ShadowDance

Никога досега не съм си и помисляла, че ще съжалявам, че завършвам. Не, не ме разбирайте погрешно, не съм вманиачена по училище, но сега от позицията на човек, който ясно съзнава, че хубавото свърши, че повече никога няма да се мотае из коридорите, да си бъбри с учителите и да се заяжда със съучениците си, чувствам страхотна носталгия .
Като ме разтресе сега във вторник, та досега си ме държи (вчера беше последният ни присъствен ден; остава официалното изпращане на 11-ти и бала на 19-ти).
Най-вече ми е мъчно заради самото ходене, обстановката, учителите (дори и за заспалите и церберките ).

Как сте се чувствали вие, когато сте завършвали???...

P.S. Имам една съученичка, която си умира от щастие, че повече няма и да подуши у-ще... Не я разбирам. Тя никога не си е давало особено зор, а и никой не й е правил проблеми...

Точно така се чувствах и аз, да... и още ми държи отвреме-навреме...

Като те подхване живота и случайно 2-3 години след бала минеш покрай училището ще разбереш какво е истинското чувство:(
С малкото останали в BG съученици редовно ходиме на 15 септември за откриването. Виждаме се с даскалките, пиеме здраво бирички в двора и се връщаме назад във времето.....

За гимнаzията никога не ми е било мъчно, защото сам нямал свестни съученици. Виж с тези от основното още се виждаме, макар и по-рядко. Но за самото училище никога не ми е било тъжно. След време, като те повлече живота, ще забравиш...(звуча като Дедо John).

Нямам търпение да се разкарам. То при мен така или иначе хората, с които изобщо мога нещо да си кажа (то не че е много де), ще са си и в консерваторията. Но никва носталгия, само ми станаха всички малко по-симпатични, като знам, че няма сме толкова свързани повече...

И мойте съученици в гимназията не бяха цветета:/ Хич не се понасяхме. Все се мъкнехме разделени на групички от по двама-трима човека, имаше дори и самосиндикални групички, не можехме да се кандърдисаме от един час да избягаме... Един клас, съставен от надути пуйки, ко да ви казвам. С другите класове по- си имах приказката във всеки случай. Бе важното е авери да има, дали са от училището или от друго място, те тва е по-маловажното.

мързи ме сега да отварям форума на GW и да си копна поста от снощи, така че ще го попреразкажа...
Покрай контузията практически съм освобоеден от училище до края на годината, но вчера трябваше да мина да говоря с едни даскали... Отидох, видях се с хора, с които след бала надали ще се видя в следващите 5 години, хора, с които съм прекарал последните си 5 такива(или поне тази част от тях, в която ходех в час, но това е друга тема)... Събрах се с трима от четиримата ми най добри съученици, качихме се в празната стая и... седнахме да пляскаме белот... някъде около средата на играта осъзнах, че това е последната партия белот, която ще играя с тия хора за доста време напред... а като се замисля колко хиляди игри сме изциклили през свободни и недотам свободни часове... Колко пъти сме се карали, колко пъти сме разменяли обиди, понякога и юмруци... мамка му... Ще ми липсва все пак... всичките глупости и досади... педалчетата с които така и не се спогодихме за 5 години, тези, които така и не успях да опозная... а най много ще ми липсват хората, които мисля, че успях да разбера и които мисля, че разбраха мен... Повечето от които заминават за някъде... кой в щатите, кой в германия... Хората, с които скоро ще ни дели половин свят... По дяволите, даже нямах сили вчера да напсувам учителката по математика за последно, нищо че и се заканвам от толквоа време... просто не събрах сили... Прибрах се в нас умърлушен и с все по засилваща деперсия седнах и.... прочетох едно редакционно на GW от преди година и половина

freeman wrote:Знаете ли? За шока. За сивотата отвъд. За това как боли споменът за ежедневието, което след години ще определяте като "златните времена"...
...Хм, свободен си, волен като птичка - Защо ли не си щаслив?...

И така... препрочетох го това редакционно... Мислех си че миналата година когато го четох го разбрах... но... уви... разбирането е далеч от чувсването, от съпреживяването... Едно е да го мислиш и очакваш, друго - когато се възправи срещу теб...

дам....
аз още не съм завършил, обаче като се замисля ми е донякъде мъчно за началното у-е....

Дааа,и аз напоследък все за това си мисля...Много ми е кофти...Дори да не си бил приятел със съучениците си, пак ти липсват...Ех, Elayne,"пак ще се срещнем след десет години"... Хлъц!
P.С. В кокнкретния случаи с Elayne може би още във вторник

Спомените, били те и добри причиняват болка... Какво да се прави. И все пак по- добре е това да са спомени за нещо хубаво. Ако са... Радвайте се. Ако не са- само напред. Никога не е късно нещата да се променят. И понеже ми писва да плямпам глупости....
И в моето даскало не беше много кеф. Всички се карахме. Нямаше никакво разбирателство. Обаче сега като се замисля, си бяха хубави години. Спомените днес също са добри. А носталгия? Може би, понякога. Макар по принцип да се стремя да не си позволявам такива чувства.....

Xexe,o6te 2 godini...

И аз сега завършва и ми е много кофти. През последната година почти нищо като учене не сме практикували. Прекарвахме си супер. Учителите се преживяват лесно. Носталгията и ритъмът на ежедневието също. Но приятелите - много трудно. И ми още по-гадно, защото след три месеца (ако е рекъл Господ) всички приятели ще се разпилеем по Германията, а тук ще останат двама-трима. Ще се виждаме рядко и най-накрая сигурно ще се отчуждим с повечето. Това е много сдухващо, но сега само си навличам усмивката и доброто настроение, защото идва бал и едно много хубаво лято, а след това ще "роним сълзи".

Сега просто знам с кои хора искам да си прекарам следващите три месеца и смятам те да останат незабравими. Може би с надеждата, че и тези хора ще останат незабравими!

Edit: Докато го писах това, компа ми реши да пусне от playlist-а The Unforgiven. Е по-сдухано не можа да го избере.

Като се сетя и ние бяхме един клас...Точно както каза Марфи - разделени на групички, почти никакво разбирателство и вечно съперничество по причини коя от коя по-глупави. Нямах търпение да завърша и после какво - осъзнаването, че един значителен период от живота ти е към края си...абе гадно си е. И на мен ми беше мъчно, макар че сега като помисля по-кофти ми беше, когато завърших висшето си образование - там определено бяхме по-сплотена групичка и освен първите две години, които си бяха откровен гърч, следващите три си бяха страхотно преживяване.
Елейн, погледни го от друга страна - края на този период все пак е начало на друг, който може да се окаже и по-интересен, нали?!

Kolibri, съгласен съм с теб, но преходът е труден. Тъжен и отвратителен. Особено в случаи като моя, когато повечето се разпиляваме по чужбина.

На мен си ми беше мъчно още от началото на последната година ;( Класът ми беше много готин, както и 90% от випуска, така че имах за какво да съжалявам... Хубавото беше, че половината Испанска се събрахме пак заедно в УНСС в специалности Туризъм и МИО, където се кандидатства с език.. но някак не беше вече същото :( Поне 2-3 години след завършването си ходехме на празника на училището и на изпращането на поредния випуск... Ехх, добри години бяха ;(