Btw, бидох помолен от Гибли, затова си пускам и статията за РаЗефон, предвидена за НеоГеймър, тук:
За втори път сядам да пиша ревю за този сериал и не усещам да имам проблем с писането. А имайки предвид колко мразя да пиша по няколко пъти за едно и също, това говори доста.
Опре ли до сериали, за мен има само една дума и тя е "Noir". Е, съвсем малко под нея вече стои още една – "RahXephon". Този сериал е... специален. Преди да продължа обаче, държа да стане ясно на всеки, който не е гледал Ксефон, а е виждал да речем само шотове – това категорично НЕ Е мека-аниме. Гигантският робот вътре е само един и е сложен основно за цвят. Именно затова казвам, че сериалът е специален – той не влиза в нито една позната ми категория, но преминава през много. Силно емоционален и дълбок, с доста заплетена и разгръщаща се бавно история, с прекрасни и запомнящи се герои, "RahXephon", също както "Noir", е много повече от сериал – той е изживяване.
Сериалът е дело на студио "Bones", които по-късно направиха и "Wolf's Rain". Но докато въпросният е хубав в общи линии само до средата си и в края се *censored* тотално, да не говорим пък колко пъти още по-тотално си променя концепцията и атмосферата, "RahXephon" е прекрасен от начало до край, няма пропуски никъде и е съвършено и цялостно композиран. Въпреки това между двете анимета има доста общи неща, като например цялостната концепция на фантастичен сюжет, примесен с немалко мистичност. Но да караме подред.
Историята започва почти тривиално. Годината е 2015-та. Инвазията на енигматичната раса от друго измерение МЮ, е унищожила почти цялата Земя. Подобни на хората, но владеещи сили, недостъпни за човешката раса, мюрианите били абсолютно непобедими. Оцелял само един град – Токио. Населението на света е някакви мижави 23 милиона души, но животът въпреки всичко продължава, при това напълно нормално, защото нашествениците изчезнали след чудовищната разруха.
Или поне така е научен да вярва 17-годишния Аято Камина, който живее напълно нормален живот с отчуждената си майка в града. Съвсем скоро обаче спокойствието му се нарушава, когато мистериозни нападатели атакуват Токио. По време на битката Аято открива подземния храм на Ксефон и поредица от странни събития води до събирането му с механичния гигант РаКсефон. Пилотирайки робота, Аято несъзнателно отваря пространствен коридор и напуска Токио. Озовавайки се от другата страна, той разбира, че всичко, на което е бил научен, е лъжа. Затворен зад пространствено-времева бариера, Токио, наричан от външния свят Токио-Юпитер, е под пълния контрол на МЮ, които са се изолирали зад стената и само спорадично атакуват останалата част от планетата. И тъй като времето в града тече 6 пъти по-бавно от това навън, годината не е 2015-та, както си мисли Аято, а 2027-ма.
Момчето попада в ръцете на организацията ТЕРРА, която иска да използва уникалното му умение да пилотира РаКсефон, за да се бори срещу полу-живите машини, наречени Долеми, които МЮ изпращат срещу външния свят.
С времето тази история, в която дори в началото има психо-елементи, сякаш заимствани от "Туин Пийкс", се разгръща неимоверно, прибавя се и доста мистицизъм, ударна доза психологически елемент, а също и, за мое известно съжаление, пълен пакет древни предсказания и съдбовност, които за мен утежняват нещата малко в повече, отколкото трябва. Докато накрая не се стигне до грандиозния финал, за който нищо в началото на сериала дори не подсказва. И всичко това пропито с атмосферата на нещо тайнствено и непонятно, нещо, което съществува сякаш точно отвъд хоризонта, точно на ръба на периферното ти зрение, но никога го няма, когато погледнеш натам. Усещане за един друг свят със свои собствени чужди правила, който е част от теб, макар и ти да не го познаваш изобщо. И те чака. Но независимо как ви звучи сега, не бихте могли истински да почувствате историята и атмосферата, преди да сте изгледали целия "RahXephon".
Историята на сериала е изключително емоционална и на поне четири момента ме докара до сълзи, а това е меко казано невъзможно при мен. Има няколко сцени, които са композирани толкова съвършено във всяко отношение (анимация, сюжет, музика и съчетанието между тях), че човек просто изтръпва целият от интензитета на усещането.
След историята идва ред на анимацията. Макар и леко остаряла, ако я сравняваме с най-новите постижения в жанра, за мен тя е нещо невероятно красиво, особено откъм дизайн на меките... уупс, пардон... Долемите и РаКсефон. Въпросният гигант ми беше малко дразнещ, прекалено много ми приличаше на Волтрон, макар че в негова защита трябва да се отбележи, че не се разпада на лъвове :р Долемите обаче са невероятно иновативни като идея, за което шапка долу (който носи де :р). Огромни полу-механични създания, често нямащи нищо общо с хуманоидна форма, но винаги с красиво женско лице, подобно на порцеланова маска, което непрекъснато пее своята извънземна ария. Доста нестандартни като дизайн, макар че на мнозина няма да се харесат именно по тази причина. Когато обаче човек се отърси от идеята, че това са мека, и осъзнае, че от тях се очаква да са творение на абсолютно чужда раса, която при това изобщо не използва технологии или поне това, което ние възприемаме като такива, нещата наистина се променят и ще оцените по достойнство фантазията на аниматорите.
Героите също са много приятно нарисувани. Като се почне от излъчващия детска невинност, топлота и доброта Аято, минем през загадъчната Реика Мишима с тънкия й копринен шал и веещата се на вятъра къса лятна рокля, та чак до истеричната тийнейджърка Мегуми, при която ТЕРРА настанява Аято да живее, всеки от тях е много добре изпипан, макар и без кой знае каква детаилност. Липсват разноцветни или щръкнали коси и всъщност анимацията е по-кротка в това отношение дори от тази на "Noir", въпреки че в много други отношения напомня на нея.
Много важен елемент в това аниме е и музиката. Тя заема ключова роля в сюжета, защото МЮ са свързани с мелодиите и звуците по доста сложни и интересни начини. Вече описах Долемите и как те непрестанно пеят, дори докато под атаките им се взривяват цели градове. Тяхната ария, съчетана с нестандартния им дизайн, създава страхотно извънземно усещане, което аз поне не съм срещал в друг филм. Що се отнася до музиката към филма, тя е... ами една думичка я описва може би най-точно и тя е "прекрасна". Нежни мелодии на струнни инструменти, мистично звучащи мотиви със странни и неестествени акорди на пиано или напрегнати и динамични, които служат за фон на битките. Разнообразието е огромно и преминава дори през джаз и сюрреализъм. Опънингът на сериала е може би най-красивият, който някога съм чувал, а динамичната му и същевременно меланхолична напрегнатост взаимодейства с анимацията по невероятен начин. Затварящата тема също е много въздействаща, макар и по коренно различни причини, защото излъчва някаква странна отчужденост и сюреалистичност.
Няколко думи и за героите.
Аято Камина е, твърде очевидно, главният герой в сериала и лично у мен остави много силни впечатления. Никога герой от филм не ми е ставал толкова симпатичен, толкова... близък. Дали защото точно съм излязал от възрастта, в която е той, или просто защото е качествено създаден, но ми се видя невероятно реалистичен. Кротко и възпитано момче, което веднага буди симпатия у околните, но същевременно и наперен с връстниците си, притежаващ това особено "прибрано" самочувствие на харесвания от всички свестен тийнейджър, което в общи линии не се поддава на точно описание, но вярвам всеки от вас най-малкото е наблюдавал.
Аято далеч не е еднопланов герой. Не е типичният "Ще избия всичко по картата" боец, нито е извратен "не мога да убия и муха" пацифист. Той е... да, точно нормален. Държи се така, както би се държал истински човек – не желае да се бие, къде от страх, къде защото не иска да наранява невинни хора, но често емоциите и яростта го тласкат по-далеч, отколкото би искал да отиде. И в повечето случаи е просто принуден от обстоятелството, че е единственият човек на планетата, който може да управлява РаКсефон.
Нещо, което наистина ме накара да му се възхищавам, беше начинът, по който понасяше всичко, което се изсипа отгоре му по време на сериала. Не си правете илюзии, Аято е жертва от начало до край, но по някакъв начин всички ужаси и целият психически тормоз, на който е подложен, не го пречупва съвсем и той успява да запази топлата си усмивка до края. И за да завърша за него, това, което най-много ме впечатли, бяха именно кроткостта и ранимостта му, примесени с някаква вътрешна светлина и доброта... не знам точно как да го опиша, но за мен това е ако не идеалното "аз", то най-малкото идеалният по-малък брат :)
Следва Харука Шитоу. Тя е жената, благодарение на която Аято напуска Токио. Агент на ТЕРРА, тя крие някои доста стряскащи тайни от миналото си, но е невероятно предана към момчето и прави всичко възможно, за да му помага. Макар и да не търпи кой знае какво развитие (няма и нужда, не това е целта на персонажа й), характерът й няма как да не ви стане симпатичен, макар че ми беше прекалено майчински тип :р
Реика Мишима е съученичка на Аято от Токио-Юпитер. Загадъчно момиче, което се появява на невъзможни места и в невъзможни ситуации, но винаги във важен за Аято момент, за да го напътства и да му помага. Ала всичко има цена... За Реика може да се каже малко без да издам тайни от сюжета, но ще кажа, че усещането, което присъствието й създава, е изключително. Тиха и кротка, тя излъчва едновременно детска невинност и зряла красота, грация и нежност, които ми е абсолютно необяснимо как може да са толкова реалистични в нарисуван герой.
Куон Кисараги е не по-малко тайнствен персонаж от Реика. Макар и до края да не става изцяло ясно какво точно представлява (подробности за нея, макар и в променена реалност, има в пълнометражния филм), Куон вижда и чува неща, недостъпни за другите хора, а връзката й с Аято и РаКсефон е дълбока и неразривна. За съжаление и за нейната роля в цялостната картина не може да се каже кой знае какво без да издам нещо важно.
Има още много герои и за всеки може да се кажят по няколко думи, но мястото ми не е безкрайно, а и сигурно вече успях много агресивно да ви отегча. Затова ще се задоволя само да кажа, че аз поне не открих персонаж, който да не е между много добре и прекрасно развит и да не търпи поне някакво развитие на образа.
"RahXephon" остави у мен огромен циклон от емоции. Като се изключи посоката, в която се развива историята към края на сериала, няма нещо в него, което да не ми е харесало. Сюжетът му е прекрасен и доста сериозен, атмосферата е уникална, музиката – изключителна. Героите са развити невероятно добре, а анимацията също е на много високо ниво. В общи линии единственото, което му попречи да ми стане абсолютен фаворит, е именно въпросната посока, в която тръгна историята към края. И дори това не пречи, защото за разлика от маса други сериали, "Wolf's Rain" включително, пълни с недовършени сюжетни линии, неразбираеми моменти и т.н., тук малко или много разбираш ако не всичко, което се случва накрая, то достатъчно, за да не се чувстваш дори малко излъган. И това усещане само затвърждава възхищението. Какво да ви кажа, мъничко не му достигна, за да заличи мисълта за друго аниме от ума ми, но беше близо. Сериалът си заслужава безапелационно и поне аз се съмнявам скоро да мога да гледам друго аниме без да го сравнявам с него. Това е, стига съм пълнил място. "RahXephon" e великолепен и абсолютно задължителен за всеки, който се смята за фен на анимето. Точка.
Пълнометражният филм "RahXephon" всъщност не може да се разглежда като самостоятелно произведение. Ако подходите по такъв начин към него, ще го спрете още на десетата минута. Неговата роля е друга – да изясни много от неразбираемите неща в оригинала, както и да допълни някои липсващи елементи от историята. Затова той задължително трябва да се гледа СЛЕД сериала. Иначе нито ще го разберете, нито ще ви хареса, защото той всъщност е едно бързо преминаване през епизодите с доста допълнителна информация, но без кой знае какво спиране върху отделните елементи. Нещо като "А докато всичко това се случваше, какво всъщност стана".
Научаваме например за връзката между Аято и Хирука отпреди сформирането на Токио-Юпитер, а също и повече за истинската същност на МЮ и Фондацията. За това, че всъщност в началото мюрианите искали да живеят мирно с човеците, но са били предизвикани, а също и как нашествениците, неспособни физически да проникнат в нашето измерение, вкарват МЮ-фазата в кръвта на хората. И докато тя бавно променя цвета й от червен в син, човекът малко по малко губи спомените и идентичността си и тялото му бива превзето от някой мюриан. Тук най-сетне се изясняват и някои основни моменти от финала на сериала, които иначе остават доста мъгливи. Историята започва още преди инвазията, но после бързо се влива в тази на оригинала. В общи линии половината, да не кажа по-голямата част, от филма е съставена от кадри, взети директно от оригиналния "RahXephon".
Подходът на представянето на тези събития обаче е малко особен. Доста от диалозите са различни, а и самото действие сякаш се развива в паралелна реалност, защото и събитията са леко (и не дотам леко) променени. На първо място Мишима Реика не съществува. Какво я замества няма да казвам, защото точно този момент от историята се разбира чак след финалните надписи на последния епизод на сериала, макар и да се намеква за него доста преди това. Различна е и Куон. Тук тя e мюрианка, която лежи в непрестанен сън, чакайки "своя принц", който да я събуди. Много от героите имат съвсем различна роля, мотиви и действия, мнозина други изобщо отсъстват, а и самият финал доста силно се различава от този на сериала, макар и по някакъв начин да го допълва.
Никак не съм убеден, че този подход на промяна ми харесва. Първото, което определено и подчертано дразни, е разтурянето на всякаква мистичност около сюжета. Тъй като се очаква да сте гледали сериала преди филма, всичко ви се изсипва още от самото начало. Това за съжаление никак не е в полза на филма, тъй като това натуралистично и директно представяне на информация става на фона на моменти от сериала, когато все още нищо не се знаеше. Някак се губи приятното усещане на мистериозност и неяснота, при което си казваш "Абе не е много разбираемо, но ще го обяснят".
Друго момент, който вреди на "Pluralitas Concentio", е именно различната реалност, в която се развива действието. Не за друго, ами оставя едно неприятно съмнение, че да, наистина ти се обясняват доста неща, но след като толкова други са различни, дали тези истини важат и в сериала, който всъщност те вълнува?
Защото, не си правете илюзии, филмът не е особено хубав. Той е грубовато и натуралистично обяснение, впрегнато в различен сюжет и до голяма степен с ампутирана емоционалност. В него липсват повечето неща, които превръщат сериала в шедьовър, и в общи линии би ви бил интересен, само ако наистина сте останали много впечатлени от оригиналния "RahXephon". Реално някои от сцените с диалози изглеждат като подобрени версии на тези от сериала, т.е. щяха да са прекрасни, ако бяха част от него вместо оригиналите.
Затова препоръчвам да го гледате САМО ако първо сте изгледали оригинала И ви е харесал много. Защото "Pluralitas Concentio" е просто едно... предложение. Един друг вариант на някои моменти, примесен с обяснения за други. Като филм е кръгла нула, но като допълнение към "RahXephon" заема важното място на липсващия, пък макар и не съвсем чист тон от мелодията.
А за Аврора специално, ако още не си прочела ревюто в Shadowdance, адресът е:
