Последните 2 дни бях спал по-малко от 2 часа. Просто така ми се подреждаха нещата, че време все не оставаше. Вчера след интензивна игра на тенис на маса(
) се прибрах, хапнах и веднага си легнах. И цялата проклета нощ сънувах комбинация между Alien vs Predator и The Vampire Diaries. Ужасно беше!
Живеех в бъдещето, в някаква човешка колония. Вече почват да ми се губят много части или поне ми е трудно да ги възпроизведа. Мястото приличаше доста на земята. Открих най-сетне любовта на живота ми, но тя се оказа матриарха на пришълците. Явно нямаше нужда да е огромно чудовище за да е! Живеехме в покрайнините на града и всичкo беше чудесно.(тук всеоще не знам какво е тя) Тя също беше щастлива. Но един ден странни неща започнаха да се случват(тук ми се губи) и не знам как се стигна до там, но хората искаха да я убият. Е не им се получи и тя ги изтреби и осакати, а изведнъж от нищото се появиха разни гадини, които превърнаха всеоще живите в малки чудовища.
Но тези пришълци бяха по-различни. Не беше задължително да израстнат в теб и след това да те разкъсат. Някой оставаха в теб(стига матриарха да искаше?) и ставаха част от теб, превръщайки те в нещо друго. И така аз се превърнах в получовек/полупришълец. Самата ларва изглеждаше, като миниатюрно израстнало пришълче. И така аз вече получовек тръгнах да бягам от нея(матриархата и жената, която обичах). И в същото време сякаш продължавах да я обичам?! Не исках, но бягах. А през това време истинските чудовища нападнаха и скоро града, в който се случваше всичко, започна да заприличва на военна зона, като хората измираха или биваха превръщани в такива като мен.
Аз самият се чувствах ужасно. Не знам как може човек да изпитва чувства в сънищата си, но наистина изпитвах силна привързаност към тази женска, която избиваше хората. Бях сигурен, че ме обича и не иска да ме нарани. Не беше променила човешкия си лик. Явно не можеше, явно беше, като мен. А това правеше задачата да я мразя още по-трудна, защото беше все същата красива жена, която обичах. В един момент осъзнах, че мога да комуникирам с нея, стига да искам.(и да я виждам - от тук разбрах, че е всеоще същата) Вече бях част от нея и само моята или нейната смърт можеше да го промени. Отделно бях нечовешки бърз и силен. Виждах перфектно на тъмно и сетивата ми се простираха на огромни разстояния.
Ще спестя доста детайли как преминавах през разни канализации, че беше доста кърваво и брутално. В крайна сметка се озовах в последната част от града, в която имаше всеоще хора. Беше много силно укрепена полицейска станция, свързана с подземна база. Самата станция явно беше пригодена за такава ситуация и дебела броня се беше спуснала навсякъде около нея. И тъй аз май се оказах единствения жив човек(жалко, че не бях човек всъщност) извън тази база. Пуснаха ме вътре.
Скипвам реакции и обяснения, и стигам до основното. Няколко от хората вътре всъщност не бяха хора. Веднага се познахме, но не посмях да ги издам. Явно човеците всеоще не бяха разбрали за тази нова способност на пришълците(lucky me... вече и аз съм пришълец). За разлика от мен обаче другите бяха директно под контрола на матриархата. Не след дълго саботираха базата и защитите са вдигнаха. Тогава ни нападнаха моите братя и сестри, и последва невероятно клане. Хората бяха тежко въоръжени и добре тренирани войници. Почти веднага гледката ме отврати. Пришълците трудно успяваха да пробият периметъра. Избиваха ги. Огледах войниците около мен. Омразата ми към тях започваше да набъбва. Погледнах и тримата ми братя в човешка форма, които от своя страна бяха впили погледи в мен... И взех решение. Нужно беше само да го помисля и всички разбраха. Тя разбра. Не бях войник, но не бях и човек. Задействах се бързо, като тримата ми братя ме последваха. С едно светкавично движение счупих врата на войника най-близо до мен. Не ме затрудни повече, отколкото би ме затруднила една солета.
За около 20тина секунди бяхме пробили дупка в периметъра, а от там нататък всичко свърши бързо.
И тук някъде се събудих. Спомням си, че последно се разхождах из станцията и гледах труповете на пришълци и хора. Точно преди да се събудя помня как лежах свит на земята и просто усещах, че жена ми е близо.
А ся седя и си мисля, че съм баси изкривения човек, за да сънувам такива неща и в такива детайли. А аз спестих половината поне от нещата, които си спомням. А си спомням не повече от половината сън, ако и толкова. Не съм с всичкия си.
Егаси, част от уважението към храната включва и отношение към мястото, на което се консумира, а за мен това място не става. Да не се разбира погрешно, не ми е нужен суреплукс - семейна тратория за хапване на паста или апокрифно рибарско кръчме за морски дарове носят страшен чар. Но щанд в мола - не мерси 
