ShadowDance

"Фокус-бокус" на Вонегът, достига същото сатирично ниво и иронично-осъдителен тон на "Закуска за шампиони". За пореден път, той е дисектирал същността на умните човешки същества, поставили гниещите си туловища на пиедестал в центъра на вселената. Книгата е велика, оставяйки огромно задоволство в душата ти след прочитането ù, сякаш след трудно свършена, непосилна за крехките ти плещи, работа. Вонегът е свършил черноработническите дейности по извайването на поредния си шедьовър, оставен ни, наготово, да се любуваме на прелестта му.
"Ама че история!"

Ох стига, че ме подсети че трябва да чета Галапагос пък преди това трябва да довърша сума книги.
По темата: Чета от някъде месец, малко по малко, Земята под нейните нозе на Салман Рушди. Човека има интересен, богат на метафори и препратки стил, но на моменти се олива и изпада в лирически отклонения. Самата история и герои за мен не са нещо особено, но по някаква причина са ми интересни. Във всеки случай ми оставя малко впечатление за претенция, а не за реален разказвателски талант, ако й да има добър стил. Но пък има няколко безценни пасажа гавра с поп културата.

Чета и разказите на Чехов. Нямам думи. Досега каквото съм хванал от руски писател ми е харесало и той не е изключение. Разказите рядко са дълги но дори тези по две странички са невероятни. Смешни, трагични, битови... Огромно разнообразие.

Strelok wrote:Сянката на Ендър започнах, ще видим дали ще ми хареса.

Свърших я, хареса ми. Почнах и Сянката на Хегемона, засега е малко наивна.

Страхът на мъдреца част 2 от Патрик Ротфус .Никакво развитие по сюжета,но въпреки това страшно ме увлича и просто не мога да спра да чета.

Препрочитам Велум и съм във възторг, че този път разбирам какво се случва. Книгата всъщност не е постмодернистична бъркотия, както си мислех преди. Има си напълно кохерентен мета-сюжет и всяка малка историйка е като метафора, която го развива.
После продължавам с Мастилото.

Vellum и Ink са сред най-гениалните фантастики, които съм чел, няма да спра да го повтарям И якото е, че са страхотни за препрочитане.

"Пергаментът" и "Мастилото" са и в моя списък за препрочитане...

Четено наскоро:
- "Краят на дъгата" на Върнър Виндж(и) - не ми допадна особено, може би заради неясната/неизяснена конспирация, която уж движеше цялата история; технологиите са на крачка да бъдат реализирани (добра прогностика) и служеха като цяло за фон на нещо като тинейджърски техно-трилър.
- "Книгата на черепите" на Робърт Силвърбърг- категорично мой тип книга, макар и да няма кой-знае какъв сюжет. Разказът от първо лице (4х) в случая върши доста добра работа за изграждане на образите на героите, макар и езика на всички да е подобен.
- "Пясъчните крале" на Джордж Р.Р.Мартин - приятна класическа научна фантастика; сега дочитам последния разказ.

След като споменах по-горе за четири първи лица в "Книгата на черепите", нека да кажа и за друга книга, представяща разказ за събития от различни гледни точки, която чета в момента. Става въпрос за "Александрийски квартет" на Лорънс Дърел (а брат му е Джералд Даръл, какво да се прави, транскрипция ). След прочетени 3 от 4-те тома съм възхитен; всеки от героите има поглед върху част от историята и държи част от ключа към разбиране на събитията. Героите са реалистично представени, сложни персонажи, които показват различните си лица в зависимост от наблюдаващия. Езикът е богат и поетичен, изобилстващ с описания, базирани на цветовите характеристики на обектите...
А каква е връзката с фантастиката? - разбрах за"Александрийски квартет" преди няколко години в интервю с /или материал за, не помня точно,/ Роджър Зелазни. Там пишеше, че първоначалната му идея за Хрониките на Амбър е била вдъхновена от четирилогията на Дърел и е искал да представи една и съща история от няколко гледни точки, но по-късно е променил концепцията...

Завърших книгата на Рушди. Ми по - скоро си струваше, финала ми хареса.
Сега довършвам Дракула, честно казано ми се вижда прекалено бавна, почти цялата книга мина в Англия, а героите са ми леко мухльовци, но това вероятно е защото вече съм виждал различни версии на филм...

Random wrote:Четвърта си е доста яка, нищо че е бая различна от първите три. Роланд е още пишлеме, ама пак си го бива. Иначе пета също е доста добра, малко Седемте самураи си пада. Шеста и седма... мех.

И на мен ми харесва пета книга, тъкмо я дочитам. Радвам се, на отношението на Кинг към изкуствения интелект, първо оня влак, сега и Анди

Claymore47_Fen wrote: Чета и разказите на Чехов. Нямам думи. Досега каквото съм хванал от руски писател ми е харесало и той не е изключение. Разказите рядко са дълги но дори тези по две странички са невероятни. Смешни, трагични, битови... Огромно разнообразие.

Чехов е много различен от повечето руски писатели, които съм чел. Той не мрази никого, няма жидьи и полски панове на всяка дума

gal.eon wrote: А каква е връзката с фантастиката? - разбрах за"Александрийски квартет" преди няколко години в интервю с /или материал за, не помня точно,/ Роджър Зелазни. Там пишеше, че първоначалната му идея за Хрониките на Амбър е била вдъхновена от четирилогията на Дърел и е искал да представи една и съща история от няколко гледни точки, но по-късно е променил концепцията...

Подозирам, че просто е искал да построи поредицата по начин сходен с този в квартета. Книгите на Дърел често са харесвани много от фантасти, виждал съм да се споменават и от доста други. Трябва и аз най-сетне да се хвана да ги прочета, в списъка ми са от сумати време.

Random: Да, така е. Едно събитие винаги може да се приеме по различни начини от свидетелите и особено от участващите в него. Дърел е направил точно това, като е представил любовта и отношенията между няколко основни герои, пречупени през призмата на личната интерпретация на всеки от тях (а за твореца истината винаги е по-различна от реалността).

The Way of Kings на Сандерсън. Дали не е дългичка От два дни чета и съм на една десета ... Иначе засега все още разполага героите по местата им, така да се каже, и малко уърлдбилдва. Имаше и една готина assassin-схватка, ако и леко претоварена, понеже Сандерсън я използва, за да си обясни основите на магическата система в движение.

Започва да ми се натрапва обаче схематичното му писане.

Може би е по-приемливо за роман с такъв обем, но се хващам, че от липсата на интересни детайли и описателност нерядко минавам някоя страница по диагонал, та после трябва да се връщам малко назад, за да препрочитам изтървани изречения.

Наред с това разнообразявам с разкази от цикъла The Dying Earth и разните фантазни притчи на лорд Дънсани от Time and the Gods. И двете са яки: Ванс пише много готино приключенско фентъзи с пълп-уклон (който е най-вече в ситуациите, не в писането, което е много добро), а Дънсани митотвори и антроморфизира с пълни шепи - страхотно му се отдава тоя тип реторика.

Отделно си препрочитам A Clockwork Orange и забелязвам, наред с другите достойнства, колко готино Бърджис меша медиуми - героите са облечени по елизабетинска мода, а постоянните звукоподражателни възклицания са като от комикс.

Почти съм приключил и една книга на Джойс Каръл Оутс с есета за писатели, писането и писателския живот и работа - The Faith of a Writer. Някои са малко мъгляви, но личи доброто желание на жената да окуражава тия, дето се заемат или са се заели с тая свръхнеблагодарна задача, писането.

Стивън Кинг е бог

След като си дочетох Последният Континент (за който ще ви спестя суперлативите, знаете си ги) започнах Книга за Гробищата
На стотина страници съм, доста прилича на Neverwhere, което е добре, защото тя ми е любимата книга на Геймън. Но засега в книгата няма нищо оригинално като Neverwhere + Джони и Умрелите е.
Изглежда като да е приятно четиво, но нищо повече.