ShadowDance

Аз ли съм единственият, който не харесва Кривата на щастието на Иво Иванов? Прочетох първите два разказа и имах чувството, че са еднакви. Разказани са като някаква приказка или дори като информационна емисия, преглед на някакви събития. Стилът му на писане ми е приятен, но определено не ми влияе и се чудя дали да давам шанс на останалата част от книгата.

Аз съм му почитател от много години и харесвам стила му. Но това са статии с най-често спортна и хуманна тематика и е възможно да не допаднат на всеки.

Приключих с Напълно изгубили себе си - много е силна, чудесно ненатрапчиво чувство за хумор и постоянно повтаряне на стари думички и ситуации в нов контекст създават впечатление за многопластност. Личи си, че авторката си е написала домашното.
8/10

[Предупреждение: спойлъри за множество творби на Лъвкрафт.]

Има ли един герой на Лъвкрафт, който да не е пълен кретен с инстинкта за самосъхранение на скачащ от скалата леминг? "Е, превърнахме декана си в зомби убиец, а първият ни опит избяга и сега усещаме, че нещо ни следи, но това не е причина да спрем да експериментираме с трупове! Що не си направим и един зомби канибал, който хрупа дечица?"

Или с други думи, чета омнибуса на Лъвкрафт и в момента съм на Herbert West - Reanimator. Уест и разказвачът почти достигат нивото на самоубийствен идиотизъм на Уилмарт от The Whisperer in Darkness, но Уест все пак печели няколко точки, защото поне се сеща да носи револвер. Още никой не може да се сравни с гениалния доктор Уилет от The Case of Charles Dexter Ward, който влиза в ритуална стая и започва небрежно да си мърмори заклинания, съдържащи името Йог-Сотот. (За негово щастие заклинанието всъщност не призовава самия Йог-Сотот, но това не прави действията му по-малко малоумни.)

В момента съм на втория том от омнибуса и много се забавлявам. Някои от по-ранните неща на Лъвкрафт са с доста по-различен тон от същинския Ктхулу митос, дори когато имат връзка с него, и това внася приятно разнообразие. Направо се учудих колко ми хареса The Dream-Quest of Unknown Kadath и свързаните с него разкази. Това нещо, сравнено с по-късните текстове на Лъвкрафт, е като The Book of Lost Tales на Толкин в сравнение със Силмарилиона - виждаш наченките на митоса, ама... котките, човече.

...и като казах Dream-Quest of Unknown Kadath, се сетих кой всъщност е най-тъпият. Барзай "Мъдрият" (най-ироничното прозвище евър) в The Other Gods, който се качва да види боговете, знаейки прекрасно, че те не искат да бъдат виждани. Не че Рандолф Картър не прави практически същата простотия в The Dream-Quest of Unknown Kadath, но той поне има оправданието, че сънува и знае, че сънува. (Което и накрая му спасява кожата от Нярлатотеп. Нярлатотеп е голяма гад. Искам да прочета още нещо с него. "Send back Earth's gods to their haunts on unknown Kadath, and pray to all space that you may never meet me in my thousand other forms. Farewell, Randolph Carter, and beware; for I am Nyarlathotep, the Crawling Chaos.")

Изобщо цикълът за сънищата ме кефи максимално.

За финал има две творби на Лъвкрафт които не мога да не спомена. Едната е At the Mountains of Madness - единственият дотук текст на Лъвкрафт, който успя наистина да ме уплаши. Там, за разлика от горните разкази и новели, разбирах защо героите правят това, което правят, защо не се връщат, защо продължават напред, и може би проблемът е в мен и не съм забелязала очевидния foreshadowing, но не очаквах този край и за пръв (и засега - последен) път наистина изпитах тръпки на ужас. Няма да давам детайли, защото в този случай, за разлика от повечето други, предварителното знание за края наистина ще развали четенето.

Другата е един много кратък и далеч не толкова известен разказ - The Quest of Iranon. Него споменавам, защото за малко не ме разплака. Не съм имала такава емоционална реакция към никой друг текст на Лъвкрафт и не вярвам да ми се случи пак.

Еми ся, ако не са идиоти, как ше ти разкажат как "ПОГЛЕДНАХ В БЕЗДНАТА И ТЯ ПОГЛЕДНА В МЕНЕ, КОПЕЛЕ!" Аз зарязах Планините на безумието някъде към финалната права, просто ме домързя, не знам защо. Трябва да се хвана някой път да поизрина митоса, бях изчел първите двайсет разказа от пълната библиография която имам на киндъла, такива които не съм чел на български разбира се.

Две впечатления от наскоро прочетени неща.

Slow Bullets на Алистър Рейнолдс. Приятна, много бърза новела, колкото за едно-две сядания. Не е нищо особено, личи си, че на автора просто му е щукнала интересна идея и е побързал да я разпише между другите си проекти. Но пък и това си има предимствата, книгата е доста прилично забавление за един следобед.

Station Eleven на Emily St. John Mandel е чудесна. Доста хора й предсказваха номинация за Хюго (а то какво стана), включително Мартин се изказа в нейна ползва. В крайна сметка е номинирана за Артър Кларк. Сега, спорно е доколко влиза в жанровите определения, но със сигурност не се вписва лесно в мейнстрийм териториите и успява да направи настоящето по-странно и красиво, отколкото много фантастики се справят с бъдещето. Силно препоръчвам.

Писах в другата тема за Робин Хоб, но там едва ли ще го видят много хора. Напоследък ми е доста нотоварващо и динамично ежедневието и съответно нямам особено голямо желание вечер като си легна да заспивал с нещо сериозно и натоварващо.

Затова за първи път от много години съм в подходящо настроение да чета типични фентъзи-фантастични поредици. Искам нещо, което да ме "пренася в друг свят", интелигентно написано и емоционално. Точно като поредицата за Фицрицирин и Шута. Какво бихте препоръчали?
Дълго си мислих за Малазана, но ще ми дойде твърде хардкор. В момента се колебая дали да не започва поредицата "Вор" на Бюджолд.

Външни линкове не знам дали са позволени, ако не - трийте смело. Ако да - ето, Данте.
https://www.goodreads.com/shelf/show/yo ... lt-fantasy
Пробвай и с Ле Гуин(Магьосникът от Землемория например), Сандърсън, Зелазни, Гудкайнд. Малазана не ти я предпочитам, тежичка е.

С два крака и две ръце почни Вор .

още два чифта за Вор

ВОР!

Точно тия дни си препрочитам избрани моменти от поредицата.

Btw, чети ги според хронологията, а не както ги е писала разбъркано .

http://en.wikipedia.org/wiki/Lois_McMas ... sigan_Saga

Голяма част от Вор поредицата си е доста сериозна и натоварваща все пак.

То щото Фиц и Шута браха маргаритки намсиколко тома . Тия за Корделия първите специално са си фенфик сравнително лек няма страшно . Аз цвиля на глас пак на Цивилна кампания момента

Spoiler: show

с вечерята и енрике с бътърбъговете и целия цирк там.

Зелазни е сейф бет винаги също

Xellos, като човек, който за първи път ще чете поредицата, как би ми препоръчал да ги подкарам - по хронология или по години на писане?