Post
by simple_stupid » Fri Oct 21, 2005 6:40 pm
Реалността, която обитаваме е резултатна.
Тя е резултат от обективизациите на вътрешната ни Реалност. Как ги обективизираме тези “вътрешности”? Ами чрез това, което правим, с изборите, които правим, или отказваме да правим.
Разбира се, че можем да се дезинтересираме от скучния плосък безсъдържателен до идиотизъм театър, който политиците ни играят по време на избори, но това не означава, че няма какво да научим от това, ако го наблюдавяме. Политиката и нейния театър, са форма на самоуправление (защото независимо дали желаеш или не и ти участваш в него) и самопознание (няма по обективен начин да познаеш общество си от изборите, които прави). Ние като българите, можем да се видим доста добре в огледалото на кандидатите между които ще избираме ( по презумпция най-добрата и представителна част от обществото, елита, повечето с най-висок рейтинг) и да се познаем в частност (като видим резултата от избора, който сме направили като общество).
По отношение на кучетата и изборите мога да кажа две неща
1. Достоевски имаше една мисъл някъде, “толкова много любов ли има между хората, че да я раздаваме на животните”. Всеки човек, подобно на телесната температура, която поддържа и “отделя”, поддържа и “отделя” “кванти” Любов (звучи лудо и откачено, но по смислено не мога да го предам). То е като една открита валентност, която си намира “еша”. Естествено е, “еша” да е друг хуманоид от срещуположен пол (живеем в объркани времена, в което това правило е подложено на частично опровержение, будещо у задръстените като мен - недоумение), с течение на времето тази валентност се увеличава и към едни малки хуманоидчета. Има хора обаче, които реализират валентността си по отношение на нещо трансцендентно – Бог, като в опита им някак чувството им става споделено. Има хора, които се влюбват в предмети – кола, марки, проститутки... Има и хора, които реализират свободната си валентност с животни. Моят опит по отношение на тях, е че те реализират самотата си и “кванта” си любов към тях в следствие на някаква мизантропия. Причината и характера на тази мизантропия не е интересен в случая. Това не е добро, или лошо, всеки може и трябва да се справя в живота както умее. Разбира се живеем във времената в които, здравия разум диктува, че най-разумно е всеки да обича най-много себе си. Самият субект се превръща в обект на собствената си отвореност навън. На това му викат егоизъм, и образно може да се изобрази сполучливо като змия захапала опашката си. От тази пандемия на самодостатъчни и зациклили в себе си валентности днешния свят прогресивно “истива”, напреки на глобалното затопляне.
2. Що се отнася до проблема с кучетата, той е голям, но не е от вчера. Всичко се свежда до екология и екологичните ниши. “Хората разказват”, че едно време в София имало бая виетнамци (тези и аз съм го видял), които естествено регулирали кучешката популация в града. Ние подобно на Мао дето избил врабчетата за да не ядат житото, сме изгонили тези не особено трудолюбиви строителни работници със специфични кулинарни наклонности, за да не ни “вземат” работата. Подобно на ДоньоДоневото “Умно село”, след виетнамците дошли кучетата. Сега сме на тази фаза... Не ясно, кой ще дойде след тях. Явно има хора дето им в интерес да “усвояват” пари от проблема и той да си стои перманентен и ... доходен. Явно и на кибиците вече им писва, и то революционно.
Това което мога да кажа е, че цивилизоваността на едно общество се определя от начина на решаване на кризите, които възникват. Най-цивилизованите общества гледат да предвиждат и предотвратяват кризите в зародиш. Ние сме народ, който е превърнал търпението в своя природа, а света който обитава в перманентна пулсираща криза. Понякога “лайната кипват” и решаваме някой проблем... по правило не особено цивилизовано.
Ние сме това което правим, независимо че ни е адски удобно да представяме, че другите са идиоти и живеем в избора, който те правят.
Това е “островен” стих, който като че ли обяснява нещо
в неверие се лутат най-добрите
най-злите пък са пълни с бясна сила