари стаята зловещо.

Мортимър бързаше. Чувстваше, че времето му изтича. За малко да прегази една черна котка. Всъщност, дори да я беше прегазил, нямаше да му направи никакво впечатление, но той все пак завъртя кормилото и пощади животното.
Паркира колата и изхвърча от нея, без дори да си направи труда да изгаси двигателя. Нахълта в антрето и пробяга покрай рецепцията, без да му направи впечатлени, че там няма никого. Изкачи стълбите през една и нахълта в стаята, точно когато си мислеше, че сърцето му просто няма да издържи повече тичане.

Мъжът тъкмо изриче последната дума от заклинанието, когато Мортимър нахълта.

Детективът ахна; коленичил пред голямото огледало го гледаше дългогодишният му колега и приятел Хорас Монтгомъри, но сякаш състарен с около 20 години. Нямаше я предишната му младежка жизненост и огнен поглед, вместо това на лицето му бе изписан хлад и жестокост.
В огледалото бе започнала да се образува огромна черна сфера и сега и тримата я гледаха като хипнотизирани. Тя растеше; ставаше все по-голяма и по-голяма, и излъчваше неестествено сияние, което сякаш беше обагрено във всички цветове и същевременно нямаше цвят.
Никой не би могъл да каже колко продължи това, но и тримата бяха очаровани от злокобната му, космическа красота, която не беше за човешки очи. Но в един момент осъзнаха, че то някак си е напуснало огледалото и в момента се намираше вътре в стаята. Тогава то се разцепи с гръм и тримата свидетели на това закрещяха неистово.
От кълбото се „излюпи” демонично същество, високо може би около два метра и половина. Тялото му беше подобно на човешки скелет, но прешлените на гърба му продължаваха в дълга опашка, която завършваше с острие, дълго около десетина сантиметра. Звярът имаше и криле с чудовищен, невиждан замах.
То за миг сякаш увисна във въздуха, а после обърна празните си очни ябълки към Аманда. Неистов ужас бе изписан върху лицето ѝ. В този миг обаче съществото се насочи към Хорас. Впи ноктите си в раменете му и промуши гърба му с шилото. Мъжът разпери ръце, сякаш се опитваше да полети, а после се сгърчи. Разнесе се воня на печено месо. Чудовището се спусна към огледалото и изчезна в него така, както се беше появило, отнасяйки със себе си онзи, който го бе призовал.
Цената бе заплатена.

- Мисля, че всичко приключи – каза Мортимър с усмивка. – Можеш най-накрая да започнеш нормален живот.
Аманда въздъхна горчиво:
- Едва ли ще бъде нормален. Но ще бъде много по-добър от досега. Определено.
Тя се качи в таксито и потегли. Мортимър гледаше колата, докато не я изгуби от очите си. После нахлузи шапката си и запали цигара. Нямаше да я види повече. Знаеше го. „Никога няма да имаш такава мадама, момче.” С горчивина каза той на себе си. „Тая е от диамантените”

Аманда се събуди стреснато. Усещаше чуждо присъствие в стаята. Сви се под завивките и дръпна към себе си одеалото.
- Аз съм, сестричке – продума дрезгав глас. – Всичко се плаща.
Вятърът пееше зловещата си песен, дърветата танцуваха вековния си танц, а тленните неща загиваха както винаги е било, е и ще бъде.

[gfstoilov]

Чудесен окултен криминален мрак. Дори и краят е заслужен...

[bsb]

По едно време седнах да се обосновавам подробно за нещата, които ме притесниха. Обаче се получи много дълго и вероятно досадно.
Сега ще опитам възможно най-кратко да напиша същото, но без каквато и да е обосновка. Вероятно ще прозвучи доста грубо, но за сметка на това ще е сравнително късо.

В разказа има глупави правописни грешки и неуместно употребени думи и изрази. На едно-две места езикът е с неподходящ стил. Когато разбрах кога се развива действието, реакцията ми беше "WTF?". А пък отначало изобщо пропуснах, че всичко това се случва в по-алтернативна реалност от обичайното (ако може така да се каже). Има една-две дребни фактически недомислици. Има някои описания, за които останах с впечатлението, че са просто упражнения по стил. Много хубаво и увлекателно написани, прочетох ги с желание, което обаче скоро след това беше заменено от недоумение - какъв беше смисълът им, след като никъде впоследствие нямат приложение. Някои постъпки и елементи от поведението на героите за мен бяха необосновани и нелогични.

Може би е трябвало разказът да "отлежи" и да го прочетеш пак, знам ли. Харесва ми как пишеш, просто тук имаше много трески за дялане за моя вкус.

[Cheery]

Добра си. Доста при това. Този разказ ме впечатли най-много от трите, но и тук важи същото - трябва ти стабилна редакция.

Тя би ти помогнала да изчистиш глупавите правописни грешки, някои нелогични ситуации, като например признанията на героинята ти по телефона, а и самия начин по който говори по телефона е абсурден. И щеше да усетиш в кой момент краят на разказа става предвидим. Това можеше да се избегне.

Но въпреки това много ми хареса. Имаш невероятно въображение и дарба на разказвач. Желая ти успех!