Кръв - thorn (OLD 3)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28839
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Кръв - thorn (OLD 3)

Post by Roland » Mon Oct 16, 2006 4:31 pm

Кръв

Когато пристигам в хотела, схващам, че може би не съм облечен съвсем подходящо. Не че ми пука особено, но за момент се притеснявам, че няма да ме пуснат. Портиерът ме изглежда, но не казва нищо и аз се вмъквам вътре. Мъжът зад огромната рецепция добива физиономия, сякаш всеки момент ще се изплюе въху мен.
- Търся мистър Елисън.- казвам най-учтиво.
Веждите му почти се изгубват в готината прическа.
- С вас ли има среща?
- Аха...
- Мистър Елисън помоли да го изчакате в лобито. Ще слезе след секунда.
Да бе, знам я тази секунда.
В лобито всичко блести. Сервитьорката идва и аз поръчвам уиски. Нито удобният кожен диван, нито алкохолът ме отпускат. Пет години са доста време, но за него това е без значение. Трябваше да се досетя. И все пак се надявах, че ме е забравил или е решил, че съм безполезен. Такъв глупак съм. Допивам уискито на екс.
- Майкъл?
Неговият човек е мършав, блед, в скъп костюм. Не съм го виждал преди. Някакъв нов задник.
- Да. – аз не ставам, не подавам ръка. Само го зяпам, докато той си поръчва кафе.
- Ето. – казва. До лакътя ми се появява плик.
- Всичко, което трябва да знаеш, е вътре.
Да, явно е нов. Да ми говори така, сякаш съм някакъв мърльо от улицата. Бих могъл да го цапардосам в лицето, точно тук, в снобарския хотел и да му пръсна носа. И той да изкърви по скъпия си костюм, по кожата на дивана...
- Някакви въпроси?
Аз отмествам поглед от стиснатите си юмруци.
- Не.
Слагам плика в джоба си и ставам. Тъпакът се прокашля.
- Той иска да знае дали имаш нужда от пари.
Изглеждам го отгоре-надолу.
- Не. Кажете му, че всичко е ОК.
Да бе, направо прелест.
Пикае ми се. Намирам тоалетните и когато влизам, оставям вратата да се тресне след мен. Изпикавам се, без дори да се опитвам да уцеля. Отивам до умивалника и разглеждам лицето си, докато водата тече парещо гореща върху ръцете ми.
Знаеш, че трябва да отвориш плика.
Излизам от тоалетната, минавам покрай мъжа на рецепцията, който се опитва да ми каже нещо и излизам навън. Колата ми е паркирана няколко метра по-надолу. Качвам се и облизвам устни.
По-добре го направи тук. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Отварям плика. Вътре има снимка от полароид, два адреса и малка бележка. Първо поглеждам нея.
Краснопис. Това е дума, която зная от него. Нещо такова, написано сякаш е използвал шибана четка за рисуване.
Майкъл,
Знаеш, че не бих те обезпокоил, освен ако не се касае за нещо важно.

Ха, сигурно. Както и да е, продължавам да чета.
Предполагам, вече си се досетил какво се иска от теб. Единственото, за което ще те помоля изрично, е да бъдеш изключително внимателен.
Изтривам уста. Нагазвам в някакви лайна.
Има известни вълнения в кръговете. Няма да отрека, че вината е отчасти моя.
Това на нормален език означава, че той е копелето, което ги прави нервни като котки.
Ето защо предпочитам този въпрос да бъде уреден от някого, който не е бил с мен през последните години.
Майната му.
Ако срещнеш някакви затруднения, можеш да се свържеш с Елисън. Той ще остане в града в случай, че имаш нужда от нещо.
Ето защо копелето е толкова надуто. Смачквам бележката и я изхвърлям през прозореца. Поглеждам снимката – мъж на средна възраст ме зяпа от нея, усмихвайки се лукаво. Зад него виждам басейн, жена по монокини и някакви други хора. Гъзарско парти. И двата адреса са в Чикаго. Прибирам всичко в джоба на якето си.
После запалвам колата и се отправям към къщи.

~ ~ ~

Отключвам вратата и влизам вътре. Не паля лампите – не искам да събудя Тес и малката. Правя си сандвич, който няма да ям и сядам пред телевизора.
Първо, трябва да намеря оръжие. Старите ги изхвърлих още в деня, в който Тес каза, че гледа сериозно на връзката ни. Трябва и да купя кола. Което означава, че ще се наложи да изровя фалшивите си документи от кутията в гардероба, в която Тес мисли, че държа колекцията си от порно. И трябва да проверя колко пари в брой са останали.
В буркана в кухнята има около сто и аз имам хиляда в портфейла. Трябва да стигнат. В банковата ми сметка има много повече, обаче не искам да тегля пари точно сега. Освен това получавам около пет хиляди месечно като пенсиониран служител по сигурността в една от неговите фирми, но тези пари са за Тес.
- Няма ли да си лягаш? – тя стои на вратата на кухнята в розовата нощница, с която прилича на момиченце.
- Не. – аз се връщам в хола и сядам на дивана. Тя ме последва.
- Искаш ли кафе?
- Може.
Тя се връща в кухнята и аз чувам как налива вода в керамичните чаши.
- Ще трябва да замина за няколко дни. – казвам.
Микровълновата започва да мърка.
- Всичко е наред, нали? – извъняването на печката е твърде силно. Тя идва с две чаши нескафе.
- Само съм малко уморен.
Тя ме изглежда сякаш казва „Това ли е всичко?”.
- Просто са прецакали нещо и имат нужда от помощ.
Хич не ме бива да лъжа.
- Блед си. Сигурен ли си, че си добре?
Когато се запознахме, аз все още имах анемия и трябваше да гълтам всичките онези хапчета с желязо.
- Може би трябва да си направиш изследвания.
Аз изпивам кафето.
- Нищо ми няма. Просто не очаквах да ме занимават с това. – обяснявам предпазливо. – Все пак съм се оттеглил и прочие. Не че е нещо, с което няма да се оправя.
Тя седи на дивана с подвити под нея крака. Има толкова тънки глезени.
- Явно си незаменим.
Аз се разсмивам и се опитвам да плъзна ръка под нощницата й. Тя ме изритва леко в корема.
- Майкъл, обещай да не се преуморяваш. – казва тя.
Ставам сериозен.
- Разбира се, скъпа, ще бъда изключително внимателен. – аз се навеждам и целувам стъпалото й.

~ ~ ~

Когато пристигам в Чикаго, си купувам карта и прекарвам остатъка от деня, внимателно разучавайки я. Откривам двата адреса и ги обграждам. После си харесвам няколко пътя за измъкване. Спя в колата.
На сутринта обикалям из града. Откривам дома му. Вторият адрес е на офиса му. Не се доближавам до целта. Твърде е рано.
Обядвам. Прекарвам известно време, возейки се на метрото из града. Чикаго е хладен и сив, наистина успокояващ. Вечерям сандвичи. После се опитвам да се наместя по-удобно на задната седалка и заспивам. Утре трябва да съм свеж.
Томсън обичаше да казва, че колкото по-просто го направиш, толкова по-добре. Той не беше почитател на внимателното планиране, предпочиташе импровизацията според случая и наистина го биваше ...или просто имаше късмет. Казваше, че не можеш да предскажеш всичко. Дори най-педантичният човек променя нещо в ежедневието си и точно тогава можеш да прецакаш нещата. Направи го като разходка в парка – небрежно и спокойно. Не се паникьосвай, не се оглеждай, не забравяй, че не си Клинт Истууд. Това е обикновен бизнес, а не шибана ядрена физика.
Проследявам го от дома му. Той има двама бодигарда, професионалисти, защото знаят как да застанат, така че да го скриват от погледа. Колата му е бронирана и шофьорът му е наясно какво прави. Спазвам безопасна дистанция.
Наближаваме офиса му в центъра. Сега е моят шанс, защото когато човек наближи целта си, става невнимателен. Те спират. Аз намалявам. Това е като онези филми на забавен каданс, финна игра на скорост и случайност, защото можем да се разминем за части от секундата. Те излизат, аз съм почти зад тях и тогава той се забързва и за миг не е прикрит от широкия гръб на бодигарда си. Тогава стрелям. Веднъж. Той пада, хората му се обръщат, аз давам газ и изчезвам. Зад мен се чуват викове, но скоро и те се изгубват в шума на трафика.
Със сигурност са запомнили колата ми, затова трябва да се отърва от нея възможно най-бързо. Оставям я в задната уличка между две офис сгради. Бутилка с киселина унищожава всички улики вътре. Пистолетът отива в кофата за боклук няколко пресечки по-надолу. Дори да го намерят, няма да им е от особена полза – наркоманът, който ми го продаде, едва ли помни името си, какво остава за лицето ми.
Това, което трябва да направя сега, е да прекарам остатъка от деня тук, да видя какво ще кажат по новините и ако е безопасно, да напусна шибания град.
В бара, където вися, дават мачове по телевизията, но отвреме-навреме собственикът превключва на новините. На обяд съобщават за убийството, наричайки го безпрецедентен акт на насилие в сърцето на града, говорят за неизвестен извършител, дават подробно описание на колата ми и междувременно аз научавам повече, отколкото искам да знам за уважавания жител на града Стивън Лойд, президент на някакъв тръст и кандидат за сенатор на демократите. Поръчвам си петата бира. Руса мацка започва да чете дългия списък на благотворителната му дейност. Полицията работи по няколко версии и разпитва свидетели. Някакви лайнари в костюми се появяват и наричат убийството политическа поръчка, удар срещу демокрацията, дрън-дрън...
В три часа обявяват, че колата е открита и полицията я проверява за улики. Във вечерните новини лейтенант от полицейското управление заявява, че колата е с фалшива регистрация и по всичко личи, че това е работа на професионалист, но гражданите могат да са сигурни, че полицията прави всичко възможно да залови престъпника и да го предаде на правосъдието...
Това е всичко, което искам да знам – вече са решили, че съм напуснал града и няма да затворят пътищата. Пътувам на автостоп дo вкъщи, като за всеки случай сменям превозвачите си – първо шофьор на камион, после двойка съпрузи на път към някакви роднини, добре облечен мъж, който учтиво предлага да ми духа и накрая автобуса.
Когато пристигам на сутринта, се чувствам ужасно уморен. Мириша на пот и ризата ми е мръсна. Единственото, което искам, е да се прибера у дома, да си взема душ и да се наспя в истинско легло. Ако е нужно, цяла седмица. Остарявам.
Но първо трябва да се върна в хотела и да кажа на онзи задник Елисън, че работата е свършена. На рецепцията е мъжът от оня ден, този път много по-любезен. А, да, мистър Елисън ме очаква. Не, няма да слезе. Ако не ме притеснява, би искал да се кача в стаята му, 607. Асансьорите са натам.
Ако не бях толкова замаян от умора, ако не исках отчаяно да видя Тес, ако бях отделил и секунда да помисля, щях да се сетя. Но аз се движа като зомби, само с една мисъл в главата „Просто приключи с това възможно най-бързо.” и тогава почуквам на вратата на 607 и чувам Елисън да казва „Влез.” И аз така и правя, а вътре, седнал на масата в скъпия апартамент е Томсън, а до вратата, с пистолет насочен в главата ми е Елисън.
Майната му.
Това е единствената ясна мисъл в главата ми.

~ ~ ~

- Отдавна не сме се виждали, Майк. – Томсън е широко усмихнат. – Изглеждаш добре.
- Здравейте, сър. – казвам аз.
- Реших, че си ни забравил. Пет години, без да се обадиш. И си се оженил. Моите поздравления.
- Благодаря ви.
- Имаш ли оръжие? – пита любезно.
- Не.
Елисън изсумтява.
- Нека го претърся.
- Не мисля, че е необходимо. Ела, Майк, седни.
Аз сядам сковано.
- Искаш ли кафе?
- Не, благодаря. – държа ръцете си на масата и се опитвам да не изпускам Елисън от поглед.
- Майк, обзалагам се, че си леко объркан. – кимвам. – Така че ще се опитам да изясня ситуацията като започна с това, че всеки друг влязъл в тази стая вече щеше да е мъртъв.
Преглъщам.
- Прецакал ли съм нещо?
Елисън се изхилва зад гърба ми. Ще го убия, кълна се. Томсън изглежда замислен.
- Как да ти отговоря? От една страна се справи перфектно, от друга не биваше да си навираш носа в неща, от които си нямаш представа.
Аз го поглеждам неразбиращо.
- Майкъл, откакто ни напусна, нещата се промениха. Имаше известни проблеми. Той е, как да се изразя, в доста шибано положение. Когато си отвориш устата твърде много, винаги има шанс някоя муха да влезе в нея.
Той чака да попитам нещо, но аз мълча.
- Мъжът, който очисти така сръчно, беше протеже на вътрешните кръгове. Трябваше да е недосегаем.
Вече мога да си позволя да изглеждам уплашен. Томсън се усмихва неприятно.
- Точно така. Той те накисна в големите лайна. Но да бъдем честни, мислеше, че няма опасност. Ти си достатъчно кадърен. – тук той изглежда доволен като сита котка. – И никой не те помни, така че не си под наблюдение. Беше перфектно замислено.
- Само че очевидно не е така, защото вие и това свежо месо сте тук.
Елисъм изръмжава зад мен.
- Не бъди невъзпитан. – казва Томсън строго. – Но си прав. Аз съм тук.
Разтривам слепоочията си.
- Защо?
Томсън се намръщва.
- Защото се уморих да чакам, Майк. Знаеш ли колко пъти вече ми отказва? Ако е недоволен от мен, нека ме освободи от задълженията ми. Но да ме държи на каишка, да отказва да ми даде заслуженото, за което съм платил с живота си, това няма да позволя да се случва повече.
Поглеждам ръцете си – те треперят леко.
- Какво ще правите с мен?
- Ти си все още един от хората ми, Майк. Ще ти предложа същото като на тях. Но при едно условие. Ще се наложи да свидетелстваш пред дъртофелниците. – аз изкривявям уста. – Знам, че не искаш, но си ми необходим като свидетел. Заклевам се, никой няма да те докосне. Те не се интересуват от теб. Искат него.
Аз прекарвам палеца си по ръба на масата.
- Е, Майк, какво ще кажеш?
Мисля напрегнато, а секундите се точат. Томсън чака търпеливо.
- Съгласен съм. – казвам накрая. – Но искам гаранции, че аз и семейството ми ще сме в безопасност.
- Разбира се, разбира се. – той сияе. – Знаех си, че мога да разчитам на теб. Елисън, нали ти казах – копелето отново изсумтява. – Майк, моето момче, ако знаеш колко облекчен се чувствам.
Той става и се приближава. Аз също се изправям и той ме прегръща, тупайки ме по гърба.
- Това ще е едно ново начало за нас. Ще се наложи да се съобразяват с нас. Всички тези дъртаци ще научат колко струваме. – той ме стисва за рамото. – Двамата с теб можем да постигнем толкова много.
- Жена ми... – започвам да казва.
- Елисън ще се погрижи за нея. Ще й се обадиш щом стигнем. Те ни очакват. – Томсън отваря вратата и излиза.
Елисън ми се хили гадно.
- Бъди уверен, че ще е в сигурни ръце. След теб.
Аз също му се ухилвам. После го удрям с всичка сила в носа. Той се превива, оръжието се изплъзва от пръстите му. Оттам нататък е толкова лесно. Измъквам пистолета от ръката му и стрелям в главата му. Изстрелът от заглушителя е нисък и задавен. Той пада в коридора.
- Майкъл. – гласът на Томсън е почти неуловим.
Пистолетът му е в лицето ми. Аз го поглеждам, без да изпускам своя.
- Това не беше нужно, Кевин. – казвам аз. – Да ме изнудваш със семейството ми. Каквото и решение да си взел, ще те следвам. Каквото и да ми коства. Та ти си ми като баща.
Лицето му се изкривява за миг. После сваля пистолета.
- По дяволите, Майк, толкова съм уморен. – измърморва, отбягвайки погледа ми.
Аз се усмихвам. След миг и той се усмихва колебливо.
- Да вървим. – казвам аз.
Той кимва и се обръща. Тогава стрелям. Куршумът отнася половината му череп и го отхвърля към стената. Той се плъзва надолу, оставяйки плътна, червена следа по тапета. Приближавам се. За такъв като него един куршум няма да е достатъчен. Докато вдигам пистолета, той извръща глава и единственото му око се отваря.
- Майк... – прохъркване в гърлото му.
- Винаги си бил такъв глупак, Кевин. – казвам аз и стрелям за втори път.
Винаги съм мислил, че когато най-накрая направя това, ще се почувствам удовлетворен. Но сега, докато гледам безжизненото му тяло, всичко, което усещам, е умора, дълбоко в костите.
- Такъв глупак си, Кевин. – повтарям безизразно. – Така и не схвана нищо. И за н-ти път ме прецака.
Налага се да използвам аварийния изход. Скоро ще ме хванат. Или полицията, или някой от тях. И няма да има никакво значение дали ще са неговите хора или другите. Аз съм мъртъв. Но трябва да се погрижа за Тес и малката. Затова бързам. Имам нужда само от малко време.

~ ~ ~

Тес поглежда стреснато, когато аз връхлитам вътре и заключвам вратата.
- Някой да се е обаждал? – питам.
- Не. Какво се е случило?
Когато изваждам пистолета на Елисън, лицето й замръзва в ужасено изражение.
- Тес – опитвам се да звуча спокойно. – Трябва да поговорим.
Очите й са залепени за оръжието.
- Ела, седни. – аз сядам на дивана и оставям пистолета на масичката.
Тя ме гледа със същото съсредоточено изражение, както когато дъщеря ни е болна.
- Майкъл, ще ми кажеш ли защо си с оръжие в дома ни?
- Нямам много време, Тес. Скоро полицията ще е тук. – тя пребледнява. – Слушай, скъпа, прецаках всичко. Но кълна се, Тес, не мислех, че стане така.
Защо звуча като абсолютен загубеняк? За момент си мисля, че Томсън беше прав – това не е за мен.
- Тес, моля те, седни. – аз протягам ръка към нея. – Моля те.
Тя сяда, с пребледнели устни и неспокойни очи. Не зная откъде да започна.
- Скъпа, ще ти помогна да събереш багажа и ти и детето ще се махнете от града. Можеш да отидеш при вашите или където искаш. Ще ти дам пари и имам сметка в...
- Майкъл, какво, по дяволите, си направил? – гласът й е тънък, сякаш ще се скъса.
Всичко трябваше да си остане, както беше.
- Скъпа, имай ми доверие. Ще ти дам няколко адреса...
- Майкъл, няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш какво става.
Тогава я прегръщам. Първоначално тялото й е сковано, но после тя се обляга на мен.
- Днес убих двама души, Тес. – казвам. – А вчера в Чикаго застрелях един политик. ...Тези спомени се трупат и заплашват да ме погребат като лавина сняг. Не мога да ги видя ясно – твърде много пиене, кокаин и болка ги размиват. Мислех, че тази умора изчезна в мига, в който Тес каза „Искам те.” Но тя се връща сега, докато говоря, държа Тес и чувствам как тялото й става чуждо.
Не й разказвам всичко. Казвам й само това, което може да й осигури някаква защита и най-вече да я убеди, че не може да вярва на никого. Включително и на мен.

~ ~ ~

Бях на петнадесет, когато скандалите с баща ми започнаха да излизат от контрол. Предполагам, че бях пълно разочарование за него. Той се стараеше, колкото можеше, но с някои неща просто няма какво да се направи. Трябваше да работи и аз имах твърде много свобода. Помня горещината от бетонните стени, издраскани с графити, грубата трева под краката ми на ливадата пред къщата ни, докато аз и приятелите ми прекарвахме следобедите като пиехме бира и се опитвахме да изглеждаме зрели. Училището нямаше значение. Скоро и аз нямах значение за него. Изключването ми беше голям шок за баща ми.
Той се опита да ме убеди да не зарязвам ученето, но аз бях упорит като магаре и два пъти по-глупав. И не ми пукаше дали си провалям живота, както казваше той. Тогава започнаха побоите. Твърде много ме биваше да го предизвиквам. Можех да го изкарам от нерви за секунди и докато той ме пребиваше безмилостно, не можех да спра да се смея и това допълнително го вбесяваше. На седемнайсет вече беше ежедневие. Внимавах да не попадам пред погледа му, но имах нужда от пари и понякога от място за преспиване, така че щом се приберях вкъщи и двамата знаехме какво ме очаква. Още по-лошо беше, че ставах все по-силен, а той остаряваше и аз започнах да отвръщам на ударите. Не мисля, че има нещо по-грозно на този свят.
Не знам как щеше да свърши всичко това. Както и да е, една вечер се прибрах надрусан като за последно и го намерих в гаража да говори с някакви клиенти. Когато ме видя да се блещя като препарирано животно, той откачи. Помня, че им каза да почакат за момент, хвана ме за ръката и ме замъкна в задната стаичка. После започна да дърдори нещо, аз не разбирах нищо от това, което ми говореше, хилех се като идиот и изведнъж му поисках пари. Тогава той ме удари. Фрасна ме толкова силно, че зъбите ми изтракаха. Аз паднах назад, ударих си главата в бюрото и изведнъж всичко стана смразяващо ясно. Той започна да ме рита, в ребрата, в корема, в гърба, докато се опитвах да се свия на две.
Чух стъпки, изщракване и после оглушителния звук от изстрел. Лепкава кръв, този път не моята, върху лицето ми. Лежах на пода и не смеех да дишам. Високият мъж над мен прибра пистолета в джоба на сивия си костюм и каза със спокоен, почти небрежен тон:
- Всичко е наред. Можеш да се изправиш.
Аз повърнах на пода.
Не можех да спра да треперя и той ме вдигна и ме занесе в колата отвън.
Не помня нищо след това. Не помня колко време сме пътували, как сме излезли извън града, дали съм казал нещо или някой ми е обяснил къде ме отвеждат. Единственото нещо, което помня ясно, като формата на пръстите си, е, че тапицерията на седалката пред мен беше разкъсана в левия ъгъл и дълги сини и бели конци стърчаха във въздуха.
После всичко дойде на фокус като при внезапно събуждане, като в последните секунди преди връхлитащ влак, когато пристигнахме и те ме измъкнаха от колата. Аз стоях и зяпах огромната, триетажна къща с тъмни прозорци, докато накрая някой не ме повлече напред. Вътре бе сумрачно, горещо и миришеше странно. Накрая, когато реших, че сме се изгубили в лабиринта от коридори и затворени врати, спряхме и мъжът в сивия костюм почука на една от вратите.
- Влез.
Стаята беше кръгла, остъклените й стени гледаха към градина. Железните лампи не бяха включени и единствено лунната светлина осветяваше високата маса, покрита със зелен плюш. Около нея двама мъже и две жени играеха на карти. Изглеждаха толкова странно, че за миг реших, че това е сцена от филм и почти очаквах някой да изскочи и да изкрещи, че пречим на снимките. После помислих, че съм полудял или сънувам. И тази мисъл бе толкова успокояваща, че почти се разплаках от облекчение. Да, просто сънувах, защото не можеше да има възрастна жена в нещо като роба. Нито мъж с посивяла брада, с лула и покрити с белези ръце, облечен в костюм с жилетка. Нито млада жена в рокля с висока яка и дълбоко деколте, с красиво, остро лице. Нито мъж с дълга, черна коса и жестока уста. Нито седемнайсетгодишно, уплашено до смърт хлапе.
- А, Кевин. – каза младата жена с лек акцент. – Добър вечер. Надявам се, че си дошъл с добри новини. Той те чака, но накрая заспа. Отново. – тя се изсмя. – Не го разбирам. Спи цял ден, цяла нощ, всеки миг, щом може.
- Замълчи, дете. – прекъсна я възрастната жена. – По-добре го събуди.
Другата стана, обвита в облак от коприна и отиде в най-далечния ъгъл на стаята. Не бях забелязал нито креслото там, нито фигурата в него. Той седеше, слят с мрака, само босите му ходила се виждаха в слабата светлина.
- Монсеньор. – гласът й бе тих и почтителен. Той се стресна и разтворената на лицето му книга падна в скута му. – Томсън се върна.
- Най-накрая. – той звучеше уморено. – Всичко наред ли е?
- Да, сър, всичко мина гладко.
- Отлично. – и тогава се наведе напред и аз усетих погледа му. – А това е...
- Едно хлапе, което беше загазило и ние му помогнахме.
- Това е достойно за възхищение, но защо си го довел тук?
- Реших, че мога да го взема със себе си. Имам нужда от хора и той изглежда...
Мъжът с лулата се изсмя. Томсън се вбеси.
- Мога ли да знам какво е толкова смешно?
Веселието изчезна от лицето на мъжа също толкова бързо, колкото се бе появило.
- Още едно доказателство, Джулиъс, че не си научил хората си на подчинение.
Мъжът в креслото изглеждаше замислен.
- Трябва да съм пропуснал да ти кажа, Кевин, че такива решения не се вземат от теб. Има определени правила за това кой е подходящ за нас и кой не. И най-важното от тях е човекът сам да може да вземе това решение. А този е дете. Мислиш, че може да решава?
- Не виждам нищо лошо в това да взема момчето, сър. Той няма къде да отиде, а един млад човек може да бъде обучен много по-лесно. Аз лично поемам отговорност за него.
Възрастната жена вдигна поглед от картите си.
- Прекрати тези нелепици, Джулиъс.
Лицето на Томсън се изкриви от гняв.
- Мисля, че мога сам да подбирам хората си. Но ако някой от вас си въобразява, че е с нещо по-добър от мен, може да вземе моята работа, вместо да седи тук по цял ден, да играе карти и да изглежда като изваден от някакъв шибан цирк.
Изражението на младата жена бе подигравателно, погледът на възрастната жена пълен с презрение. Мъжът с брадата спокойно разбъркваше картите в ръцете си. Само чернокосият проговори:
- Някога провесвах хората за езиците за подобни думи, но днес сме много по-цивилизовани. – той хвърли поглед към мъжа в креслото. – Но това няма да ме спре да ти счупя врата следващия път, когато посмееш да си отвориш устата.
Усетих как Томсън се пресяга за оръжието си, но тогава мъжът в креслото се изправи рязко.
- Мисля, че това е достатъчно. – каза. Чернокосият повдигна рамене и продължи играта си. Ръката на Томсън се отдръпна от оръжието му. – Момчето ще остане тук. И въпросът не подлежи на повече дискусии.

~ ~ ~

Това наистина бе сън. Такъв, от който не можеш да се събудиш.
Дадоха ми стая. Казаха ми към кого да се обърна, ако имам нужда от нещо. Предупредиха да не си вра носа наоколо. Нямаше заплахи, нямаше и нужда от тях. Вече бях вцепенен от страх.
Защото разбрах, че съм в дома на мъртъвците. Някои полуживи като Томсън. Със замръзнали лица и пестеливи жестове, те бродеха мълчаливо по коридорите на огромната къща, чакайки момента, в който ще преминат отвъд. Но тези, от които ми се изправяха косите от страх, бяха другите му обитатели, истинските мъртви, труповете, които живеят, но не дишат, обличат се странно, говорят странно, миришат странно на стари вестници.
Всичко бе безцветно като стара снимка. Задушно. Старите електрически лампи бръмчаха тихо и понякога светлината премигваше, от което очите боляха. Часовниците по стените никога не показваха верния час. Не мога да кажа колко време измина в тази къща, докато се промъквах наоколо, страхувайки се някой да не ме види, но още по-уплашен да стоя в стаята си.
Тогава избягах. Хванаха ме без усилие. Никой не ме докосна и с пръст. Отведоха ме в кабинета му и аз застанах пред огромното бюро, опитвайки се да не треперя.
- Това е досадно. – каза той. – Не мисля, че ще мога да отделям време за разговори всеки път, когато решиш да избягаш. Ако това беше обичайната ситуация, нямаше да си губим времето взаимно. Но ако наистина беше обичайната ситуация, нямаше да си тук на първо място.
Той преплете пръсти.
- Така че предполагам, че ти дължим нещо. Ето защо ще ти дам право на избор. Можеш да заминеш да учиш някъде или да отидеш при Томсън.
Не отвърнах нищо. Не исках да уча, а още по-малко да отида при онзи човек. Но не можех да кажа и дума.
- Или можеш да останеш тук, но този път ще плащаш за престоя си.
Аз го погледнах объркан.
- Нямам пари.
- Това не е въпрос на пари. – каза той. Аз усетих как почервенявам. Не можеше да има предвид... – Или на секс. – добави, усмихвайки се като мъртвец.
Тогава се досетих. Също както по филмите, но не разбирах защо трябва да ме пита.
- Кръв, дадена доброволно. – отговори ми той.
Кимнах. Щях да се задуша, но кимнах. Какъв избор имах?
Това бе най-интимното преживяване в живота ми. Болка, която притъпяваше всички други усещания. И за пръв път в живота си не се чувствах безполезен. Зная, че звучи откачено. Но тогава беше правилно. Накара времето да се разтопи. Накара ме да забравя всичко – че навън има свят, живи хора, смърт. Аз бях в стаза. Той така го наричаше. Това съществуване.
Зад къщата имаше езеро. През дългия ден аз отивах там и лягах в тревата. Вдигах ръце и ги разглеждах на светлината на слънцето. Тънките белези на китките ми напомняха за скрито послание от плът и болка. Чудех се какъв ли е вкусът на кръвта от вените ми.
Понякога бях толкова слаб, че не можех да стана. Прекарвах деня в леглото си, вслушан в шумовете от градината вън. Понякога задрямвах за малко и сънищата бяха също толкова неясни, колкото всичко останало. После се събуждах и наблюдавах как светлината се плъзи по тавана с идването на вечерта. Ставах предпазливо и слизах в кухнята. Там винаги намирах нещо за ядене, защото непрекъснато идваха хора, които никога не срещнах. За което бях благодарен.
През нощта къщата се изпълваше със звуци. Труповете излизаха от стаите си, полуживите се връщаха от света навън и стаите се изпълваха с разговори. Старите, газени лампи се запалваха, а електрическите се изключваха. Завесите се разтваряха и луната влизаше вътре. Сенки танцуваха по стените. Някой свиреше на пианото, мелодия, която звучеше познато. Аз бродех из стаите.
Лица крехки като паяжина, бледи и скръбни. Дълги пръсти с остри нокти. Безкръвни устни. Очи с цвета на умиращо слънце. Непознати, внимателно произнесени думи. Остър мирис на алкохол.
Те ме избягваха. Поздравяваха ме, мълчаливи кимвания и замръзнали усмивки, но нищо повече. Аз бях изрод. Нещо забранено, което само той може да си позволи. Мястото ми не беше там. И когато накрая го откривах в някоя от стаите, го осъзнавах.
Тес трепери в ръцете ми.
Креслото му е до камината. Лицето му е скрито в нощта. Някой се е привел над него и му говори с приглушен глас. Аз се втренчвам в деликатните ръце на облегалките. Огънят блести по верижката на джобния му часовник. И тогава той вдига лице. Профил като този на древна монета. Толкова ме е страх.

~ ~ ~

Томсън се появи на следващата година, отново уверен и самодоволен. Говореше се, че дейността му в Ню Йорк била повече от успешна и отново се радва на благоразположението му. Когато се срещнахме в коридора пред кабинета му, Томсън ме потупа по рамото, нарече ме „моето момче” и ме попита дали не съм умрял от досада тук. После влезе в кабинета и аз зачаках пред него, слушайки внимателно. Изведнъж гласовете вътре се извисиха и вратата рязко се отвори. Томсън ме погледна с особено изражение преди да профучи покрай мен.
- Влез. - каза той и аз пристъпих в стаята.
Седеше на бюрото, подпрял буза на ръката си.
- Предполагам, че ще ме изпратите при него. – казах аз с равен глас.
Той отмести поглед.
- Страхувам се, че в случая никой от двама ни няма голям избор.
Аз се обърнах и тръгнах към вратата.
- Майкъл – аз се сепнах. Това бе първият път, в който ме наричаше по име. – Трябва да разбереш, че решенията в живота или ги взимаш сам, или някой друг ще го направи вместо теб.
На следващия ден Томсън се върна и този път аз заминах с него. В Ню Йорк потънах в нов сън – този на оръжия, кокаин и ускорено дишане. Безкраен бяг на гърба на дявола. Каквото бе останало от невиността ми, го загубих там.
Не ми пукаше изобщо за всички онези хора, които си играеха с огъня. Никой не заслужаваше състрадание. Нито те, нито аз.
Не бях като хората на Томсън, които очакваха промяната и имаха за какво да рискуват, но независимо колко голяма бе опасността, не казвах нищо. Това беше моя начин да се бунтувам, но не мисля, че Томсън го разбираше. Той смяташе, че съм просто безразсъден и това му харесваше. Казваше, че му напомням за самия него, за амбициозното му предишно аз. Беше толкова горд с мен. Мразех го в червата.
Кокаинът ме крепеше. За известно време животът беше почти поносим и тогава нещата се скапаха. Първият път, когато носът ми изкървя, се паникьосах. Но нещо във вида на кръвта ме хипнотизираше. И аз заставах пред умивалника в банята и наблюдавах как тече и се съсирва, докато загубех съзнание. Не зная колко пъти се случи, но накрая се свестих в болнична стая, където ми обясниха, че имам хронична анемия с неизвестен произход. И че трябва да спра наркотиците, защото сърцето ми е слабо. Томсън се появи и седна до леглото ми с разтревожено изражение.
- Трябваше да ми кажеш за кокаина.- каза той.
Аз повдигнах рамене. В ръката ми имаше система и аз наблюдавах съсредоточено как всяка капка бавно се откъсва, пада и се присъединява към потока във вената ми.
- Това и кръвта, която си му дал... Не може да продължаваш така. Когато се оправиш, ще отидем при него. – аз рязко извърнах глава към него. - Трябва да се подложиш на промяната. Вината е моя, че не го направихме по-рано, но си мислех, че ти е нужно време, за да свикнеш с идеята.
Повръщаше ми се.
Седмица по-късно го откарах до къщата. Когато пристигнахме, беше късен следобед, така че трябваше да почакаме до залез. Томсън изчезна някъде. Аз се помотах из къщата, докато се убедих, че няма да се появи изневиделица и се изкачих по стълбите. Спрях пред стаята му и предпазливо натиснах дръжката. Вратата се отвори безшумно. Останах на прага, докато очите ми бавно свикнаха с мрака и силуети изплуваха от тъмнината. Той седеше в средата на стаята, със затворени очи, отпуснати ръце и отметната назад глава. Аз почуках на рамката. Той отвори очи и бавно обърна лице към мен.
- Майкъл. – гласът му бе драскащ.
- Тук съм с Томсън. – казах.
Той кимна.
- Зная.
- Бих искал да ви помоля за нещо.
Той вдигна ръка и разтри очите си.
- За какво? – пита уморено.
- Той ще помоли да ме превърнете. - опитах се да звуча спокойно и безразлично като него. – Бих искал да му откажете.
Зад ръката му очите му пробляснаха.
- И защо? – попита.
Аз се облегнах на рамката.
- Все още не съм получил най-доброто чукане в живота си. – отвърнах.
- Така и му кажи. – гласът му бе леко подигравателен.
- Това ще нарани чувствата му.
Той се разсмя.
- Да, най-вероятно.
Аз нетърпеливо пристъпих.
- Е, какво ще кажете?
Той отново затвори очи.
– Добре, ще изпълня молбата ти.
Стоях на брега на езерото и зяпах тъмната вода, когато Томсън ме откри. Изглеждаше бесен, по-блед от обикновено.
- Хайде. – изсъска. – Тръгваме си.
Докато шофирах, наблюдавах лицето му в огледалото. Той мърмореше нещо на себе си и отвреме-навреме ругаеше злобно. Не предполагах, че отказът ще го вбеси толкова, но когато се върнахме в Ню Йорк, научих, че е помолил и за собствената си промяна. За момент ми призля, защото осъзнах, че вината е моя. После ми се прищя да му призная истината, само за да видя физиономията му в този момент.
След няколко дни Томсън ме извика в офиса.
- Майк, налага се да поговорим.
Седнах на стола и кръстосах ръце.
- Той отказа.
- Досетих се. – отвърнах.
- Смята, че не си готов.
Аз изхъмках нещо неопределено. Томсън въртеше позлатената писалка между пръстите си.
- В този случай е най-добре да смениш обстановката за известно време.
Аз се размърдах на стола.
- Имате предвид...
- Почини си, лекувай се, мисли. – той въздъхна. – Майк, съжалявам. Опитах се да го убедя, но нямаше полза.
Не помня как излязох от офиса, как си събрах багажа и как си купих билет. Но си спомням ясно как седях в самолета, гледах облаците и си мислех „Господи, най-накрая свободен.”

~ ~ ~

Помагам на Тес да събере багажа. Поставяме в раницата най-необходимото за път – пелени, храна, дрехи за Сю, бутилка с вода. Когато Тес се връща от спалнята със Сю, още сънена и малко недоволна, аз й подавам руло банкноти.
- Тези ще ти стигнат засега.
Тя взима парите.
- Тес, имам сметка в...
- Не искам повече пари от теб.
Тонът й не е толкова рязък като думите, но въпреки това се сепвам.
- Тес, няма да ги харча. Те са за вас.
- Ти ще имаш повече нужда от тях.
Стоя в средата на стаята и се чувствам толкова безсилен.
- Хайде, мишле. – Сю притиска лице към врата й.
- Майк – тя е до вратата и аз едва я чувам. – ако всичко това не се бе случило, щеше ли да ми кажеш истината някой ден?
- Тес, аз...
Тя се обръща и аз виждам изражението й и започвам да разбирам какъв идиот съм.
- Надявам се всичко да е наред с теб, Майк.
Вратата се затваря и всичко, което чувам, са стъпките й надолу по стълбите.
...Когато виждам момичето пред мен на опашката, се чудя дали косата й е естествено светлокестенява или я боядисва, защото луминесцентните лампи на болницата я карат да блести като старо злато. Аз съм близо до нея и усещам парфюма й, когато се раздвижи. Тя мирише на малини и още нещо, което не мога да определя, но ме кара да вдишвам дълбоко. Когато стига до рецепцията и подава формулярите, ремъкът на чантата се изплъзва от рамото й и тя обръща глава към мен, докато го повдига обратно. Тогава виждам лицето й и всичко, което правя, е да се усмихна глупаво и да кажа:
- Здрасти.
Тя ме изглежда.
- Здравей.
Зная как изглеждам – твърде слаб като бивш наркоман, какъвто бях, небръснат, защото през повечето време ме мързи дори да измия лицето си и облечен в протрити дънки.
- Не съм откачалка. – казвам на гърба й, докато тя попълва нещо. – Лекувам се тук.
Сестрата на рецепцията се изхилва.
- Аха, мис Уелш, той е наш пациент. – казва тя, намигайки ми съучастнически.
Момичето ме поглежда преди да се загуби в тълпата. Аз зяпам след нея и тогава чувам Джасмин да казва:
- Майк, резултатите от изследванията ти.
- Благодаря. – взимам листата и казвам незинтересовано. – Познаваш я.
Джасмин вече ми се смее открито.
- Да, има роднина тук. Обикновено го посещава в четвъртък.
Аз се ухилвам широко.
- Мерси.
Зад гърба си чувам гласа на Джасмин:
- И да не забравиш да се обръснеш, Майк.
Аз й махвам с ръка.

~ ~ ~

Седя в тъмнината и чакам позвъняването на вратата. За миг се колебая да взема ли пистолета от масата, но накрая го оставям там. Ставам и отварям вратата. Двама мъже стоят на прага.
- Мистър Майкъл Томсън?
- Да?
- Ние сме от чикагското полицейско управление. – показва ми значката си.
Какво, по дяволите?
- Аз съм лейтенант Холдън, а това е сержант Крамър. – другият мъж кимва. – Друг ли очаквахте? – пита Холдън, виждайки изражението ми.
- Не мисля, че има значение. – отговарям. – С какво мога да ви помогна?
Той ми подава лист хартия.
- Мистър Томсън, това е заповедта за арестуването ви. Заподозрян сте в убийство. Трябва да ви отведем в Чикаго.
Аз му връщам листа, без да го погледна.
- Разбирам. – протягам ръце. – Можете да ме закопчаете.
- Ако искате да се обадите на адвоката си...
- Все ми е тая.
Водят ме до колата. Навън започва да вали. Аз мълча на задната седалка и зяпам мокрите улици.
- Мистър Томсън, отвеждаме в Чикаго отчасти заради вашата собствена безопасност. – обръщам глава към Холдън и го гледам безучастно.
- Някой здравата те накисна, приятел. – казва Крамър. – Освен за убийството на Лойд получихме интересна информация и за кариерата ти в Ню Йорк. Случаят ти става федерален.
- И някой очиства хората от групата ти там. – добавя Холдън.
Аз обръщам поглед към дъжда.
- Най-разумно ще е да ни кажеш кой е поръчал убийството, ако искаш да ти осигурим защита.
- Начукай си го. – отвръщам.
Те се хилят.
- Май на теб ти го начукаха.
Самата истина.
Гумите свистят по асфалта, докато напускаме града и ускоряваме по магистралата. Те разговарят помежду си, но аз не ги слушам. Облягам се на седалката. Спи ми се и когато затварям очи, сънувам Тес, седнала на пода в стария си апартамент да слуша как й разказвам за миналото си. „Истина ли е?” пита тя. „Прилича на приказка.” „Но ти ще ме напуснеш заради това.” казвам й аз. Тя се смее. „Глупости. Чудовища не съществуват.”
- Какво, по дяволите, е това?
Аз се събуждам внезапно и за миг не знам къде съм. Тогава виждам сивото купе на колата и двамата полицаи пред мен. Китките ми ме болят. Крамър се обръща към мен.
- Събуди ли се вече, приятелче? Защо не погледнеш навън и не ни кажеш какво става?
Магистралата е пуста, няма коли и в двете посоки. Сякаш сме последните хора на земята. Пред нас, на около километър, напряко на платното е паркирана кола – дълга, елегантна лимузина.
- Това работа на твойте хора ли е? Да не се опитват да ни свият някакъв номер?
О, Господи.
- Мисля, че се е подмокрил от страх.
- Честна дума, ако това е твое дело, ще те гръмна, без да ми мигне окото.
- Просто ги заобиколи.
Аз скривам лице в ръцете си.
- Джон, какво, по дяволите, правиш? – звуци от схватка.
Свистене на спирачки. Спираме толкова рязко, че аз си удрям челото в предната седалка. Навеждам ниско глава. Не искам да видя това.
- Това е най-тъпото нещо, което си правил в живота си. Джон, Джон! Чуваш ли ме, мътните те взели?
Някой идва към колата – меки, спокойни стъпки. Чувам как Холдън се опитва да разкопчае предпазния колан.
- Хей, мистър, не се приближавай повече. Аз съм полицай.
Това е последното разбираемо нещо, което чувам. Останалото са изстрели, викове и мирис на страх. Моят и техният. После тишина.
Вратата от моята страна се отваря. На асфалта има локва кръв. Чифт боси крака стоят до нея.
- Майкъл, излез.
Не мога да помръдна.
- Майкъл, любезно те моля, излез. Не ме карай да те измъквам от колата.
Изисква се такова усилие да се раздвижа, че боли. Бавно излизам. Застанал пред мен, в старомодния си костюм, с окървавени ръце той изглежда леко разтревожен. Аз залитам и почти падам, но той ме хваща за рамото.
- Майкъл, за Бога, стегни се. – той ме разтърсва леко.
Аз вдигам глава и го поглеждам право в очите.
- Убих Томсън. – казвам безизразно. – Той се опита...
- Зная. – изражението му е неразгадаемо. – Майкъл, в тази кола трябва да има три трупа. Два от тях ще са на полицаите, но чий ще е третият зависи от теб. Разбираш ли ме?
Поглеждам над рамото му. Хората му стоят до лимузината и чакат.
- Прецаках всичко. – казвам.
Устата му се изкривява.
- Човек със семейство е безполезен за мен. Но Томсън не спомена, че си обвързан.
Аз се изхилвам.
- Е, вече не съм.
- Но си достатъчно компрометиран. Ти и Томсън ще поемете вината за случилото се. Двама мъртъвци.
- А жена ми?
Той се намръщва.
- Ще си мъртъв за всички. Поне докато нещата утихнат. Което означава години. Това е моето условие.
Безкрайният бяг, трескавостта и умората, от които толкова се страхувам.
- Къде трябва да отида?
- В Мексико.
- ОК.
Той ме пуска. Счупва белезниците. Аз се облягам на хладния метал на колата.
- Ето. – той ми подава няколко банкноти.
- Благодаря ви. – аз ги смачквам в джоба си.
- Нещо друго?
- Ще се погрижите ли за Тес и малката? Само да се уверите, че са в безопасност.
Той кимва.
- Сбогом, сър. – казвам.
- Сбогом, Майкъл.
Вървя почти час по магистралата под лунната светлина, преди някакъв шофьор да ме качи.

~ ~ ~

Епилог

- Мистър Диас. – служителката на летището ми връща паспорта. – Приятно прекарване в САЩ.
- Благодаря. – отвръщам.
До мен Игнасио пуфти, докато прехвърля чантите ни на рамо. Нино върви зад нас, с прегърбените си рамене и провиснала над очите коса прилича на нещо забравено в дъжда.
- Сеньор Диас. – Хайме ни маха от изхода на летището.
Игнасио оставя чантите в багажника на наетата кола. Аз сядам отзад, Нино до мен. Хайме сяда на мястото на шофьора, а Игнасио с усилие сгъва огромното си тяло, докато се намества до него.
- Е, сеньор, къде отиваме първо?
Аз поглеждам към сивото небе, толкова различно от ослепителната синева на Мексико.
- Имам среща. – казвам.
Тримата ме гледат невярващо.
- Значи удоволствието преди работата. – изхилва се Хайме.
Нино го фиксира.
- Млъквай, задник.
- Тук също се касае за работа, господа. – прекъсвам ги.
Нино ме поглежда разтревожено.
- Нещо належащо?
- По-скоро лично, но ще имам нужда от помощ.
- Дълго ли ще трае? Не бива да закъсняваме за срещата.
- Не. – аз барабаня с пръсти по дръжката на вратата. – Няма да отнеме много време.
... Чашата кафе бавно изстива. Кафенето е уютно - малки сепарета и меко осветление. Всеки път, щом вратата се отвори, аз се сепвам. Когато тя влиза, хванала Сю за ръка и се оглежда наоколо, очите й ме пропускат. За миг боли толкова силно, че се забавям да стана и да кажа с леко задавен глас:
- Тес.
Погледът й най-накрая се спира върху мен и тя изглежда изненадана и леко смутена.
- Майкъл?
Тя идва и аз целувам гладката буза.
- Изглеждаш чудесно, Тес. – о, да, така е. Стройна и елегантна в костюма си.
- Майкъл, не те познах.
Аз се усмихвам окуражително и тогава поглеждам към Сю.
- Здрасти. – казвам. – Аз съм...
Тес ме прекъсва:
- Това е Майкъл. Приятел на мама.
- Здрасти. – казва Сю.
Аз поглеждам към Тес, но лицето й не променя хладното си, напрегнато изражение.
- Добре. – казвам накрая. – Можете да си поръчате нещо.
Тес поръчва кафе, Сю иска сладолед. Двете спорят за малко, защото Тес смята, че е все още студено, но аз се намесвам и тя отстъпва.
- Не беше изненадана, когато се обадих. – казвам, след като сервитьорката донася поръчките.
Тес слага две лъжички захар в кафето си.
- Досетих, че си жив, когато парите започнаха да пристигат.
- Съжалявам, но не можех да се обадя по-рано.
- Предположих. – очите й срещат моите. – Не исках парите, но не знаех как да ги върна.
- Задръж ги. Моля те. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.
Тя повдига рамене.
- Щом настояваш.
- Той отнася ли се добре с теб?
Тя се втренчва в мен.
- Що за въпрос е това, Майкъл?
Чувствам се глупаво. Тя ме съжалява.
- Да, той е ОК.
Аз въртя лъжичката в ръка.
- Тес, съжалявам. За всичко.
- Недей. – тя хвърля поглед към дъщеря ни. – Това е минало.
Мълчим. Сю ми се усмихва над ръба на чашата сладолед.
- Е – пита Тес накрая. – Как е в Мексико?
Разговаряме – скучни, безопасни теми, без излишни детайли, но въпреки това се досещаме за всичко недоизказано. Когато тя казва, че мислят да се преместят в по-голяма къща, аз знам, че иска дете от него. Когато аз се оплаквам от прекалено честите пътувания, тя така и не пита с какво се занимавам.
После тя поглежда часовника си.
- Време е да си вървим.
Аз ставам.
- ОК. – чувствам се неловко. – Довиждане, Тес.
- Довиждане, Майкъл. Радвам се, че се видяхме.
Тя се привежда над масата и устните й докосват моите. И сега, когато виждам лицето й толкова близо до своето, съм абсолютно сигурен, че ако я пипна и с пръст, тя ще изкрещи и ще ме удари или още по-лошо – ще ми позволи да я докосна, но ще ме намрази до дъното на душата си.
Гледам как си тръгват. Оставям банкнота на масата и излизам навън. Хайме върви към тях, усмихнат - истинско олицетворение на очарованието и тогава среща погледа ми. Аз леко поклащам глава и той отстъпва с озадачено изражение. Те го подминават и скоро се изгубват сред хората. Игнасио спира колата до нас и ние се качваме.
- За какво беше всичко това? – пита Хайме. – В ръцете ни бяха.
- Размислих.
Нино ме наблюдава внимателно.
- Е – казва Игнасио. – остават два часа до срещата. Какво ще правим дотогава?
- Искам да отида в музей. – казва Нино.
Другите двама изсумтяват.
- Да имате по-добри идеи? – пита хлапето.
- И това става. – казвам аз. – Карай.
Last edited by Roland on Tue Nov 21, 2006 1:45 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Syberian
Misting
Posts: 338
Joined: Mon Sep 19, 2005 9:47 pm
Location: Logos Naki World
Contact:

Отново престъпно кратка критика.

Post by Syberian » Tue Oct 24, 2006 12:31 am

Понеже имам лошия навик да издребнявам в критиките си и да изглеждам, все едно се заяждам за всяко нещо, ще започна с положителните неща в разказа ти :) Хареса ми атмосферата. Наистина въздейства, аз лично през цялото време очаквах от следващия абзац да ми скочи нещо Зъбато и Гадно и да опита да ме ухапе. Съответно останах донякъде разочарована, че то така и не се появи, но разказът наистина е психиращ. Поздравявам те за това. Допадна ми и главният герой, който въпреки всичките гадости не се е превърнал в ненормален социопат, ами точно обратното - загрижен за семейството любящ съпруг и баща. Клиширан, но кефи.
Това, което не ми хареса, е сюжетът. Ако мога да обобщя, нищо не ми стана ясно. Чувствам се глупаво и безпомощно заради това, но какво да направя... Сега, това като нищо си е мой проблем, понеже не съм от най съобразителните, обаче в началото разказът е за един съвършено нормален наемен убиец, който води съвършено нормален (за наемен убиец) живот, а в следващия от някъде изскачат ходещи трупове и полу-трупове, нагазване в лайната на някакви вътрешни кръгове, разбита семейна идилия. И Мексико. Някъде след третата серия от тилди всичко започва да се обърква прогресивно. И за да не бъда излишно голословна, ще подкрепя недоумението си с цитати.
Мъжът, който очисти така сръчно, беше протеже на вътрешните кръгове. Трябваше да е недосегаем. - и ние ти казахме да го очистиш, защото...? И също протестираме, че си го очистил, защото...? И проблемът е твой... защото?
- Точно така. Той те накисна в големите лайна. - предполагам, “той” е неидентифицираното босоного същество, което се подвизава по-нататък? Добре, а сега моля да бъдеш добричък и да ми обясниш какво е то. Той де. Аз разбрах единствено, че се развлича като пие кръв, никога не носи обувки, обича тъмните места и може та троши белезници с голи ръце. На някакъв вампир мяза, ама откъде се е взел, защо се е взел, какви ги върши с тия убийци, шеф ли им е, не им ли е шеф... нищо. Пълно неведение. Разбирам, че е Загадъчен персонаж, ама чак толкова?
Майкъл, в тази кола трябва да има три трупа. Два от тях ще са на полицаите, но чий ще е третият зависи от теб. Разбираш ли ме? - Майкъл може и да разбира, но аз - не. Откъде ще вземат третия труп? Чисто любопитство де, надали е твърде важно.
...Когато виждам момичето пред мен на опашката, се чудя дали косата й е естествено светлокестенява или я боядисва, защото луминесцентните лампи на болницата я карат да блести като старо злато... и така нататък. Това момиче Тес ли е? Тяхната първа среща? Така звучи, обаче липсва нов абзац, тоест някак се натрапва впечатлението, че тази сцена е някъде между напускането на Тес и пристигането на полицаите (което е невъзможно). Не му е там мястото на този флашбак, според мен. Някъде по-напред може би, или ако толкова държиш - в отделен параграф.
Като цяло, струва ми се много объркана цялата работа. Първо - наемен убиец получава информация; второ - наемен убиец се прибира вкъщи; трето - наемен убиец си върши работата; четвърто - наемен убиец разстрелва някакви хора, на които не им харесва да умират. Аха, мисли си читателят, сега ще стане интересно! Пето - наемен убиец отново се прибира вкъщи; шесто, седмо и осмо - наемен убиец разказва историята си и цялата история придобива странен сюрреалистичен оттенък. Девето - жената на наемния убиец го напуска; десето - ченгетата идват да го опандизят, но неочаквано бива спасен; единайсто - край. Читателят се пули неразбиращо в монитора и се чуди какво е пропуснал.
Аз не бих имала нищо против още няколко параграфа, изясняващи подробности около тайнствената организация и той. И изобщо всякакви неща, които са свързани с дома на мъртъвците.
Ще спра до тук, понеже за цяла страница не казах много повече от “не разбирам, обясни ми, моля те”, а предложенията ми са за смяна на акцента, което би превърнало разказа в нещо съвсем друго. Макар че самото заглавие предполага, че нещата ще се въртят повече около кръвта, а не толкова около сандвичите и семейните драми.
Ще ми се да обърна внимание на героите ти. Действително не е лесно да се постигнат реалистични образи при разкази от първо лице. Често срещано е главният герой да е единственият добре развит персонаж. Обаче не е хубаво. С Тес си се справил сравнително добре, Томсън е що-годе реалистичен (ако го развиеш още малко, би било чудесно - за мен е най-интересният в историята), но за Елисън разбираме само че е шибано копеле, а пък за той - горе-долу нищо.
Стилът ти ми допадна, всъщност, макар че на места късите изречения дразнят. А те са много. И къси. От време на време. Объркват. И не толкова объркват, колкото карат текста да звучи твърде накъсан и пречат да се чете гладко. Същия проблем и с прекалено дългите изречения, които имат навика да се превръщат в своеобразен лабиринт от съюзи, запетайки и вметнати части. Сегашното време също играе лоши номера на моменти (от тук започват конкретните забележки):
Портиерът ме изглежда, но не казва нищо и аз се вмъквам вътре. - “изглежда” е доста тромава дума. Защо не “Портиерът ме поглежда на криво”, или пък “Портиерът ме поглежда гадно”... всъщност, нека го поглежда по какъвто и да е начин - главният герой си е все така изгледан, но изречението е по-спретнато. Освен това, понякога има запетайка преди “и”. Този случай е такъв. Очевидно си наясно с подчинените изречения, просто не оставяй разни “и”-та да те заблуждават.
После запалвам колата и се отправям към къщи. - “После паля колата...” Пак си е в сегашно време, само дето не оставя и капка съмнение какво е направил нашият човек (понеже в другия случай можем да решим, че я е полял с туба бензин, драснал й е една клечка кибрит и с щастливо свирукане е поел по дългия път към дома. Пеша.)
- Не. – аз се връщам в хола и сядам на дивана. Тя ме последва. - “Тя ме следва”, понеже “последва” звучи като минало време.
Не мисля, че ще мога да отделям време за разговори всеки път, когато решиш да избягаш. - “... когато решиш да бягаш”, понеже се предполага повторение на действието.
Отивам до умивалника и разглеждам лицето си, докато водата тече парещо гореща върху ръцете ми. - тя принципно парещата вода обикновено е гореща. Пояснение ще има, ако водата е парещо студена, но в случая може да минем и без “гореща” и да останем само с “пареща”, тоест “... докато водата тече пареща върху ръцете ми”, или може би “докато горещата вода тече върху ръцете ми”.
Излизам от тоалетната, минавам покрай мъжа на рецепцията, който се опитва да ми каже нещо и излизам навън. - пак липсващата запетайка преди “и”-то.
Нещо такова, написано сякаш е използвал шибана четка за рисуване. - няколко излишни думи тук правят изречението тромаво и неестествено. “Нещо, написано сякаш с шибана четка за рисуване.”
Правя си сандвич, който няма да ям и сядам пред телевизора. - ами не разхищавай храната поне... защо го прави, ако няма да го яде? И отново изгубената запетайка пред “и”, която би трябвало да стои накрая на подчиненото изречение.
Трябва и да купя кола. - “Трябва да купя и кола” звучи по-естествено.
Когато пристигам в Чикаго, си купувам карта и прекарвам остатъка от деня, внимателно разучавайки я. - ъм... има нещо грешно тук. Защо не “...и прекарвам остатъка от деня, разучавайки я внимателно.”? Някакъв английски словоред се вмъква тук :р
Проследявам го от дома му. - до къде?
Той има двама бодигарда, професионалисти, защото знаят как да застанат, така че да го скриват от погледа. - двама бодигарди, или два бодигарда, но без хибриди. Освен това, тук е мястото за едно късо изречение, което да направи четенето малко по-лесно. Например “Той има два бодигарда. Явно са професионалисти, защото знаят как да застанат, така че да го скриват от поглед.”
Това е като онези филми на забавен каданс, финна игра на скорост и случайност, защото можем да се разминем за части от секундата. - Отново объркващо дълго. Освен това, няма цели филми на забавен каданс, има кадри на забавен каданс. И “фина” се пише с едно “н”.
Това, което трябва да направя сега, е да прекарам остатъка от деня тук, да видя какво ще кажат по новините и ако е безопасно, да напусна шибания град. - още няколко липсващи запетайки. В такова дълго и сложно изречение са доста, особено около “и”-то: “... да видя какво ще кажат по новините, и, ако е безопасно, да напусна шибания град.” (който град беше успокояващ няколко реда по-нагоре). Всъщност, така като ги гледам, и на мен ми се струват твърде много, тоест може би бъркам, в който случай се извинявам предварително. Такива номера играят дългите сложни изречения :) Впрочем, докато се взирах в конкретно това изречение, ми хрумна, че е по-вероятно да чуеш какво казват по новините.
Пътувам на автостоп дo вкъщи, като за всеки случай сменям превозвачите си – първо шофьор на камион, после двойка съпрузи на път към някакви роднини, добре облечен мъж, който учтиво предлага да ми духа и накрая автобуса. - и една запетайка след “духа”.
И аз така и правя, а вътре, седнал на масата в скъпия апартамент е Томсън, а до вратата, с пистолет насочен в главата ми е Елисън. - първо, “и аз” в началото на изречението няма никаква работа там, освен да пречи. Следват поясненията, които трябва да са оградени със запетаи: “Така и правя, а вътре, седнал на масата в скъпия апартамент, е Томсън, а до вратата, с пистолет, насочен към главата ми, е Елисън”. И да, “към”, а не “в” главата.
Изстрелът от заглушителя е нисък и задавен. Той пада в коридора. - първо, изстрелът не е от заглушителя, а е нисък и задавен от него. После, не заглушителя пада в коридора, а най-вероятно Елисън. “Изстрелът е нисък и задавен от заглушителя. Елисън пада в коридора.”
Очите й са залепени за оръжието. - може би погледа й е прикован в оръжието или някакво друго подобно клише, но залепените очи придават... мм... органична гнусност. Да не говорим, че е трудно да ги залепиш.
Не знам как щеше да свърши всичко това. Както и да е, една вечер се прибрах надрусан като за последно и го намерих в гаража да говори с някакви клиенти. - и какво прави това “както и да е”? Скапва изречението. Може и без него. Като цяло, “както и да е” на друго място, освен в речта на героите, звучи гадно.
После започна да дърдори нещо, аз не разбирах нищо от това, което ми говореше, хилех се като идиот и изведнъж му поисках пари. - просто си представям как го казва, едва ли не стиснал слушателя си за реверите, отчаяно облещен и без да спира да си поема въздух. Мнението ми за кратките изречения става все по-положително. Изброяването на действия кара текста да звучи, как да го кажа... задъхан. Това специално изречение на мен ми звучи по-добре в следния вид: “После започна да дърдори нещо. Аз не разбирах и дума от това, което казваше, хилех се като идиот и изведнъж му поисках пари.”
Не можех да спра да треперя и той ме вдигна и ме занесе в колата отвън. - твърде много “и”-та. “Не можех да спра да треперя. Той ме вдигна и ме занесе в колата отвън.” Всъщност, това вдигане е твърде неопределено, някак натрапва впечатлението, че го вдига за яката като мръсно коте. “Той ме вдигна на ръце...”, може би.
После всичко дойде на фокус като при внезапно събуждане, като в последните секунди преди връхлитащ влак... - ъм... като в последните секунди преди връхлиташ влак какво? Като в последните секунди, преди да те връхлети влак? Това на страна от факта, че надали някога те е връхлитал влак и няма как да знаеш дали всичко идва на фокус (твърде вероятно да не. По-вероятно на фокус е въпросният влак.)
Другата стана, обвита в облак от коприна и отиде в най-далечния ъгъл на стаята. - и една запетайка след “коприна”.
Но ако някой от вас си въобразява, че е с нещо по-добър от мен, може да вземе моята работа, вместо да седи тук по цял ден, да играе карти и да изглежда като изваден от някакъв шибан цирк. - а как точно някой изглежда като изваден от някакъв шибан цирк? Всмисъл, то не е трудно, просто не е действие като седенето и играта на карти. Изглеждането е нещо съвсем друго :р
Изражението на младата жена бе подигравателно, погледът на възрастната жена пълен с презрение. - повторение. “Изражението на младата жена бе подигравателно, погледът на възрастната - пълен с презрение.”, или дори просто “презрителен”.
Нямаше заплахи, нямаше и нужда от тях. - пак повторение. “Нямаше заплахи, нито нужда от тях.” може би.
През дългия ден аз отивах там и лягах в тревата. - през кой конкретно дълъг ден? Става дума за повтарящо се действие, тоест “през дългите дни отивах там и лягах в тревата.”
Там винаги намирах нещо за ядене, защото непрекъснато идваха хора, които никога не срещнах. - и причината винаги да намира нещо за ядене е че никога не среща хората? Или че те непрекъснато идват и по тази причина се готви? Каквато и да е причината, “... защото непрекъснато идваха хора, които никога не срещах” звучи по-добре. Не казвам, че е по-правилно в конкретно този случай, но звучи по-добре.
Труповете излизаха от стаите си, полуживите се връщаха от света навън и стаите се изпълваха с разговори. - повторение.
Завесите се разтваряха и луната влизаше вътре. - не думай... цялата луна ли?
Някой свиреше на пианото, мелодия, която звучеше познато. - може би без първата запетайка...
Лица крехки като паяжина, бледи и скръбни. - ... която може да я пратим след “лица”.
Трябва да разбереш, че решенията в живота или ги взимаш сам, или някой друг ще го направи вместо теб. - коледни лампички, да се използват само вкъщи или отвън. “Трябва да разбереш, че решенията в живота или ги вземаш сам, или някой друг ги взема вместо теб” -- “Трябва да разбереш, че решенията в живота или ги вземаш сам, или някой друг ще го направи”, но и в двата случая трябва да се добави нещо, което да пояснява, че ако някой друг ти взема решенията, няма да си много доволен. Иначе няма смисъл.
Безкраен бяг на гърба на дявола. - безкрайна езда на гърба на дявола, може би. Не че не може да се тича по въпросния гръб, ама някак не звучи като да е това идеята. Но като цяло страшно радва :)
Това беше моя начин да се бунтувам, но не мисля, че Томсън го разбираше. - “моят”
- Трябваше да ми кажеш за кокаина.- каза той. - повторение.
- Той ще помоли да ме превърнете. - в какво? Да, окей, явно става дума за някакъв термин, но може да обясниш това-онова...
Зная как изглеждам – твърде слаб като бивш наркоман, какъвто бях.. - от цялата работа излиза, че той е един слаб бивш наркоман, но в смисъла на “слаб поет”, примерно. “Зная как изглеждам - твърде слаб, като бивш наркоман, какъвто съм всъщност”. Понеже не може да си бил бивш-нещо-си - щом си бивш, оставаш си бивш вовеки (освен в случая, когато пак станеш настоящ... аз съм бивш наркоман, бях наркоман // аз бях бивш наркоман, пак съм наркоман). Между другото, звучи куцо. Всяко пояснение от рода на “изглеждах като такъв, какъвто съм”, е куцо.
Застанал пред мен, в старомодния си костюм, с окървавени ръце той изглежда леко разтревожен. - може и без запетайката след “мен”, но трябва да има една след “ръце”, иначе излиза, че той изглежда леко разтревожен само защото е с окървавени ръце.
Нино върви зад нас, с прегърбените си рамене и провиснала над очите коса прилича на нещо забравено в дъжда. - “...на нещо, забравено в дъжда”. Или най-добре - под дъжда.
... и някои неща, които не са грешки, но лично мен ме дразнят:
- Да, той е ОК. - това ОК ме вбесява където и да го видя. Принципно в художествен текст не може да се съкращава. Ще напишеш “петнайсет” или “петнадесет”, а не “15”, “килограма”, а не “кг”. Ще напишеш и “окей”, само две букви повече са. Никой не произнася “ок”, в края на краищата...
- Мистър Диас. - защо мексиканецът винаги е Диас?
Това на нормален език означава, че той е копелето, което ги прави нервни като котки. - те, котките, не са принципно нервни. Не можах да се сдържа, съжалявам =) но наистина не са. Има един израз, “нервен като котка с дълга опашка в стая с люлеещи се столове”, но освен в подобни случаи, котките са склонни към кротост и дори безобразен непукизъм. Уточни се или не ги обвинявай!
И общо взето това е краят на моята критика. Само не оставай с погрешното впечатление, че разказът не ми е харесал. Много неща ми допаднаха, макар че бих ги приела по-добре, ако бяха отделни разкази... Най-много харесах образността - всяко описано нещо мога да си го представя, просто като филм го виждам. От онези, изобилстващите с убити, тъмни тонове. Просто, да -- не го разбрах :(
You tell me love - tell me where the stars sleep
Tell me why your eyes weep, I really want to know

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28839
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Mon Oct 30, 2006 3:21 pm

Ок, пръвото, с което трябва да започна, е това, че стилово разказът отново ми допадна, както всичко твое, с изключения на нещата, за които ще пиша по-долу. Увлекателен е и се чете бързо.

Второто, уви, е това, че нищо не вдянах от сюжета. Има действие, случват се неща, но няма сюжет или поне аз го не стоплих. Сега, познавайки те, подозирам просто, че тоя път съвсем си му изпуснал края на преценяването какво знаеш ти и какво ще разбере читателят, но честно ти казвам, аз не разбрах НИЩО.


Сюжет и герои:

В тона на горния абзац, не вдянах изобщо какъв беше нашият. Нормален човек или променен? И ако второто, то променен в какво? Какви бяха всички ония в къщата, какъв беше ТОЙ (прочее, можеше да му сложиш едно главно "Т", че така на места се появяваха някои двусмислици), каква работа вършеше Томсън, защо я вършеше...

Това имах предвид под липсата на сюжет. Героите вършат нещо и то е логично, но само в контекста на самото себе си, а не и в този на общата картина, защото такава аз не успявам да видя. Верига от несвързани събития, обединени от НЕГО, но по какъв начин и защо, с какви връзки? Това не става ясно изобщо.

Оттам нататък Майкъл (понеже други герои дефакто няма, не и като развити личности) ми допадна много. Клиширан, естествено, но според мен ти не си и имал за цел да го правиш оригинален. Пълнокръвен е по свой си балансирано недоизведен начин, действията му са логични и разбираеми :) Особено ме израдва престрелката с Томсън, чисто като ситуация, реплики и действия :)

Единствено ме дразни (и това важи не само за Майк, но и за сюжета ти като цяло) залитането ти по американизмите къде под формата на конкретни реплики, къде като ситуации или действия. На твърде много места текстът и случващото се в него звучи като извадено от деветдесетарски екшън, при това всъщност дори не от него, но от превода му. За това обаче - в друга графа.

Като последна забележка - не разбирам защо по такъв начин си принизяваш повествованието. Имам предвид влагаш безсмислена делничност и обикновеност... това го имаше дори във фентъзито ти. Занимаваш читателя с детайли, които не че утежняват четенето, но придават твърде... тривиален тон на написаното. А то уж (май?) е фантастично, знам ли. Разбира се, това е въпрос на стил и предпочитания на автора, но аз наистина не схващам целта.


Стил:

Не ми е ясно за какво е сегашното време тук. Повествованието ти като форма и ритъм на действието е типично за минало, а си го направил в сегашно. И се получават абсурди от рода на:

"Когато пристигам в Чикаго, си купувам карта и прекарвам остатъка от деня, внимателно разучавайки я." - Първо "внимателно разучавайки я" ми е толкова недобре звучащо, че прекарах половин минута пред изречението, оцъклено пулейки му се. Второ, за какво ти е сегашно време, ако ще описваш събития от по половин ден?

"На сутринта обикалям из града. Откривам дома му. Вторият адрес е на офиса му. Не се доближавам до целта. Твърде е рано. Обядвам. Прекарвам известно време, возейки се на метрото из града. Чикаго е хладен и сив, наистина успокояващ. Вечерям сандвичи. После се опитвам да се наместя по-удобно на задната седалка и заспивам. Утре трябва да съм свеж." - Отново. Това повествование просто не е за сегашно време. Това е обобщаване на множество събития, а подобно нещо правиш постфактум, а не докато ти се случват. Сегашното време предполага именно... сегашно време. А не дълги периоди, обхванати в едно просто изречение.

Като цяло просто не виждам смисъла. Сегашното време се използва най-вече в случаи, когато искаш да създадеш "задъханост" на действието, но при теб то е доста кротко и плавно течащо. Друг вариант - искаш да създадеш усещането, че това наистина се случва "в момента", доколкото миналото време винаги малко или много успокоява читателя, че с героя ще се видим и по-натам. Но ти не гледаш през очите на Майкъл, не възприемаш ситуацията моментно, а я разказваш като нещо вече случило се. Което просто не се връзва добре със сегашното време.

По-долу давам примери за конкретни неща, които ме подразниха на общо основание. Само от началото на текста са, защото то е най-тромаво. После стилът се изглажда и дефектите стават дребни.

"Когато пристигам в хотела, схващам, че може би не съм облечен съвсем подходящо." - Първо, "схващам" в първо лице сег. вр. ми звучи... странно. Второ, или "схващаш", че "не си", или "помисляш/решаваш/преценяваш", че "може би не си" :) Схващат се твърди факти, не евентуални такива.

"Мъжът зад огромната рецепция добива физиономия, сякаш всеки момент ще се изплюе въху мен" - Не знам, изразът "добива физиономия" изобщо не ми допада, а дори и така, "добива физиономия, сякаш" ми звучи откровено грешно. Според мен смени израза с нещо друго.

"Откривам двата адреса и ги обграждам. После си харесвам няколко пътя за измъкване. Спя в колата." - Ок, за какво тази накъсаност? За какво ти е това да е в 18 изречения? Изглежда ми като конкретен опит да се постигне нещо специфично на ниво стил, но нито разбирам какво, нито ми харесва. Освен това адресите или се "обграждат" с полицейски кордон, или се "ограждат" на картата...

"- Само че очевидно не е така, защото вие и това свежо месо сте тук." - абе тоя разказ превод ли е? Кви свежи меса, за бога?!

"Но ако наистина беше обичайната ситуация, нямаше да си тук на първо място" - Отново. Такъв израз "на първо място" не съществува в българския език.

Изобщо, този тип стилови грешки, които допускаш във всеки свой разказ, ме карат да мисля, че или превеждаш свои разкази, писани на английски, или английският е основният език, на който пишеш, и му позволяваш да ти влияе твърде силно при писането на бг. Независимо какъв е случаят, според мен трябва сериозно да поработиш върху това. Независимо дали са преводи, или повлияни от английския, разказите ти е недопустимо да звучат така, сякаш българският не им е роден език.

Имаш и няколко смислови грешки, повечето от които свързани с неправилна употреба на сегашното време и първото лице:

"Изтривам уста. Нагазвам в някакви лайна." - Това е по време на четенето на бележката. Кви лайна, кви пет лева? Човекът си е в колата. Или аз съм твърде тъп, или това е някакъв особено американски израз, който дори не се сещам как е в оригинал...

"Ако не бях толкова замаян от умора, ако не исках отчаяно да видя Тес, ако бях отделил и секунда да помисля, щях да се сетя." - Чакай сега. Що за анализ правиш, след като си в сегашно време? Още повече, че си в първо лице, така че трябва да видим мислите за Тес, нежели да ни се говори за тях. Отново дефект от ненужното сегашно време и първото лице.

"Майната му. Това е единствената ясна мисъл в главата ми." - Еми да, очевидно е. В който ред на мисли второто изречение е излишно. Гледната точка е такава, че ние сме му в главата, защо трябва той хем да си мисли нещо, хем да ни казва, че си го мисли, все едно не знаем?

Има и други, но сега не мога да ги намеря. Просто логиката на текста ти крещи, че той трябва да е в минало време, дори и да остане в първо лице. Ти не използваш нито едно от преимуществата на въпросните, а дори нарушаваш правилата им. Защо тогава ги използваш?


Граматика:

Не виждам абсолютно никакво подобрение в пряката ти реч от първия разказ, когато нищихме правилата. Е, може този да е стар де, но при все това можеше поне една редакция да му цапнеш, подобен род грешки се изчистват за броени минути все пак :/


И така, май бях по-негативен, отколкото ми се искаше, но наистина нито разбрах какво се случи в разказа, нито защо авторът му използва за него сегашно време и първо лице. Познавайки те, предполагам, че отново ще развиеш доста интересен сюжет в обясненията, понеже не ти липсва нито въображение, нито талант. Но наистина ми се иска най-сетне да го видя директно в разказа, който си постнал :/
And you can't dance with a devil on your back...

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Mon Oct 30, 2006 7:12 pm

Syberian, Roland, благодаря за мненията ви. Този път няма да се обяснявам на дълго и широко за сюжета, но ще пробвам да обясня защо беше написан самият разказ.
Значи с него тествах един малко по-различен подход. Текстът не е истински фантастичен разказ в тесния смисъл, сиреч фантастичното не е водещото. Строго погледнато разказът е сюжетно правилно структуриран, но жанрово замазан и затова докато го писах, се питах дали махането на фантастичните елементи (на които по принцип твърдо държа) ще оправи тази нетолкова сюжетна, колкото идейна неяснота. Мисля, че зная защо разказът ви е оставил объркани – може ли една семейна драма, защото разказът си е баш това (и тук включвам не само Тес-Майк, но и Кевин-Майк) да се разкаже по този начин, като фантастичен разказ. Лично за мен обаче, разказът, оголен от фантастичното, никога нямаше да бъде написан, защото тогава трябваше да предложа много повече психологизъм и дълбочина, отколкото мога. А и да си призная, хич нямаше да ми е интересно да го напиша. Според мен именно фантастичното му придава вкус.
И все пак не мога да кажа дали тази обърканост се дължи изцяло на излъгани жанрови очаквания (не е чист хорър, нито трилър, нито готика) или чисто и просто на неумение за смесване на жанровете. В този смисъл разбирам какво има предвид Syberian, когато каза, че ако бяха няколко отделни истории, щеше да ги възприеме по-лесно. Но за мен просто нямаше да е същото. Щеше ми се тези елементи да съжителстват по-хармонично, отколкото явно се е получило. Явно точно те разсейват и изместват фокуса на разказа, но все ми се струва, че и някак го центрират, чисто подсъзнателно.
Затова ми се иска да попитам нещо – като се абстрахирате от фантастичните глупости, Джулиъс и прочие, става ли ясно каква е драмата на Майкъл - че в крайна сметка колкото и да не иска, колкото и да се съпротивлява, заприличва на човека, когото най-много мрази, или не. Защото ако това не се разбира, нещата са омазани капитално. За което мога само да съжалявам. Ако пък е ясно, тогава текстът си е изпълнил целта въпреки всичките си недостатъци (което означава, че мога спокойно да довърша текста, който драскам в момента и който, опасявам се, е още по-отвлечен :twisted:).

По конкретните ви забележки:
@Syberian
За ретроспекцията с Тес – не знам, май си права, че донякъде е рязка, сиреч не става ясно дали е такава или не, така че ОК, ще помисля как да го оправя. Но за мястото й не мога да се съглася – то си й е там, още повече, че през това време Майк не прави нищо освен да чака.

За късите и дългите изречения – щеше ми се разказът да звучи като нещо разказано и затова не искам да изгубя точно тази накъсаност и чувство, че нещата се случват сега, в момента и от друга страна тези дълги изречения, казани като на един дъх

За котките – добре, добре, извинявам се, не знаех, че попадам на толкова върл коткофил :D, макар за мен част от чара им винаги е била точно тази нервност, скрита зад привидната ленност.

@Роланд
Като последна забележка - не разбирам защо по такъв начин си принизяваш повествованието. Имам предвид влагаш безсмислена делничност и обикновеност... това го имаше дори във фентъзито ти. Занимаваш читателя с детайли, които не че утежняват четенето, но придават твърде... тривиален тон на написаното. А то уж (май?) е фантастично, знам ли. Разбира се, това е въпрос на стил и предпочитания на автора, но аз наистина не схващам целта.
Хмм, Роланд, тук малко навлизаме в жанрови спорове, но моето дълбоко вътрешно убеждение, което естествено не натрапвам на никого, е, че тази тривиалност е единственият начин фантастичното да бъде наистина такова и да бъде усетено максимално интензивно. Както и обратното, като се замисля.

За сегашното време – прав си, но разказът го писах малко набързо, което означава автоматично сегашно време, където може, защото то ми идва по-естествено. Ще го оправя, мерси. В тоя смисъл и пряката реч си го отнесе - навикът си е навик :wink:.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28839
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Mon Oct 30, 2006 7:33 pm

Ами...

Първо, не съм съгласен, че само контрастът е начинът фантастичното да блесне. За справка - Зелазни. Там, ако човек се абстрахира от гениалния стил, всъщност винаги всичко е толкова епично, че ако го пишеше друг автор, щеше да ти се догади. Обаче не го пише друг автор и е гениално ;) Но мисълта ми е, че квото и да е, няма никаква тривиалност, никаква нормалност и т.н., фантастичното е в самия въздух. И пак въздейства :)

Второ, боя се, че, уви, поне за себе си, мога да кажа, че ИЗОБЩО не съм схванал това, което си искал да предадеш - за Майкъл и превръщането му в квото там се е превърнал (превърнал ли се е в нещо?). Сори, не го казвам, за да се заям, но наистина нямаше никаква промяна в персонажа през целия разказ или поне аз не я усетих. Как точно си се опитал да я предадеш?

Трето, кой е Кевин?

Едит: А, то било Томсън... Въх...
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Syberian
Misting
Posts: 338
Joined: Mon Sep 19, 2005 9:47 pm
Location: Logos Naki World
Contact:

Post by Syberian » Mon Oct 30, 2006 7:44 pm

И аз не съм го разбрала :/ Аз дори не разбрах... хм... кого мрази най-много. Всмисъл, той всички си ги мрази от време на време...
А по въпроса за контраста... ми то хубаво контраст, но идва малко отгоре.
За котките ти прощавам :р
You tell me love - tell me where the stars sleep
Tell me why your eyes weep, I really want to know

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Mon Oct 30, 2006 8:12 pm

Еми, значи повредата е в моя телевизор.
Само за Зелазни – нито Амбър, нито любимият ми „Една нощ през самотния октомври” щяха да са същите без точно делничните елементи в тях. Виж, за останалите му езотерични произведения може и да си прав, но аз тях не можах да ги изтрая така или иначе.

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 3866
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Fri Nov 03, 2006 8:46 pm

Първо, да се извиня за чудовищното закъснение. Виновен съм, но това е положението. Надявам се скоро да мога да се включвам по-пълноценно.

Разказът отново ми хареса доста и за пореден път се убеждавам в способностите ти да пишеш изключително разностранно. Общо-взето забележки почти нямам. Хареса ми атмосферата, хареса ми сюжетът(или по-скоро това, което си загатнал), харесаха ми героите. Особено ми допадна смяната на усещането, когато нашият човек започна да разказва историята си. Изведнъж от някакво усещане за мафиотски филм с наемни убийци и политически игри се озовах във вампирски трилър ала Стивън Кинг. Много яко:) С един съществен недостатък, но за него по-късно. Претенциите ми са към оскъдността на разказа. Ясно е, че това ти е било цел при писането му. И за разлика от предишния, тук всичко се изяснява до необходимата степен, така че аз лично нямам претенции за липсваща жизненоважна информация и т.н. Проблемът е, че с историята на младия Майкъл ме потапяш в един брутален свят на едва загатнати вампири и чудовища, на сенки и призрачни усещания, който ме изкефи на макс, но свърши твърде бързо. Не казвам, че ми трябват подробности за Него, за произхода на мъртъвците и т.н. Искам просто малко повече случки, повече екранно време. Успял си да създадеш, особено в къщата, много добра атмосфера. Дните в Ню Йорк, макар и описани с няколко изречения, също са грабващи. Развий ги, това е моят съвет като читател. Не че е нужно, за да доразвиеш образите на героите(макар че пък няма и да е лошо), просто ме кефи и още няколко добре написани странички в същия стил биха ме зарадвали силно.

Съществен проблем е избора на времето, в което разказваш. Честно, аз не виждам смисъл от сегашното време. Да, създава някакви усещания за откъснатост, за безчувствие, на места пасва много добре на действието, но цялостно не мисля, че ти носи кой-знае каква полза. Едно на ръка, че със същия стегнат и минималистичен маниер на описание можеш да постинеш същите ефекти и в минало време. Две, POV-то ти е такова, че ти далеч не си влязъл в главата на героя, нищо че разказваш от първо лице. Ако беше целял да сближиш героя и читателя, за да усетим и ние трескавостта му чрез времето на разказване... може би. Но в случая няма нужда от подобен избор на време. Предполагам, че до известна степен си избрал сегашното време, за да разграничиш историята на младия Майкъл от тази на новия Майкъл. И аз ги правя тези нещо от време на време, но ми се струва, че това е по-скоро въпрос на мързел, отколкото на някакво добро боравене с писателски похвати. Ако напишеш целия разказ в минало време, пак от първо лице и с по-приближен до читателя Майкъл, си мисля, че ще се получи по-добре. Нещо като изповедта на отец Калахан от петата Тъмна Кула. Не толкова подробно естестествено, но пък разказът за детството на Майкъл започва по много сходен начин. Освен това, смяната на сегашно с минало време към средата на разказа на мен поне ми дойде твърде рязко. Няколко секунди просто спрях да чета, за да мога да се настроя към новото време и изненадващия завой, който направи историята, просто защото до момента Майкъл ми беше твърде далечен като усещане. А в частта в минало време, напротив, дори чрез оскъдните подробности успях да си съставя доста добър портрет на героя.
Останалите герои са добре пресъздадени, но можеше да видим повечко от Томсън и Него, от останалите вампири(пък и да не са точно вампири, каквито и да са). Твърде кефещи са и, ако хвърлят още някоя друга creepy сянка върху повествованието, би било само в плюс на разказа. Тес също е сполучлива, но още един-два момента, които показват привързаността й към Майкъл и неговата към нея, ще са добре дошли. Нещо като момента, в който той целува стъпалото й – дали ще е бягаща мисъл в главата му относно смеха й, устните й, уотевър... стига да е добре написано. Още малко емоцианална тежест е нужна според мен.

Оттам насетне, имам някоя друга дребна забележка.

"Изпикавам се, без дори да се опитвам да уцеля." – една тоалетна накрая не е излишна. Пропускайки иначе подразбиращото се уточнение, принизяваш стила малко под допустимия праг, според мен. Чак от такава оскъдица на описания мисля, че няма нужда.

"Изтривам уста. Нагазвам в някакви лайна." – пак като по-горе. Ясно, че си се стемил да бъдеш максимално лаконичен, но тук-таме са се получили сравнително комични езикови ситуации. Не че читателят не разбира какво искаш да кажеш, но съзнанието веднага навързва думите в някакви първосигнални асоциации и се получава отрицателен ефект. Може и да си търсил подобна комичност, но не ми се вярва, разказът не го предполага.

"Когато пристигам в Чикаго, си купувам карта и прекарвам остатъка от деня, внимателно разучавайки я." – знам, че много си харесваш деепричастията, но това тук звучи отвратително. Никак не се съчетава нито със звученето на изречението, нито със сегашното време, което си избрал. А, както писах по-горе, мисля си, че разказът не би загубил абс. нищо, ако го беше написал в минало време. На мен дори щеше да ми звучи по-добре.

"финна игра" – фина. Мисля, че и в предния разказ го беше объркал.

"Бутилка с киселина" – без "с"-то.

"- Майк, обзалагам се, че си леко объркан. – кимвам. – Така че ще се опитам да изясня ситуацията като започна с това, че всеки друг влязъл в тази стая вече щеше да е мъртъв." – Нищо сериозно, но "като започна с това, че..." не звучи добре в обикновен разговор. Можеш просто да го разбиеш на отделни изречения и да запазиш бързия и гладък ход на текста.

"Железните лампи не бяха включени" – първо, железни лампи не ми говори нищо и второ, по-добре "бяха изключени".

" Стройна и елегантна в костюма си." – звучи твърде много по английски.

Освен това, май изобщо не си работил върху пропуските при употребата на пряка реч. Няма да обяснявам пак правила, но погледни какво сме писали в предния кръг. Май дори и в първия ги обяснявахме всъщност.

Това е. Разказът много ми хареса и нямам никакви основни забележки, като изключим употребата на сегашното време. Би могло да се получи добре и с тези времена, но аз лично бих обогатил доста описанията в частта със сег. време. Ако ще е пиеса, то нека да е с декори, надявам се да ме разбереш. Може да се поработи и над преминаването между двата основни времеви потока, да се направи по-плавно и естествено. От предишните кръгове ми е ясно, че се стремиш да пишеш сравнително кратички неща, скици, които да карат въображението да работи. Тук си справил добре, но тази история заслужава развитие. Дори не точно развитие, защото като рамка е екстра. По-скоро вътрешно обогатяване – по-голямо развитие на героите, повече досег с мъртъвците, повече емоция в отношенията на Майкъл с Тес и малката. И пак може да в същия стил на недомлъвки и мистерии, няма да загуби нищо, ако го разшириш малко.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
deadface
Merchant
Posts: 96
Joined: Fri Mar 31, 2006 10:15 am
Location: 6 feet under

Post by deadface » Sun Nov 05, 2006 7:25 am

Разказът в общи линии ми хареса. Нe e особено оригинален, но пък и аз не съм от хората, които ще седнат да критикуват един автор за оригиналността на произведението му. Това винаги ме е дразнело в критиците, още от времето, когато бях ученик и ни караха да четем разни безсмислени и често нелепи критики. Оригиналността никога не е била задължителна за едно литературно произведение. Всеки разказ сам по себе си е една история. А една история може да е интересна и без да е оригинална, без в нея да е скрит някакъв дълбок смисъл или важни поуки, и без да е пълна с неочаквани обрати. Типичен пример за това са книгите на Джералд Даръл - английски зоолог и основател на една от най-големите зоологически градини във Великобритания. Той е автор на няколко изключително увлекателни книги, в които описва приключенията си в различни точки на света, като разказва с най-големи подробности как издирва и улавя редки животински видове. Книгите му не блестят с особена оригиналност и в тях не е скрит дълбок смисъл - това не е четиво, което да те накара да се замислиш или да подложиш съдържанието му на задълбочен анализ. Въпреки това те са изключително забавни (благодарение на отличния хумористичен стил на автора) и доста интересни (стига да се интересуваш от зоология и география).
Докато четях разказът на thorn, аз искрено се забавлявах и го прочетох от край до край с голямо задоволство. Първо, защото обичам да чета криминалета и ужаси (а той съчетава в себе си и двата жанра) и второ, защото е написан доста увлекателно. Наистина, решението на thorn да използва сегашно просто време, което е характерно предимно за драматургията, журналистиката и книгите-игри, не е особено удачно (особено предвид дължината на разказа), най-малкото защото не позволява на автора да предава свободно минали събития и да използва ретроспекция. От друга страна сегашното време предава на разказа по-голяма интимност и ни помага по-лесно да се отъждествим с главния герой, затова и аз понякога го използвам, когато пиша проза.
Друг стилистичен недостатък, който затрудняваше на места четенето ми, беше редуването на много кратки изречения с много дълги. Така текстът на места беше излишно динамичен, а на други - прекалено описателен. С дългите изречения не бива да се прекалява, защото те правят изказа на автора прекалено тромав (освен ако, разбира се, не си разказвач от класата на Уилям Фокнър). Късите изречения пък придават на текста голяма динамичност, затова се подходящи главно за описанието на сцени с много действие (схватки и прочее).
Другото нещо, което не ми се нрави особено от стилистична гледна точка, е решението на автора да запознае читателя наведнъж с миналото на главния герой. При положение, че миналите събития в живота на Майкъл заемат повече от 1/3 от дължината на целия разказ, според мен би било далеч по-удачно те да се поднесат на читателя на малки порции, които са по-лесни за преглъщане. Така разказът ще бъде по-динамичен, читателят няма да изгуби нишката на повествованието и нетърпението му да разбере какво ще се случи с главния герой във всеки следващ миг ще бъде по-голямо.
Въпреки тези недостатъци стилът на thorn като цялост е доста добър (няма досадни повторения, няма неподходящи сравнения и т.н.), сравнително пластичен и достатъчно увлекателен, при това подплатен със задоволително реалистични диалози, за да превърне четенето на разказа в истинско удоволствие.
А сюжетът... сюжетът не е особено оригинален, но все пак е доста интересен и ме накара да прочета текста на един дъх. Въпреки това в него се забелязва известна хаотичност (предимно в миналите събития от живота на Майкъл) и има моменти, които се нуждаят от доизясняване и доразвиване. (Защо "главният вампир" освобождава Майкъл от патрулката и му подарява живота? С каква цел го оставя жив? Какво има предвид Хайме, като казва "В ръцете ни бяха."? За каква среща говори Игнасио в края на разказа? и т.н.)
Главният герой в общи линии е доста убедителен, въпреки че някои негови действия и решения не са достатъчно обосновани. Освен това никъде не е обяснено как Майкъл се превръща от уплашен наркоман в закоравял наемен убиец, което оставя читателя с доста противоречиво мнение за личността му.
И накрая няколко думи за граматиката. Граматични грешки почти няма, но прави впечатление, че thorn има затруднения с предаването на пряката реч. Пример:
"- Просто не очаквах да ме занимават с това. – обяснявам предпазливо."
"- Ще трябва да замина за няколко дни. – казвам."
В горните две изречения първата точка е излишна.
"- Не. – аз се връщам в хола и сядам на дивана."
"- Разбира се, скъпа, ще бъда изключително внимателен. – аз се навеждам и целувам стъпалото й."
Тук и двете първи точки са си на мястото, но думите след тях (в случая и на двете места личното местоимение "аз") трябва да са с главна буква.
Идеята е, че когато след тирето има съществително или местоимение, то трябва да е с главна буква, а пряката реч да завършва с точка. А когато след тирето има глагол, тогава глаголът трябва да е с малка буква, а пряката реч да завършва без точка.

И за финал няколко конкретни изречения, които поради една или друга причина трябва да се редактират:

"Мъжът зад огромната рецепция добива физиономия, сякаш всеки момент ще се изплюе въху мен."
"Добива" трябва да се замени с "прави" или цялото изречение да се пренапише (тоест да се формулира по друг начин).

"И той да изкърви по скъпия си костюм, по кожата на дивана... "
"Изкърви"? Не съм сигурен, че в бълг. ез. има такава дума. Има "прокърви".

"Знаеш, че трябва да отвориш плика."
"По-добре го направи тук. Колкото по-скоро, толкова по-добре."
Ако това са мисли на героя, би трябвало да са в кавички или поне да са с наклонен шрифт, защото в случая той "разговаря" със себе си.

"Нещо такова, написано сякаш е използвал шибана четка за рисуване."
Цялото изречение трябва да се пренапише, защото не звучи добре.

"Прекарвам известно време, возейки се на метрото из града."
Трябва да се промени на "Известно време обикалям града с метрото" или в нещо подобно.

"Когато пристигам в Чикаго, си купувам карта и прекарвам остатъка от деня, внимателно разучавайки я."
"внимателно разучавайки я" трябва да се промени на "като я разучавам внимателно"

"Той има двама бодигарда, професионалисти, защото знаят как да застанат, така че да го скриват от погледа"
По-добре да се промени на "Той има двама бодигарда, които са истински професионалисти, защото знаят как да застанат, така че да го крият от чужди погледи"

"Оставям я в задната уличка между две офис сгради. Бутилка с киселина унищожава всички улики вътре."
Малко ми е трудно да си представя как Майкъл рискува да бъде заловен и губи ценно време, докато полива волана, скоростния лост, седалката, пода и дръжката на вратата, за да унищожи евентуалните отпечатъци и косми - да не говорим, че това би привлякло автоматично вниманието на всеки случаен минувач или наблюдател. По-логично е да носи ръкавици и шапка и да забърше още по време на пътуването всички повърхности с кърпа. Освен това по бутилката също може да остави отпечатъци.

"- Само че очевидно не е така, защото вие и това свежо месо сте тук."
"Свежо месо"? Доста странно сравнение за един бияч/телохранител.

"Но сега, докато гледам безжизненото му тяло, всичко, което усещам, е умора, дълбоко в костите."
Запетайката е излишна.

"- Майкъл, какво, по дяволите, си направил? – гласът й е тънък, сякаш ще се скъса."
Гласът може да секне, да пресекне, да изневери, да се изгуби, но не и да се скъса.

"Тези спомени се трупат и заплашват да ме погребат като лавина сняг."
По-добре да се замени със "снежна лавина"

"Помня горещината от бетонните стени, издраскани с графити"
Вместо "издраскани" е по-добре да се използва "нашарени".

"Предупредиха да не си вра носа наоколо."
"наоколо" не ми стои добре, по-добре да бъде заменено с "където не ми е работата"

"добави, усмихвайки се като мъртвец."
По-добре да се направи на "добави с мъртвешка усмивка"

"После се събуждах и наблюдавах как светлината се плъзи по тавана с идването на вечерта."
Тук има механични грешки, които трябва да се отстранят.

"- Майкъл. – гласът му бе драскащ."
"Драскащ" едва ли е най-удачната дума. Може би "дрезгав"

"- Така и му кажи. – гласът му бе леко подигравателен."
Трябва да се промени на "Кажи му го."

"- В този случай е най-добре да смениш обстановката за известно време."
Трябва да стане "В такъв случай"

"Аз съм близо до нея и усещам парфюма й, когато се раздвижи."
Правилно е да се каже "когато се раздвижва"

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28839
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sun Nov 05, 2006 10:48 am

deadface wrote:Другото нещо, което не ми се нрави особено от стилистична гледна точка, е решението на автора да запознае читателя наведнъж с миналото на главния герой. При положение, че миналите събития в живота на Майкъл заемат повече от 1/3 от дължината на целия разказ, според мен би било далеч по-удачно те да се поднесат на читателя на малки порции, които са по-лесни за преглъщане. Така разказът ще бъде по-динамичен, читателят няма да изгуби нишката на повествованието и нетърпението му да разбере какво ще се случи с главния герой във всеки следващ миг ще бъде по-голямо.
Не съм съгласен с това. Разказът на торн от миналия уъркшоп (Другата половина от лицето ти) беше построен точно по начина, който описваш, и тогава си говорихме за този похват. Намирам го за зверски тривиален и до болка изтъркан. Не коментирам удачността на използвания тук начин да се придаде историята, а конкретно твоето предложение. Това редуване "настояще/минало" наистина работи, но... просто всеки вече му е свикнал и всъщност повече дразни, отколкото да надъхва. Така си мисля.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 3866
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Sun Nov 05, 2006 11:30 am

Да, и на мен вече ми е поомръзнал тоя похват. Ако го има, нека да се отличава от стандартното, да има нещо ново като начин на разказване. За мен начинът, по който Торн си е избрал да разкаже миналото на Майк, е добър, стига да се изглади спрямо сегашното си състояние. Трябва му малко повече плавност и малко повече детайл, за да не стои като кръпка в текста. Освен това, няма да е зле да има и някакви хинтове в частта в сегашно време, които да подсказват какво евентуално е било миналото на Майк (не дори да подсказват, ами да те карат да се чудиш какво е това и онова), за да може, когато четеш историята на младостта му, да си казваш: "Уау, начи той е имал еди-какво-си предвид в оня момент...". В момента има една единствена такава податка - при реплика за прясното месо.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Sun Nov 05, 2006 2:18 pm

Random, deadface, мерси за критиките ви.
За сегашното време ме убедихте напълно, ще го сменя. Както казах и по-горе, ползвам го, когато пиша бързо, по-лесно ми е, но явно не винаги звучи добре. Нищо, това поне лесно се оправя.
Random, няма как да доразширя историята, защото и без това се получи доста по-дълга от очакваното и желаното, пък и основната история, тази на Майк е вече разказана. Но пък сериозно се замислих над идеята ти за вкарване на още малко насочващи детайли в началото. Май ще се възползвам от нея, още повече че така ще сближа като звучене текста преди и след флашбека. А и за него самия – първоначалната ми идея беше въобще да го няма. Вместо него трябваше да има диалог между Майк и Тес, който да обясни набързо ситуацията, обаче не се получи по ред причини, най-вече защото щеше да звучи твърде обяснително и то в критичен момент. Затова пак се наложи да прибягна до ретроспекции (кофти, но какво да се прави), дори с риск текстът да е малко по-различен като тон и дори като възприемане на света от страна на Майк.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Thu Jan 24, 2008 6:23 pm

Извинявам се, че се намесвам без да съм участник в кръга, но пък въобще нямам намерение да критикувам. Просто - като стана въпрос за начини, чрез които да запознаеш читателя с историята на героя - се сетих и за един много стар и изпитан начин. Този с писмата, оставени от главния герой за някого други го. Например гл. може да е оставил в някоя банка касетка на името на жена си, която да се отвори при неговата смърт или безвестно отсъствие.

Това просто е един от няколкото приьома, които обикновенно се използват за целта. Друг начин е когато героят прави някакъв избор и си дава сметка, че преди е постъпвал различно в същата ситуация, защото тогава е било еди как си, живял е еди къде си и т.н.

...А бе то начини много. Живот и здраве да имаме само мерак за писане.

С уважение: Черно Слънце
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest