А дотогава, мисля, че от критиките за този бих имал доста полза 
Малък миризлив гоблин-шаман
Посвещавам този разказ на джуджето Румпелщилцхен и всички онези знайни и незнайни герои, отдали доброволно или не чак толкова наименованията си в името на пълния дебилизъм, до който е в състояние да изпадне фентъзито...
Патка.
Очаква се да го наричам патица всъщност, но на мен винаги ми е приличало на патка. Има нещо твърде фино в наименованието "патица", което това пернато кълбо изкристализирал имбецилизъм просто не заслужава. Плува точно под мен, кряка гадно – абсолютна патка, както и да я погледнеш. Иде ми да я хвана и да я удуша, но се очаква да медитирам, а малко не върви да медитираш, душейки патка... За всичко са виновни обществото и системата, разбира се. И всеки момент ще се опита да ме захапе за полите...
Не, не че нещо ми има на ориентацията, нормален съм си. Казват... Но аз съм Господарят Ли, Мъдрецът от Езерото, Пазителят на Тайните...
Нелепо, а? От толкова главни букви да му се догади на човек, то бива кич, бива... Ама какво да правим, ин и ян, вселенска хармония... Глупости пълни, две хармонии на фльонга! А и всъщност не се казвам Господаря Ли, разбира се, и слава богу. Наистина изглеждам като да съм нарисуван от дребен жълтур преди хилядолетия – опърпана бяла брада, цепки вместо очи, тънки и дълги мустачки, трупно-бяла кожа, също толкова бяла роба (оттам и полите, нали), изобщо пълен набор приспособления за Мъдрец осми дан. И въпреки това на тоя свят изобщо не са и чували за Китай, така че поне глупостите за хармонията и едносричните имена ще си ги спестим засега.
Освен това левитирам над езерцето. Много е ефектно, кръстосал съм крака и се нося на четиридесетина сантиметра от водната повърхност. Е, не мога да си изкривя коленете до поза-лотус, но и нормално скръстени ще трябва да им стигнат, когато дойдат тук. А ще дойдат, изобщо не се съмнявам, винаги идват, гадовете...
Много просто животно патката, нали?
А около езерцето си имам и Мистична Мъгла, много е красиво. Бързо омръзва, разбира се, а и скрива гледката, но то това е и част от ефекта. И няколко проскубани тръстики, да мога Мистично да се Появявам иззад тях. Нерадостно е, да.
Всъщност сам съм си виновен. Винаги съм знаел, че работата на Мъдреца е неблагодарна и тежка професия. От епизодичните, което я прави още по-неприятна. Макар че сигурно трябва да съм Им благодарен, че поне преминават транзит през живота ми, иначе сигурно щеше да ме избие на агресия.
...сега естествено и комари...
Езерцето се намира във Вековна гора, разбира се, и съществуването му се пази във Дълбока Тайна. Което не пречи всеки срещнат селяндур да знае къде се намирам. Досадници.
И докато патката упорито ми дърпа полите и се опитва да ме накара да цопна във водата, чувам гласове. Почва се, мамицата им!
– Не, Фронд! Не можеш да го направиш! – Женски глас...
– Какво друго ми остава, Кланал? – Ето го и Героят. – Ако не спра проклятието над Щингелдролмх, нищо няма да остане, за да спре настъплението на Гнухярските орди и Антрацитния Властелин!
Надявам се, че ще успея да не се разхиля истерично, докато стигнат до мен. От мъдреците се очаква да сме основно Мистични, но и сериозни, не да се подиграваме на бедните хорица.
– Моля те, Фронд! Трябва да има и друг начин! Защо не помислиш малко?
На този въпрос, мило мое момиче, науката, подозирам, не е открила още отговор.
– Чуй ме, Кланал, преди баща ми да умре...
Господи, пълна програма, а?
–... ми каза да намеря замъка сред Облачните планини и да върна Меча на Светлината...
Дали да не си прережа гърлото все пак?
... в Щингелдролмх, където е бил изкован. Дължа го на паметта му и честта ми...
Да де, тя, да, честта ти, и аз за нея точно си мисля. Мамин златен...
Накрая двамата стигат до брега на езерцето. Аз се Появявам Мистично иззад тръстиките, все така пърхайки над водата, и се надявам, не, направо се моля на каквито сили обитават тоя свят патката да ме последва. Ще ми се да им видя физиономиите...
Момче и момиче, естествено. Момчето е от онзи вид много добре сложени и глуповати младежи, които можеш да намериш във всяко закътано селце. Физиономията му е от типа, по който се заплесват Заблудени Героини, и има Ясно-Сини очи. Вероятно е и неосъзнал се наследник на древен и мистичен род, със сигурност обладава магически сили. Виж, момичето пълни окото, ако не друго. А съдейки по физиономията й, вероятно наистина с това и си остава. Безвъзвратно влюбена е в младежа, личи си от километри, и вероятно е готова да Се Хвърли в Обятията Му тук и сега, но той, разбира се, е Отдаден на Висши Идеали или пък Дири Мъст, а може би просто Спасява Света, та вероятно ще забележи колко е, от своя страна, безвъзвратно влюбен в нея някъде в по-късен етап от повествованието. Подозирам, че това е заговор, насочен лично към мен. Някаква Тяхна вселенска конспирация. Не съм решил още кои точно са Те, но това по никакъв начин не ги оправдава.
Мълча Мистично, в такива случаи се очаква те да ме заговорят. Достатъчно близо съм до брега, за да чувам всичко, но въпреки това момчето се обръща към момичето, все едно ме няма, и я пита:
– Дали това е мъдрецът?
Подбелвам очи. Не, ламо, аз съм леля му на мъдреца!
– Не зная, Фронд, може би е той. Но смеем ли да му се доверим? И не ни ли предупреди Жрицата на Глеф, че...
Аз все пак технически също съм тук, защо не си побеседвате с мен, ако така и така ще ми киснете около езерото?
Накрая момчето все пак успява да акумулира някаква разумна мисъл и се обръща към мен.
– Стари човече, дойдохме от далечното кралство Щингелдролмх...
Не думай, разчувствах се...
–... за да дирим Облачния замък. Аз съм Фронд и съм прост ратай...
О, господи...
–... а това е моята приятелка, Кланал – сестрата-панда.
Извинете? Тук ме хвана, не го очаквах този развой...
– Чухме за мъдрец, живеещ сред горите, и си помислихме, че е възможно да знаеш къде се намира замъкът.
Защото чисти са сърцата ви и смели са делата ви, нали? Продължавам да мълча, интересно ми е колко време ще изтрая, преди да го наругая тежко. Междувременно момичето отново говори, все едно ме няма.
– Остави, Фронд, казах ти, че няма да ни помогне...
Мистериозен вятър Мистериозно започва да стене из клоните на дърветата, повърхността на езерцето се разлюлява, а небето изведнъж се покрива с облаци. Един от онези моменти. Проговарям:
– Символът на гларуса е жигосан в деветте луни.
Младежът ме гледа с учтиво неразбиране. Олеле, тежък случай, а? Тати и леля са си играли на Чичо Доктор, нали? Опитвам с нещо по-просто:
– Небесата се разтварят за Избрания, когато камбаната бие тринадесет пъти.
Празен поглед. Верицата ти! Последен опит:
– Четири са пътищата към истината?
Телешки възторг.
– Значи през Пещерите на Прокълнатите?
Е аз ли да знам? Да не съм бюро справки? Но продължавам.
– Сянката е надвиснала над Щингелдролмх... – как си изкълчих езика, не е истина просто – ...и само ти, Фрауд...
– Фронд.
– Само ти, Фронд, стоиш на пътя й! След два дни Сияйният град ще падне... – господи, дано имат Сияен град, че иначе трябва да измислям обяснения, а тоя вони като пор! – ако не го спасиш!
Момичето се обръща към Фронд.
– Той говори за Млингелтрух!
Разбира се, за какво друго? Най-великият град в света, сигурен съм. Или на малкото полуостровче от света, което сте опознали...
Веждите на Фронд се качват една върху друга, явно пресмята нещо много усилено, защото и устните му мърдат. После казва:
– Два... дни? Може би имам време да намеря Меча на Светлината!
Може би е уместно да се обесиш на някой клон и нивото на средната интелигентност в Предната Земя, Дясното Царство или както там му викате да скочи с десет пункта? Но като ми се плаща...
– Но на пътя ти стоят неземни опасности! – Олеле, дано никой да не подслушва, ще умра от срам. – Великият дракон Гфаудрунт брани пътя към Пещерите.
Той застива. Кофти, а? Дракон, че и от легендарните. После обаче на лицето му се изписва това лишено от всякакво въображение и далновидност Смело И Волево изражение, което винаги е намалявало броя на драконите по всички светове.
– Гфаудрунт не ще ме спре!
Добре де, търпя те, "напътствам" те, трябва ли и да ми плямпаш на висок стил? Милост нямаш ли?
– Ще се преборя с него и ще намеря Меча! – Той коленичи в краката ми, а аз злобничко се надявам пръстта по брега да поддаде и да пльокне в езерцето с цялата си героичност. Не ми било писано обаче. – Благодаря ти, мъдрецо, с твоя помощ ще спася Щингелдролмх и ще спра Антрацитния Властелин!
Не се съмнявам, да, още едно Добро Дело ще ми тежи на съвестта...
– Защо не се присъединиш към нашето пътешествие? Твоите знания ще са безценни за мисията ни!
Ти побъркан ли си? Надявам се да не ми личи с какъв "възторг" ме изпълва идеята, че ще вземеш да се разстроиш...
– Моята съдба е друга, Фронд от Щингелдрхф... Фронд, сине на... друга е.
Той естествено не забелязва, слънчицето миличко. На честното му измито лице се изписва тъжна гримаса и на мен ми идва да се разхиля истерично. В този момент патката изплува иззад тръстиките и започва да ме дърпа за полите на робата. Изритвам я, докато двамата не гледат към мен.
Кланал докосва нежно момчето по рамото.
– Хайде, да потегляме, чака ни дълъг път...
Изведнъж, точно по график тоест, от горите наоколо ни се разнасят викове и от близките храси се изсипва цяла тумба варвари. Големи, яки, брадати и бронирани, като от каталог са излезли. Аз Мистично изчезвам (зад тръстиките, ритайки патката, докато не захвърчи перушина), а Фронд вади меч. До него Кланал е отпрала няколко метра лък, от който ми се завива свят, но вероятно знае как да си служи с него – като ще е гарга, викам си... Ама е патка всъщност, и кълве, гадта скапана! Ритник в човката!
Варварите се изсипват върху двамата Ни Герои с достатъчно железария, за да изобретят парния локомотив заедно с няколко километра релси, но естествено Фронд Неумело и По Случайност изтребва половината. Междувременно другата половина стават жертва на точния лък на момичето. Вероятно и тя е Мистериозна.
Накрая цялата поляна е осеяна с трупове. Някои от Лошите все още стенат тихичко, но Кланал минава покрай всеки и прекарва ножа си през гърлото му за всеки случай. Много добротворно, миличка, браво... Гадове клиширани, не стига, че ми скъсаха нервите, ами ми и нацапаха поляната!
Момчето стои и диша тежко, осъзнало вероятно за първи път Силата си или каквото там са му вкарали Древните му и Величествени Прародители в гените, след това свива очи, сякаш е стигнало до най-дълбоката истина за сътворението на мирозданието. Прошепва:
– Варвари.
Нееее, мислиш ли? Той инцестът затова е грях, казват...
Кланал го поглежда.
– Ако Гнухярските орди наистина са стигнали толкова надълбоко в Крсувтелхруп...
В кое, в кое?
–... значи Сияйният град е в смъртна опасност.
За протокола – градовете ги рушат, не ги убиват. Но нека се върнем на онова име, как беше...
Фронд поглежда към езерцето и аз мистично се присвивам зад тръстиките, че ще вземе да поиска още нещо, монголоидът му с монголоид.
– Мъдрецът го няма. Чудя се дали всъщност не го сънувахме.
Не знам за вас, аз със сигурност ще сънувам кошмари тая нощ, ако веднага не ми се махнете от езерото...
– Да вървим, очакват ни още много приключения...
Най-голямото приключение в живота ти, злато, ще е да си напишеш името някъде, сигурен съм в това... Накрая и двамата си тръгват, ако имам късмет завинаги напускайки живота ми. В Пещерите на Прокълнатите сигурно пак ще срещнат куп опасности, но Смело ще се преборят и с тях. Естествено, нали ако Злото ги прекопае, това ще е добро дело, несъвместимо е просто с реалността. Знаете ли, вероятно не е честно да съм толкова предубеден, хорицата правят каквото могат все пак. Но е тежко, повярвайте ми, много е тежко...
И така, аз си оставам сам в езерцето за пореден път, чакайки следващите Спасители на Света.
С патката естествено, къде без нея.
А защо "Малък миризлив гоблин-шаман" ли? Ами откъде пък да знам, никой не е съвършен в крайна сметка.
