Онанизмът укрепва организма - каза старият учен и мъдро се почеса по брадата.
В аудиторията избухна смях.
Преподавателят гледаше студено колегите, а в главата му се въртяха мисли за почивката след 15 минути и за шишето отлежала гроздова, което беше оставил в кабинета си. Тия малоумни кретени, за които някои казваха, че са бъдещето на държавата, не можеха да се изтърпят без някоя друга чашка. Професорът се усмихна фалшиво, почеса се по брадата и каза:
-Хайде стига толкова за днес, че ме чакат в катедрата- след което без да чака реакция сложи папките в куфарчето и енергично излезе в коридора, като безмалко не се сблъска с някаква чистачка. Изпсува на ум некадърния персонал и прахоляка по коридорите и с широки крачки забърза към кабинета си.
“Втори етаж, трети етаж вдясно... Ух, деканът Антонов”.
-Петров - почти изкрещяно- пак си бил пиян на лекции! Има оплакване от двама студенти, до половин час те чакам в кабинета си!
Фалшивата усмивка се стопи от лицето на професора миг след като се разминаха. В ума му се завъртя поредната псувня. “Тяхната ма... ще видят на изпита как се реве.”
Продължи с бързи стъпки към кабинета си. Познатата врата. Припряното търсене на ключа, отваряне, зад креслото, дясното чекмедже на бюрото и... Бутилката я нямаше.
- Мамк... – думите заглъхнаха на средата. Сети се, че бутилката е в колата... Е какво пък, тъкмо имаше няколко минути докато оня тъпанар Антонов дойде да го търси.
Пак забързан... Надолу- един етаж, два етажа... Партерът, навън на паркинга стоеше старата му раздрънкана бяла лада. Отдавна се беше простил с идеята за нова кола. Все изникваше нещо. Отвори багажника и се надвеси над него. Огледа, огледа... Бутилката я нямаше.
- Къде по дяволите бе...- сигурен беше, че я е оставил тук. Обзе го гняв, лицето му почервеня, стисна юмруци. Някой си играеше с него и... Тогава я видя- старата му ръждива двуцевка, останала в багажника от съботния лов с ония глупаци от дружинката. Леко се усмихна и погали цевта. Какво пък време беше...
Хората по коридорите го гледаха странно докато се изкачваше към кабинета. Възрастен мъж с бяла коса, тънък като вейка и с изпито лице. Облечен в семпъл сив костюм. Всички го познаваха като професор Петров. Само че днес го гледаха странно. Днес професор Петров отиваше на лов.
Влезе без да чука.
- Петров, какво...
- Здравейте професор Альоша Асенов.
Масивното тяло на декана се беше разляло върху тапициран стол зад луксозно бюро, а погледът му беше меко казано изненадан.
- Осъждам ви на застрелване с ловджийска пушка.
- Ъ-ъ-ъ-ъ!?..
- По закона за освинването.
Онзи гледаше втрещено.
- А да, щях да забравя. Сложил съм патрони за глигани. Усмихнете се.
Пушката щракна, Петров се усмихна. На декана не му беше до смях. Чу се гръм.
Полицаят едва сдържа порива на погнуса, който го караше да повърне. Колегата му го дръпна далче от вратата и му каза:
- Знам, че е гадно. Направо му е разпилял мозъка по стената. Сачми за глигани. Можеш ли да си представиш и това 65 годишен уважаван професор. А после знаеш ли какво направил?
- Ъ.А?
- Слязъл долу и си поръчал една голяма ракия... Накъде отива този свят.
Госпожа Петрова се обърна към съседката си:
-Той моят серсем и едно шише с ракия си беше оставил, ама аз го скрих- и се усмихна над чашата с чая.
- Браво- каза мъдрата съседка- ако не беше ти, досега да си е провалил живота с тоя алкохол...
И като цяло ми хареса.
