ShadowDance

Не, то във въпросния послеслов се споменават критиките, които книгата е отнесла навремето - само че те са били точно в обратната посока, че е много несериозна, написана на жаргон и пр. А сега ми се изтъпанва някакъв (бивш преподавател, сега писател) и смее да употребява думи като purple и mawkish
Та, да обясня: негодуванието ми идва от там, че в книгата няма нищо такова. Има прекрасна смесица от хумористични и по-сериозни пасажи и според мен именно заради това тя е станала толкова популярна. А господинът твърди, че хуморът е единственото й достойнство и определено подценява автора.

Promise of the witch king R. A. Salvatore

Магии, интриги, хумор, спиращи дъха битки. Пълнокръвни герои с ясна мотивация. Салваторе е надминал се бе си.

аха

нямам търпение за ревюто....

Силно се надявам да не се ебаваш

специално тази му трилогия си е много хубава, особено за жанра и таргета си.

Иначе да споделя щото знам, че има фенове тук - новата на Бакер (The Judging Eye) е определено най-доброто от него за сега. До към средата е доооста безлична, но после почва да дига темпото чак до доста силния финал. Един основен минус - няма я епиката на оригиналната трилогия. Три основни плюса - Келхус практически го няма, което дига оценката неимоверно; селекцията на водещите персонажи ми допадна много, само една от трите водещи сюжетни линии ме дразнеше; и книгата като усещане е много повече Толкин, отколкото класически Бакер, много по-лесна и приятна е за четене.

Sellswords-а наистина е най-доброто на Салваторе. Джарлаксъл и Ентрери са много по-интересни от Дризт и компания. Просто се дразня леко как на моменти смята читателя за пълен идиот. Това и няколкото авторови бъга развалят впечатлението.

ysn wrote:Три основни плюса - Келхус практически го няма, което дига оценката неимоверно; селекцията на водещите персонажи ми допадна много, само една от трите водещи сюжетни линии ме дразнеше; и книгата като усещане е много повече Толкин, отколкото класически Бакер, много по-лесна и приятна е за четене.

Как точно първото и третото са плюс?

Как точно не са? Келхус е най-противният герой в литературата изобщо. Всичко, което прави е да плямпа баналности докато всички наоколо се напикават от потрес пред брилянтността му. Келхус отива при най-големият си враг, казва му "Аз не съм ти враг" и изведнъж не са врагове и с това се изчерпва персонажа му. А когато той не е в центъра на вниманието, този който е си прекарва времето в умопомрачен шок от перфектността на Келхус, ронейки сълзи и сополи защото Келхус го обича или защото Келхус не го обича или защото Келхус нещо си там.

Келхус е един от най-оригиналните и интересно изградени и развити образи във фентъзито изобщо. Още повече, че без него тази поредица не съществува.

ysn wrote:Как точно не са? Келхус е най-противният герой в литературата изобщо. Всичко, което прави е да плямпа баналности докато всички наоколо се напикават от потрес пред брилянтността му. Келхус отива при най-големият си враг, казва му "Аз не съм ти враг" и изведнъж не са врагове и с това се изчерпва персонажа му. А когато той не е в центъра на вниманието, този който е си прекарва времето в умопомрачен шок от перфектността на Келхус, ронейки сълзи и сополи защото Келхус го обича или защото Келхус не го обича или защото Келхус нещо си там.

+1. Именно заради Келхус се отказах да чета втори и трети том на поредицата.

Ненормалници. А ти си виж ЛС-тата, Матриме.

Всемогъществото на Келхус трябва да го има. Както и шокът на тия, които се срещат с него. Това гради огромна част от смисъла на поредицата.

Ако според вас не е добре направено, това е друга работа. Как точно обаче? Какво и къде е "баналното", което плямпа?

отива при най-големият си враг, казва му "Аз не съм ти враг" и изведнъж не са врагове и с това се изчерпва персонажа му.

Такова нещо няма в книгите. А опростяването в този случай не прави точно добър аргумент. И персонажът му не се изчерпва с това (краят на втора книга, на трета), нещата, с които се сблъсква, почти винаги го променят.

И въобще

Преди няколко дена свърших The Blind Assassin на Margaret Atwood, която беше едно от най-любопитните четива, с които съм се сблъксвала през изминалите месеци. Принципно е нещо като семейна сага (на която дори Фокнър би завидял като оплетеност!), снабдена с нещо като анти-героиня, но и не съвсем. Себесъзнателността на Атууд, когато се отнася до употребата на езика и игра със сюжетни нишки е завидна и е същинско удоволствие да се оставиш лекичко да те води за носа.

Най-накрая намерих сили да почна "Боен клуб" и трябва да призная, че засега е по-яка от филма

Бууууу