Poetry Lover's Corner

Литературни критики и възхвали. Всичко, което винаги сте искали да знаете за Даниел Стийл и Нора Робъртс, а ви е било срам да попитате :р
Post Reply
Hijo de la Luna
Paragon
Posts: 521
Joined: Fri Mar 31, 2006 2:49 pm

Post by Hijo de la Luna » Thu Jun 01, 2006 11:00 pm

Още от Веселин Ханчев


Балада за човека

Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.

И каза гората: - Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.

Умираш. Далеч е отрядът сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.

Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.

И каза гората: - Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.

Виж - бързият гълъб е паднал дори,
до тебе с крила укротени.

Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани.

И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.

И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека.

Удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.

****

Седем души сред степта кафява.
Шест са живи. Седмият - убит.
Гроба му шестимата заравят.
Седмият в земята е зарит.

Шест другари, с мъртвия - седмина.
Опело без поп и без Христос.
Вместо кръст - на гроба карабина.
Мъртвият - и той е с тях на пост.
Gone for good

Hijo de la Luna
Paragon
Posts: 521
Joined: Fri Mar 31, 2006 2:49 pm

Post by Hijo de la Luna » Sat Jun 03, 2006 10:34 pm

Балада за бащата и сина

Както земята работели
в село деня и нощя,
тръгнали в същата рота
двамата - син и баща,.

Крачил с обоза бащата,
момъкът - с пушка в ръка.
Тъй ги повлякла войната
в свойта желязна ръка.

В някаква утрин мъглива
срещнал ги вражия залп.
Стиснали устни. "Отивай!" -
твърдо бащата казал.

Цял ден се взирал нататък,
дето напирал врагът.
- Идат ли? - питал той вятъра,
кончето, пустия път.

- Идат ли? - питал и сякаш
в нивата стара седял,
взирал се, малкия чакал
в топлата родна бразда.

В миг се опомнил, погледнал -
насят по пътя войник.
Син му, изпънат и бледен,
с черни барутни страни.

Син му - от камък издялан -
там, на тревата, стоял,
а под шинела изкалян
бликнала тъмна струя.

Взел му главата в ръцете си,
шепнел му мили неща,
но във очите му ледени
светела само нощта.

В тази нощ пак се събрали,
пак били заедно те.
Кротко до татко си спяло
малкото русо дете.

Дълго ли шепнал и дишал?
Своята кръв ли му дал?
В миг под шинела войнишки
мръднала мъртвата длан.

В миг като живи потрепнали
свитите сиви уста.
Чул до ухото си шепот
стария сведен баща.

"Ставай! Отивай на смяна!
Чуваш ли, татко, стани!
Празен окопа остана!
Ти вместо мен се върни!"

Бавно надигнал се стария.
Гледа - момчето мълчи.
Пушката свети, изгаря го
с остри метални очи.

Стиснал я с пръсти корави,
бързо целунал синът,
после, във мрака изправен,
тръгнал по стръмния път.

И това е на Ханчев ако още не сте се досетили :)
Gone for good

User avatar
Morwen
Shadowdancer
Posts: 13468
Joined: Sat Dec 20, 2003 1:20 am

Post by Morwen » Sun Jun 04, 2006 12:10 am

Само не разбирам, защо все такива посветени на борбата стихотоворения слагаш... Още малко и онова с "не човек, а желязо/ просъска агентът-фашист" ще пуснеш...

Едно на Евтим Евтимов от мен...

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.
I don't wanna die
But I ain't keen on living either

User avatar
Elayne
Elder God
Posts: 6266
Joined: Fri Jan 23, 2004 9:15 pm

Post by Elayne » Sun Jun 04, 2006 12:35 am

Morwen wrote: Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.
E, това беше особено красиво :oops:.
I dont care if it hurts
I want to have control
I want a perfect body
I want a perfect soul
I want you to notice
When Im not around

Hijo de la Luna
Paragon
Posts: 521
Joined: Fri Mar 31, 2006 2:49 pm

Post by Hijo de la Luna » Sun Jun 04, 2006 12:40 am

Morwen wrote:Само не разбирам, защо все такива посветени на борбата стихотоворения слагаш... Още малко и онова с "не човек, а желязо/ просъска агентът-фашист" ще пуснеш...

Едно на Евтим Евтимов от мен...

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.
Няма, няма (не за друго, ама не го знам това :) ). И не виждам какво лошо има в тези стихове. Не че не оценявам любовната поезия, но понякога е нужно малко разнообразие. Ти се радвай, че още не съм почнал с Епопея на забравените :lol:

Ениуей, ето нещо по-различно и по-класическо. Смирненски.


На гости у Дявола

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме дявола - стария Дявол -
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен
и махна с ръка той: "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем
на притворство и помисъл зла -
да пием за мойта сърдечност неземна
и сивита земни тегла.

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
венчах се за земната истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност и в черна омраза
за своята стъпкана чест -
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна -
умирах по сто пъти във бран,
но винаги рицар на каузата честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян, веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И дигнах над себе си ясна плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно от всякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? - Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ех, кой да те знай?"
Две хубави дами ми казаха сладко"
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник, но... винаги с чест!...

И дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Gone for good

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Post by Last_Guardian » Fri Jun 23, 2006 9:46 am

***
Не те усещам вече. Часовникът тиктака.
В мрака.
И тъмното е все по-празно и по-страшно, откакто теб те няма.
ИЗМАМА.
Аз ще свикна. (Трябва!)
И още как!
ТЪГА.
ТЪГА.
Тъга, тъга, тъга и пак тъга. Тъга и мрак.
Преди часовникът отмерваше минутите до всяка среща.
Сега
Насреща
тиктака глухо. И предателски.
Време за тебе и за мен.
Но не за нас...вече.
Мразя стрелките-примехулници.Спрете!!!
Не искам свое време, а нашето изтече.
(Май чувам капки...)
Не мога да заспя, защото в съня ми няма да ме чакаш ти, а СПОМЕНЪТ.
А той боли.
Във стаята ми има призраци.
Пердетата нашепват само едно име.
Разбира се, че твоето!
Разбира се, боли ме...
Страхувам се...ужасно е...
Ти си призрак, аз- един нещастник.
Не искам да те гоня.
Дали за теб съм нещо повече от спомен?
Въпросът беше риторичен. Зная, че не съм.
Не, не съм. ЗНАЯ.
Поне не мога ли да помечтая?
Жестоко ще е да ми забраниш това.
(Часът е четири и заваля...)
Все още не е ден.
Дъхът ми е единствен в атмосферата около мен.
И никога не е бил по-самотен.
Без тебе стаята ми е килия,
животът ми- затвор (Хах, дОжИвОтЕн!)
Не, предпочитам смъртната присъда,
ако ще трябва пак сам да бъда-
това е страшно за мен.
НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ДА СЪМ САМ!!!
...Обичах оковите на нашата любов,
за мен те бяха свобода,
крилата, със които успявах да летя...

***
Часовникът изтрака.
В мрака
нещо капе и навява ми тъга.
Как е възможно нашата симфония-
дъжда-
сега да е досадна, хаотична какафония
от шумове на падаща вода?!...
(Скоро ще е ден.
Те всички са еднакви щом не си до мен...)
Но аз ще се науача да летя сам!
Защото обещах.
И ще съм силен!
Защото обещах,
че ще прогоня призраците,
ще управлявам сънищата,
ще променя мечтите
и в нощите и дните
ще живея
заради себе си, а не заради теб.
(Това от утре.
Но обещавам!)
А сега сълзите си ти подарявам.
Не ги ли искаш?
Твои са! Вземи ги! Твои са...
(Добре, защо не иска да ги вземе?!)
Задръж ги, моля те! Подарък са. От мене.
Да, знам, че обещах, че ще съм силен,
но е нужно време за това.
А него отмерват го стрелките.
А аз ги мразя. Истински ги мразя...
Върви си и сълзите ми пази.
Аз спомена за теб ще пазя...

Малко тъжничко, но надявам се ви е харесало.
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 18770
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Sat Jun 24, 2006 10:08 am

Хубаво е :) ала чие е?
This is it. Ground zero.

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Post by Last_Guardian » Sat Jun 24, 2006 10:34 am

Ами... Аз и един приятел изведнъж се оказахме в еднаква ситуация... Личи си от стихотворението каква... :) И решихме да седнем да си поизлеем на хартията каквото там.. :)
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 18770
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Sat Jun 24, 2006 10:37 am

Тъй си и помислих, но занапред такива поствай във форума за лично творчество по-надолу, че става объркване ;) Понеже тая тема е за чужди стихотворения, които са ти харесали ;)
This is it. Ground zero.

User avatar
Couatl
Sorcerer
Posts: 433
Joined: Wed Feb 02, 2005 8:24 pm
Location: In the temple of the purple feathers

Post by Couatl » Mon Jun 26, 2006 1:28 am

Когато нощем бродиш и попаднеш на такава тема не може да не й се изредиш и ти....

ЗМЕЙ


Мене ме, мамо, змей люби...

Остави ме!
- Змей Огнен е моят любовник!
Посред пламък и вихри гръмовни
- змейове с бели жребци,
в златни каляски змеици -
с развени
далече
крила
всяка вечер
той идва при мене.

Ела!

Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
до своето зверско сърце,
мокро в морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
на свойте целувки -
грабни ме оттук ти,
отлети,
отнеси ме
- далече, далече, далече -
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,
в свойто царство без име
- о сън! о чудовище! -
дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:
Там!
О знам:
Ти си Той!
Не отхвърляй едничката моя молба,
изпълни ми едничкото искане -
ах... стой! -
Подир знойна и страшна борба,
в безсъзнание, няма да знам -
и ще чезна - аз гола -
в скверната сладост на твойто притискане
- не, не, не! -
Аз падам надолу
- с мене ти -
летим
през огън и дим, и звезди,
зелени въртопи змии,
настръхнали копия,
- по невидими стръмни пътеки -
трясък и прах,
кисък и звън;
не, не, не! -

Ах!

- Пробуда:
камбанният звън.
В зората на местност безлюдна
оплаквам връх своите меки
колене

чудовищния труп на моя сън.
...

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Post by Last_Guardian » Mon Jun 26, 2006 6:28 pm

Moridin wrote:Тъй си и помислих, но занапред такива поствай във форума за лично творчество по-надолу, че става объркване ;) Понеже тая тема е за чужди стихотворения, които са ти харесали ;)
Изинявам се, изглежда не съм разбрал. :)
Може ли само да помоля някой админ/модератор да премести стихотворението или ако няма проблем да остане тук?

Мор: нека си остане туй, просто да знаеш занапред ;)
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

User avatar
Interpreter
Forsaken
Posts: 3462
Joined: Sun Aug 07, 2005 5:57 pm
Location: тук - там

Post by Interpreter » Fri Jul 07, 2006 7:07 pm

Афродита Урания

На границата между залез и море
годините ще съзерцават Твойта слава,
видяна с боязливата фантазия
на тленността, потъваща в забрава.

Окото ясно на страстта все търси Теб,
отвъд владенията на преходно Време,
по някоя скала, от цвят лишена:
на границата между залез и море.

Богиньо моя Пафоска, дори
да те зоват легенда. Обрулени
дори да са руините на храма:
ти надделяваш мъдростта им бедна.

На границата между залез и море
стои в очакване извечната Ти слава.

User avatar
Vash
Paragon
Posts: 524
Joined: Fri Jan 27, 2006 12:17 am
Location: София

Post by Vash » Fri Jul 07, 2006 11:21 pm

Много е тъжно...
The Raven

Edgar Allan Poe


Оnce upon a midnight dreary, while I pondered, weak and weary,
Over many a quaint and curious volume of forgotten lore,
While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping,
As of some one gently rapping, rapping at my chamber door.
"'Tis some visitor," I muttered, "tapping at my chamber door-
Only this, and nothing more."

Ah, distinctly I remember it was in the bleak December,
And each separate dying ember wrought its ghost upon the floor.
Eagerly I wished the morrow;- vainly I had sought to borrow
From my books surcease of sorrow- sorrow for the lost Lenore-
For the rare and radiant maiden whom the angels name Lenore-
Nameless here for evermore.

And the silken sad uncertain rustling of each purple curtain
Thrilled me- filled me with fantastic terrors never felt before;
So that now, to still the beating of my heart, I stood repeating,
"'Tis some visitor entreating entrance at my chamber door-
Some late visitor entreating entrance at my chamber door;-
This it is, and nothing more."

Presently my soul grew stronger; hesitating then no longer,
"Sir," said I, "or Madam, truly your forgiveness I implore;
But the fact is I was napping, and so gently you came rapping,
And so faintly you came tapping, tapping at my chamber door,
That I scarce was sure I heard you"- here I opened wide the door;-
Darkness there, and nothing more.

Deep into that darkness peering, long I stood there wondering, fearing,
Doubting, dreaming dreams no mortals ever dared to dream before;
But the silence was unbroken, and the stillness gave no token,
And the only word there spoken was the whispered word, "Lenore!"
This I whispered, and an echo murmured back the word, "Lenore!"-
Merely this, and nothing more.

Back into the chamber turning, all my soul within me burning,
Soon again I heard a tapping somewhat louder than before.
"Surely," said I, "surely that is something at my window lattice:
Let me see, then, what thereat is, and this mystery explore-
Let my heart be still a moment and this mystery explore;-
'Tis the wind and nothing more."

Open here I flung the shutter, when, with many a flirt and flutter,
In there stepped a stately raven of the saintly days of yore;
Not the least obeisance made he; not a minute stopped or stayed he;
But, with mien of lord or lady, perched above my chamber door-
Perched upon a bust of Pallas just above my chamber door-
Perched, and sat, and nothing more.

Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling,
By the grave and stern decorum of the countenance it wore.
"Though thy crest be shorn and shaven, thou," I said, "art sure no craven,
Ghastly grim and ancient raven wandering from the Nightly shore-
Tell me what thy lordly name is on the Night's Plutonian shore!"
Quoth the Raven, "Nevermore."

Much I marvelled this ungainly fowl to hear discourse so plainly,
Though its answer little meaning- little relevancy bore;
For we cannot help agreeing that no living human being
Ever yet was blest with seeing bird above his chamber door-
Bird or beast upon the sculptured bust above his chamber door,
With such name as "Nevermore."

But the raven, sitting lonely on the placid bust, spoke only
That one word, as if his soul in that one word he did outpour.
Nothing further then he uttered- not a feather then he fluttered-
Till I scarcely more than muttered, "other friends have flown before-
On the morrow he will leave me, as my hopes have flown before."
Then the bird said, "Nevermore."

Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken,
"Doubtless," said I, "what it utters is its only stock and store,
Caught from some unhappy master whom unmerciful Disaster
Followed fast and followed faster till his songs one burden bore-
Till the dirges of his Hope that melancholy burden bore
Of 'Never- nevermore'."

But the Raven still beguiling all my fancy into smiling,
Straight I wheeled a cushioned seat in front of bird, and bust and door;
Then upon the velvet sinking, I betook myself to linking
Fancy unto fancy, thinking what this ominous bird of yore-
What this grim, ungainly, ghastly, gaunt and ominous bird of yore
Meant in croaking "Nevermore."

This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing
To the fowl whose fiery eyes now burned into my bosom's core;
This and more I sat divining, with my head at ease reclining
On the cushion's velvet lining that the lamplight gloated o'er,
But whose velvet violet lining with the lamplight gloating o'er,
She shall press, ah, nevermore!

Then methought the air grew denser, perfumed from an unseen censer
Swung by Seraphim whose footfalls tinkled on the tufted floor.
"Wretch," I cried, "thy God hath lent thee- by these angels he hath sent thee
Respite- respite and nepenthe, from thy memories of Lenore!
Quaff, oh quaff this kind nepenthe and forget this lost Lenore!"
Quoth the Raven, "Nevermore."

"Prophet!" said I, "thing of evil!- prophet still, if bird or devil!-
Whether Tempter sent, or whether tempest tossed thee here ashore,
Desolate yet all undaunted, on this desert land enchanted-
On this home by horror haunted- tell me truly, I implore-
Is there- is there balm in Gilead?- tell me- tell me, I implore!"
Quoth the Raven, "Nevermore."

"Prophet!" said I, "thing of evil- prophet still, if bird or devil!
By that Heaven that bends above us- by that God we both adore-
Tell this soul with sorrow laden if, within the distant Aidenn,
It shall clasp a sainted maiden whom the angels name Lenore-
Clasp a rare and radiant maiden whom the angels name Lenore."
Quoth the Raven, "Nevermore."

"Be that word our sign in parting, bird or fiend," I shrieked, upstarting-
"Get thee back into the tempest and the Night's Plutonian shore!
Leave no black plume as a token of that lie thy soul hath spoken!
Leave my loneliness unbroken!- quit the bust above my door!
Take thy beak from out my heart, and take thy form from off my door!"
Quoth the Raven, "Nevermore."

And the Raven, never flitting, still is sitting, still is sitting
On the pallid bust of Pallas just above my chamber door;
And his eyes have all the seeming of a demon's that is dreaming,
And the lamplight o'er him streaming throws his shadow on the floor;
And my soul from out that shadow that lies floating on the floor
Shall be lifted- nevermore!

ГАРВАНЪТ

Едгар Алан По



В късна нощ - преди години - сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; -
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука -
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
"Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. -
Някой гост - и никой друг!"



Бе декемврий - помня още! - Мрак и мраз от всички нощи; -
от камина блед отблясък пред прага береше дух. -
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името "Ленора" тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята - никой друг!



А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: - "Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост - и никой друг!"



И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: "Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; -
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук..." -
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? -
Вън бе мрак - и никой друг!



И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов "Ленора" - от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов "Ленора" - и на него чух в отзвук
само ек - и никой друг!



Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух - и този път по-силно - пак таинствения звук -
"В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук -
вятърът - и никой друг! "



През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно -
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук -
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът - и никой друг!



И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
"Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?"
Той програкна: "Nevermore!"



Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; -
не намирах - и пак дирех смисъл в този отговор. -
Никой смъртен - уверявам! - не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: "Nevermore!"



Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
"Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор -
както всичко - безвъзвратно! - пак далеч от моя взор!"
Грак отвърна: "Nevermore!"



Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор -
с укор спрямо свойта орис на неволя и позор
и той беше: "Nevermore!"



Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе - строг и безпощаден - във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо "Nevermore!"



И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! - в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. -
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне: - "Nevermore!"



В миг... по меките килими сякаш стъпки чух незрими -
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
- "То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! - викнах аз с възрадван взор. -
Пий и забрави Ленора! - Спри с надежда в бога взор!"
Грак отвърна: "Nevermore!"



"О! - извиках, в страх обземан. - Птица, ил дух на Демон,
ти предсказваш! - О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?"
Той предсказа: "Nevermore!"



От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
"- Предскажи, о древен Гарван - там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?" -
Той отвърна: "Nevermore!"



"Не! - извиках, пламнал в огън. - Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам бездомен! - Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!" -
Той програкна: "Nevermore!"



И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка - и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор -
знам - уви! - душата няма - към лазури и простор! -
пак да литне: - "Nevermore!"

"It was an octopus, centipede, spider kind o' thing, but they was a haff-shaped man's face on top of it..."

Hijo de la Luna
Paragon
Posts: 521
Joined: Fri Mar 31, 2006 2:49 pm

Post by Hijo de la Luna » Wed Jul 26, 2006 12:18 am

Зак - Идвам

На лов потеглям чакат ме във тъмнината
хипнотизиран хищник, лунатик един.
Магия стара всемогъща
във мене разума със страст поглъща.
Легенди вехти и непреводими
нашепват прадедите ми от всеки ген.
Припомнят ми за самодиви,
за странни сенки и за мен.
Напеви хладни, метафористични
извайват други светове мистични.
Възпяват силата на древно семе,
което в костите ми остри дреме.
Замира тленността в туй крехко тяло
пробуждам се отново и съм цяло.
Усещам, вкусвам сетивата
поемам първи дъх да изрева
очи отварям, впивам ги в тъмата
откривам я там - ето я звездата
отварям паст и възвестявам,
че пак съм тук и съм сега
и пръсти във пръстта заравям,
поглъщам - жива, хубава, добра.

* * *

Презираш болката, когато си самотен
и няма път назад с кървящи пръсти
и спомените спускат се от сенките на здрача.
Вкопчи се във единствената цел,
нещастието свое прегърни без страх.
Открий ключът във себе си
или пък себе си открий в ключа
и гордо изправи се пред палача,
за волятя прегради не важат.

* * *

Защо мълчи нима е луд
навярно прави се на шут
лицето - кремък, маска бледа,
а погледът - как странно гледа...
Дори и пулс навярно няма
изпаднал е във някаква нирвана.
- Хей дишай, дишай! Хей човек!
Но сякаш статуя стояща тук от век
промъква се във мен съмнение
това тук трябва да е привидение.
Решавам сам да проверя,
докосвам го с трепереща ръка
и в миг разпада се във облак прах,
туй аз ли сторих питам се със страх.
Въздушен вихър, купчинката прах отнася,
разкривайки останалата от човека маса-
едничък камък, леко крив
със форма сърцевидна
и по анатомия така правдив.
Стоя и гледам го във вцепенение
туй беше цял човек
преди едничко мигновение.
Gone for good

Hijo de la Luna
Paragon
Posts: 521
Joined: Fri Mar 31, 2006 2:49 pm

Post by Hijo de la Luna » Thu Jul 27, 2006 8:31 pm

Моят път - Елена Сапунджиева

Аз стъпвам на земята някак тежко
и в дните нови трудно преминавам.
Не ми допадат нравите човешки,
не мога като тях да съм такава.

И поглед към небето устремила
с надежда търся моята земя...
И сякаш ме привлича странна сила
нагоре към безкрайната тъма.

Във нощната мъглявина студена
отърсвам се от земния си прах,
с очакващ оптимизъм окрилена
нагоре към зездите полетях.

Пресрещнах в космоса комети,
минавах край слънца и светлини,
летях край метеори и планети
и нещо изведнъж ме озари.

Аз спрях очакваща, потайна.
Пред мен се появи земя.
Коя ли е планетата незнайна?
Навярно от мечтите ми звезда?

И стъпих върху нея твърдо, здраво
със облекчена, вярваща душа,
но чух гласа на мама: “Ставай!”
Събудих се отново във деня.

И слънцето протегна си лъчите.
Удавих се в дневна светлина.
Пак тръгнах монотонно по земята,
а мойто щастие остана във нощта.
Gone for good

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 11 guests