ShadowDance

"Книга за смеха и забравата" на Милан Кундера.

JaimeLannister wrote:"Книга за смеха и забравата" на Милан Кундера.

Ах, това е може би най-доброто от него. Хареса ми историята със снимката на Клемент Готвалд.

Не, че не ми хареса, но определено други книги на Кундера са ми любими.

Carol Berg - Transformation. Адски съм впечатлена. И адски зарибена. Ако не я четях от компютъра, щях да я глътна за отрицателно време.

tigermaster wrote: Подхванах "В името на светлината" на Марион Зимър Брадли. Беше ми доста интересно да видя книга на тази авторка с главен герой мъж, затова я отворих. В първите няколко страници обаче налетях на обясненията на някаква, хм, лелка, която не е много сигурна обичала ли е този мъж. Беше странно. Честно казано, четенето върви изключително бавно, не знам на какво се дължи това, но е леко неприятно.

Най-после я завърших. Интересна книга се оказа, макар че краят е твърде проамерикански. Твърде, да...

cordelia wrote:Carol Berg - Transformation. Адски съм впечатлена. И адски зарибена. Ако не я четях от компютъра, щях да я глътна за отрицателно време.

Тази съм я чел, много е добра! Но за съжаление втората част, Revelation, не я изтраях, доста разводнена ми се стори...

Аз пък прочетох Clans of the Alphane Moon на Дик. Ами, не е от най-великите му книги, но както винаги има готини идеи. Общество от психично болни, разделени на кланове, наподобяващи индийската кастова система - това никой друг автор не може да го измисли!

По-подробно за книгата - в темата за Филип Дик.

Докопах Let Me In на John Avijide Lindquist, романа, по който е Let the Right One In. Основното ми впечатление от книгата е от размаха и дълбочината й, особено предвид жанра и обема й. Второстепенни герои реално няма, нито един от тях не е само средство за придвижване на сюжета. Ели, Хакан (мъжът, който я придружаваше), хлапетата, които тормозеха Оскар, групата квартални алкохолици, още сума ти хора, всички имат своята история. Също като при Кинг „свръхестественото” създание е само катализатор на случващото се, по-скоро дава тласък на дремещото у хората зло, а не толкова го поражда. Само че за разлика от Кинг, който смята, че зад маската на цивилизованост всички сме чудовища, за Линдквист самотата и отчуждеността са в основата на изкушението от злото. Затова книгата върви колкото като социален анализ на живота в предградията, толкова и като психологически хорър. Това е и единствената попадала ми книга, в която обяснението на вампиризма не го тривиализира, а, напротив, го прави още по-страховит. Филмът е по-лаконичен, по-поетичен и лично за мен е перфектният пример как трябва да се екранизира книга. Изобщо и той, и романът са ужасно добри.

В момента чета Trial of Flowers на Jay Lake и The Etched City на K.J.Bishop и засега съм малко хм. Най-вече заради self-indulgence-а на Бишъп с единия от главните герои и малко самоцелното оригиналничене на Лейк, но ще видим как ще се развият нещата.

Зачетох The Broken God от поредицата на Зиндел. Засега е с една идея по-подробна в описанията, отколкото ми се иска, но за стила могат да се кажат само добри помоему неща. За съдържанието е рано, тъй като успявам да хвана по пет страници на три дни..

Блазе ти, че си я намерил (ако си я намерил). И аз исках да я зачета, ама вместо туй трябваше да се задоволя с първия том на Тhe Lightstone, koйто на този етап не изглежда много много като да е моята книга... Вони ми силно на Тад Уилямсовото фентъзи...

не се ли намира?

Не, драматично изчерпана е. Но аз все повече усещам, че тва не е моят аФтор така или иначе...

На нормална цена не се.

Прочетох "Какавидите" на Джон Уиндъм за втори път. Първия беше преди повече от десет години и от тогава имах само неясни спомени от книгата. Основно тъжни спомени, всъщност, дори бях забравил, че завършва с хепи енд. Много хубава книга е това, макар и да не съм съгласен, че точно това, което ни се показва, е правилният път на еволюцията.

Веднага след тази книга подхванах "Денят на трифидите" - която по едно време ми беше любимата фантастика, заедно с "Дюн", но съм забравил твърде много. Бтв, предговорът ме разби от смях, макар че Агоп Мелконян със сигурност не е целял това. Споменава се за романа на Джон Толкин "Лорд на арените". Като го видях това, първоначално гледах така:
А после и така:

Аз почнах "Пергаментът" и през цялото време гледам така

Роланд беше писал някъде, че стилът бил нещо като Нийл Геймън за бедни - че прилича на Геймъновия е вярно, но според мен е значително по-добър. Има пасажи, дето са просто красота, налагало ми се е да чета някои неща по два-три пъти, преди да се наситя на звученето или сравнението вътре и да започна да обмислям смисъла.

И самият начин, по който е написана книгата, разбира се. Постоянно се чудиш това какво е, къде е, защо е, тия хора виждал ли съм ги или не съм (имаше една сцена в една война, където си зададох точно тоя въпрос дума по дума) и изобщо изисква постоянно мислене от страна на читателя. Недостатъкът е, че става много тежка за четене (гореспоменатият стил на моменти става чак натруфен и допринася), обаче според мен си струва...

Май имам нов любим автор, с една дума.

Дъщерята на канибала от Роса Монтеро, доста приятно и подходящо за лятото четиво - криминална история съчетана с кратък курс по испанска история. Струва си.