ShadowDance

И на мен ми беше тъжно. Макар че точно като завършвах ме обзе някаква истерична еуфория и не го усетих чак толкова. Чак след няколко месеца, когато ми минаха кандидатстудентските и ваканцията сетих депресията. Защото повечето съученици доста ги харесвах, бях доволна от училището и т.н.
Докато сега, когато завършвам университет не ми пука за колегите ми. С твърде малко успях да стана по-близка от стандартното даване на лекции, твърде малко харесвах, твърде много бяха надути пуйки(добре казано, Марф:Р) и арогантни глупаци. На доста дори не знам имената. Въобще така и не успях да усетя прословутото очарование на студентския живот.

И ние сме си станали по-приятни, по-толерантни, по-сплотени (нашият клас също не е цвете...всъщност си е както Марфи описа своя).

Напоследък се хващам, че и аз като Джаар искам да прекарам възможно най-много време с хората, с които, вероятно, няма повече да се видим. Най-тъжното е, че става въпрос за няколко учителя, изключителни хора, с които се разбирахме ПЕРФЕКТНО, които уважавам и към които съм се привързала ... болезнено (твърде неподходящо, но питал ли ме е някой :/ ?!). А някак не върви да казвам "Г-дине/г-жо хайде на кафе с мен!" по 3 пъти в седмицата .

Колкото до съучениците ми, тези, с които сме близки са достатъчно малко, а и достатъчно близки , за да се виждаме по-често. С Ниеле, например, нямам намерение да губя контакт, пък дори и тя да иска

А пък аз имам намерение, щом в (за жалост) прекалено далечното бъдеще се махна от училище, да загубя всякакъв контакт, по-загубоконтактно и от сателит, разбит в метеор. За мен училището е спънка към прогреса, създадена от Тях с присъщия Им зъл и непогрешим гений - ей го, на, тъпотията действа като спирачка на човешкото развитие безобразно дълго след създаването си! Направо гнус! А с класна, която от толкова далеч започва да ни приказва за вписване в училищната книга, адреси, албуми, сбирки ( "знаете ли, със стария ми клас бяхме в тооолкова добри отношения, че щом се разделяхме..." - смърт! )...не, не! Никак даже!...носталгията е нещо, което отсъства в речника ми...напоследък се чудя, дали след абитуриентския бал да не изпратя съобщение в училищното ръководство от името на семейството, че съм загинал в самолетна катастрофа над Хималаите - за да не ставам поредната жертва на системата, наречена "На всяка петилетка - равносметка! Кой пораснал, кой си махнал шините, кой е влязъл във войската и коя за каква мутра се омъжила!"...много сериозно го обмислям, честно...

Абе кофти си е да завършваш. Чувството, че до края на 5-годишен период остава точно една седмица (при мен изпращането е на 14), е гадничко. Никога не съм обичал да губя почва под краката си, а точно това ми се струва, че ще стане, като завърша. Сега сме на ръба на пропастта и със завършването ще направим една смела крачка напред...

Elayne, ние пък си имаме една много готина класна, с която вече две години ходим на планина (то тя ни запали всъщност) и къде ли още не. Едното кафе нищо не е. И още на първата планина тя самата ни забрани да й казваме г-жо. И до сега се обръщаме към нея с малкото й име. Много е приятно така.

Виж, Джаар, дадох кафето като най-прост пример за създаване на по-близки отношения, а не защото си падам по шматкане по заведенията. С радост бих се навила да ходя по планините с малкото ми симпатични учители, но дълбоко се съмнявам, че е възможно да се случи, а и все още ми се струва твърде фамилиарно и не на място.

Елейн, то ясно, че си го дала като прост пример. Аз исках да кажа, че едното ходене на кафе в нашия случай не е нещо очудващо, а едва ли не нормално, след всичко, което ни се е случило (а то не е било винаги хубаво).

Доколко е на място си зависи от твоите учители.

Джаар, къде ги намираш такива учителки, бе приятелю! Искам и аз! Дай малко насам!

Elayne, повярвай ми не трябва чак толкова да си го слагаш на сърце това завършване и разделите с приятели и свестните учители. И аз като завършвах бях в такова отвратително настроение. А при мен дори беше и по-лошо, защото бях в страхотен клас, с който пет години бяхме почти навсякъде заедно и по купони и по екскурзии в планината, на море, на рождени дни - като второ семейство. А с част от учителите си пиехме в местната кръчма и играехме белот. Мислех си, че това няма да го преживея, но се събрахме след пет години, както му се полага и се оказа, че вече сме разделени на групички и буквално няма какво да си кажем. Говорехме предимно за сватби, така, както след още трийсетина години ще говорим предимно за болестти и погребения. Така че, не му мисли толкова! Най-хубавите приятелства наистина ти предстоят (поне с мен беше така).

пък аз с моя клас почти никъде не ходя, освен понякога на кафе в някой свободен час. Иначе съм навсякъде с разни типове дето ми е крайно неясно от къде познавам.

Патрицию ( ), ако ти кажа къде ги намирам, направо ще се смахнеш. Но сигурно най-напред няма да ми повярваш.

где казваш че ги намираш?

Ми в Немската в София.

Ама дяволски прав си - няма да ти повярвам. Чак да се смахвам не мисля, поне в настоящия момент. Но ако продължаваш в същия дух, може и да премисля.

Havelock, знаех си. Но ако все пак решиш да се смахваш, иди да учиш в немската (аз сега я напускам, за това говоря така ).

Както една друга наша учителка казва - ние тук немците ги побългаряваме и култивираме. След няколко години при нас вече не са скованите и далечни хора, които обикновено са в началото. Е, има и непоправими случаи понякога.