God, are you there? [Part II]

Amelia · Post by **Amelia** » Sun May 29, 2011 4:15 am

Ммм? И какви са спецификите на психиката ми, ако не е тайна?

Не знам какво влагаш в "символииката зад кръстенето". Символиката на кръста вече е нещо, с което могат да се правят философски паралели към Новия завет и там има и хубави неща. Както и да е - съгласна съм, че не е нужно да си ги татуираме (или да демонстрираме някакви ритуални знаци), за да покажем, че имаме симпатии към тях. В същото време обаче мога да кльопна без проблеми и двете опции - свят с църкви с култово предназначение, в които хората се кръстят и такъв с църкви-музеи. И двете биха ми импонирали на нещо от мирогледа. И двете биха били в разрез с нещо друго.

Относно лицемерието: факт, някои хора могат да погледнат и по тоя начин на това, което правя, въпреки добрите ми намерения. Това за инстинктите и културната принадлежност също звучи смислено. Само не разбрах защо силното ми чувство на принадлежност към майчината ми култура да е нещо, което се опитвам да омаловажа. Може би ще ми се изясни, когато науча спецификите на психиката си.

А може и да не ми се изясни, щото може пак да не си ме разбрал добре.

В този ред на мисли, аз не се кръстя само, за да "не обидя попа". Това е една от причините, но тя не е най-основната. Аз се кръстя също така, за да "уважа попа, мястото и хората в това място". Има някаква тънка разлика в мотивацията тук, което е "по-такато" в моята гледна точка. Но ще ти кажа това (може би, щото и то избива на душевен ексхибиционизъм) когато ми направиш психопрофила.

И да се върна за малко към реципрочността - не е нужно всичко в тоя свят да е реципрочно и да ти носи някаква полза чрез друг човек. Има ги моментите, в които ползата идва от това, което правиш със света и другите заради себе си, без да очакваш реципрочност отсреща.

Interpreter · Post by **Interpreter** » Sun May 29, 2011 11:05 am

Трип спомена някъде по-рано за "поетическия подход", което ме подсети ето за този откъс:

Spoiler: show: “... моят мит дължи своята пространност на свадливия дребен мъдрец от Кьонигсберг, от чиято “Критика на чистия разум” научих великата и непоклатима истина, че в окончателните загадки - отнасящи се до Бог, Красота, Свобода, Любов, Добро и Зло, Смърт, Безсмъртие - аналитичният разум престава да бъде водач. Ако, размишлявайки над тези “неизвестности”, се опитваме да разчитаме на разума и на научната мисъл, ние скоро стигаме до точка, където тези инструменти, служили ни толкова добре в ежедневния ни живот и действие, се оказват не само безполезни, но и неуместни. Над тези загадки ние трябва да използваме всичките си способности: инстинкти, избор, любов, желания... целия си ум.”

В “Критика на чистия разум” (публикувана в 1781 г.) Кант полага усилие да направи от метафизиката по-полезна дисциплина, да й придаде статут на математика, като определи границите на нейната полезност. Кант твърди, че човешката способност за разумно съждение не може да действа над предмети, които не са били обект на човешкия опит. Следователно, човешкият разум не е в състояние да изгради метафизични идеи, например за рая или естеството на Бог. Аргументите на Кант изглежда са накарали Едисон да преразгледа йерархията на своите духовни способности. Кант изглежда е придал достатъчно истинна сила на въображението на Едисон и на неговите художествени заложби, която да му позволи да счупи сдържащите окови на скептичния разум. Още в студентските си години, Едисон изглежда е приел за фундаментален принцип, към който се придържа до края на живота си, твърдението на Кант за ограниченията на човешкия разум, като го нарича “великата непоклатима истина”. Едисон твърди, че други способности (“инстинкти, избор, любов и желания”) не са обвързани с ограниченията, които в един момент биха могли да направят разума безсилен, и че тъкмо чрез тези способности той би могъл свободно да изследва великите въпроси на битието, и да се опита да намери отговор на “върховните загадки”. Кант е помогнал на Едисон да повярва, че “умът като цяло” притежава силата да се добере до истината, без да разчита предимно на разума. След като прочита на Кант го е довел до тази точка, Едисон изоставя това, което нарича “научния подход” и възприема ”поетическия подход”. Него той дефинира в своето “Встъпителното писмо” към “Рибен пир в Мемизон”: “Под поетически разбирам този подход, според който върховните истини трябва да се придобиват, ако изобщо е възможно, по някакъв неопосредствен начин: по-скоро като проникновение, отколкото като рационално съждение.”
С приемането на “поетическия подход” и оттам разчитането на “проникновение” за откриване на истината, Едисон се е доближил до идеите на Джон Кийтс за силата на въображението и то дотолкова, че си заслужава да се предложи кратък преглед на възгледите на Кийтс, за да се осветлят тези на Едисон. В две прочути писма от края на 1817 г., Кийтс утвърждава, че въображението е по-ценно при определянето на истината от силата на разума. Пишейки на своя приятел Бейли през ноември, Кийтс заявява: “В нищо друго не съм сигурен, освен в святостта на Сърдечните пристрастия и в истинността на въображението - това, което въображението възприема като Красота, трябва да е истина - все едно дали е съществувала преди или не.” Няколко изречения след това Кийтс казва: “Все още така и не съм в състояние да схвана как е възможно нещо да бъде разбрано като истинно чрез последователни рационални съждения.” Във второто писмо, писано до братята му през декември, Кийтс твърди, че това, което прави един писател велик е качеството на “отричащата способност”: “когато човек е способен да пребивава сред несигурности, мистерии, съмнения, без дразнещи домогвания до факт и логика”. В следващото изречение Кийтс казва: “у един голям поет усетът за Красота надмогва всяко друго съображение, или по-скоро заличава всички съображения”. В тези писма Кийтс твърди, че “последователното съждение” или това, което Едисон нарича “рационализиране” обикновено е някаква система от предубедено съставени логични принципи и че тъй като способността да се разсъждава рационално зависи от тези изкуствени системи, то тя е лош инструмент за намирането на красотата, която съществува естествено в света и независимо от изкуствените системи. Кийтс се възхищава от поет като Шекспир, който вместо да разчита на последователното съждение може да прилага “отричащата способност”: той може да отрича или потиска интелектуалната си потребност да осмисля, анализира или категоризира нещата, процес, подчиняващ ги на личната преценка на поета; вместо това, той е способен да изследва несигурностите и загадките на живота, разпростирайки дарбата на въображението си, която му позволява да улови красивото. Посредством такова упражняване на въображението, поетът ще улови не само красотата, но и истината.
Веднъж убедил се в безсилието на разума, Едисон изглежда се е опитал да използва нещо подобно на “отричащата способност”. Скоро обаче той открива, че новата му философска позиция му създава нови проблеми. След като се е опитал да “приложи поетическия подход” и да използва “проникновението” на “целия си разум” в изследването на истината отвъд границите на чистия разум той разбира, че рационалната му способност вече не може да му предложи ясна преценка за тези изследвания и се озовава във “въртопа на неорганизираната фантазия... а никоя фантазия не може да бъде по-истинна от която и да е друга”. В опита си да приложи отричащата способност, Едисон се е изгубил сред загадките и несигурностите на въображаемото. Осъзнава, че му е нужен нов принцип, но също така осъзнава, че не може да се върне отново към разума, след като вече е възприел кантовото твърдение, че върховните истини лежат отвъд предела на чистия разум.
Търсенето на нов подход кара Едисон да постави под въпрос самата основа на своите дирения: Защо да се опитва да открива истината? Отговаряйки на този основен въпрос пред самия себе си, Едисон осъзнава, че всичките му философски дирения са сходни в две отношения. Първо, в сърцевината на всички негови дирения лежи някакво незадоволено желание: копнеж за знание, за смисъл, за подреденост, за цел. Второ, тъй като нещата, за които копнее са върховни истини, то те изглежда притежават общи качества: чистота, доброта, идеализирано състояние, съвършенство. Тези споделени качества поразяват съзнанието му, както навярно са поразили съзнанието на Кийтс, като проява на красота. Затова Едисон решава да позволи на фундаменталното желание да стане начален стимул в неговото проникновение и докато не намери по-специфичен етикет за истините, към които се стреми, да ги възприема всички заедно като красота. Воден от копнежа на сърцето си, Едисон предприема онтологично изследване на върховната красота.
Онтологията е дял от метафизиката, изследващ съществуването и същината. “Онтологичният аргумент”, използван за доказване съществуването на Бог и известен най-вече с прилагането му от Декарт, се основава на убеждението, че идеите сами по себе си притежават реалност и че личността може правилно да възприеме обективното съществуване на неща извън ума: колкото и ограничен и несъвършен да е човек, той все пак е в състояние да възприеме идеята за безгранично и съвършено същество; следователно, това безгранично и съвършено същество, бог, трябва да съществува. Едисон знае, че Кант е оборил онтологичния аргумент, когато е установил границите на разума в своята “Критика”, затова той основава своето онтологично търсене на красотата не на разума, а на други духовни способности, които са му внушени, докато чете “Критика”-та на Кант. Така, въпреки че Кант се е опитал да премахне онтологичния аргумент, по ирония на съдбата той го възкресява у Едисон. Малко преди 1930 г., в ранните си бележки към “Над властните всевластна” Едисон изразява собственото си понятие за бог:

“Ако се моля на Зевс, възприемайки го като нещо съвършено в своята доброта и красота, като Всемогъщия Отец, мога и да знам, че според обективната истина той е бил такъв, какъвто си го представям, през вечността: да, с брада и мустаци, намазани с амброзия и с точно такъв тон на гласа (щом мога да си го въобразя), с такъв нрав, с такива жестове, обитаващ същия този Олимп.”

Копнежът на Едисон към върховна красота и върховна доброта е вдъхновил “целия му ум” да си представи този образ на Зевс като най-съвършеното същество. Съществената част в тази декларация е вярата на Едисон в истинността на този образ: това, което той си представя, ако е върховно красиво и добро, е не само истинно, но съществува и е съществувало вечно в тази форма. Приемайки тази позиция, Едисон се доближава до позицията на Кийтс за възможностите на въображението: “това, което въображението възприема като Красота, трябва да е истина - все едно дали е съществувала преди или не.” Кийтс нарича тази сила въображение, а Едисон – поетическо проникновение, но и двамата вярват, че следвайки сърдечния си копнеж към красотата, поетът е в състояние да долови вечната истина в нейната вечна форма.
Как е възможно човек да направи толкова самонадеяно твърдение за силата на ума? Едисон е решил, че тъй като неговият конкретен копнеж на сърцето насочва проникновението на “целия ум”, то неговото понятие за бог трябва да е една лична истина, едно индивидуално разбиране за върховната Красота. Знаел е, че не може да претендира за универсалност на своето онагледено понятие, но въпреки това е вярвал, че то е истинно. Бележките му за естеството на бог започват и завършват с това верую:

“Всички възприятия за Бог, доколкото са добри и красиви, са верни. Да отричаш антропоморфизма означава да се опитваш да налагаш ограничения на Бог: същото се отнася и за отрицанието на Политеизма... Бог е подобен на Протей... В кое точно от неговите проявления ще го почитаме - него или тях – ще бъде предопределено от собствените ни идиосинкразии, възгледи и образование, и лично предпочитание.”

Едисон е вярвал, че другите хора, водени от своите индивидуални копнежи за доброта и красота, могат да оформят различни свои представи за бог, но тези представи ще бъдат не по-малко истинни от собствения му образ. Истината, според него, е надарена със силата на гръцкия бог Протей: може да се явява в различни форми на различни хора. Вярата на Едисон съдържа вроден елемент на религиозна търпимост и той убедено твърди, че “цялостният му ум” притежава силата да възприеме вечната истина тъкмо защото не се опитва да отговаря на “окончателните загадки” за когото и да било другиго, освен за самия себе си.

Пол Е. Томас
От: Въведение към „Зимиамвия” на Е. Р. Едисон

Държа да обясня, че го цитирам не за да доказвам нещо на когото и да било, а просто защото е по темата и вярвам, че може да е интересен за някои хора.
Пък и защо да не си понаправя и малко саморекламка на текст, който, надявам се, все ще излезе някога

Silver · Post by **Silver** » Sun May 29, 2011 5:25 pm

Господи, Амелия, толкова си широкоскроена!

Amelia · Post by **Amelia** » Sun May 29, 2011 6:15 pm

Удобен край на дискусията - и на мен не ми се занимава повече.

Silver · Post by **Silver** » Mon May 30, 2011 12:07 am

Правилно схвана намека, и аз се поуморих.

Silver · Post by **Silver** » Fri Jun 03, 2011 7:20 pm

Точно, ама точно по темата:
http://www.youtube.com/watch?v=YkExxkrMyU4
Препоръчвам го на ЙоанВладимир и на всички, които участваха в дискусията за Авраам.

Amelia · Post by **Amelia** » Fri Jun 03, 2011 7:47 pm

Чудесно. Видяхме изолиран пример за това как дете идващо от очевидно религиозна среда и вярващо в Бог се стряска от библейските митове след като гледа някакъв филм на 6 години. Интересно ми беше.

Сега ще ми е още по-интересно да се направи паралел с дете в 1ви или 2ри клас в нерелигиозна България, което е запознато с концепцията за Бог по някакъв супер косвен начин (промъкнала се между другото покрай яйцата по Великден, тук бих споменала и Коледа ако изобщо някой говореше за Господ по това време в България), което поема притчата като не особено притчов текст в някъв пореден час в изключително секулярното ни училище, където могат да й се сложат ВСЯКАКВИ тълкувания, включително и критични такива.

Казвам го от позицията на дете в нерелигиозна България, което се е запознало с въпросната притча на същата възраст. Вярно, не в часове в училище, но от книжка, взета от училищната библиотека. Аз не сдобих никакви страхове от това и понеже родителите ми така или иначе не бяха дали до тоя момент индикация, че вярват във въпросния Бог, нямах основания да се опасявам от евентуалната им послушност пред него.

coldie · Post by **coldie** » Fri Jun 03, 2011 10:47 pm

God are u there ... звучи ми като въпрос , който ще си задаваме до края на дните, независимо за колко велики и неповторими се имаме.

simple_stupid · Post by **simple_stupid** » Sun Jun 12, 2011 8:19 pm

намериха къде е Бог...
ще ни пазят със ваксини...

http://www.youtube.com/watch?v=jRg41D8S ... ideo_title

(от тук - http://www.ivanstamenov.com/2011/06/3007/)

Martix · Post by **Martix** » Sun Jun 12, 2011 9:08 pm

Ето затова в тази епоха науката печели срещу религията.
Учените рано или късно ще открият гени и хормони предразполагащи към фанатизъм и начини за деактивирането им им в човешкото тяло.
От друга страна броят на учени, ударени от гръм, е статистически пренебрежим.

RRSunknown · Post by **RRSunknown** » Mon Jun 27, 2011 9:19 am

"Аз лично съм за въвеждане на вероучението в училищата, но въпросът е, че самите учебни програми и преподавателите трябва да се напаснат към такава стъпка, което не е лесен процес". Това каза във Варна премиерът Бойко Борисов, който присъства на част от Божествената света литургия в новостроящия се храм "Св. Прокопий Варненски".

http://www.dnes.bg/stranata/2011/06/25/ ... hte.122328

Silver · Post by **Silver** » Mon Jun 27, 2011 3:24 pm

„Смятам, че нашата тактика - не да броим джамиите, а това колко нови църкви сме построили, е по-правилната и по-работещата за България”, категоричен беше премиерът.

Idiot. Мини през Асеновград, примерно, и виж кво трябва да построиш, че да върнеш профила на града в рамките на поносимото. Мисля че и нещо с размерите на "Александър Невски" от другия край на улицата няма да проработи.

Morwen · Post by **Morwen** » Mon Jun 27, 2011 4:30 pm

Това какво - някаква нова надпревара във въоръжаването ли трябва да е?

RRSunknown · Post by **RRSunknown** » Mon Jun 27, 2011 4:35 pm

Добре че няма траки останали да ни осъдят че сме си строили църквите и сме ги превзели демографски....

Silver · Post by **Silver** » Tue Jun 28, 2011 6:21 pm

Исус е бил пълен ЦЪРВУЛ. Мисля, че дори е изглеждал като цървул.

Замътил е тиквите на тогавашните хора с глупостите си, с крайно очевидна цел - да си върне престола на Йерусалим, който уж по право му принадлежал според някви зле документирани родословни дървета. Що за наглост? Да скалъпиш няква система от уж морални и готино звучащи очевидности, САМО за да получиш лична изгода. Има индикации, че този наглец дори е изсимулирал разпъването си и възкръсването си, за да се направи на пич пред тогавашната необразована и 100% податлива на суеверия сган.

Писнало ми е от тоя. А най-тъпото е, че заблудите му са се вкоренили така гадно в цивилизацията ни... Ужасно е. Исус е цървул отвсякъде. ЦЪРВУЛ и пълен ДЕБИЛ.

Жалко, че някой вече е събрал бисерите на тоя цървул - нарича се Нов Завет.

God, are you there? [Part II]

Who is online