ShadowDance

"Един незавършен живот" - тва е, хубаво, мудно, странно, не Чарлз Фрейзърско, не Кънингамско. Абе хубаво е.

Travels in the Scriptorium на Пол Остър. Подчертано по-малко ми хареса от предните две, но не достатъчно, за да ми развали мнението за него. Засега обаче мисля, че стига толкова, ще прехвърля на нещо друго.

Прочетох снощи "За писането" на Стивън Кинг. Тоя човек е имал интересно детство.
Защо, защо чета книги, след като си имам толкоз главоболни страници с лекции по данъци? Ама все така се случва, по време на сесия най-много ми се губи време с някое книжле. Тая вечер дали да не отворя Соларис? Непоправима съм.

И аз съм на "Соларис" (и "Пушки, вируси и стомана")

Тъкмо свърших Ресторант "На края на Вселената". Хуморът на Дъглас Адамс е превъзходен, това, което най-много ми допада е обаче, че той хем е свеж, хем е камуфлаж за по-дълбоки идеи. Определено изключителна книга(и Пътеводителя преди нея, разбира се).

Аз ще се отбележа набързо като споделя, че прочетох Нощната Стража на Пратчет.
Никакви дълбокомислия от моя страна - човекът си го може и аз му се кефя максимално. Точка.

П.П. В междусрочните луфтове смятам да изпапкам Лъжите на Локи Ламора и мислете му, ако не е толкова добра, колкото тръбят всички

Harvard Business Essentials - Strategy

Напоследък се хванах да прочета каквото мога да намеря от Хайнлайн. Луната е наставница сурова, Двойна звезда, Звездни рейнджъри, Странник в странна страна, Кукловодите. Като цяло мога да кажа, че най-много ме впечатлиха "Луната" и "Кукловодите".

Първият е много богат на идеи роман- най-вече киберпънк - говорещи компютри, колонии в космоса и т.н. Но има и политика даже- Луната е своеобразен затвор (или колония), която се бори за своята независимост (като че ли доста силна аналогия има с освобождението на Америка, но нищо). Най-приятно е колко живо са описани героите.

Звездни рейнджъри пък е много яка и мъжествена военна фантастика - със страхотна история и т.н. Супер е.

Кукловодите - пак военно-ориентирано но по-зряло от първото. Много ми хареса и към края има доста силни моменти - силна параноя, страх от неизвестния и скрит враг и т.н.

И сега стигам до Странник в странна страна. Там идейно и сюжетно се вижда много по-голяма мащабност на нещата- да се пресъздаде (имитира) библейската история на Исус и как той се жертва за хората и им оставя своя религия и последователи. Всичко това е хубаво, даже доста въздействащо на места, но в крайна сметка имам чувтсвото, че много се затъва в едни философски (хипарски като цяло) виждания на автора, които той описва много подробно, повтаря по няколко пъти в различни ситуации, после ги потретва даже. Към края започва да ме дразни тази свръх приповдигнатост и религиозност на всичко случващо се.

Ето защо аз оставам с впечатлението, че сравнително по-неизвестни негови произведения са по-силни. Там, където се набляга именно на героите и сюжета и няма твърде голяма мащабност във философските търсения.

Двойна звезда отчасти пресъздава света на Странник в странна страна, пак с марсианците и тяхната мъдрост, порядъчност и т.н. Но темата е интересна - за превъплъщението на актьора - и като цяло е много увлекателно четиво.

Прочетох The Judging Eye на Скот Бакър. Като цяло е страхотно начало на новата трилогия, но си Е начало. В него не се случва твърде много и сега ще скърцам със зъби до излизането на следващите. От друга страна обаче и предната трилогия беше така и не е като да не ми е любимото фентъзи евър, така че не протестирам

Изобщо не съм съгласен обаче, че е най-доброто на Бакър до момента. Всъщност бих казал, че е най-лошото. Кефи много, но в сравнение с предната поредица героите са много по-малко и безлични, липсват достатъчно конфликти и НЯМА КЕЛХУС! А това с обвиненията за перфектността на Келхус бтв демонстрира четене по диагонал, само да вметна.

Наредба за пенсиите и осигурителния стаж. Министерският съвет демонстрира за пореден път изключителното си майсторство в кратката форма! Препоръчвам произведението най-чистосърдечно на всички бъдещи пенсионери. То ме накара да се замисля за начина, по който водя живота си.

http://ladyjaida.deviantart.com/art/Mas ... s-29500735

ето това - прочетох го на един дъх снощи. И е адски добро. Препоръчвам...

А, малко инфо да не стои така с едно "препоръчвам": става дума за един крал с двама синове (героят-разказвач е по-големият), който може да говори с птиците - по-специално гарваните, blackbirds, които така и не ги схванах кои са, и враните (или както се превежда crows). Единият му син трябва да го наследи...

Разказчето/новелата (чете се за около два часа) има главен герой, който поне на мен ми беше интересен и идеи, които ми се видяха оригинални. По-скоро изследване на характерите на двамата братя е, отколкото някаква история с ясен сюжет и екшън, но пък е написано много добре а и те са достатъчни да задържат вниманието - очевидно силата на авторът/ката са героите.

"Братя Карамазови". Книгата е подарък и въпреки че от всички на Достоевски сякаш е най-малко мой тип, реших да я прочета преди да си взема "Идиот". Много бавно върви и въобще не е толкова тежка, колкото очаквах. Безкрайните философски диалози обаче кефят. Има нещо много добро, макар да ми е трудно да определя какво е точно.

Лошото е, че за да разбереш напълно чисто моралните проблеми, които Достоевски се опитва да засегне в "Братя Карамазови" трябва да имаш малко от малко представа от "верска" история и дебела религиозна запознатост. И то не само православна, защото голяма част от диалозите са хем възхвала на християнски аспекти, хем критика на църквата. Ще видиш де

Spoiler: show

Ключови моменти които са ми любими и намирам за важни са святостта и същевременно тленността на стареца Зосима и главата с Великия Инквизитор (която сама по себе си е почти автономна творба )

Да, и двата момента ги минах и особено историята за инквизитора ми направи голямо впечатление; философията на Иван е дотолкова изпипана, че не мога да избегна подозрението, че и самият Достоевски я споделя. Съществени религиозни познания нямам. Интересно ми е обаче разграничаването на християнството от християнската институция - докато религията бива възхвалявана постоянно заради идеалите си, църквата е показана основно в негативна светлина - ревностните християни са основно отрицателни персонажи, а правдивите като старецът Зосима по-скоро обличат философията си в християнски формат.

С удоволствие разгръщам щастливо събраната стихосбирка на моя стар приятел от времето на нежно-демократичната революция (дни? седмици? години?), Светакети Аруни.
Без да изпадам в прекомерен възторг от някои силно обагрени с политическо пристрастие произведения в тази книжка (нищо, че и двамата ни тегли към тъмносиньото), все пак не мога да не споделя радостта си от излизането на бял свят на шедьоври, за които имам добър спомен как спонтанно се драскаха на коляно по кръчми, площади и мазета, докато историята на постсоциалистическия постмодернизъм се пишеше с кръв, пот и бира.

Още тогава, докато седяхме веднъж на пейка, Светакети решително въстана срещу критическия деструктивизъм на постреализма със своето:

ОНОМАТОПЕЙКА

Spoiler: show

Нещо гърлото ми стяга
И не мога да запея
Шъткам си – не ти приляга
Тая ономатопея

Назови нещата честно –
Ти гамен си и пройдоха
И за теб е неуместно
Да използваш синекдоха

Метонимиите вежливи
Лигавите алегории
Сприхавите наративи –
Са ти чужди територии

С постмодерно население
С друга хронотопология
А дискурсът там във плен е
На пишман терминология

Тук психоанализират
Със херменевтичен патос
Дивната ти парадигма
И хтоничната ти святост

С примки методологични
И безлични деконструкции
На контексти семантични
Кучетата са се скупчили

Поструктуралистки псета
Тук се въдят като гъби
Впили са в плътта на текста
Концептуалистки зъби

И строфичните ти знаци
Разхвърчават се във разни
Дразнещи алитерации
И омразни плеоназми

Думите им празен звук са
Чисто мислоподражание
Самоцелна деконструкция
На езиковото здание

Истински страстоубийци
Те са на страстта за четене
Водят счетоводни листи
Кой отречен, кой зачетен е

Тези симулакритици
Аз ще изиграя ловко
Пишейки в математиче –
ската си формулировка

Вдъхновението на Светакети избликваше спонтанно и по всеки възможен повод. Шествието на жълти раса, остригани глави и дайрета в градинката пред СУ в онези пъстри времена така го обсеби, че същата вечер изпод перото му се роди химнът на българските кришнаити:

ХАРЕ

Spoiler: show

Харе Кришна, Харе Кришна
Кришна Кришна, Харе Харе
Харе Рама, Харе Рама
Рама Рама, Харе Харе

Гара Кричим, Гара Кричим
Кричим Кричим, Гара Гара
Стара Гара, Стара Гара
Гара Гара, Стара Стара

Пиша Скришом, Пиша Скришом
Скришом Скришом, Пиша Пиша
Пиша Бриша, Пиша Бриша
Бриша Бриша, Пиша Пиша

Моме Пищна, Моме Пищна
Пишна Пищна, Моме Моме
Моме Мари, Моме Мари
Мари Мари, Моме Моме

Леле Мале, Леле Мале
Мале Мале, Леле Леле
Леле Боже, Леле Боже
Боже Боже, Леле Леле

Цели Нощи, Цели Нощи
Нощи Нощи, Цели Цели
Цели Цели, Цели Бели
Бели Бели, Цели Цели

Същевременно, Светакети споделяше с младежко чистосърдечие мъките на стихотворчеството, например в:

СТРОФИЧНОСТ

Spoiler: show

Ям бич, че с катастрофа
В ямбическата строфа
Се вляло ненадейно
Влияние хорейно.
Чак се насрах от страх и
Прописах амфибрахий.
Като птеродактил
Редих с перо дактил.
Ала ще си спестя
Да поонапестя.

Присъщо е за Аруни, разбира се, и бохемското предизвикателство срещу дребнаво прагматичната граматична процесуалност на езиковото общуване, огласено в:

ВМЕСТОИМЕНИЯ

Spoiler: show

Аз
Проклинам и пикая газ,
Ти
Съсипа моите мечти,
Той
На любовта ми каза „Стой!”

И да сме двама писано не ни е
Ние,
Но знам кой утре ще завие –
Вие,
Ала за мене вече вие ще сте
Те.

Те –
Казвам, ала знам – това все пак сте
Вие.
И всичко в мен ранено вие,
Ние
Във спомена единствено ще гние,

Че пожела да бъде твой
Той
И тъй живота ми опропасти
Ти,
Но казвам си – „Голям пък праз!” –
Аз.

Не му е чуждо нито влиянието на родната поетична класика:

Spoiler: show

Ти мърляво смъркаш
Във носната кърпа
Бездънен е сякаш
Носът сополив –
Аз сприхаво кихам
И кашлям припряно
Прихванал навярно
Бацил устойчив.

(по Дебелянов)

Нито фолклорно обагреният романтизъм в:

МЕРАК

Spoiler: show

Аз те кандърдисвам
Ти се назлъндисваш
Как да ти уйдисам
Та да ми кандисаш

Още по-малко му бе неприсъща шекспировата мъдрост, когато в онези вълнуващи, бурни времена си задавахме фатални хамлетовски въпроси, на които той откликваше със съзерцателното си:

Spoiler: show

Да пушиш или не? Това се питаш.
Дали да бъдеш роб на своя навик
Или на своя разум да разчиташ?
Кое е по-достойно за човека?
…
Да пушиш или не – решаваш ти!
И въпреки, че личният ти избор
Виси над теб с фатална неизбежност
За миг поне, запалвайки цигара
И вдишвайки отровния й дим
Ти спираш времето и избора отлагаш
И после пак, и пак, и пак… Амин!
(ТЮТЮН)

Но, разбира се, връх на поетичното му дарование ще си остане програмното, звучащо буквално като наша родна версия на „Одата на радостта” (дори ритъмът е постигнат безупречно), и дало и заглавието на тази стихосбирка, неговото

ТЪПАНАР

Spoiler: show

Аз не искам да съм мъдър –
Искам да съм тъпанар.
Знам, че тъпанар да бъда
Си е като божи дар.

Само тъпанарят може
Истински да е щастлив,
Нищо да не го тревожи,
Да се радва, че е жив.

Мъдреците не обичам,
А на глупостта съм фен –
Тъпанар да се наричам
Първа радост е за мен.

…

Мога вечно да повтарям
Свиркайки с със уста –
Одата на тъпанаря
Ода е на радостта.

…

Да си тъпанар е дарба –
Никога не ще тъжиш,
Ала за да бъдеш трябва
Тъпанар да се родиш.

Няма как да се научиш
Как да бъдеш тъпанар –
То е като да получиш
От баща си титла цар.

И спокойно си царуваш
В този тъпанарски свят
Стихове не те вълнуват
Нито прози те морят.