Вчера беше интересен ден. Запътих се бодро към Витоша, с намерението да я премина от север на юг, т.е. от Алеко, през Черни връх, до село Ярлово. В началото ме посрещна гадната действителност - новите собственици на Симеоновския лифт са решили явно да откажат всички, освен скиорите да се возят с него, след като са сложили прекрасната цена от 8 (осем) лева (10 в двете посоки). Отгоре на всичко, работното време е намалено, и лифтът почва да работи от 9, вместо от 8:30, както беше миналата есен.
Въпреки това, качих се горе, след което взех отсечката до Черни връх на юруш (някъде за около 50-55 мин). След това известно време нямаше премеждия, между другото южната част на Витоша е наистина много красива, и има прекрасни поляни. Наближавайки последната част от маршрута, стигнах до един кръстопът, където според картата, основната маркировка прави известно заобикаляне. Другият път, обаче, въпреки че не беше отбелязан на GPS-са ми, беше най-логично да излезе на един друг кръстопът, през който бях вече минавал по друг маршрут.
Та реших да взема прекия път, след малко и видях маркировка, и си казах чудесно. Оказа се, че явно е имало причина защо основния път заобикаля. След около пет минути по прекия път, на около 300 м пред мен почнаха да се изнизват ... мечки. По-точно, две големи мечки с пет или шест малки. По принцип, в южната част на Витоша се въдят мечки, то те не са опасни, и обикновено избягват хората. Единствената ситуация, когато човек трябва да е по-внимателен, е именно когато мечката е с малките си. В първия момент замръзнах, след което се зачудих какво да правя. Тъй като мечките не показваха желание да си замината, отправих се бодра крачка обратно към кръстопътя (добре, че беше наблизо), след което поех по отклонението. Въпреки че не мислех съзнателно за мечките, отбелязах, че вървя с около 20-30% по-висока скорост, и не усещах умора (друго си е адреналина, нали?
)
Всичко това, за съжаление, доведе до една гадост - когато най-накрая се добрах до Ярлово, точно когато излязох на площада, видях как рейса за София отпрашваше с пълна сила. За незапознатите, в това село разписанията са относително нещо, и човек никога не може да е сигурен, кога (и дали) ще дойде следващия рейс. След известно чакане, засякох се с едно момче и момиче, които бяха спали на палатка в околностите през уикенда, и които също се чудеха какво да правят. Един местен човек ни просвети, че наскоро някаква частна фирма е взела линията, и разписанието вече не важи (през март месец пак минавах от там, и взех автобус в 6 часа). В един момент решихме, че ще поемем пеш към Ярема (това е вилна зона), където според пътните знаци (а и моята карта) има градски транспорт. Часът вече беше към 18:30, между другото.
Та тръгнахме, след което отново се убедих че туй GPS-са е голяма работа, защото никой от нас не знаеше пътя, но за щастие беше отбелязан на картата ми, та се ориентирахме без проблеми. Около два часа по-късно, и след като трябваше да се пазим от пътя, защото една група младежи си правеха състезание с четириколки, се добрахме до заветната спирка (което ми направи сметката за ходене на около 30 км, между другото). За съжаление, най-големите ни опасения се сбъднаха. Оказа се, че явно картата ми е вече остаряла, защото въпросният автобус вече ходи само до Железница. Ние бяхме на около шест километра и половина от там, но по пътя сигурно щяха да са 10. Обадих се на сестра ми, каза че последният рейс тръгва от Железница в 23:30.
Чудейки се какво да правим, двама младежи спряха до нас, за да си налеят вода от близката чешма. След малко уговорки, единият каза, че ще ни хвърлят до Железница, даже ще ни сложат на диванчето. Отначало мислехме, че се майтапи, ама се оказа, че наистина отзад имаше диван
В резултат на което, малко след 9 бяхме на чешмата на входа на Железница, в доста по-добро настроение. Едното тъпо нещо беше, че въпросният транспорт от Ярлово ни подмина около 9:15, само че под формата на маршрутка - направо да откажеш хората да стъпват на това място, колкото и да е красиво.
И на края, каква е поуката? Клиширината форма е, че всичко е добре, когато завърши добре. По друг начин казано, стига човек да не загуби самообладание, нещата винаги се нареждат, по един или друг начин. В края на краищата денят беше много интересен, видях много красиви гледки, запознах се с адски свестни хора, и изпитах силни емоции - какво повече може да иска човек?
А имам още 3 изпита 
