Както Мор адекватно отбеляза, въпросът не е дали "RahXephon" ми е харесал, в това няма съмнение. Въпросът е колко ми е харесал. Защото сериалът е прекрасен. Ето, казах го, уточних се със себе си, сега мога да продължавам по-спокойно. Сериалът е изумителен с толкова много неща, че дори не знам откъде да започна.
На първо място всеки, който е виждал само кадри от анимето или е чел повърхностни ревюта, трябва бързо да се отърси от мисълта, че това е mecha-anime. "RahXephon" е толкова далеч от меките, колкото изобщо е възможно (за сериал с гигантски робот в него де :р). Правен е от студио "Bones", отговорно също и за "Wolf's Rain". Всеки, който е гледал въпросния, веднага ще си направи някои изводи. Но за това след малко.
Първото, което впечатлява в сериала, са историята и атмосферата.
Годината е 2015-та и Земята е била нападната от нашественици от друго измерение. Енигматичните МЮ изглеждат като хора, но владеят сили, недостъпни за човешката раса. Милиарди измират по време на инвазията и накрая, когато МЮ напускат, оцелява само Токио. Така населението на света се оказва някакви си двадесет и шест милиона души. Или поне така е научен да вярва Аято Камина – седемнадесет годишен младеж от Токио, който води нормален ученически живот в града с незаинтересованата си вечно работеща самотна майка.Всичко това се променя за миг, когато Токио е атакуван от мистериозни нашественици. По време на атаката Аято случайно открива подземния храм на Ксефон, а в него – механичния гигант РаКсефон. Не след дълго момчето осъзнава, че по някакъв начин е свързано с робота и когато тайнствената Харука Шитоу се опитва да го изведе извън града, за да му "покаже истината", той успява да го задейства.
Тогава Аято разбира, че целият му живот до този момент е бил лъжа. Годината всъщност е 2027-ма и светът не е унищожен от МЮ, защото точно когато изглеждало, че те ще победят, бил създаден Токио-Юпитер. Изолиран от останалата част от планетата с купол, подобен на планетата Юпитер, градът се намира в изкривяване на реалността, заради което времето в него се движи шест пъти по-бавно. Токио е под пълната власт на МЮ и те са се затворили вътре, чакайки...
Картинката, вярвам, ви е ясна. Пилотирайки РаКсефон, Аято трябва да избива органичните машини, изпратени от нашествениците – така наречените Долеми, – за да спаси света. Енд ъв стори. Или щеше да е, ако имаше каквото и да било общо с истината. Честно казано, точно тук започвам да се двоумя. И тук има метаморфоза, като в "Wolf's Rain". До средата си сериалът беше точно това – доста интересна история, на чийто фон нашето момче утрепваше по един Долем на епизод. Малко по малко обаче нещата се променят доста сериозно. Оказва се, че връзката между МЮ и човеците е много по-дълбока, отколкото изглежда на пръв поглед, а също и че много от героите не са това, което изглеждат на пръв поглед.И в крайна сметка това, което не можа да ми хареса докрай, беше именно тежката мистификация и енигматичност, с които се пропива сериалът към края си. Думичките "Съдба", "Предречен" и "Пресъздаде света" започнаха да се повтарят прекалено често, а аз си не падам по точно аниме-варианта на този тип евтина и дълбоко съдбовна свръхестественост. Мисля, че щях да харесам "RahXephon" повече, ако беше останал научно-фантастичен със само малка щипка мистицизъм до края си и не беше забил в предсказания и драматизъм с библейски пропорции.
Същевременно още от самото начало има някакво странно усещане за енигматичност, което, колкото и да е странно, мога да сравня до голяма степен с "Туин Пийкс". Някакво усещане, че отвъд това, което виждаш, има някакъв друг свят с много по-странни и неразбираеми закони от тези, които познаваш. И че този свят е свързан с теб, че иска нещо от теб и те чака... Това именно усещане прави от историята и атмосферата нещо толкова красиво и прекаляването с което изиграва малко лоша шега към края.
Историята, наред с написаното дотук, е и невероятно емоционална. За разлика от повечето сериали, които съм гледал в последно време, тук всеки от героите не просто... как да се изразя... интерактва с околните, но и има някакви чувства към тях, емоции, свързани с тях. В сериала има няколко изключително силни момента, както и такива, които определено успяват да те стиснат за гърлото. Особено въздействащи в чисто емоционален план ми бяха двата епизода, свързани с една от съученичките на Аято от Токио-Юпитер – Хироко. Няма да разкривам много, но накрая определено ме докара до сълзи.
Друг елемент от атмосферата е музикалността. Изключително нестандартно решение, което ме съмнява да се е появявало в друго аниме. При МЮ всичко е по някакъв начин свързано с музиката и звука. Долемите (еквивалента на "лошите меки") представяват полубезформени летящи конструкции, чиито ясно различими елементи в повечето случаи са единствено изваяните женски лица, които непрекъснато пеят някаква странна и извънземна ария. Усещането, което създават сцените, в които тези органични конструкции причиняват разруха и ужас, докато пеят по този начин, е наистина уникално. И в крайна сметка може би най-ценното в "RahXephon" е, че накрая малко или много разбираш какво се е случило. Не всичко, но повечето неща се изясняват, сред тях и главната сюжетна линия. И след масата сериали, включително и "Wolf's Rain", където накрая се чувстваш излъган, защото никой нищо не ти е казал, филм с такова качество, който освен всичко и не предава надеждите ти с финала си, е истинска перла.
Оценка 8.5/10
Следват героите. Всеки от тях си има своя много качествено развита самоличност. Дори най-вторстепенните, при които развитието е нулево, изглеждат живи и истински.На първо място е Аято. Тук трябва да отбележа, че латентният хомосексуалист в мен беше просто запленен. Не, по-сериозно, никога герой от филм не ми е ставал толкова симпатичен, толкова... близък (Mor, this one's for you ;)). Дали защото точно съм излязал от възрастта, в която е той, но ми се видя невероятно реалистичен. Кротко и възпитано момче, което веднага буди симпатия у околните, но същевременно и наперен с връстниците си, притежаващ това особено "прибрано" самочувствие на харесвания от всички свестен тийнейджър, което в общи линии не се поддава на точно описание, но вярвам всеки от вас е поне наблюдавал.
Аято не е еднопланов герой. Не е типичният "Ще избия всичко по картата" боец, нито е извратен "не мога да убия и муха" пацифист. Той е... да, точно нормален. Държи се така, както би се държал истински човек – не желае да се бие, къде от страх, къде защото не иска да наранява невинни хора (не питайте, това ще го разберете в процеса на гледане), но често емоциите му го тласкат по-далеч, отколкото би искал да отиде.
Нещо, което поне мен ме накара да му се възхищавам (а не бих го правил, ако не беше толкова реалистичен), беше начинът, по който понасяше всичко, което се изсипа отгоре му по време на сериала. Не си правете илюзии, Аято е жертва от начало до край, но по някакъв начин всички ужаси и целият психически тормоз (няма да издавам кой знае какво, но ме съмнява аз да мога да издържа на подобни извращения с възприятията ми за реалността), на който е подложен, не го пречупва съвсем. И за да завърша за него, това, което най-много ме впечатли, бяха именно кроткостта и ранимостта му, примесени с някаква вътрешна светлина и доброта... не знам точно как да го опиша, но за мен това е ако не идеалното "аз", то най-малкото идеалният по-малък брат :) А да, по съвместителство е и художник-любител ;)
Следва Харука Шитоу. Агент на ТЕРРА (организацията, бореща се с МЮ), тя измъква (sort of) Аято от Токио-Юпитер и след това продължава да стои близо до него, за да му помага да оцелее в един напълно нов за него свят. Тук няма да се разпростирам чак толкова, защото нейният характер не впечатлява кой знае с какво, нито търпи някакво реално развитие. Което не значи, че е зле описана, но нейната роля в сериала, без да спойлвам, не е да се развива. И с времето ще откриете някои изключително интересни неща от миналото й.Мегуми Шитоу е малката сестра на Харука. Леко истеричен аниме-тийн, тя е недоброволен съсед на Аято, когато от ТЕРРА го настаняват да живее при чичо й, но с времето, както, честно казано, и всички останали жени в сериала, неусетно се влюбва в него. Стига ви толкова :р
Реика Мишима е мистериозно момиче, което учи в същото училище в Токио-Юпитер като Аято. Или поне така изглежда в началото. Тя е може би най-енигматичният персонаж в сериала, появяваща се само в ключови моменти на невъзможни места и в невъзможни ситуации, за да напътства младия пилот на РаКсефон. За нея не може да се каже кой знае какво, защото трудно бих могъл да напиша нещо сериозно, без да издам твърде грубо някой сюжетен детайл. Затова ще споделя, че както за мен Аято е най-симпатичният и реалистичен герой в аниме, така тя може би се доближава най-близо до идеала ми за съвършената женственост. Красива и магнетична, а същевременно по детински невинна и привидно стеснителна, грациозна и нежна, а гласът й, тембърът... добре, да, ок, признавам, поразмечтах се ;)
Куон Кисараги е другото мистериозно момиче в "RahXephon". По някакъв начин подобна на Аято, тя също може да взаимодейства с гиганта, макар и да не е способна да го управлява. В общи линии ролята й почти до края се изчерпва с това да говори несвързано и да се държи така, все едно чува и вижда неща, които другите не могат. Макар и много странна, тя също е по някакъв начин реалистичен персонаж. Срамежлива и крехка, тя е музикант, но също както Аято не успява да създаде своята истинска картина, така и тя непрестанно чувства, че нещо в музиката й липсва.
За другите герои също може да се каже доста, но ще осъмна по редовете, а няма смисъл. Всеки от тях притежава собствена идентичност и търпи в по-малка или по-голяма степен някакво развитие.Оценка 10/10
Анимацията също заслужава адмирации. Рисунъкът на героите е много добър, без излишна карикатурност и почти без залитания към неадекватните прически и езерните погледи. В това отношение бие дори скромния "Noir", защото няма дори един щъкнал косъм, а и на цвят не се разделя с класическите и утвърдили се в природата отсенки :р В общи линии от героите и в това отношение най-много ми хареса Аято. Начинът, по който е нарисуван, силно допринася за излъчването на доброта, което се носи от него. Реика също е много красива, с жълта къса рокля и развяващ се около раменете й копринен шал...
Така де, това, което е важно, ще се съгласите, е дизайнът на меките... пардон, на РаКсефон и Долемите. Честно казано самият гигант ми беше твърде подобен на Волтрон, като един сериозен плюс в негова подкрепа е фактът, че имаше благоприличието да не се разпада на лъвове. Въпреки това не той е интересното в случая така и така.
Долемите. Вече ги описах на кратко, но да си кажа и тук. В кино-форума на Shadowdance имаше една тема, в която беше споменато, че дизайнът им бил лош. Мога ли тактично да се изсмея? Мога? О, мерси – ха, ха, ха! Никога не съм попадал на по-въздействащи и нестандартни решения за "лошите роботи" (доколкото изобщо можем да ги наречем роботи де). Странни конструкции, които изглеждат като сплав от метал и камък, а на практика са органични и често дори гъвкави. Почти няма хуманоидни сред тях, повечето са просто... форми. Понякога като матрьошки, друг път просто някакви геометрични фигури, понякога с крайници, друг път без, но винаги с женско лице, подобно на порцеланова кукла, което се движи като живо. Ами да, впечатляващи са.Оценка 9/10
Музиката. Да, музиката... "RahXephon" е, както каза колежката Хикару от "НеоГеймър", музикално аниме. Расата МЮ е свързана с нея по доста особен и оригинален начин, Куон също се занимава с това. Но истинската музикалност идва от Долемите, за които споменах още в началото. Непонятно ми е как е възможно на някого да му дойде толкова страхотна идея. Съчетанието на полуорганичната механичност на Долемите, разрухата и ужаса, който носят, и непрестанното пеене, понякога на повече от един глас... Неописуемо е и задължително трябва да се види...Що се отнася до музиката към сериала, тя също е чудесна. Отварящата тема е една от най-добрите, на които съм попадал не само в аниме, но и изобщо. Едновременно динамична, по някакъв особено наелектризиращ начин, но и напрегната, изпълнена с тъга и дори малко меланхолия. Много красиво. Същото се отнася и до ендинга, макар че в него динамика няма, а само някаква странна отчужденост и сюреалистичност. В останалата си част саундтракът не впечатлява чак толкова, но е прекрасно подбран, като особено силно впечатление ми направи една от темите, които вървят по време на битка. Страхотен маршов ритъм в неравноделен размер, на чийто фон звучат акорди на пиано, които са всичко друго, но не и мелодични и в тон с основната мелодия. Да не изпадам в обяснения, че сигурно само аз ще си разбирам, просто резултатът е много добър. С тези две думи може и простичко да се опише целия саундтрак ;)
Оценка 9/10
И май това ще да е. Какво да ви кажа, мъничко не му достигна, за да заличи мисълта за друго аниме от ума ми, но беше близо. Сериалът си заслужава безапелационно и поне аз се съмнявам скоро да мога да гледам нещо друго без да го сравнявам с "RahXephon". Впечатленията, които създава, са много разнообразни и на моменти е труден за възприемане и разбиране, иска се и доста внимание в детайлите. Но като цяло, това е едно от най-прекрасните анимета, които съм гледал и само няколкото фалшиви звуци пречат на мелодията да бъде съвършена.
Обща оценка 10/10