Демона на светлината - Last Guardian (OLD)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Демона на светлината - Last Guardian (OLD)

Post by Roland » Sat Jun 10, 2006 7:14 pm

Пролог

У дома

Площадът в града ставаше свидетел на кървава сцена. Градската сража едва съумяваше да възпира ордите от демони, изникващи от портала в самият център. Писаците на детето, попаднало случайно на мястото, където Материалната Равнина беше разкъсана още ехтяха в ушите на загърнатата в прост, зелен плащ фигура.
Когато разкъсването бе започнало, от все още малкият отвор бяха излетяли две фигури. Тупвайки на земята, потрошеният тиефлинг се претъркули, но рефлексите не можеха да го спасят от бойният чук, който се стовари варху гръдният му кош и отне последните, тлеещи искрици живот от тялото му.
Сякаш от трупа се възправи зловеща фигура, фигура, покрита с червеникаво-черна броня. Някога имала по-различен цвят, сега кръвта на скверните изчадия я бе омърсила. Чукът, който облечените в стомана ръце държаха, също бе поаленял. Единствено открита бе главата на младежа - все още гладко лице, без белези и искрящи сини очи. Само закривените рога, изникващи направо от челото му правеха лика му някак демоничен.
Разрухата бе всеобхващаща. Младежат се носеше сред демони и хора и в яростта си, след него оставаха само трупове. Редиците на мрачните изчадия, сякаш отстъпваха, пред вече обгърнатият от нездраво червена аура чук. Магьосниците, стоящи извън обрача от оцелели бойци, започнаха да насочват повечето от магийте си към сеещата смърт фигура, отколкото към изчадията от Каниа. Бронираните ръце се раздвижиха и заклинателите усетиха силата, криеща се в думите на младежа. Сини руни пробляснаха около него, и огненото кълбо се разпадна, без да го докосне. Гладкото лице се изкриви в налудничава усмивка и истеричен смях разкъса крясъците на битката.Около клерикът се оформиха спирали от съвършен мрак и в от ръцете му се отдели прашинка, несъизмеримо малка, но в същото време някак напълно различима сред всеобщатата разруха. Един от маговете бе погълнат от чернота и след секунди, когато неестествената мъгла се разсея, от него не бе останало нищо. Останалите заклинатели панически се изпокриха и младежът продължи своят кървав танц със Смъртта.
Острие го прониза в ребрата и болката го повали на колене. Нападателят му изпищя, когато сребристи пламъци го обгърнаха и превърнаха в пепел и над падналият клерик се възправи демонична фигура.
- Каква ли награда ще плати Принцът на Каниа, за главата ти, смъртни? - гротесно разкривеното му лице можеше и да мине за усмивка, ако поне отчасти докосваше очите му.
- Каквато и да е тя, надали ще можеш да й се наслаждаваш в Мъгливата Равнина. - изсъска човекът и с няколко жеста призова лекуващо заклинание.
Демонът замахна, но десницата му срещна металният щит на вече мъртвият войник. Ноктите на съществото раздраха метала. Младежът бе отхвърлен назад с вече безполезният метал в ръка. Харм се оформи в съзнанието му и той се запрепъва към противника си. Негативната енергия се изсипа върху съществото и бойният чук прекрати мъките му.
Клерикът се огледа. Битката почти стихваше. Усети как маговете обединяват силите си, за да затворят портала. Изплете заклинанието за невидимост около себе си и тръгна към сенките на близките, полуразрушени постройки.
Фигурата със зеленият плащ все още стоеше втренчена в портала.
"Не затова съм тук. Не затова обрекох душата си... Това... това..."
Странникът стана и когато наметалото му се развя, откри на колана му затъкнат древен елфически лък и обкован със сребро кинжал.
Сенките леко се разшириха и непознатият сякаш се сля с тях.
Клерикът остана дълго загледан към стената, където бе изчезнал единственият, който не бе участвал в битката. Но въпреки това нещо му подсказваше, че приличното на елф същество бе способно да я спечели само.
Поклати глава и закрачи по улицата. Слънцето залязваше и червенина се разля по небето, сякаш показвайки неговото отношение към кървавата сцена. Скоро здрачът щеше да погълне града, а младежът имаше още доста работа преди неговото време да настъпи.
Но нямаше да бърза, все пак отново си бе у дома.

* * *
Войникът огледа останките от полесражението. Площадът бе оплискан с кръв, но заклинателите поне бяха изгорили телата на другарите му. Погледът му се плъзна по близките сгради. Мракът се спускаше и му се стори, че една от сенките помръдна леко. Помисли си че въображението му играе номера след кръвопролитието, в което бе оцелял по случайност. Не, ето - пак помръдна. Приближи се към сградата и измъкна меча си. Острието бе напълно обикновено, но сега нечистото му сияние огря стената и пропъди сенките. Обкован със сребро кинжал се спусна към гърлото му и преди да успее да реагира, вече се свличаше мъртъв на улицата. Трупът му се изви в дъга и грабнакът му изпука. Нещо нетленно се отдели от устните му и тялото му отново тупна на земята.
"Демони, толкова много и навсякаде. Нима Аасимарите са извърнали взора си от този така древен свят..."
Сиянието на меча постепенно угасна и фигурата бе погълната от сенките. Само очите му, втренчени в трупа, просветваха на гаснещатата светлина.

Глава 1
Нечестивият

Стаята бе семпло обзаведена. Прост дървен нар, няколко завивки, изтъркани от употреба, маса и стол. Всичко това се допълваше от проснатият на закачалката на стената мокър плащ. Младежът въртеше в ръцете си новата си придобивка – достатачно голяма черна качулка, снабдена с полупрозрачно парче тъмна коприна, прикриващо лицето. “Ще свъри работа. Нима този свят да не е виждал аасимар от толкова години, че всички да смятат рогата за символ на демоничното?!”
Неизреченият му въпрос остана без отговор.
Стана и се пресегна за колана си. Клупът на бойният му чук бе добре пристегнат и той намести тежкото оръжие, така че да не го убива в ребрата. Посегна към плаща си, но се отказа. Коридорът, както и целият втори етаж на сградата, бе скован от дъски, но никой не си бе направил труда да изглади дървото. В движение нахлузи качулката на главата си.
Общото помещение бе наполовина празно. Тълпата, като се изключат хъркащите от задните маси пияни моряци, се смееше шумно на разказа на бард. Облегналият се на една маса съдържател дори и не го забеляза.
Младежът седна в единия ъгъл на стаята. Мрачните му мисли не се разсеяха, дори и от неприличната песен на барда. Нещо в него се пречупи. Бе се завърнал у дома. Мечтата му, още от ранна възраст се бе сбъднала. Но реалността бе друга. Това не беще Феарун, който детските му спомени познаваха. Това бе свят, който следваше една проста максима – По-силният живее. А това не му харесваше. Не затова се бе борил. “Прах и пепел. Всичко е прах и пепел.” – така му бе казала една душа в Каниа, една душа така близка до сърцето му. Някога баща му го учеше да не поглежда назад. Някога...
Облеченият в стомана юмрук се сгромоляса бърху масата. “Не затова беше всичко.” – стана и излезе от хана. В сърцето му се надигна отдавна познатата жажда за кръв, дошла с демоничните му умения, но той я подтисна, подтискаики и яростта и страха в сърцето си.
Улицата бе безлюдна. Младежът закрачи уверено.
Къщи. Каменни или дървени здания. Най-после стигна до някакъв площад. Около изсечената от мрамор статуя се бяха скупчили няколко сергии. Той реши да поразгледа – имаше време предостатъчно. Кожените ремъци и раниците, според него, си заслужаваха, но и без това олекналата му за няколко дни кесия го възпря. Все пак, срещу няколко медника, се сдоби с дузина големи, обли и зелени плодове, които потушиха революцията в стомаха му.
Малко от хората го поглеждаха втори път, а дори и тъмната качулка да им направеше впечатление, те само свиваха рамене или поклащаха глава – в такива тревожни времена, всякакви странници се срещаха. Младежът бе доволен и дори се заразглежда за магазин за правене на магически свитъци. Някога бе научил това-оново за занаята и може би бе дошло времето да поработи с магическите си способности, за да изкара някой и друг сребърник. Така се бе улисал в мислите си, че металическият звук от плъзгане на метал в кожа почти го стресна. Обърна се и се огледа. Улицата бе все така безлюдна. Старец караше каруцата си към сергиите на площада, някакво дете си играеше с куче пред една от къщите, но нищо смущаващо. Не можеше да си е въобразил. Едно такова предположение би могло да те убие в Каниа, а той бе поживял там доста дълго. Продължи по улицата.
Тихи стъпки го последваха. На следващият завой той се затича и се промуши в уличката, между две постройки. Отхлаби клупа на колана си. Сенките му даваха достатачно сигурна защита, но младежът предпочиташе първият ход да е негов.
Плъзгащата се сянка се приближаваше. Кинжали блеснаха. Младежът се усмихна. “Неопитен елф”. Изведнъж фигурата се обърна към него и очите им се срещнаха. Елфът се втренчи в противника си за миг и сякаш потъна в сенките. Клерикът изскочи от укритието си, размахвайки чука. Сянката отляво се уголеми и преди да успее да реагира, две остриета раздраха бронята му и оставиха кървави следи. Завъртя се. Удар от дясно. Рамото му пламна от раната. Без да се замисля започна да стоварва тежкото оръжие върху сенките. Елфът си играеше с него.
Младежът изръмжа и от устата му се заизлива Древната реч. От нищото около него се събраха облаци и тежките им капки се оказаха сълзи от чист пламък. Тясното пространство закипя. Огнената стихия обгърна всичко. Сенките запищяха. Младежът се огледа и видя гърчещата се фигура на елфа. Покритата със стомана ръка сграбчи брадичката на нещастника и го вдигна. Елфът бръщолевеше слова, неразбираеми за младежа. Лицето му започна да се размива, сливайки се със сенките. Понечи да се отскубне от хватката. Сенките го обгръщаха. Елфът запищя...
Клерикът бе чувал за тези същества. Немъртви, продали душите си на духовете от Реалността на Сянката, живеещи в мрака. “Нека понесе наказанието си”. Злокобна гримаса се изписа на лицето на младежа. Сенките бяха единственото спасение за елфа. И той щеше да му ги даде. Захвърли го към едната стена и елфът се втурна към мрака...
Изпод черната качулка се чуха могъщи слова. Разрухата, която бе използвал срещу маговете в битката на площада, отново бе призована. Елфът започна сливането си със сенките. Магията се отдели и полетя. Не към елфа...
Писъкът разцепи тишината като счупено стъкло. Едната стена стоеше страннно осветена, а до нея пищящата фигура умираше. Душата й бе пострадала много повече, отколкото само за да умре. Преди сливането да бе завършило спасението му бе разрушено. Сенките, който го изпълваха бяха разрушени. Само обвивката бе останала.
Елфът се свлече.
Клерикът изпълни сложни жестове и раните му зарастнаха. Все пак белезите по рамото си останаха, а за гърба не му се мислеше.
Младежът приближи и се надвеси над елфът. Пламтящите в син огън очи срещнаха празни и лишени от живот.
-Тиа ми авем Моридин Исайнде вадим... – Възкресяването винаги му бе било много трудно, но сега той съсредоточи всичките си сили в магията. Въздухът около металната му ракавица се сгъсти и възпламени. – Осан’Гар Бродещият Сенките... – тялото на елфа потръпна, когато пламъците се доближиха. Младежът отпусна ръката си върху гърдите му и огънят сякаш попи през туниката и простата риза. Елфът се сгърчи по-силно.
Конвулсиите спряха и младежът отдръпна ръката си. Няколко искри се откъснаха и паднаха върху елфа и тънички струйки дим засвидетелстваха за допира им с дрехи.
Клерикът се дръпна към стената и изчака загърната фигура да се изправи. Сенките отново се сгъстиха за да изтакът пътека за своят господар.
- “За моят зов смъртта не е преграда.” - ти ме назова с име, което беше забравено в продълшение на векове. И аз отвърнах на призива ти. – гласът му бе шепот примесен с хрипове, лицето, доскоро спокойно, сега се изкриви в гневна гримаса и яростта придаде смъртен отенък на кожата му.
- Сега ти си като мене. Вечно борещ се. Сега желанието да се отдадеш на сянката ще те разкъсва, а междувременно, пристъпиш ли, сенките ще се опитат да погълнат отново същността ти, Осан’Гар. Обречени на вечен живот.- плащът се развя зад отдалечаващата се фигура. Последните думи достигнаха до елфа, като шепот. Шепот, който той чуваше дълго след като притежателят на гласа си бе отишал
–Един ден и ти ще познаеш отчаянието,Моридин Нечестивият, един ден...- викът настигна младежът.
Елфът извади кинжалите от ножниците си и когато сенките го обгърнаха, зла усмивка бе изписана на лицето му.
– Един ден...


***
Младежът вече тичаше по бавно запълващата се с хора улица. “Моридин” – помисли си – “ Смърт “ – премина с бърза крачка хана, в който бе отседнал и се запъти към пристанището – “ Значи за тях съм само това?! Само това виждат в мене?! Не, елфът имаше право, бавно полудявам. Демоните бяха прави – цялата тази сила ме побърква. Но нима цял живот не съм проливал кръв само за да не се държат с мен така?!” – разбърканият поток на мисли секна. Погледът му се плъзна по здравенякът и се прикова в магьосницата.
“Ето че знам че е заклинателка, но как?”
“Аурата й е прекалено силна за да е нещо друго.” – подсказа вътрешният му глас.
“ Магьосница...” – очите му проследиха няколкото й крачки към един от дюкяните.
Бе толкова нежна и крехка и в същото време силата, която се долавяше от нея бе несъизмерима. Бе я гледал само за миг, когато тежък боен чук го потупа по рамото.
Младежът инстинктивно се обърна и Харм проблясна в десницата му. Войнът издържа на негативното й въздействие и чак тогава клерикът забелза просветващите сини магически руни около него. Чуковете им се срещнаха с трясък.
- Спрете! – гласът й бе нежен, като парче коприна, но под тази коприна се долавяше добре наточено острие.
Двамата се извърнаха.
-Ториам, престани! Как можа?! Но това е просто...
Мусколестият клерик, както заключи младежът, понечи да каже нещо, но изглежда се отказа. Елфидата премести бледите си очи към него.
-Кой си ти? И защо ме дебнеше? Е, да не си глътна езика? – изглежда такива остри забележки не излизаха често от устата й.
-Моридин, Моридин Нечестивият. – първото име, което се сети. – “Не можах ли да измисля нещо по-фрапиращо?!”
“Да й беше казал истинското си име ли искаш? Знаеш какво означава това, след като веднъж си се обвързал с Господарите на Каниа” – гласът зачовърка клерика.
-Странно име... – проточи тя.
Моридин надигна чука си, готов да покаже колко е вярно, въпреки всичко.
-Може би нашият нов приятел има нужда от халба или по-добре две ейл, ако съм те разбрал правилно? – Ториам кимна към младежът и заклинаталката му се усмихна.
Моридин се опита да възрази. Никога не бе попадал в по-сконфузна ситуация – в Каниа обикновенно противника ти не те канеше за по еил.
-Ако съм я разбрал правилно, както тя сама потвърди, ти вече си един от нас. Разбираш ли, понякога тя знае нещо и то просто се случва, точно както е казала.
“Чудно защо” – помисли си Моридин с тъжна гримаса.
-Аз казах името си, но така и не научих вашите.- обади се след няколко пресечки.
Магьосницата се обърна и го изгледа продължително.
-Наричат ме Дракона, а той... може би си чувал за Ториам Ръката на Торм?
Младежът поклати глава.
-Е, аз съм негов син – викат ми Ториам Честният.
Моридин се поклони, както повеляваше при Тиефлингите, но двамата само го изгледаха и Драконът също се поклони, докато Ториам се задоволи само с кимване.
-И все пак не разбирам какво общо мога да имам с вас? – опитвайки се да си върне контрола над ситуацията, запита.
-Ти си този, който спаси града в битката на площада преди два дни. – Моридин потръпна и понечи да възрази. – Да, дори и тъмният плат не може да скрие неща от очите на Ториам.
Добре... добре – въздъхна Нечестивият – може би и вие можете да ми помогнете. Всичко е толкова различно... не го помня така... – клерикът несъзнателно поклати глава и понечи да отметне вечно падащият личур кървавочервена коса от лицето си, но бързо се опомни и свали ръка.
-Странен си. Сякаш не си от този свят. Но как е възможно?! Само някои от най-могъщите артефакти могат да разкъсват тъкънта на реалността... – шепотът на Дракона бе предназначен по-скоро за самата нея.
-Демоните не показват често силите си, още по-рядко даряват някой със знанието, което са трупали с векове...
Драконът го погледна неразбиращо.
-Коя година сме сега? – попита Моридин.
-Хиляда четиристотин седемдесет и втора. Годината на Белия Оган.
-На колко години мислиш че съм аз?
-Човек си... – Моридин кимна – Най- много двадесет, двадесет и пет.
- Роден съм през деветстотин петдесет и четвърта, годината на Черното Слънце. – тъжната усмивка на Моридин изнената дори и него. Топла усмивка, но въпреки това изпълнена с тъга. – Почти петстотин години съм прекарал в забравената от боговете Каниа. Там времето не тече както в този свят.- Клерикът въздъхна – Не знам какво ми става... Преди пет дни бих ви убил, само защото вече знаете неща, които не бях казвал на никой, без дори и да почувсетвам жал. Но сега ви разказвам всичко това. – Последва неловка тишина – Драконът и Ториам просто не знаеха как да отговорят. – Като стигнем в страноприемницата ще ви разкажа това, което е безопасно да знаете от моята история. – Двамата само кимнаха.
Докато стигнат заваля и Моридин съжали, че не си бе взел плаща, макар и мокър. Слава на Хектор, скоро стигнаха – ханът бе в покрайнините на градчето и бе доста спретнат за хан. Съдържателят се оказа застаряващ мъж с рядка коса. Ториам го помоли за една от отделните дневни и храна за трима там. Човечецът кимна и тръгна към кухнята.
Стаята бе добре обзаведена. Лакираната с пчелен восък маса бе достатачно дълга и можеше да побере над десет човека. Имаше и лавици с книги по една от стените. Моридин се разположи на един от столовете и се захвана с яденето. Вечеряха в пълна тишина и когато и последните трохи бяха изнесени от прислужниците, тримата се преместиха до огъня. И Моридин заразказва. Демоните го били забелязали, заради необузданата му мощ. Според тях той можел да се убие без да разбере какво е направил и той се съгласил да стане техен ученик. Трудно било, много кръв и пот платил за знанието, което те му предоставили. И накрая бягството му през портала. Ториам забеляза някои места в разказа, който Моридин обрисуваше само с няколко думи и бързаше да премине нататък, но войнът-лечител се въздържа да подири истината.
“Все пак дори само от това, което ни каза, личи че никак не му е било леко.” – Тъмните му очи обходиха книгите и се спряха на Дракона. Както винаги вглъбена в себе си, размишляваща над това, което бе чула.
-И какво смяташ да правиш сега? След като отново си тук? – Моридин вдигна глава и погледна Ториам.
-Първо, трябва да си намеря работа. – разклати кесията на колана си. Личеше си, че е доста празна. – После... за после ще мисля.
-Можеш да останеш с нас. – Драконът го стрелна с очи, но не каза нищо.
-Не мога... – Моридин поклати глава. – По-добре да се прибирам в хана си. Утре ме чакат доста неща... – с тези думи той допи ейла си и се запъти към вратата. Спря за миг остана загледан в лицето на Дракона, след това се обърна и излезе.
Мракът се сгъстяваше. “Какво пък...” – помисли си той – “ Вече не веднъж чух, че душата ми е изпълнена с мрак” – лицето му се проясни и той се засмя.
Когато най-сетне стигна, забеляза на вратата двама от войниците на града. За всеки случай реши да мине отзад. Там също чакаха двама. С ловки движения се изкатери на съседната сграда и се прехвърли на покрива на хана. Спусна се по керемидите и се озова пред рамката на малкото прозорче на стаята си. Влезе и грабна плаща си. Дъските под краката му изскърцаха и той изруга. Нещо заблъска по вратата, но Моридин нямаше желание да го изчака да влезе. С силен ритник блъсна вратата и тя изкочи от пантите си. Изуменият войник падна и Моридин го прескочи и се затича по коридора. В началото на стълбището го чакаха. Скочи и повали нападателя си. Затича се към кухнята. Тя се оказа празна. Изкочи в задният двор и бързо преполови разстоянието до конюшнята. Едри капки дъжд се плъзнаха по врата му. Набързо избра един от оседланите коне и препусна в мрака.
“Ето, че нещата отново не се подреждат спрямо първоначалните ми планове.” – Моридин се засмя и престана да мисли за едрите капки дъжд и колко тънка е черната качулка. Вместо това трескаво започна да обмисля различни причини за присъствието на стражата. Още преди да излезе от града беше взел решението. И помощта на двама непознати щеше да му е от полза... стига да му повярваха. Студена усмивка се изписа на лицето му, въпреки водните пръски.
Един от дъждовните облаци се премести и бледата луна огря портала на спретнат хан.

***

Глава 2
Тежестта на Сянката

Едри капки дъжд барабаняха по прозорците. Драконът би предпочела лекият ромон, но и еднообразният звук от пороя й действаше успокояващо. Въпреки всичко, нервните крачки на Ториам из стаята я държаха вън от унеса.
- Но защо точно него? Защо винаги попадаме на такива типове? Кръв и пепел, защо?
- Почувствах нещо в него... И аз съм не по малко уплашена от теб! Сякаш самият той се е обгърнал в сянка... Но под дебелият пласт егоизъм и гняв, като че ли все пак има справедливост. И аз не знам защо съдбите ни трябваше да са обвързани с него, но е така... Дано само да ни е казал истината... – Ториям я гледаше и устата му пресъхваше все повече и повече след всяка наина дума.
- Усетих, че скри неща. – войнът-лечител поклати глава и се отпусна на леголото си. – Просто не можах да го разпитвам. И без друго разказът му беше изпълнен с достатачно болка!
- Тогава нека Литинил бди над нас... Щом е скрил неща по-ужасни от това, което ни разказа...
Вратата се разтресе и това сложи край на разговора. Трясъците престанаха, преди Ториам да отвори.
- Обградете ги! – бронята на мъжът беше добре излъскана и гравирана – белези на висок ранк сред стражата в града. – Предайте се! Ако се съпротивлявате ще умрете! – десет арбалета се насочиха към тях.
Дъските в коридора изскърцаха, но само заострените, елфически уши на Дракона доловиха звука. Тя се стегна и зачака. Тропотът бе последван от тихият напев на древното заклинание “Верни слова”. Тя затвори очи – ефектът щеше да я ослепи за кратко така или иначе.
- Истината! – ревът отекна откъм вратата и изведнъж всичко притъмня пред очите на магьосницата.
Чукът се озова в ръцете на Ториам и той го развъртя около себе си. Хълбок, глава, ръка, войнът не спираше “въртележката” си и войниците падаха с писъци. Той усети магическа енергия откъм вратата и още с обгърнат в чернота взор си запробива път натам.
Изведнъж чукът му срещна същото оръжие. И черната пелена се стопи. И Ториам разбра грешката си – Драконът бе обградена от войници в другият край на дългото помещение.
Меч се заби в крака й, друг прободе рамото й. Немощният опит за огнено калбо се провали. И изведнъж пръски кръв я заляха. Драконът изпищя, но писъкът й бе последван от предсмъртните викове на воиниците. Затворила очи, тя стискаше зъби, в опит да заглуши болката. Силни ръце я прегърнаха и вдигнаха. Ториам се бе надвесил над нея и размазаната по лицето му кръв само допълваше ужъсът в очите му.
-Какво я гледаш? Сложи я да легне, бик с мозък на...! – преди да дочака краят на словестната тирада, тя се отпусна в ръцете на Ториам. Моридин бе тук. Значи все пак се бе отказала права. Адът ги зовеше.
Остра ледена вълна премина през нея. Драконът отвори очи. Моридин се бе отпуснал на земята до главата й, потънал в кръв, повече своя, от няколкото дълбоки рани по гърдите и десният му хълбок. Косата му бе сплъстена от дъжда или от кръвта. Тя не можа да разбере. Странно, не чувстваше болка. Огледа стаята. Ториам седеше в краката й и се взираше в стената, марморейки си. Раните му бяха значително по-малко и по-плитки. Изнемощяла, тя се отпусна на леглото и се опита да поспи.
***

- Мисля, че е по-добре. – угриженият глас на Ториам беше някак не на място.
- Естествено, заклинанието изцеди доста от силите й, но вече е по-добре.
Тя отвори очи. Двамата клерици се бяха надвесили над нея. Драконът понечи да стане, но Моридин я задържа на леглото.
- Как си позво...? – магьосницата понечи да му се сопне, но ледените му очи я приковаха.
- Още няколко часа остани да лежиш. Точно да обсъдим някои МОЙ проблеми откакто срещнах вас.
- Недеи да смяташ, че и за нас е много лес... – Ториам почувства изсмукващата сила на Харм върху себе си и стиснал зъби занарежда словата за лечителството.
- Защо стражата ме издирва? – Моридин продължи сякаш нищо не се бе случило. – Защо?
- Чух само слух. – Ториам подбираше думите си. – Разпознали са те. Ти си бил онзи, който участва в касапницата на площада. – Погледът му едва ли не молеше Моридин да отрече.
- И какво от това? Малко ли демони избих, малко ли животи спасих... ЗНАЧИ ОТНОВО АЗ СЪМ ВИНОВЕН!- Целият затрепера от гняв.
- Недей...
- КАКВО НЕДЕЙ? НИМА АЗ...- Моридин тръсна глава и червеникава коса се разпиля около рогата му. – Не, това е моя битка. Но все пак ще ми помогнете ли?
- Не знам за каква битка говориш, но...- Ториам се навъси.
- Да, ако не ни приемеш до себе си... ще бъдем плътно зад тебе. – Драконът прекъсна клерика и си спечели гневен поглед.
Моридин изгледа многозначително Ториам.
Помогнаха на Дракона да се изправи и да стъпи отново на краката си. Ториам тръгна пръв. В общата зала нямаше никой. Излязоха на улицата и тръгнаха към конюшнята. Когато яхнаха конете Ториам попита:
- И сега? – Моридин му се усмихна, или по-скоро показа зъбите си.
- Казвате, че главнокомандващият на стражата ме е разпознал? – Драконът кимна. – Значи имаме сметки за уреждане с него. Вече всеки ще плаща цената! – последната фраза му слечели неразбиращи погледи от двамата му спътници, но Моридин препусна по пустата улица и на Ториам и Дракона не им остана нищо друго, освен да го последват.
***

- ИЗБЯГАЛИ?! Каде е лейтенант Тъкър? – от устата на облечената в червено кадифе фигура захварчаха слюнки и няколкото воинци се изпокриха.
- Мъртав е... главата му беше разцепена като пъпеш когато го видях, милорд.
- КАКВО? Аххх... Ако искаш нещо да се свърши както трябва... удвоете стражата и пратете съгледвачи из града – рано или късно ще се появи...
Нещо блъсна вратата. Преди капитанът да се обърне тежкият ботуш на Моридин я блъсна отново и тя изскочи от пантите. Чукът сияеше в червено и рязко контрастираше с ледът в погледа на клерика. Очите му бляскаха в ярко синьо на слънчевата светлина и гневът напираше иззад зениците му. Устните му се оголиха в по-скоро озъбване отколкото усмивка и мръсночервеникавата коса довърши картината на развилняла се смърт. Замахване...
- Аааа... – пукотът от счупването огласи стаята. Злощастният войник се препъна в агонията си и беше премазан в устрема на демоничната фигура.
Мажете се разбягаха. И пътят на Моридин към капитанът им се разчисти. Дълъг двуръчен меч блестеше в ръцете му. Кървавата пелена попречи на Моридин да прецени противника си. Мечът посрещна чука с титаничен трясък...

Драконът тичаше. Ториам я следваше или поне тя се надяваше да е така. Откакто бяха влезли в крепостта на стражата Моридин бе полудял. Кръвта в предверието беше дело на гневът му. Телата по коридорите също. Тя го беше следвала, но в една схватка той бе изчезнал... И тя знаше точно накаде се бе запътил.
Вратата бе разбита. Изпокъсаните завеси и засъхващата кръв по килима само подчертаваше разрухата в която се биеха двамата пред погледа й. По скоро усети отколкото видя стрелата, но тя мигом пламна и се стопи на прах. Войникът усети че бе избягал от един Ад в стаята за да се озове в друг, когато пред Дракона се засъбира магическа енергия и мрачна решителност се изписа на лицето й. Времето да презареди арбалета си се оказа недостатачно и писъкът му огласи коридора.

Ториам чу писъка. И се затича. Трима мъже обграждаха Дракона, но магическата й аура не им позволяваше да я наранят. Чъкът на Боговете се стовари върху тях и те разшириха обръча. Ториам не им даде време да се съвземат и с две крачки се озова до най-близкият противник. Чукът замахна от доло нагоре и челюстта на мъжа изпука зковещо и тялото му се свлече безжизнено на пода. Двама заеха мястото на падналия. Острие на меч си проправи път под бронята на клерика, но той дори не трепна при досега на хладната стомана с кожата му. Нямаше време за рани сега. Драконът бе последвала Мрачният клерик. Значи той също го бе последвал. Дано само тя оцелееше. Дано поне тя. Бе дал клетва.
“Моята кръв преди нейната. Моето безчестие преди нейното. Моята смърт преди нейната.” – О, Торм, беше се заклел. БЕШЕ... Гневът нахлу в него премазвайки всяко друго чувство. Ако тя паднеше значи всичко пропадаше. Той щеше да издържи. Нямаше място за нищо друго. Само гняв. Чукът се вдигаше и падаше. Острие го прободе откъм гърба. Дъга и тежката глава на оръжието му размаза нечии гърди. Кинжал се заби в крака му. Той щеше да държи. Поне това й дължеше.
Огледа се. Жестовете й освобождаваха магическата енергия около нея и възпираха войниците. През коридора напираха още. Опита се да си пробие път до нея. Крачна, две. Още съвсем малко. Трябваше да успее...
“Как ли издържа Моридин?” – мисълта го разтърси. Още чуваше думите на Дракона – “Мракът е прокудил човешкото в него...”. Ами ако опиташе... ако отвореше душата си за Сянката... Дали щеше да я спаси? “НЕ” – вътрешният му глас изригна във вълна на отчаяние при тази мисъл – “Служил си на Светлината. Служиш на Торм. НЕ!!!”.
Дръжката на алебарда удари Ториам и той се свлече...
Драконът залитна при удърът от щита на войника. Дръжка на меч я свали на земята... И светлината обгърна всичко. “Дано Ториам ми прости, че му причиних това. Дано намери сили да го направи... О, Светлина, прости ми...”

***

Мъжът в червеното кадифе се оказа много по-опитен отколкото Моридин очакваше. И все пак недостатачно. Бърза атака. Блокиране. Мечът и чукът трещяха при всеки сблъсък и хвърляха искри. Мечът замахна изневиделица и Моридин призова Щитът на Вярата само за мигване на окото. В лявата му ръка се оформи мрак и посрещна острието. Капитанът разшири очи. Моридин му се изсмя и пристъпи в нападение. Преди да удари Мрачният Пламът се оформи в съзнанието му и само ловкото извъртане опази войнът от пламтящото оръжие. Още няколко атаки и контраатаки последваха безрезултатно. И тогава Моридин едва не изрева от болка. Не физическа. Беше влял знаннията си от Каниа за да излекува Дракона. И така я бе обвързал към себе си. Лошото беше, че го бе направил и с Ториам. Неуписуемата агония показваше, че двамата загиваха.
“На такъв удър бих отвърнал с удър, дори и да знам, че противникът ми ще ме порази след това...” Сякаш бяха минали години откакто последно се бе упражнявал с оръжия при учителя си, тийфлинг в Абуса. Но той така или иначе се бе оказал прав.
Моридин се извъртя оставайки тялото си незащитено и замахна. Капитанът само се усмихна на предизвикателстовото и замахна с меча си. Клерикът стисна зъби – острието се заби в ребрата му и две от тях изпукаха. Все още усмихваща си, главата на война посрещна чука на Моридин.
Драконът щеше да издържи. Той бе почувствал магическият й колан. Но Ториам... “ Все пак е Клерик.. посветен е в изкуството... трябва да знае заклинанието против магиите на некромантите. Баал, МОЛЯ ТЕ!!!” Разумът му пищеше
против, но сърцето му не му оставяше друг избор. Секундите се затъркаляха. Моридин усети как Ториам пада. “Ами ако се провалиш отново?” – омразният гласец зашепна в главата му.
И може би точно това отприщи бента.
Клерикът протегна ръце към тавана и от него заструи Светлина. Черната му душа запищя. И той се остави писъците да го раздърът. Светлината се усили. Достигна го точка на болка. И той я освободи. “Тежестта на Сянката – Имплозия. Създадена от Мрака, използваща собствените сили на Аасимарите.” През наситено бялата пелена Моридин едва различи нетленните мъгли отделящи се от телата на войниците. Надяваше се, че тази на Ториам не е сред тях. “Сянката тежи.”- Тогава не бе повярвал, но демоните бяха взели недоверието му с насмешка.



***

Светлината се оттече от стаята. Моридин бе на колене и стискаше главата си.
“Ти се провали. Отново. Отново. Отново...”
Писъците го разтърсиха. Отвори очи. Нищо… писъците бяха в главата му. Душата му пищеше. Светлината продължаваше да я раздира. Клерикът стисна зъби и се изправи. Косата му се разпиля по лицето като кървава пелена. Отметна кичурите. Червената пелена си остана. Предверието бе оплискано с кръв. Писъкът се повтори. Моридин обърна глава и забеляза фигура в изподрана магическа роба, надвесена над едно от падналите тела. Крачка. Още една. Сърцето на Моридин се сви. “Не не е възможно. Не е,О, Шар, не е…”
Ториам гледаше Дракона и се мъчеше да стане. Тялото го болеше ужасно, а риданията й не му помагаха. Как не бе отворил очи по-рано. Сега по-важно беше да остане жив, а не да я убеждава в това. Моридин…да, сигорен беше, че злият клерик бе сътворил магията. Дори бе усетил силата. Потръпна. Моридин едва ли не тичаше към него. Изблъска Дракона и занарежда заклинанията за лечителство. Ториам се отпусна и стисна зъби. Не бе приятно да чувстваш как раните ти се затварят мигновенно и кравта се връща в разкъсаните му краиници. Драконът го гледаше и в погледът й се четеше неприкрито отчаяние барзо заменящо се с учудване и радост. Тя се приближи до него, но Моридин я изгледа и тя се отдръпна назад. Клерикът му подаде пъка и му помогна да се изправи. Странно защо погледът му бе забит в земята.
- Моридин, какво беше това…? – Драконът не се здържа.- Сякаш, сякаш…
- Моля ви, оставете ме сам. – с тези думи той се оттегли в единият ъгъл на стаята и замърмори нещо под нос, говорейки си сам. Драконът и Ториам се спогледаха.
“Нямах право. Това бе негов личен избор.”
“О,да. Но тогава сега всички нямаше да сте измежду живите.”
“Няма значение.”- помисли си той примирено – “По добре от това. Аз дадох клетви пред олтара на Смъртта в Каниа. Дадох до, да не използвам силите си за това. Но какво направих?!”
“ Сега... сега е времето да разбереш, че мястото ти не е в тази равнина!” – гласът бе негов, но някак така далечен.
“Но как?! Та тя е мой дом. Мой дом” – повтори той несигорно – “а може би е така, да. Може би тук не съм желан. Не защо воабще си го помислих. Та нали така са ме учили – врагове пред и до себе си, но зад – никога. Няма да посрещна всичко това, бягайки, като среахливец.”- очаквайки отговор, Моридин зачака. Но такъв не последва.

***

- Ахъм… - Торим прочисти гърлото си.
- Махнете се. – изграчи Моридин. – Не разбрахте ли, че само смърт има около мен. Не искам смърт за вас. Махайте се. – Боляше го, но думите бяха истина. Трябваше да са истина.
- Не можем. Вече е твърде късно. – Драконът приклекна до него.
- Но… аз не мога дори да го погледна в лицето. – Моридин кимна към Ториам. – Постъпката ми е непростима. Аз избрах вместо него да живее. Нямах право.
Ториам хвана ръката на Моридин и извади ножа си. Оголи китката му и направи дълбок прорез. След това направи същото със себе си. Моридин се изправи и се озъби в усмивка, разбрал какво се кани да направи клерика. Ториам протегна ръка и той притисна своята до неговата. Кръвта се застича на талази. Ториам дори не трепваше. Най- после Моридин се отдръпна.
- Винаги ще можеш да правиш този избор вместо мен, братко. – Думите се запечатаха дълбока в сърцето на клерика.
Моридин само кимна и започна да сваля бронята си.
- Но какво правиш? – гласът на Дракона бе пресипнал.
- Ториам. Ти направи грешка, но вече е твърде късно. Свали бронята си. – Моридин остави металните пластини на пода и съблече туниката си. Татуировки покриваха гърдите и гърба му. Скверните символи на Шар, Ловиатар и Баал се сливаха в черно и алено по тялото му.
Ториам свали клеришкото расо. Стегнатите мусколи изпъкваха подчертавани от знаците на Торм. Сините и жълтите мастила изведнъж оживяха. Преляха в червено и черно, но част от тях останах същите. Тези на Моридин също преляха. Драконът не можеше да повярва, че имаше сила, способна да премахне или промени символите на Ториам, символи правещи го част от църквата на бога. Но сега… сега наред с доброто в него бе дошло нещо друго. Нещо съвсем различно.
- Е, братко, това е единственото, което можеш да получиш от мен. След време, ако си силен и вярата ти е непокътната, че се върнат. Ако не… - злорадостен смях огласи залата.
Драконът се загледа – въпреки всичко, в очите на Моридин сега се долавяше нещо от топлината на погледа на Ториам.

Глава Трета
Падението на Светлината

Ториам влезе в крепостта. Белотата отвън рязко контрастираше със сумрака, в който лечителят пристъпваше. Очите му още не бяха привикнали към мрака, затова той напредваше бавно. Лицето му изразяваше угриженост, но тя не се дължеше на труповете на снежните гиганти и двете същества Нага, които той и спътниците му бяха оставили на входа.
Ториам усети стъпки зад себе си. Гласът на Моридин бе едва доловим, но елфическите уши на магьосницата ясно различиха простото заклинание за светлина. Мракът около тримата се разкъса и тя видя cъсредоточената гримаса на Ториам и леко налудничавата усмивка, изписала се на лицето на Моридин.
- Е, повярвайте ми, вече навлизаме в покои, непредназначени за смъртни като нас.- Моридин се изсмя истерично, когато погледите на приятелите му се приковаха учудени в него и той закрачи по коридора.
Драконът, както магьосницата обичаше да я наричат и Ториам се втурнаха след своя другар.
Коридорът бе неосветяван, а и мрачният лечител бе прекалено далече за да може магията му да разсее сенките. Заклинателката все пак успяваше да различи къде ботушите на Моридин бяха оставили отпечатаци в дебелият слой прах, който покриваше земята. Когато пристъпиха в следващата зала, мрачния клерик вече бе повалил няколко от така наречените Аспекти на Векна - немъртви, олицетворяващи злата част на богинята. Някои казваха, че това са самите кошмари на великата магьосница.
С още едно заклинание за масово лечителство, Моридин довърши скупчилите се около него чудовища. Сякъш съществата се разсипаха на прах и вече празните роби паднаха на прашният под. Последва ги глухият звън,когато остриетата на косите на немъртвите изтрополиха на земята.
Стаята бе осветена от факли и мрачният лечител остави заклинанието за светлина да се разпадне. Въпреки това Ториам ясно различи злокобната гримаса излисана върху лицето на приятелят си. Припламването огъня по стените хвърляше непрестанно движещи се сенки върху фигурата на отдаденият на светлината лечител и сякаш неговото свято излъчване биваше заменено от зла аура.
Моридин изчака още миг, за да го настигнат спътниците му, обърна се и закрачи по коридора...
Заклинателката поклати глава, следвайки вече отдалечаващата се фигура на приятеля си.
"Колко пъти се е налагало да го спасяваме, само заради мрачното му опиянение от битката."- помисли си магьосницата.- "Дори и варварите от северните кралства не се бият така. Той използва най-силните си заклинания с едничката цел да унищожи противника си, без дори мисъл за последиците, без мисъл дори какво ще стане с него след това. Сякъш изпитва радост и дори удоволствие от убииството. Сякъш това поддържа жаждата му за живот."- тя тръсна глава, за да отпъди мислите си. Моридин не бе такъв. Тя вярваше, че у всекиго има частица добро, колкото и надълбоко да е заровено. Тя вярваше, че ще намери това добро в лечителят. Но в душата му имаше неизличима рана, рана от демоничен мрак и съмият той не желаеше тя да заздравее. Драконът въздъхна и прочисти съзнанието си.
Една вечер, докато вечеряха в кръчмата в малкото селце Шоло, в помощението влезна непознат. Плащът му сякъш се сливаше със сенките в помещението и съдържалетелят едва не изхвърча навън, въпреки бурята, за да извика стражата. Странникът отиде до бара и размени няколко думи с потреперващият барман, поставяйки внимателно тежка, златна монета на тезгяха. Човечецът го погледна, кимна и посегна към жълтицата, но непознатият замахна и в ръката му проблясна кинжал. Обърна се и закрачи към масата, на която бяха седнали тримата и Драконът забеляза, как острието на оръжието бе обхванато от скверни пламъци, придържайки монетата закована за тезгяха. Когато закачулената фигура се приближи към тях само Моридин остана облегнат удобно на стола си и отпиваше от чашата си с драконов еил. Ториам отхлаби клупа, който стягаше масивният му чук на кръста. Непознатият придърпа стол и понечи да седне при тях, но Ториам се изправи и мускулите на ръцете му се издуха, поклащайки глава. Моридин само се усмихваше. Страникът отметна качулката си и отдаденият на светлината лечител се стъписа, но не седна на мястото си. Черната коса се спускаше свободно и отчасти закриваше издълженото му лице, очите обградени от сенки, сякъш бяха потънали в очните кухини. Кожата му бе по-бледа и от пергамент, а безцветните му устни разкриваха закривени бели зъби. Ръката на полудемона изпълни сложен жест и в десницата му се появи острие, излъчващо същатата нездрава светлина, като това на тезгяха. Моридин стисна Ториам за рамото и го дръпна да седне, после се усмихна на съществото.
- Никога няма да плача за тебе, Джагред. - промълви Моридин.
- Никога и за тебе, Белязани от Мрака.- Джагред седна и огледа групата. Кинжалът се бе прибрал някъде в гънките на плаща му и полудемонът си наля от драконовият еил. - Никога няма да се научите да не пиете тази гадост. - смехът му прозвуча, като съскането на змия.
- За какво си дошъл?- Ториам не се стърпя.
- Моридине, не знам защо си с тези отдадени на прокълнатата Светлина същества, но наистина би трябвало да ги научиш на търпение.- Драконът се размърда на мястото си, а Ториам постави чука на масата, без да го пуска и силните му ръце се стегнаха.- Това, за което съм тук е едно предложение към теб. Господарите ми са готови да платят невъобразима цена в замяна на артефакт, по-древен и от съмият Феарун.
Така той им бе разказал за древната крепост насред снежната пустош. Много по-късно, когато вече бяха навлезли в леденият ад, Моридин им бе казал. че всички приказки през онази нощ са били лъжа. И защо го бяха подмамили да отиде в демоничната крепост бе единственото нещо, поради което бе предприел пътуването. Но той бе един от малкото й приятели и тя бе готова да застане до него, независимо от трудностите.
Драконът първа влезе в следващата стая, плътно следвана от двамата лечители. Още преди да бе направила и няколко крачки навътре, миризма на застоял въздух и разлагаща се плът я обръгна.
-Какво за бога!- възкликна заклинателката, при вида на костите на отдавна умрял дракон.
"Злите му сили и некромантско умение са по-големи отколкото подозирах."-помисли си Моридин, виждайки останките на дракона да се надигат.
Ториам се втурна към чудовището и започна да троши костите му с тежкият си боен чук. Изведнъж взорът му бе привлечен от поток светлина, който удари дракона и го замая за миг.Моридин се усмихна при вида на успеха на заклинанието му - Чукът на Боговете.
Ала немъртвото чудовище повали свещеният боец и масивният чук излетя от ръката му. Още преди да успее да се изправи, Ториам бе затиснат от съществото. Моридин бавно се приближи, докато приятелят му понасяше цялата ярост на противника им. Реши да опита магията за лечителство, но действията му не останаха незабелязани - кокалестата опашка помете клерикът и при падането му магията се разпадна в съзнанието му. Нямаше време да реагира - немъртвото създание пое дъх и се наведе.
"Дъхът на дракона."- Моридин ужасен гледаше, към противника си. Клерикът се въртеше в отчаян опит да се освободи, преди негативната енергия, която съществото събираше да стане достатачна. Преди същатата магическа енергия, с която той бе повалил толкова много врагова, да отнеме душата му. Успя да хване чука си. И заудря. Ударите се изсипваха върху дракона като порой, но немъртвият не чувстваше болка. Моридин погледна към Ториам, без да спира да търси пролука, през която да се измъкне от лапите на чудовището. Приятелят му призоваваше магия. Жестовете и напевните думи се оформяха, като златисто кълбо в ръцете на справедливият лечител. Когато завърши заклинанието, той погледна приятеля си и изпрати творението си към него. Мрачният клерик бе обгърнат от светлина.
"Светлина." - само при мисълта душата му запищя.- "Светлина"- последната му мисъл преди магията на съществото да го погълне.
Замайването на немъртвият позволи на Дракона да призове едно от най-могъщите си заклинания. Тя размаха ръце в сложни жестове. Замисли се за миг и добави още сила в магията си - знаеше че това ще я изтощи допалнително, но не искаше да рискува - приятелите й бяха паднали. Изпана ръце напред и от събраните й длани се изсипа буря от сини магически стрели, които се забиха в чудовището, всяка със силата на чука на Ториам.
Потрошените кости се разпаднаха на пода.
Моридин се надигна изпод останките. В очите на Дракона, клерикът пулсираше в бледа аура. Аура от светлина. Тя се запрепъва да му помогне и му приложи неутрализираща магия. Светлината се оттече от Моридин и лицето му се проясни, въпреки нездравият си вид. Клерикът се обърна и закрачи към Ториам. Когато само няколко крачки ги деляха, Моридин коленичи, а след това се изправи и стисна ръката на приятеля си.
-Би било добре да си починем.-предложи смутено Ториам и кимна към заклинателката, която бе леко замаяна.
Драконът му се усмихна. Опиянението от битката бавно започна да напуска мрачният лечител и чак сега той осъзна колко изтощена е заклинателката.
Двамата му приятели успяха да поспят за няколко часа в импровизираният им лагер, но мислите за предстоящата битка не даваха покой на Моридин.
Магьосникът бе съвсем близо и демонът в него вече плетеше планове, как да се справи с тях - Моридин бе сигурен. Въпреки собственото си напрежение, той не издаде чувствата си пред приятелите.
Групата се отправи към следващият коридор.
Писък разчупи тишината, последван от хиляди стенещи гласове.
Драконът стисна Моридин за рамото и му посочи Ториам. Огромният войн-лечител бавно отстъпваше в мрака, а очите му непрестанно шареха из сенките. Мрачният клерик бе преодолял илюзията, имаща за цел да всее страх в сърцата им. Той се приближи до отстъпващият лечител и сложи ръка върху неговата.
Думите, които промълви бяха непознати за Драконът, но лицето на Ториам светна. Когато той осъзна какво е станало само сви рамене.
Тримата спътници пристъпиха в централната зала на крепостта.Огромната стая тънеше в сенки и дори няколкото запалени факли не успяваха да разкъсат мракът.Заклинателката усещаше, че нещо не е наред. Елфическите й очи първи разпознаха, че към тях се приближава силует. Неестествената тъма сякаш се разпръсна, разкривайки пред приключенците слаба и не много висока фигура. Съществото притежаваше човешки черти, но сякаш бе обитавало подземията в продължение на векове.
Драконът застина в учудване, разпознавайки бледата като пергамент кожа и горящите червени очи. Алената роба напълно разсея съмненията й.
Октарион Аркейнпауър. Могъщият заклинател бе изчезнал преди повече от година, говорейки несвързани приказки за господарите на Каниа. Всички членове на Домовата кула на Мистиците в Тобаро смятаха, че лудият магьосник бе умрял, след като не се бе завръщал в твърдината повече от три месеца.
Октарион се поклони.
- Добре дошли в моята обител. - подигравателна усмивка плъзна по лицето му.- Защо сте дошли в това забравено от боговете място... Тука смъртта не е най-лошото, което сполетява смъртните същества, а е милост и то милост, за която сами ще молите... сред вас съзирам Моридин Излъстителя на Надеждата и Драконът - повелителката на Северната кула в Тобаро, но не разпознавам твоят лик войне, въпреки че магическият ти потенциал не изглежда никак малък. Колко жалко наистина... - гласът бе накъсван от хрипове, но студената светлина, която се процеждаше от очите му не оставяше и капка съмнение, че е напълно в състояние да заличи и тримата от лицето на Феарун.
- Наричат ме Ториам. Ториам Честният.- простичко се представи той.- А тук усещам завихрящо се зло, което баща ми би премахнал без дори да дава обяснение на такива като тебе, изчадие на Мрака.
Октарион бе чувал разкази за Ръката на Торм - както всички наричаха паладинът. Броят мраколюбци паднали от ръката му се безмерен, а силата му огромна. Така поне казваха сказанията, които бардовете предаваха във всеки хан, чиито посетители имаха желанието да слушат.
"Но в сказанията никъде не се споменава за смъртта му." - доволна гримаса се изписа на старческото лице.
Моридин погледна към Ториам, но огромният войн-лечител вече бе извадил малък черен предмет от раницата си. Това бе подарък от баща му, от който бе наследил името си. Малката вещ започваше да свети, когато наблизо се спотайваше нещо зло. Сега сякаш в ръката му бе изгряла звезда...
Това бе достатачно на Моридин запрати чукът си по старецът. Приклякането на Октарион даде времето, нужно на приятелите му да произнесът заклинанията си. Драконът за втори път призова най-мощното заклинание на Исак. Магическите стрели започнаха да се изсипват върху Ократион, но той не можеше да реагира - Чукът на Боговете, който Ториам бе призовал бе успял да зашемети заклинателя за секунди.
Моридин също се възползва от временната дезориентация и повика на помощ най-черните си умения - Харм просветна в ръката му, но негативното й въздеиствие не нарани старецът.
- Магическата му защита е прекалено могъща! - отекна викът на Дракона.
Избягваики свистящият чук на Ториам, Октарион пройзнесе няколко отдавна забравени думи.
Лечителят замахна, но преди чукът му да срещтне плътта на магьосника ръката му замръзна. Това, което видя поглеждайки към краката си го ужаси.
Сякаш цялото му тяло се превръщаше в камък. Скоро само очите му останаха незасегнати от магията и погледът му се впери в приятелите му...
С помощта на няколко магически думи и жест, Октарион премахна всички магически защити, изтъкани около Моридин. Съсухреното му лице се разкриви в усмивка.
Драконът прибягна до отчаян ход- могъщото древно заклинание, което архимаговете в Тобаро бяха забранили - Времестопът.
При звука на забранените думи Октарион се обърна към магьосницата, инстинктивно нареждайки думите на контра заклинанието - Съкрушаващата ръка.
Заклинателката застина в учудване, когато магията й се разпадна. Миг по-късно парализиращото заклинание на Октарион я обгърна.
По време на кратката схватка, разиграла се пред очите му, Моридин се бе промъкнал в гръб на прокълнатият магьосник.
Бърз удар в тила, повали Октарион на земята. Клерикът замахна отново и дясната ръка на заклинателят изхрущя. Изведнъж от челото на мага изникнаха закривени настрани рога. Огнени рога, непринадлежащи на никой смъртен от Феарун. Рога, като тези, които прозираха през черната качулка на Моридин. Клерикът се поколеба за миг и заклинателят промълви няколко думи въпреки неуписуемата агония. Сини пламъци обхванаханаха здравата ръка на стареца. Заслепен от яростта си и желанието си за мъст Моридин пренебрегна заплахата и чукът му изсвистя отново...
Писъкът огласи мрачната зала. Пламтящата ръка на Октарион се бе вкопчила в хълбока на мрачният лечител и демоничните пламъци изгаряха дори през тежката броня... Превъзмогвайки болката, Моридин нанесе още един удар. Главата на заклинателят избухна в кървави пръски. Клерикът се подпря на поаленелият си чук.
Болката бе непоносима... Лечителят се дотътри до Дракона и се облегна на стената, притискайки ужасяващата рана с ръка, той призова със сетни сили заклинанието за лечителство.
След това се отпусна на земята и очите му се затвориха...
Когато се събуди не бе минало и час. Парализата още държеше заклинателката. Моридин отиде при нея и се вгледа в изцъклените й очи. Лицето й бе преблядняло и красотата на елфическите й черти сякаш изпъкваше още повече.
Моридин поклати глава и промълви няколко думи. Заклинателката залитна и лечителят внимателно я положи на земята. Тялото й сякаш бе безжизнено, но клерикът долавяше слабото й дишане.
Моридин се изправи и тръгна към Ториам. Когато погледите им се срещтнаха, клерикът леко въздъхна.
- В безсъзнание е. Когато се свести ще развали заклинанието, което Октарион изплете около теб.- думите бяха по-скоро хриплив шепот, но лечителят бе сигурен, че Ториам го бе чул- погледът на приятелят му бе изпълнен с огорчение и нескрита молба.
Моридин само поклати глава...
Вина и отчаяние разкъсваха сърцето му. Преди той бе оръдие на Смъртта. Безчувствена обвивка, притежаваща ужасяваща мощ. Но откакто се бе завърнал във Феарун- неговият роден свят, той бе намерил приятели, верни другари в множество битки и приключения и хора, които му бяха показали, че дотогавашният му живот е бил просто една лъжа. Те го бяха научили на милосърдие и доверие и най-важното - обич. Но сега предишният Моридин се завръщаше. Трябваше да се завърне.
В това, което му предстоеше нямаше място за чувства.
Моридин отново поклати глава. Клерикът положи и Ториам на земята и седна до него. Затвори очи... и му разказа всичко.
Детството му - изпълнено със страх и несигурност, когато малкото момче бе започнало да осъзнава силата, която притежава.
Срещата му с демона от Мрачната равнина. Пътуването му дотам и поемането на на-тъмният път - Порталът към Кания.
Животът му сред общество от пилигрими, демони и изчадия, непознати дори за елфите.
Моридин протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Пред очите на Ториам се изрисуваха картини, изпълнени с унижение, страх, спомени за трудно научените уроци и най-вече болка.
Абсолютна и всеобхващаща болка.
Очите на Ториам се разшириха, но Моридин продължи разказа си.
Бягството му от Каниа и затварянето на портала, който господарите на Ада отворили, за да превърнат Материалната равнина в един от Мрачните светове, съдържащи портал към обителта на демоните.
Очите на Ториам се разшириха, но Моридин продължи разказа си.
Бягството му от Каниа и затварянето на портала, който господарите на Ада отворили, за да превърнат Феарун в един от Мрачните светове, съдържащи портал към обителта на демоните.
Моридин посочи останките на Октарион.
-Той беше приютил в себе си демон, изпратен, за да ме убие. - каза - Надявам се, че ме разбираш.- очите му загоряха с мрачни пламъци на фона на ледените му зеници.- Демонът е мой!- с тези думи Моридин стана и се запъти към огледалният портал в десният край на залата.
Пред изуменият поглед на Ториам, злият клерик потъна в огледалната повърхност.
***
Порталът отведе Моридин в първичната равнина на демона. От дупките в пода се плискаше лава и зловонни изпарения изпълваха въздуха.
-Хубаво е да си отново у дома.- лечителят си спомни за Каниа и налудничавият смях проехтя в залата.
Изведнъж лудешкият кикот секна, но усмивката все още разкривяваше лицето на лечителя.
-И значи все пак се осмеляваш да прекрачиш границите на владенията ми?- гласът проехтя от сенките.
Към Моридин се приближаваше демоничен силует - пламтящите му рога израстваха направо от челото, цветът на кожата му се променяше с всяка крачка - от червено до черно. Съществото бе малко по-високо от мрачният лечител, но мускулите, които се виеха по ръцете му недвусмислено говореха за физическото му надмощие, а дългата адамантинова дръжка, която демонът държеше в ръцете си бе увенчана с една стъпка острие, което гореше в зеленикъв огън.
Моридин само се изсмя и с едно единствено премерено движение запрати чука си към противника си. Тежкото оръжие удари демона право в гърдите и съществото се олюля. Малкото преимущество позволи на лечителят отново да призове Харм. Унищожителната енергия се изсипа върху демона, но чукът на клерика бе много далеч и демонът използва заклинанието за лечителство, докато Моридин стигне оръжието и довърши противника си. Тежкото оръжие отново полетя към създанието от Каниа, но този път пропусна целта си.
Демонът разкриви устни в усмивка, оголваики извитите си зъби. В следващият момент той вече стоеше до Моридин и лечителят нямаше как да се защити от ръката, която посегна и го сграбчи за гърлото. Демонът очевидно изпитваше наслада от преимуществото си над смъртният и бавно издигна Моридин до лицето си. Зловонният дъх облъхна лицето на мрачният лечител и погледите им се срещнаха. Омразата изгаряше очите на демона, но погледът на мрачният клерик бе изпълнен с не по малко презрение и жажда за мъст. Съществото се одиви, до каква степен мракът бе обгърнал една смъртна душа и тези ценни секунди дадоха на Моридин шанс- изплю се в лицето на страховитият си противник. Реакцията на демона не се забави нито с миг и Моридин тупна на грапавите плочки, с които бе застлан пода. Той потърси с поглед оръжието си, но съзря само останките от него, натрошени късове. Той призова огнена буря, но червеникавите крила само загърнаха мощното тяло на съществото и то остана невредимо.Крачките, които деляха демона от Моридин се скъсяваха всеки миг.Надеждата изгасна в очите на клерика, сега вече нямаше начин за измъкване, нито приятел, които да го спаси...
Сега вече бе само Моридин, оръдието на Смъртта... Демонът се съвзе и закрачи по-бързо към нещастният смъртен, предвкусвайки победата....
Моридин си спомни последните мигове с приятелите си, с тези, които някога са го приемали... и сред тези спомени сякаш два се повтаряха непрекъснато... Празният поглед в очите на Дракона и неизречената молба на Ториам... Изведнъж Моридин усети че се изправя на крака...Умът му се бе предал, но всико останало в него се бореше...И тогава старият Моридин се завърна- клерикът подтисна чувствата, които истинският боец не можеше да си позволи да изпитва. Огънят отново пламна в очите му. Но не топлотата, която изпълваше взора му, откакто се бе завирнал в Феарун. Ледени пламъци бушуваха и изгаряха зениците му. От устата му се заизливаха думи на заклинание, което демоните го бяха научили много преди... заклинание, което никога не бе посмявал да изрече... заклинание целящо да разруши всичко в едно единствено същество...заклинание, изтриващо спомена за съществуването на всичко, до което се докоснеше...
Демонът спря за миг, незнаещ дали това бе истина - смъртен да познава могъщата Имплозия... Изчадието хвърли копието си към Моридин с такава сила, че удара едва не разруши концентрацията на клерика. Скверното оръжие се пречупи.
Демонът замахна към Моридин, но лечителят само се отдръпна, прекъсваики вече започнатото заклинание и веднага призова друго. Този така неочакван ход стъписа демона и той дори не видя призоваването на силите на Разрушението, преди магията да го повали на пода, изсмуквайки силите му.
Моридин стисна острието на копието и се надвеси над демона, като опря своеобразният меч в гърлото на презряното същество.
-Ти не знаеш цената за убиването на такъв като мене...- просъска демона - Ако ме убиеш винаги ще носиш в себе си частица от мен...- думите бяха приглушени от писъка на съществото, когато острието се впи в гърлото му. Моридин завъртя оръжието към главата на чудовището и конвулсиите му спряха... демонът бе мъртав.
Рогата на Моридн пламнаха. Той изви глава назад в болезнен стон и по лицето му заиграха сенки и пламъци. Изпокъсаният му плащ се запали и превирна фигурата му в факла. Изведнъж ликът му се промени, напомняйки за трупът, които лежеше в краката му... в следващият момент отново бе Моридин.Изтупа пепелта от себе си и се изправи. Лечителят се усмихна и гримасата разкри извити зъби...
Точно когато се обърна Ториам тичаше към него през огромната зала. Драконът точно влизаше през портала и сякъш празният й поглед обходи помещението.
- Значи все пак намери това, което търсеше.- шепотът на войнът-лечител се разнесе като ехо.- Значи всичко свърши.
Ала магьосницата само се вгледа в Моридин и сякаш след цяла вечност тя извика, осъзнавайки какво се бе случило в криптата.
Моридин за подерен път се усмихна и отново острите и завити зъби се показаха изпод устните му. Преди Ториам да успее да каже каквото и да било лечителят произнесе заклинание за невидимост и се втурна към портала.
- Падението на Светлината започна!- смехът на демона огласи обширното помещение.
Last edited by Roland on Thu Jul 20, 2006 1:15 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sun Jun 11, 2006 1:01 pm

Епилог

Друидката Сентинел чувстваше гърчовете на земята със всяко едно от сетивата си. Не можеше да повярва, че познатият й свят може да понесе толкова болка без да бъде погълнат в пламъци. Поредният земетръс върна мислите й към настоящето и погледът й се отправи към порталът, който заедно с Дракона бяха отворили... Накъде води – на този въпрос двете заклинателки нямаха ясен отговор...
“Със сигурност към нещо по-добро... Дано само Ториам ни спечели достатъчно време...” – мислите на Сентинел, в последните няколко дни, бяха накъсани и и струваше усилие да запази съзнанието си ясно. В едно тя бе напълно сигурна – Моридин бе виновен...”Да убие демон така... И то не какъв да е, а от най-могъщите повелители на хауса... Та това доскоро беше моя работа. Само още час... Най-много два. Дано Ториам намери сили да ни осигори толкова време. Селуне, дай му сили.”
Драконът и Сентинел обикаляха портала неспокойто. Та как бе успял Моридин – “Не, демонът в него.” – поправи се Драконът – да призове толкова сила от светът на господарите на Мрака, за да започне разрушението на Феарун. Найстина ли това бе краят? Този въпрос остана неизречен наглас, макар почти всеки от множеството, бавно придвижващо се през портала, да си го мислеше.
***
Моридин обикаляше около кристала. Зеленикавото сияние изпълваше черната му душа с радост. Радост от разрухата, от смъртта, от … Толкова сила на едно място...
“Нееееее... Какво правя?! Това не съм аз... Неее...” – демонът тръсна глава за да пропъди мислите на една поробена душа.
Ръцете на скверното същество се плъзнаха по зеленикавият пламък на кристала.
“Само един удар... Едно усилие и господарят на Абуса ще властва над този свят както бе отредено в древните свитъци на Шар...” – той се дръпна от сърцето на Нордок.
Гледкта бе величествена. Стражите - мъртви – огромните туловища на двата сини дракона. Същество – по-древно от самият свят – лежеше в началото на мраморните стъпала. Моридин, или това, което бе останало от него, бе учен, че това е Вестителят, Създателят и Душата на този свят. Тялото бавно тлееше в синкави пламъци. Тежки стъпки нарушиха тишината. Демонът изрита тялото и застана в основата на Пътеката към Кристала. Магията се заизсипва на талази. Мрак. Факлите бяха издухани от стойките си.
На средата на заклинанието мрачният клерик спря и извади кама от колана си. Дръжката засвети в сенките. Ръцете му бавно се плъзгаха, оставяйки кървави дири по гърдите му. Кръв покапа по земята и той се наведе. Пръстите му зачертаха демонични символи на камъка. Кръг след кръг...
Светлина. Огромната зала просветна за момент. После пак. В очите на Моридин грейнаха пламъци. Кръвта се стичаше от раните, но той стисна чука си с почервенялата си десница и се обърна към единственото същество, което имаше силата да го спре. Единственото същество, което имаше част от мрачната му душа. Ториам.
Удър. Моридин отхвръкна. Брат му бе дошъл подготвен.
“Умри тогава в огънят на гнева ми!”
Разтвори ръце. Ториам не познаваше заклинанието за опустошителната огнена буря...
Чист пламък закапа сякаш от никъде и превърна залата в кипящ ад. Оранжево-червеникавите сълзи скриха огромната фигура на Ториам с вряща пелена.
“Тя намери в тебе, това,което аз нямах, братко.”
“Не, аз се отказах заради него. Това беше мой избор. ТОЙ Е МОЙ БРАТ!”
“И точно затова ще умре от ръката ми, а душата му ще ми послужи като щит срещу енергиите на Сърцето на Нордок.”
Моридин не забеляза, как огънят се оттече и облечената в снежнобяла ризница войн вдигна ръцете си. Не забеляза също и призрачните криле, развяващи се зад гърба му. Погледът му се обърна и очите му запариха от светлината струяща от призрачната фигура. Клерикът изтъка щит от сенки около себе си. Виждаше очите на Ториам. Той се усмихваше.
“Умрииииии...” – демонът пищеше и светлината изяждаше душата му. Моридин заблъска невидимата преграда, която съществото бе изтъкало около същността му. Волята му бе меч. Той сечеше и сечеше в себе си докато сянката на фиинда се гърчеше в тъмните дълбини на съзнанието му. “Скоро ще съм аз и ще спра целият този ужас. Дано само Драконът ми прости. Дано само Драконът ми прости...” – гласът зави в главата му и го накара да се удвои услията си.
Ториам гледаше брат си. “Не, това не е той. И все пак някъде там все още живее късче от него. Но ако отново се проваля, провалям всички. ТОРМ, ТА ТОЙ Е МОЙ БРАТ!!!” Войнът освободи заклинанието. Призрачните му крила се развяха зад него, когато стъпките му отекнаха в сводестият таван на залата.
“Още малко...” – Моридин чувстваше как демонът превъзмогва болката и възвръща контрола си над него.
Ториам посегна към рамото на брат си. Лицето му бе огрижено. Дългата русолява коса бе разпиляна по лицето му и скриваше отчасти сълзите. Облечена в метална ръкавица ръка посегна...
“Нееееееееее” – Моридин изпищя, когато с един замах, демонът прекъсна жалките му опити да освободи душата си.
Очите на Ториам припламнаха и се затвориха, когато стената от плътен мрак го отхвърли назад. Той се изправи заедно с Демонът, но за разлика от горящите в ярките ледени огньове, неговите бяха притворени и кървяха. Чернота се бе спуснала над него. Той вдигна ръка към лицето си, но я спря по средата.
-Моята кръв преди нейната. Моята смърт преди нейната... – Войнът занарежда клетвата, която бе дал толкова отдавна на едно момиче. Моридин изрева от болка и ярост, които напираха в него, но той не можеше да ги освободи. – Така бе предречено...
Демонът застина. Зад смъртният се поклащаха нетленните крила. Той инстинктивно се дръпна назад. Сенките зад него се одебелиха. Ториам посегна към колана си. Със смъртоносен звън кървавият чук посрещна свещеното острие. Отново. И отново. С всеки удар над тях мракът се сблъскваше с чиста светлина. Моридин се дръпна и спря. Ториам застана с готовнот.
Моридин се засмя и започна да заплита около себе си Разрушението. Ториам атакува, но на втората крачка бе блъснат назад от стена от мрак. А след това и от негативните енергии на некромантската магия. Моридин пристъпи по-близо и замахна с чука си. Кървави капки плиснаха по щит от белота. Ториам се изправи и щитът се разрастна към клерика. Демонът не му отстъпи и на сантиметър. Енергиите в мистичната зала запукаха от сблъсъка на двете сили. Моридин натисна с волята си и щитът се пропука. Заблъска отчаяно. Изгаряше отвътре. Дори не почувства, че демонът бе освободил душата му и само се смееше в тъмните части на неговата същност.
“Ти ми я отне.” – омразата, болката и слабоста изгаряха клерика и той се остави да се носи по пламъците. Ториам нямаше оръжия да се бори срещу чувствата на брат си. Скоро щитът се нацепи и мрака обви войнът и го издигна до тавана на залата.
“Вече си мой. Сега най-после ще си платите за всичко, което преживях за да се докажа пред вас. НЕ АЗ ЩЕ СЪМ НИЗВЕРГНАТИЯТ! НЕ АЗ ЩЕ СЪМ ИЗОСТАВЕНИЯТ!” – мисълта му секна. “Какво правя?! Той не е виновен.” – “ А кой е тогава?!” – “Не и собственият ми брат! НЕ ТОВА Е ЛУДОСТ! ДОРИ ВСИЧКО КОЕТО МИ СТОРИХА НЕ СТРУВА КОЛКОТО ТОЗИ СВЯТ!!!” – Моридин изпищя когато демонът възвърна контрола си над тялото и части от душата му. “Аз решавам дали цената е достатъчна, момченце.”
Ториам бе изтръгнат от безсъзнанието. Прикованите му крайници се размърдаха. Бе гол на каменният под точно в центъра на кървавите кръгове. Моридин дълбаеше тунелчета в камъка. Погледът на война бе замрежен.
Клерикът се изправи.
- Всички ще платите за страданието ми. – Камата се заби дълбоко в тялото на Ториам. Отново... Отново...Кръвта се застича в улейчетата и повтори кървавите дири.
Зловешият напев продължи. Залата се разтърси. От кристала се отчупи парче и се разби в мраморните стъпала на милиони трески. Ториам изстена и затвори очи. Моридин изпълни сложни жестове и магическите кръгове около брат му светнаха. Ториам се сгърчи и гръбнакът му се изви. Душата му се отдели от тялото. Крилата все още бяха толкота призрачни. Толкова бледи. Моридин обгърна призракът в магията си и се от устата му излезе нечовешки смях. Залата се разтърси. Няколко секунди след това той запрати творението си към кристала. Трясъкът бе оглушителен. Залата се разтресе и от тавана се отчупи каменен блок. Клерикът се затича и сенките го погълнаха. Очите на Ториам все още бяха отворени, когато душата на Нордок се изцеждаше. Бяха отворени когато камения блок смачка безжизненото му тяло. Бяха отворени когато огнената стихия помете познатият му свят...
***

Последните преминаха през портала. Сентинел и Драконът останаха сами. И тогава те го почувстваха – Ториам бе мъртав. Всяка надежда бе разбита. Нордок умираше.
- Върви. Аз ще го затворя, така че онова чудовище да не може да премине. – гласът на Сентинел бе прегракнал. Драконът поклати глава. Друидката я хвана за ръката и я избута към портала. Сълзите в очите на магьосницата рукнаха. Тя хлипаше и се дърпаше.
- Ще го убия! Ториам, нееееее...
Сентинелут я избута в портала. Тя бе нужна там, където отиваха. Животът и бе ценен.
От вцепенението на мислите й я откъсна приближаващата се фигура. Злото се чувстваше около Моридин по-силно отколкото когато тя го бе видяла преди няколко века да напуска Материалният свят. Тя замахна и портала започна да се затваря. Моридин оголи зъби в усмивка и прекъсна магията й.
- Не ще ме спреш. Не ме спря тогава, няма да го направиш и сега.
- Няма да минеш през този портал, ако все още има човек в тебе, Прокълнати.
- Ще видим. – Душата на Моридин запищя, когато демонът се приближи и започна да обикаля друидката. Огнената стихия бе около тях. Порталът бе колкото да премине само един човек. Тя застана пред него и зачака решението на Моридин.
- Сама избра да умреш. – Демонът извади ножа си, стисна друидката в хватката на сенките. Приближи се и започна да прави леки прорези по кожата й. Сентинелут стисна зъби. “ Учениците ми преминаха. Знанието никога няма да бъде забравено.” В кървавото си опианение демонът започна да сваля кожата й парче по парче. Тя се задърпа, но сенките я притискаха.
- Колко е скъп живота ти, друидке? Спасяваме ли се и двамата или ще оставиш душата ти да бъде отделена от тялото. – Той откъсна още едно парче, за да докаже твърдението си. – Готова ли си да платиш цената? Само едно нещо може да те спаси сега. – Той се усмихна гротесно и продължи кървавото си занимание.
Огнената стихия наближаваше. Тя усещаше разрухата. Вятарът носеше пепелища и дим. “Дребният друид те препъна, а, Моридин, опетнените ти ръце отнеха живота на могъщи герои, но дребното камъче те препъна.” – мислите на друидката бяха горчиви. Катаклизмът я спаси от болката. Лицето на Моридин се изкриви от ярост и той я заблъска към портала. Тя виждаше как Краят на Нордок отнася със себе си едно от най-достойните си деца. Лицето й се озари в усмивка преди смъртта да я погълне...



The End
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Fri Jun 23, 2006 6:26 pm

Първо бих искал да се извиня ако критиката ми ти се стори недостатъчна. Считам, че въпреки дължината на разказа ти, допуснатите пропуски и неточности са подобни в по-голямата част от него, и ще се огранича само до отбелязването им, като вид, без да давам твърде много и изчерпателни примери. Разчитам, че ако вземеш критиката ми предвид, ще успееш и сам да откриеш грешките в тези части от текста, които не съм посочил специално.

1. Сюжет и развитие на действието.

Доколкото разбирам, разказът следва плътно (или сравнително плътно) едно от DnD приключенията, което си разигравал с приятелите си. Това, от една страна е напълно валиден начин да планираш сюжетно това което смяташ да напишеш, но мисля че събитията от това приключение, което сте играли трябва да служат за отправна точка за историята и нищо повече. Иначе, тъй като знаем, че играчите обичат честичко да се отклоняват от основната сюжетна линия, рискуваш да включиш в разказа си излишни неща, линии на развитие на действието, които свършват наникъде, а това по принцип може да подразни читателя. Самата форма на приключенията за DnD е по-скоро серии от малки премеждия и мисии, които персонажите трябва да изпълнят и не предполагат особена сюжетна дълбочина. За пример мога да дам битката на Моридин с Осан'Гар – не допринасяща и несвързана с нищо към това, което става по-нататък в историята – както и наблюдателя на битката в Пролога. Въобще не става ясно кой е, какъв е, и какво прави там.
Също така мисля, че е нужно да подсилиш взаимовръзката между цялата първа част на разказа (тази със странноприемницата и градската стража) и втората, която очевидно е носител на основния заряд (тази с обладания магьосник, и демона, и края на света). Освен неясниете предчувствия на Дракона, в първата част няма нищо което да ни подскаже какво ще се случи по-нататък. Може би идеята на началните страници е само да ни запознаят с героите, но си мисля че прескачането от едната обстановка в другата е твърде рязко.
А относно запознаването с героите, един елемент, отново пряко следствие от твърде плътното придържане към формата на DnD – приключенията, според мен пречи на по-дълбокото вникване в персонажите и съпреживяването в заключителните моменти на историята. Това са твърде многото битки. Поставяш твърде голям, дори ненужен фокус на този елемент от историята. Според мен обаче, битките сами по себе си в случая просто не могат да изпълнят достатъчно добре ролята на събития които да движат сюжета качествено напред. Всъщност, битките са почти изцяло единствените събития в разказа. Този факт ограничава твърде силно възможностите за сцени, в които са ни показани взаимоотношенията между персонажите в една малко по-нормална обстановка. Такива сцени като че ли почти липсват. В резултат от това, мотивацията на героите за това да правят каквото правят, остава твърде плитка и неясна, а моментите в които се разкриват отношенията им един към друг са или непосредствено преди, или веднага след някое меле.
Разбира се, в случая обемът вероятно би набъбнал твърде много, ако трябваше в подробни сцени да се описват и ситуациите на мирно съжителство между трите главни персонажа, но проблемът може да бъде решен или като се съкратят стабилно някои бойни сцени за сметка на някои по-разкриващи ни характерите на героите, или като част от премеждията им заедно биват "разказани" по-накратко, вместо "показани"(погледни критиката ми на разказа на ta, за разликата между "разказване" и "показване"), за да ни се създаде усещането, че тримата герои наистина са преживяли много заедно, че са изградили много силни връзки помежду си.
Така както стоят нещата сега, сякаш са си станали най-близки приятели само за един ден, и всички терзания през които преминават, особено в края, не звучат достатъчно убедително, поне не и на мен. Просто не мога да усетя това което ги свързва толкова силно, не и ако трябва да си вадя изводи за тях само от битките които водят.

2. Герои и гледна точка

Както вече споменах по-горе, според мен характеризацията на героите страда от факта, че не са поставени в ситуации, в които да разгърнат потенциала си като истински човешки същества, на които можем да симпатизираме.
В моментите, в които Моридин не е обладан от дивата си жажда за кръв, мислите и мотивите му са твърде хаотични и неясни.


"Младежът приближи и се надвеси над елфът. Пламтящите в син огън очи срещнаха празни и лишени от живот.
-Тиа ми авем Моридин Исайнде вадим... - Възкресяването винаги му бе било много трудно, но сега той съсредоточи всичките си сили в магията. Въздухът около металната му ракавица се сгъсти и възпламени. - Осан'Гар Бродещият Сенките... - тялото на елфа потръпна, когато пламъците се доближиха. Младежът отпусна ръката си върху гърдите му и огънят сякаш попи през туниката и простата риза. Елфът се сгърчи по-силно.
Конвулсиите спряха и младежът отдръпна ръката си. Няколко искри се откъснаха и паднаха върху елфа и тънички струйки дим засвидетелстваха за допира им с дрехи.
Клерикът се дръпна към стената и изчака загърната фигура да се изправи. Сенките отново се сгъстиха за да изтакът пътека за своят господар.
- "За моят зов смъртта не е преграда." - ти ме назова с име, което беше забравено в продълшение на векове. И аз отвърнах на призива ти. - гласът му бе шепот примесен с хрипове, лицето, доскоро спокойно, сега се изкриви в гневна гримаса и яростта придаде смъртен отенък на кожата му.
- Сега ти си като мене. Вечно борещ се. Сега желанието да се отдадеш на сянката ще те разкъсва, а междувременно, пристъпиш ли, сенките ще се опитат да погълнат отново същността ти, Осан'Гар. Обречени на вечен живот.- плащът се развя зад отдалечаващата се фигура. Последните думи достигнаха до елфа, като шепот. Шепот, който той чуваше дълго след като притежателят на гласа си бе отишал
-Един ден и ти ще познаеш отчаянието,Моридин Нечестивият, един ден...- викът настигна младежът.
Елфът извади кинжалите от ножниците си и когато сенките го обгърнаха, зла усмивка бе изписана на лицето му."

Защо го прави? Защо го съживява? И какъв е смисълът на монологът му за "вечно борещият се"? Не разбрах.


Моментът веднага след това.

"Младежът вече тичаше по бавно запълващата се с хора улица. "Моридин" - помисли си - " Смърт " - премина с бърза крачка хана, в който бе отседнал и се запъти към пристанището - " Значи за тях съм само това?! Само това виждат в мене?! Не, елфът имаше право, бавно полудявам. Демоните бяха прави - цялата тази сила ме побърква. Но нима цял живот не съм проливал кръв само за да не се държат с мен така?!"


Не видях връзката между тези разсъждения и това което се бе случило преди това. Осан'Гар никъде не споменава за "бавното полудяване" на Моридин, нито пък Моридин има причина да си мисли, че за тях (кои тях?) той е единствено "това" (предполагам става въпрос за "Смърт")

Моментът веднага след този, запознаването на Моридин с Дракона и Ториам – първоначалният конфликт сякаш се разрешава твърде бързо, твърде бързо всички се сприятеляват и отиват да пият по бира. И твърде бързо Моридин разкрива историята си. В един момент той казва :

"Не знам какво ми става... Преди пет дни бих ви убил, само защото вече знаете неща, които не бях казвал на никой, без дори и да почувсетвам жал. Но сега ви разказвам всичко това."

Аз, честно казано, също се чудя защо той им разказва всичко това. Не че не е възможно приятелството им да се развие по този бърз начин, но за това трябва да има достатъчно добра мотивация, достатъчно силна причина. А такава мотивация или причина не са ни показани никъде, нито чрез мислите на героите, нито чрез поведението им.

Друга сцена, в която ми направи впечатление нелогичното поведение на Моридин е тази в която двамата с Ториам стават кръвни братя.

"Моридин се изправи и се озъби в усмивка, разбрал какво се кани да направи клерика. Ториам протегна ръка и той притисна своята до неговата. Кръвта се застича на талази. Ториам дори не трепваше. Най- после Моридин се отдръпна.
- Винаги ще можеш да правиш този избор вместо мен, братко. - Думите се запечатаха дълбока в сърцето на клерика.
Моридин само кимна и започна да сваля бронята си.
- Но какво правиш? - гласът на Дракона бе пресипнал.
- Ториам. Ти направи грешка, но вече е твърде късно. Свали бронята си. - Моридин остави металните пластини на пода и съблече туниката си. Татуировки покриваха гърдите и гърба му. Скверните символи на Шар, Ловиатар и Баал се сливаха в черно и алено по тялото му.
Ториам свали клеришкото расо. Стегнатите мусколи изпъкваха подчертавани от знаците на Торм. Сините и жълтите мастила изведнъж оживяха. Преляха в червено и черно, но част от тях останах същите. Тези на Моридин също преляха. Драконът не можеше да повярва, че имаше сила, способна да премахне или промени символите на Ториам, символи правещи го част от църквата на бога. Но сега... сега наред с доброто в него бе дошло нещо друго. Нещо съвсем различно.
- Е, братко, това е единственото, което можеш да получиш от мен. След време, ако си силен и вярата ти е непокътната, че се върнат. Ако не... - злорадостен смях огласи залата.
Драконът се загледа - въпреки всичко, в очите на Моридин сега се долавяше нещо от топлината на погледа на Ториам."

Първо Моридин се "озъбва" в усмивка (изразяваща, според мен, недобронамереност) , след това думите на Ториам "се запечатват дълбоко" в сърцето му (което означава, че се трогва), накрая "злорадостен смях" оглася залата, а съвсем накрая, в очите на Моридин се долавя "нещо от топлотата в погледа на Ториам". Тези няколко напълно противоречащи си послания в разстояние на един параграф може би целят да ни покажат двойнствеността на характера на Моридин, но мен лично само ме объркаха. Не че не може да се обрисува подобна двойнственост, граничеща с лудостта, но ако ще симпатизираме на (или най-малкото ако ще търпим) образа на Моридин (който е главният герой все пак), трябва да знаем ЗАЩО той се люшка между подобни крайности в поведението си. Отново липсва мотивацията, липсват причините и мислите на героя, които го навеждат към подобни действия. Всичко ни е показано само отвън, без необходимия вътрешен поглед в главата на персонажа. А тъкмо това е едно от най-големите предимства на художествената литература – този поглед отвътре, който ни помага да опознаем човека много по-интимно отколкото който и да е филм. Трябва да се възползваме от това предимство колкото се може по-пълно.
Бих те посъветвал да опознаеш героите си повече, да си задаваш въпроси относно тях докато пишеш и в моментите когато не пишеш. Персонажите са движещата сила на абсолютно всяка история, и ако те "оживеят" в съзнанието ти, ще си способен да пишеш чудесни сцени, дори без особено действие в тях, и със сигурност няма да се налага да компенсираш с купища сцени, описващи битки.

Ето и няколко компонента, които биха ти били полезни при изграждането на по-пълнокръвни герои:

1. Това, което героите правят.
2. Това, което искат да направят, с други думи, мотивацията им да искат да направят нещо, без значение дали всъщност опитът им да го сторят е успешен или не.
3. Това, което са правили преди – тяхното минало, което действа формиращо на почти всяко човешко същество, включително и на героите в худ. литература
4. Това, което другите мислят за тях – тяхната репутация, положителна или отрицателна, независимо дали е справедливо придобита или не.
5. Обществото/групата към която принадлежат – например, твоят герой е клирик, но е и полудемон, следователно принадлежи към определен стереотип, и читателите още в началото ще си изградят определено впечатление за него. Твоя е работата да засилиш, промениш, или тотално да обърнеш наопаки този стереотип, да си играеш с очакванията на читателя, за да постигнеш възможно най-добър ефект.
6. Това, което ги свързва с другите участници в историята, с други думи, различните (или еднакви) начини, по които определеният герой си взаимодейства с останалите герои в историята, начинът по който те отвръщат на неговото отношение към тях, различни стари взаимоотношения от миналото на героя, които се появяват в историята, и т.н.
7. Навици и модели на поведение – това как героят реагира на определени ситуации, дали реагира еднакво на тях, дали променя поведението си спрямо ситуациите с течение на времето; навиците му, това което е свикнал да прави и това което му се струва странно, непривично и следователно това което не би правил, и т.н.
8. Таланти и умения – това, което може и иска да прави, това как уменията му променят поведението на останалите спрямо него, как тези същите умения му дават възможност да прави нещо, което би отворило нова сюжетна възможност и т.н.
9. Вкусове и предпочитания – всякакви неща, които героят обича или не, които освен че позволяват да се добави едно допълнително ниво на опознаване на героя от страна на читателя, може да отвори и интересни възможности пред автора.
10. Външен вид – така де, "по дрехите посрещат...". Външният вид може да играе сериозна роля в начина, по който останалите го възприемат.

Казвам ти всичко това, защото мисля че странните на моменти противоречия в поведението и мислите на героите ти изхожда от факта, че все още не са съвсем избистрени в съзнанието ти (или ако са, то поне, нерядко, това не си личи в текста). Въпроси свързани с всяка една от десетте горни точки биха могли да ти изградят по-ясна представа за персонажите ти и да ти помогнат в изчистването на характерите им. Ти си включил някои от тези фактори в разказа си, сега остава да ги шлифоваш.

Останах с твърде мъгливото впечатление, че Моридин е влюбен в Дракона, и мисля че подобно изчистване на характерите би ти помогнало да развиеш тази част от историята.

Всъщност, бих могъл да ти дам и един пример за подобна много добра характеризация, и то от собствения ти текст :

"Заклинателката поклати глава, следвайки вече отдалечаващата се фигура на приятеля си.
"Колко пъти се е налагало да го спасяваме, само заради мрачното му опиянение от битката."- помисли си магьосницата.- "Дори и варварите от северните кралства не се бият така. Той използва най-силните си заклинания с едничката цел да унищожи противника си, без дори мисъл за последиците, без мисъл дори какво ще стане с него след това. Сякъш изпитва радост и дори удоволствие от убииството. Сякъш това поддържа жаждата му за живот."- тя тръсна глава, за да отпъди мислите си. Моридин не бе такъв. Тя вярваше, че у всекиго има частица добро, колкото и надълбоко да е заровено. Тя вярваше, че ще намери това добро в лечителят. Но в душата му имаше неизличима рана, рана от демоничен мрак и съмият той не желаеше тя да заздравее. Драконът въздъхна и прочисти съзнанието си.
Една вечер, докато вечеряха в кръчмата в малкото селце Шоло, в помощението влезна непознат. Плащът му сякъш се сливаше със сенките в помещението и съдържалетелят едва не изхвърча навън, въпреки бурята, за да извика стражата. Странникът отиде до бара и размени няколко думи с потреперващият барман, поставяйки внимателно тежка, златна монета на тезгяха. Човечецът го погледна, кимна и посегна към жълтицата, но непознатият замахна и в ръката му проблясна кинжал. Обърна се и закрачи към масата, на която бяха седнали тримата и Драконът забеляза, как острието на оръжието бе обхванато от скверни пламъци, придържайки монетата закована за тезгяха. Когато закачулената фигура се приближи към тях само Моридин остана облегнат удобно на стола си и отпиваше от чашата си с драконов еил. Ториам отхлаби клупа, който стягаше масивният му чук на кръста. Непознатият придърпа стол и понечи да седне при тях, но Ториам се изправи и мускулите на ръцете му се издуха, поклащайки глава. Моридин само се усмихваше. Страникът отметна качулката си и отдаденият на светлината лечител се стъписа, но не седна на мястото си. Черната коса се спускаше свободно и отчасти закриваше издълженото му лице, очите обградени от сенки, сякъш бяха потънали в очните кухини. Кожата му бе по-бледа и от пергамент, а безцветните му устни разкриваха закривени бели зъби. Ръката на полудемона изпълни сложен жест и в десницата му се появи острие, излъчващо същатата нездрава светлина, като това на тезгяха. Моридин стисна Ториам за рамото и го дръпна да седне, после се усмихна на съществото.
- Никога няма да плача за тебе, Джагред. - промълви Моридин.
- Никога и за тебе, Белязани от Мрака.- Джагред седна и огледа групата. Кинжалът се бе прибрал някъде в гънките на плаща му и полудемонът си наля от драконовият еил. - Никога няма да се научите да не пиете тази гадост. - смехът му прозвуча, като съскането на змия.
- За какво си дошъл?- Ториам не се стърпя.
- Моридине, не знам защо си с тези отдадени на прокълнатата Светлина същества, но наистина би трябвало да ги научиш на търпение.- Драконът се размърда на мястото си, а Ториам постави чука на масата, без да го пуска и силните му ръце се стегнаха.- Това, за което съм тук е едно предложение към теб. Господарите ми са готови да платят невъобразима цена в замяна на артефакт, по-древен и от съмият Феарун."

Тук повествованието чудесно се прелива от директните мисли на Дракона, към индиректното представяне на отношението й към Моридин чрез авторски текст, до описанието на сцена. Можеш да го ползваш за отправна точка, особено първите няколко изречения, за да развиеш вътрешния свят на всеки един от героите.


Една сравнително сериозна неточност, която преминава през почти целия разказ, е фактът, че гледната точка на героите се нарушава ТВЪРДЕ често, понякога преминаваме през главите и на тримата в разстояние на три изречения. Мисля, че няма нужда да давам примери, дотолкова доколкото те са почти навсякъде из текста. Ето все пак един, колкото да онагледя това за което говоря.

"Едри капки дъжд барабаняха по прозорците. Драконът би предпочела лекият ромон, но и еднообразният звук от пороя й действаше успокояващо. Въпреки всичко, нервните крачки на Ториам из стаята я държаха вън от унеса.
- Но защо точно него? Защо винаги попадаме на такива типове? Кръв и пепел, защо?
- Почувствах нещо в него... И аз съм не по малко уплашена от теб! Сякаш самият той се е обгърнал в сянка... Но под дебелият пласт егоизъм и гняв, като че ли все пак има справедливост. И аз не знам защо съдбите ни трябваше да са обвързани с него, но е така... Дано само да ни е казал истината... - Ториям я гледаше и устата му пресъхваше все повече и повече след всяка наина дума."

Наглед тази част от сцената е от гледната точка на Дракона. Тя обаче няма как да знае дали устата на Ториам пресъхва или не след всяка нейна дума.

Ето още нещо:

"...тъжната усмивка на Моридин изнената дори и него. Топла усмивка, но въпреки това изпълнена с тъга."

Тук гледната точка е на Моридин. Той няма как да види собствената си усмивка, и да я окачестви като топла и изпълнена с тъга.

Най-добрата препоръка, която бих могъл да ти дам, е да спазваш гледната точка на един персонаж за ЕДНА ЦЯЛА сцена, без да прескачаш насам-натам, и да ни показваш вътрешните преживявания само на избрания от теб за сцената герой, и само неговите/нейните ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ за това какви може да са вътрешните преживявания на другите, който той/тя наблюдава. Не е и задължително тези предположения да са верни, между другото.


3. Стил и образност.

Ласт, моля те, не се обиждай от това с което смятам да започна, но мисля че имаш силна нужда от правописен речник. :)
Текстът е пълен с правописни грешки. Не знам дали са чисто печатни, заради клавиатурата ти или защото си бързал, но са много. Най-вече объркани "а"-та и "ъ"-та, както и "о"-та и "у"-та, "щ"-та последвани от "т"-та и т.н. Не мисля да обръщам твърде много внимание на това, първо защото е фундамент и трябва да ти е ясно, че правописът ТРЯБВА да се владее съвършено от всеки с амбиции в писането, и второ защото мисля, че след една внимателна редакция (с правописния речник в ръка :)) може да се отървеш от най-тежките грешки. Но ОБЪРНИ внимание на този елемент от писането си, моля те.

Друг проблем, който забелязах, е твърде честото използване на DnD терминология в разказа. Твърде много хора, които се кефят на фентъзи литература, и още по-важно, тези които още не го осъзнават, но биха могли да се изкефят, не отбират твърде много от DnD. Използвайки всички тези термини като "клерик" (всъщност има такава дума на български, но тя е "клирик"), "тиефлинг" (това аз не го знам, а съм горе-долу запознат с DnD света), "фиинд", имената на различните видове магии, някои от които са написани на български, а други – на английски (примерно "Харм". Наречи си го просто "Болка") и т.н., ти може да отблъснеш тази потенциална аудитория, която би се израдвала на това което си написал, но само ако опишеш нещата по-ясно – например, би могъл да вложиш повече описание в магиите които героите използват, а не от време на време да се измъкваш като само споменаваш името на магията. Читателят трудно може да си изгради образ в съзнанието само от едно име. Също така, би могъл, вместо да използваш голи термини, като "тиефлинг" примерно, да опишеш самото създание и да ни дадеш кратка информация за него чрез някой от героите – например някой кратък спомен на Моридин за учителя му в Абуса, който е тиефлинг.

Още нещо, което ми направи впечатление. На моменти се обръщаш към героите си със странни наименования като "справедливия клерик" или "злия клерик", "войнът-лечител" и т.н. Според мен са твърде екстравагантни и напълно излишни. Не бива да се притесняваш, че ще повтаряш имената на героите всеки път когато ги споменаваш. Имената на героите и местоименията са неща, които почти никога не правят впечатление на читателя, и може да ги използваш колкото често пожелаеш. Да не говорим, че българският език предоставя възможността да ги прескачаш изцяло. Пример:

" Грую Сичков седна на стола. Почеса се зад ухото, и си смъкна калцуните. Той погледна през прозореца, където жена му, Гичка Сичкова, доеше младото говедо. Грую се усмихна и се задрапа по ташаците. После награби хляба и го заръфа страстно, като сърбаше шумно супата, в която бе натрил връзка люти чушлета, и няколко главици чесънец. Любимото му ядене. Не след дълго той грухтеше от задоволство и смъркаше, сърбаше, и се слюнчеше обилно"

Ето че в този пример героят Грую се споменава около 6-7 пъти, но нито веднъж не ми се наложи да използвам странни определения като "вакломустакатия селски стопанин", "доволния копач", или нещо от сорта. Просто използвах името му и местоимения, или просто прескачах и двете, както във второто изречение.

И говорейки за това, въпреки добрите описания на бойните сцени, на доста места там се срещат повторения. Например, в половината разказ някой "пищи" или се чуват "писъци", които "разкъсват битката" или нещо от сорта. Същото се случва и със "скверните създания", или "могъщите слова". Не че думата "писък" и производните й са толкова забележими, и може би това се налага, тъй като има много битки. Но може би това точно е проблема. В случая наистина се повтарят твърде много, и то точно поради факта, че битките са твърде много. Ако моментите в които на героите им се налага да пищят са по-малко, повторенията също ще са по-малко.
За да се реши проблемът, бих ти предложил да използваш синонимен речник. Българският е достатъчно богат език и може да намериш достатъчно подходящи варианти. Ако нямаш достъп до синонимен речник, мога да ти пратя един електронен на мейла. Само свирни. :)

Отделно от това, имаше няколко момента, в които образите ми бяха толкова неясни и объркващи, че само си виках "Ъ?"
Ето няколко от тях :

"Сякаш от трупа се възправи зловеща фигура, фигура, покрита с червеникаво-черна броня. Някога имала по-различен цвят, сега кръвта на скверните изчадия я бе омърсила."

Проблемът тук е с второто изречение. Макар от контекста да си личи, че бронята е това което е омърсено, ако следим граматиката която си използвал, второто изречение има следния смисъл :

"Кръвта, която някога е имала по-различен цвят, сега сама се е омърсила от себе си."

Във това второ изречение "Някога имала по-различен цвят..." се отнася до кръвта, а не до бронята. Ако искаш да се отнася до бронята, трябва да го преобразуваш в "Някога тя бе имала по-различен цвят....", за да се установи връзката между предното изречение и това.


"Единствено открита бе главата на младежа - все още гладко лице, без белези и искрящи сини очи."

Тук пък, така както си го написал, изречението означава, че младежът има гладко лице, няма белези и НЯМА искрящи сини очи. Предлогът "без" тук се отнася и до белезите, и до очите, и се получава комичен ефект. Би могъл да го оправиш така:

"...без белези и с искрящи сини очи."

"Гладкото лице се изкриви в налудничава усмивка и истеричен смях разкъса крясъците на битката"

Не мисля, че смехът може да разкъса крясъците.

"...гротесно разкривеното му лице можеше и да мине за усмивка, ако поне отчасти докосваше очите му."


Ъ?

"Коридорът, както и целият втори етаж на сградата, бе скован от дъски, но никой не си бе направил труда да изглади дървото/"

Какво отношение има това към действията на Моридин? Ако няма, и ако е сложено само като допълнителен детайл от обстановката, мисля че не е необходимо.

"Той реши да поразгледа - имаше време предостатъчно"

"Имаше предостатъчно време"

"Така се бе улисал в мислите си, че металическият звук от плъзгане на метал в кожа"

Мисля че звукът на плъзгане на метал в кожа не е металически. Освен ако нямаш предвид някакъв вид кожена ножница, но тогава е необходимо някакво уточнение. "Кожа" може да означава няколко неща :)

"Едната стена стоеше страннно осветена, а до нея пищящата фигура умираше. Душата й бе пострадала много повече, отколкото само за да умре. Преди сливането да бе завършило спасението му бе разрушено"

Ъ?

"Бе толкова нежна и крехка и в същото време силата, която се долавяше от нея бе несъизмерима. Бе я гледал само за миг, когато тежък боен чук го потупа по рамото. "

"несъизмерима" не е думата която ти трябва, а "неизмерима" А относно бойния чук, той е неодушевен предмет, така че някой може да потупа Моридин по рамото с него, но самият чук не може да потупа никого :)

"Моридин се поклони, както повеляваше при Тиефлингите, но двамата само го изгледаха и Драконът също се поклони, докато Ториам се задоволи само с кимване."

След като само са го изгледали, това означава че не са направили нищо друго, а веднага след това се казва че са отвърнали на жеста му. Изречението, започващо след "но" си противоречи логически.

Други неща които забелязвах, са изрази, които са взаимствани от английския, но не съществуват в българския език. Например "за мигване на окото" (in the blink of an eye), или "достигна точка на болка" (не съм сигурен за английския вариант на това, и не знам дали има такъв, но съм сигурен, че не съществува в българския :))

Има още подобни неточности (не се притеснявай, нормално е, все пак текстът ти е много дълъг), но няма да ги споменавам. Съвета, който мога да ти дам, е да не използваш дълги и сложни изречения толкова често колкото си го правил в текста. Не си мисли, че простите и кратки изречения означават проста проза. Нищо подобно, точно яснотата на изказа и на изградените от теб образи е една от най-големите стилистични добродетели. А тези неща могат да бъдат постигнати доста по-лесно чрез прости изречения.

И така, не спирай да се опитваш, аз лично се радвам на автори, които пишат и имат желанието да пишат дълги текстове. Ако не друго, това показва постоянство и желание историята да се докара докрай, независимо от това колко продължителна може да се окаже. Недей да губиш това, а останалите неща ще дойдат с практика :)

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Re: Демона на светлината - Last Guardian

Post by Last_Guardian » Fri Jun 23, 2006 8:15 pm

Trip wrote: Иначе, тъй като знаем, че играчите обичат честичко да се отклоняват от основната сюжетна линия, рискуваш да включиш в разказа си излишни неща, линии на развитие на действието, които свършват наникъде, а това по принцип може да подразни читателя
Тук съм склонен да поспоря - принципно си прав, но в разказа съм изчистил максимално всички елементи, които нямат нищо общо.
Относно завършеността на кампанията - ами това е само началото, след като Моридин разрушава Нордок и Драконът пренася повечето от жителите му в друг свят, има история за нейните приключения, но просто не съм я писал аз понеже тя не беше мой герой. :)
За битката м/у двамата в началото - точно тогава Моридин разбира, че има нещо гнило в "приветстването" му в света и затова и я вклиючих.
Last_Guardian wrote: Сега ти си като мене. Вечно борещ се. Сега желанието да се отдадеш на сянката ще те разкъсва, а междувременно, пристъпиш ли, сенките ще се опитат да погълнат отново същността ти, Осан’Гар. Обречени на вечен живот.- плащът се развя зад отдалечаващата се фигура. Последните думи достигнаха до елфа, като шепот. Шепот, който той чуваше дълго след като притежателят на гласа си бе отишал
Trip wrote: Разбира се, в случая обемът вероятно би набъбнал твърде много

Съзнателно въм включил множество битки, защото, малко или много, това е занаятът на персонажите, но в оригиналният, пълен вариант има и достатачни нон-меле сцени, които разкриват взаимотношенията, но дори и така пак е леко дългичак, а иначе ...
Може би е добра идея да попреправя откъса като вмъкна няколко такива сцени на мястото на битките...


Относно силната връзка помежду им, тя се разкрива достатачно ясно според мен в края на 2 глава и началото на 3-та а именно, когато Ториам и Моридин си смесват кръвта и влизането на триото в Снежната крепост. Мисля, че в 3та глава сплотената атмосфера м/у тримата е показана недвусмислено по кооперативната им "работа" и това, че всеки е готов да се жертва заради другите.
Мда... найстина трябва да смъкна малко от разговорите м/у тримата и т.н. :)

По точка 2:
Ако си играл Д&Д - Моридин е Chaotic Evil като характер - нормално е да са хаотични и несвързани мислите му. Нарочно съм ги оставил така. Просто това му е характерна черта да "мисли на глас".

Резуректва елфа, понеже той(Осан'Гар) е напълно свързан със сенчестата равнина и това е непоносимо наказание за него - да е жив, да го изгаря жаждата да се "прехвърли" в нея, но същевременно да трбва да се бори всяка секунда, за да не изгуби душата си отново.

"Младежът вече тичаше по бавно запълващата се с хора улица. "Моридин" - помисли си - " Смърт " - премина с бърза крачка хана, в който бе отседнал и се запъти към пристанището - " Значи за тях съм само това?! Само това виждат в мене?! Не, елфът имаше право, бавно полудявам. Демоните бяха прави - цялата тази сила ме побърква. Но нима цял живот не съм проливал кръв само за да не се държат с мен така?!"

Там... Порязах малко :) Иначе има един момент на разсъждения, когато заключва от преживелиците си в хана(също орязани...
:oops: ), че хората не го искат.


Запознаването... Това така и не можах да го редактирам. Опитвал съм - не се получава - ако някой от вас има идея - споделете плс!


Моридин найстина се влюбва в нея в процес на играта на кампанията... 10к думи.. :(

Иначе, като цяло, много благодаря за вниманието, което си отделил на творбата ми. :) Ще се опитам да я оправя, но все пак това е най-най-първият ми опит да пиша и...

:)
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Jun 24, 2006 12:49 pm

Съзнателно въм включил множество битки, защото, малко или много, това е занаятът на персонажите, но в оригиналният, пълен вариант има и достатачни нон-меле сцени, които разкриват взаимотношенията, но дори и така пак е леко дългичак, а иначе ...
Може би е добра идея да попреправя откъса като вмъкна няколко такива сцени на мястото на битките...
Хм, мисля че персонажите трябва да имат да правят доста други неща, освен да се бият. Мисля, че би могъл да намериш и по-разнообразни и дълбоки мотивации на героите да се шматкат насам-натам, отколкото да се бият. Драконът примерно нали беше "повелителката на Северната кула в Тобаро"? Следователно е един могъщ маг, при това с големи отговорности. Аз лично веднага като разбрах каква е "титлата" й, се запитах следното: тя е предводител на (предполагам) една сюрия магове, магьосничета, чираци и тем подобни. Това са много задължения, много задна история, на която не е обърнато никакво внимание в разказа. Дори Драконът да възложи задълженията си на някакви наместници, и да тръгне да се шляе из Феарун, каква е мотивацията й за това? Защо го е направила?
По същия начин, Ториам е син на велик Паладин (така, както го описваш). Храмовата йерархия и задължения (дори в DnD) са нещо достатъчно сложно, за да не се пренебрегват. Да не говорим, че бащата на Ториам, бидейки толкова известен и уважаван клирик, е завещал на сина си голяма част от връзките и познанствата си в Храма на Торм, и голяма част от гореспоменатите задължения.

Всеки един от тези герои, след като има подобни подробности в историята, си върви с цял куп странични истории, свързани именно с тези подробнсти.
Какво е подтикнало Дракона да тръгне да странства? Какви са били взаимоотношенията й с нейните подчинени в Северната Кула? Имала ли е опоненти? Самата Кула (бидейки един вид магьосническа организация) има ли си цели, и ако да, какви са те? Не са ли длъжни наместниците на Дракона (ако има такива) да я осведомяват за това което става в Кулата? А какво наистина става в Кулата, докато Драконът отсъства? Предчувствайки края на Света, тя не чувства ли някаква отговорност спрямо подчинените й? Няма ли да се домогне до помощта им, или съвета им?
Какво е подтикнало Ториам да тръгне да странства? Къде се крие същността на клетвата която е дал на Дракона? Защо я е дал? Бидейки свещеник, ритуалите и молитвите не са ли част от ежедневните му действия? Само в битки ли ги използва (би било доста сухо, ако е така)? Какво е отношението му към репутацията на баща му? Може би има чувството, че живее в сянката на баща си, и че е натоварен със същите огромни отговорности? Може би изпитва удоволствие, че бива разпознат като син на баща си? Ториам няма ли взаимоотношения с представителите на своя храм (или на другите храмове) в градовете които посещава? Трябва ли Ториам, Драконът и Моридин да са постоянно заедно?

Всички тези въпроси изникнаха в съзнанието ми, след като се водех по десетте елемента, които бях описал в критиката си:
действията на героите, техните мотивации, тяхното минало, репутацията им, стереотипите в които се/не се вписват, междучовешките връзки в които имат участие, уменията им, навиците им, предпочитанията им, външният им вид.

Може би нещата, които ще научиш за персонажите си, задавайки си горните въпроси, няма да са особено тясно свързани с историята, която разказваш, но прибавят дълбочина на характерите им, и ни карат да им симпатизираме (или да ги мразим страстно). Можеш ненатрапчиво да вмъкнеш подобни странични елементи от историите им ненатрапчиво, с по едно две изречения, но според мен тези неща са нужни.

Да, хубаво ще е да сложиш малко "нормални" сцени :)
За битката м/у двамата в началото - точно тогава Моридин разбира, че има нещо гнило в "приветстването" му в света и затова и я вклиючих.
Това ли наистина е причината той да разбере, че има нещо гнило? Все пак се е измъкнал от демоничен портал, и е смазал една орда демони. Това все привлича внимание. Нищо не пречи на читателя да възприеме тази битка просто като битка между Моридин и някой, който е забелязал мощта му. Никъде нямаме достъп до мотивацията на Осан'Гар да нападне Моридин. Защо го прави? Освен това е логично тази битка да води до някакви последствия – личи си, че Осан'Гар е доста могъщ. Това е персонаж, който веднага хваща силно вниманието на читателя. След края на боя обаче този персонаж просто се стапя в нищото. Не оставя никакво последствие по-нататък в разказа. Точно това изграждане на определени очаквания у читателя, и после неоправдаването им оставя един кофти послевкус в устата :)
Относно силната връзка помежду им, тя се разкрива достатачно ясно според мен в края на 2 глава и началото на 3-та а именно, когато Ториам и Моридин си смесват кръвта и влизането на триото в Снежната крепост. Мисля, че в 3та глава сплотената атмосфера м/у тримата е показана недвусмислено по кооперативната им "работа" и това, че всеки е готов да се жертва заради другите.
Всеки добър боен отряд трябва да работи добре в екип. Това не значи че членовете му трябва да са приятели.

Относно смесването на кръвта, както споменах в критиката си, споменаваш го само отвън, все едно гледаме през кинокамера. Не ни даваш никаква вътрешна информация, от мислите и чувствата им, за това колко силно е било емоционалното въздействие на смесването на кръвта върху героите. Да не говорим, че противоречивото поведение на Моридин прави цялата сцена доста объркана според мен.
Така че потенциално много въздействащият момент със побратимяването отеква някак кухо.
Същото и с това, че са готови да умрат един за друг. Това хубаво, но защо са готови да умрат един за друг? Нямаме ясно описание на чувствата и преживяванията, които са ги направили толкова привързани един към друг.
Ако си играл Д&Д - Моридин е Chaotic Evil като характер - нормално е да са хаотични и несвързани мислите му. Нарочно съм ги оставил така. Просто това му е характерна черта да "мисли на глас".
Има разлика между това мислите на персонаж да са хаотични и объркани, и читателят да разбира това, и да схваща посланието, едновременно с внушението което персонажът създава, и това читателят просто да не схваща какво си мисли героят, защо си го мисли, къде са логическите връзки, и докъде водят тези мисли.
За съжаление, за мен лично, мислите на Моридин са от втория тип. Ще видим какво ще кажат другите по въпроса, но според мен трябва, ако ще предаваш мислите му така, както си решил (това е напълно допустимо, директните мисли на героите не е нужно да са абсолютно логични и свързани), то трябва в авторската реч да изясниш мотивациите и причините на Моридин той да се чувства толкова объркан и хаотичен. Тези мотивации и причини отново се крият в миналото му, във връзките му с другите герои, неговата репутация, и т.н.
Какви са травмите от миналото му, които са го направили толкова нестабилен? Дай някакъв по-ясен пример от това, че "обучението му беше изпълнено с болка и унижение". Какви са чувствата му спрямо Дракона и фактът, че Ториам се е заклел да я пази? Това, че е гледан с недобро око, по какъв начин му влияе? (освен "Уф, всички ме мразят") Ритуалите към демоничните му богове не изискват ли някакъв сорт не особено лицеприятни действия (жертвоприношения, които той трябва да извършва, независимо от това дали иска или не, което може да добави към душевните му терзания)? Не може ли демоничните му умения и страсти да се проявят и в по-мирна обстановка, и той да причинява болка на невинни хора без да иска?
Нещо от сорта. Трябва ни нещо, което да ни кара да разберем, поне отчасти, лудостта на Моридин.

Относно запознаването им пък, един добър начин да "сприятелиш" бързо, е да ги поставиш в драматична ситуация, в опасност, или в ситуация където един от тях е в уязвимо състояние.
Но едно е сигурно - подобни приятелства не се завързват пред фонтанчето на улицата. :)[/quote]

P.S. Роланд се извинява, че ще се забави с критиката си, но нетът му е потрошен от бурята вчера.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sat Jun 24, 2006 3:14 pm

Боя се, че този път няма да мога да съм от особена полза. Причината - беше ми непосилно да прочета разказа. Съжалявам, знам, че е в разрез с концепцията на уъркшопа, но просто не мога. Прехвърлих го до края, колкото да знам как се развива, но с подробното четене приключих към средата. Причините:

1. Дотам, докъдето стигнах (2-ра глава), през повечето време не бях в състояние да разбера какво става. Описанията ти са безумно хаотични и в твърде много случаи изобщо не се разбира кой на кого какво прави или казва.

2. Преразказаната D&D сесия за мен не може да бъде качествен разказ. Изморява ме безцелността на половината неща, които се случват, в разказа, а също и безкрайните битки.

3. И най-вече - грешките са твърде много. Толкова много, всъщност, че се отказах да си вадя примери и да ги следя още накрая на пролога, просто защото това означаваше да чета разказа цял ден.


Все пак ще напиша нещата, които ми направиха впечатление. Имаш пълното право да ги игнорираш, разбира се, тъй като в крайна сметка не съм си направил труда да дочета разказа ти, а също и да ги оспориш, ако решиш. Предварително се извинявам, първо за проявата на неуважение, второ - за известната грубост в поста ми, но пък и ти каза, че изобщо не искаш да бъдеш щаден. Надявам се това да не ни скара, защото иначе си ми симпатичен и предполагам, че можеш да се научиш с времето, ако имаш желание, а и пиша всичко това не за да се заям с теб, а за да съм ти от някаква помощ.


Така или иначе, ето какво имам да кажа аз:


Правописът ти е унищожителен. Не е на ниско ниво, не е лош, а е смазващ. Липсват ти най-базови познания в езика, като например кога се пише "а" и кога - "ъ", кога "о" и кога - "у" и т.н. Слагаш "й" в множествени числа (напр. "магий". Ми не, тва става за фамилия на римлянин, но не и за множествено число на "магия") и е пълно с други грешки, които са твърде конкретни, за да хвана да ги изброявам.

За граматиката важи същото, макар и в по-малка степен. Пълният член ти е тера инкогнита по същия начин, по който и на Енея, блъскаш го абсолютно където ти падне. За запетайките да не говорим.

Структурно разказът ти изглежда като лош превод от английски. На моменти при това ТОЛКОВА много, че съм длъжен да попитам - това твое произведение ли е, или си го превел отнякъде? Защото ако е второто, не виждам какво изобщо сме хванали да се занимаваме с него. Ако не е - трябва МНОГО сериозно да работиш над словореда си. Ето няколко примера:
"Някога имала по-различен цвят, сега кръвта на скверните изчадия я бе омърсила. " - Once a different colour, now the blood of the foul fiends had tainted it. Сори, но на български просто не е това словоредът. "Някога бронята бе имала по-различен цвят, но с времето кръвта на..." и т.н. Или нещо подобно. Но по този начин написано, изречението е все едно взето от английски и преведено дума по дума.
"Единствено открита бе главата на младежа" - искаш да кажеш "Открита бе единствено главата на младежа" или още по-добре "Единствено главата на младежа бе открита", но горното просто не е български словоред.
Примери конкретно за това имаше десетки дори в първата половина. Мисля, че можеш и сам да ги откриеш, ако почетеш с тази мисъл наум :)

Още, текстът ти е пълен с нелогичности в наратива. Ето примери:
"Площадът в града ставаше свидетел на кървава сцена." - бедният, сигурно после е сънувал кошмари... Тук виновна е пак абсурдната "преводност" на текста. Да, на английски "witness" може да се използва по този начин. Но думата "свидетел" на български се изоплзва САМО за живи същества.
"Сякаш от трупа се възправи зловеща фигура" - ъъ, я пак? Как точно "от" трупа? Чисто визуално ми е невъзможно да си го представя, а какво остава за епичността, която трябва да придава подобно описание.
"все още гладко лице, без белези и искрящи сини очи" - тук може би вината е в граматиката, обаче така, както е написано, ни казва, че лицето няма белези и няма искрящи сини очи. Имам силното подозрение, че искаш да кажеш друго ;)
"Магьосниците, стоящи извън обрача от оцелели бойци, започнаха да насочват повечето от магийте си към сеещата смърт фигура, отколкото към изчадията от Каниа." - Първо - пише се "обрЪч", но за това вече говорих. За "магийте" също. Но чисто структурно ти липсва противопоставяне. Можеш да имаш "повече-околкото", но не можеш да имаш "започнаха да наочват към-отколкото". Просто думата "отколкото" няма как да се използва в такова изречение. Можеш да напишеш "започнаха да насочват магиите си ПОВЕЧЕ към него, ОТКОЛКОТО...", или "повечето си магии към него, А НЕ към/ВМЕСТО към изчадията".
"Сини руни пробляснаха около него, и огненото кълбо се разпадна, без да го докосне." - прощавай, КОЕ огнено кълбо? Че досега само за "магий" си говорихме... Съжалявам, че от примера не си личи, моментът се намира точно след магьосниците, дето взели да жмулят него, а не демоните, в пролога. Просто ясно, че из тия "магий" ще има огнени кълба, но при тази ситуация си длъжен да конкретизираш.
"истеричен смях разкъса крясъците на битката" - истеричният (а и всеки друг) смях може да разкъса тишината или да заглуши/надвика/уотевър крясъците, но му е АБСОЛЮТНО невъзможно да разкъса крясъците. Звуците просто не си взаимодействат на тая основа с други звуци :)
"в от ръцете му се отдели прашинка, несъизмеримо малка" - несъизмеримо с КАКВО? Просто си използвал грешната дума де, но при все това да си кажа - съизмеримост имаш между две неща, не когато описваш едно.
"Демонът замахна, но десницата му срещна металният щит на вече мъртвият войник." - ъъ, кой войник? Така де, накрая схванах, но ми се наложи да се върна няколко изречения назад, а това е недопустимо. Именно за този тип неточности говорех в началото и именно те ми попречиха да продължа нататък. Твърде много са и не позволяват на читателя да си представи половината от ставащото. Все едно съм почти сляп и виждам само някакви петна.
"Клерикът остана дълго загледан към стената, където бе изчезнал единственият, който не бе участвал в битката. Но въпреки това нещо му подсказваше, че приличното на елф същество бе способно да я спечели само." - Досега не знаех, че гледа изобщо натам, даже напротив - имах усещането, че е тръгнал нанякъде. А и ЗАЩО има такова чувство? Нищо не подсказва подобно впечатление.
"Войникът огледа останките от полесражението. Площадът бе оплискан с кръв, но заклинателите поне бяха изгорили телата на другарите му. Погледът му се плъзна по близките сгради. Мракът се спускаше и му се стори, че една от сенките помръдна леко. Помисли си че въображението му играе номера след кръвопролитието, в което бе оцелял по случайност. Не, ето - пак помръдна. Приближи се към сградата и измъкна меча си. Острието бе напълно обикновено, но сега нечистото му сияние огря стената и пропъди сенките. Обкован със сребро кинжал се спусна към гърлото му и преди да успее да реагира, вече се свличаше мъртъв на улицата. Трупът му се изви в дъга и грабнакът му изпука. Нещо нетленно се отдели от устните му и тялото му отново тупна на земята.
"Демони, толкова много и навсякаде. Нима Аасимарите са извърнали взора си от този така древен свят..."
Сиянието на меча постепенно угасна и фигурата бе погълната от сенките. Само очите му, втренчени в трупа, просветваха на гаснещатата светлина."
- Нищичко не схванах, сериозно. Как така хем обикновено острие, хем нечестиво сияние, защо се изви в дъга, защо изпука (твърде много Джордан, тва и покрай недокосващите очите усмивки ти го казвам, личи си...). Какво се отдели от устните му, защо тялото тупва "отново"... И какво, за бога, общо имат шибаните Аасимари с лов на демони? Тва в качеството си на Форготън Реалмс фен го питам.
"Улицата бе все така безлюдна" - нали току що я описа пълна с хора? Още повече, че в следващото изречение споменаваш някакъв дядо и някакво дете. Абсурд. Безлюдността е абсолютна величина, освен ако не напишеш "почти" или нещо друго от сорта.
"Разрухата, която бе използвал срещу маговете в битката на площада, отново бе призована" - разрухата може да се предизвика, не може да се призове. Освен ако не е "mayhem" и не е на английски, но то е "разруха" и е на български :?

Моят съвет - намери някой, който е наистина наясно с езика - и в граматическо, и в правописно, и в структурно отношение - и има желание да се занимава и да ти отдели нужното време. Давай му всичко, което напишеш, и нека ти го връща с ясно маркирани поправки и приложени обяснения ЗАЩО, аджеба, е така, а не иначе. Иначе просто нямаш шанс, пропуските ти са твърде големи, за да ги поправиш сам. И колкото и всъщност да имам желание, нямам физическата възможност да ти направя пълно разкостване на този разказ.


Нататък със забележките. На места описанията ти са не на място, да речем в тези два примера:
"Писаците на детето, попаднало случайно на мястото, където Материалната Равнина беше разкъсана още ехтяха в ушите на загърнатата в прост, зелен плащ фигура." - Не можеш да пишеш за писъци, разкъсана Материална Равнина и т.н. и в същото изречение да описваш дрехите на зяпача. Просто това отклонява вниманието от картината, която си рисувал до момента, и е тотално антиклимактично. И се пише "писЪк" :mrgreen:
"потрошеният тиефлинг" ще е потрошен", ако тва е разказ за мутри. Само че то е епично фентъзи, а думата "потрошен" по принцип се използва за чупливи предмети, а не за хора или полу-демони.

Също, на места стилът ти е доста... неуцелен. Например опитваш се да направиш епична ситуация, която няма нужда от подобно нещо. Да речем тук:
"Сякаш от трупа се възправи зловеща фигура, фигура, покрита с червеникаво-черна броня" - фатализъм фтв! Ненужно повтаряш "фигура", до момента текстът просто няма нужда от подобно наблягане на "фигурността" на появилия се обект. Ако в този момент последното и най-ужасяващо и шокиращо нещо, което може да се случи на повествованието, е "фигура", тогава ок. Но тук просто е излишно :)
"Странникът стана и когато наметалото му се развя, откри на колана му затъкнат древен елфически лък и обкован със сребро кинжал" - Защо се развя наметалото му? Вятър ли духа? По принцип обикновеното ставане (а и аз не помня да е седял) не успява чак да "развее" наметала. Още - един лък, пък бил той древен и елфически, не може да се затъкне в колан. Твърде е голям, ше му ръби на чатала :mrgreen: А и как точно го познахме, че е древен лъка? Айде, че е елфически - ок, макар че гледната точка (за нея по-късно) не предполага подобно познание, но да речем, че всеки срещнат ще разбере, че е такъв. Обаче че е древен, е абсурд да се разбере от един поглед. Също мисля, че един кинжал сам по себе си не може да се "обкове" със сребро. Това ще го направи неизползваем. Виж, дръжката или ножницата му е друга бира ;)
"От нищото около него се събраха облаци и тежките им капки се оказаха сълзи от чист пламък" - кви капки, кви сълзи, къв пламък? Първо, облаците не пускат от себе си течности по дефиниция, така че трябва ясно да напишеш, че от тях почва да капе нещо. После - за какво са ти тия "сълзи"? Ако това беше третото изречение, описващо мероприятието, тогава разбирам, не може да се повтарят "капките", но две описания на едно и също, в едно изречение... това е а БИГ ноу-ноу. И що чист? Има ли мръсен пламък? Да, знам, че на английски много обичат да го описват като "pure", ама пак повтарям - тук езикът е друг.

Използваш и твърде много готови модели, които освен това болезнено много ми напомнят Робърт Джордан - вече споменах извиването и изпукването на гръбнаци, ще добавя и усмивките, дето не достигали до очите. Също - изразът "прах и пепел" го няма на български. И мен ме е яд, щото е готин, но го няма. По принцип избягвай този род клишета, защото правят произведението ти да изглежда като писано по калъп и без въображение. Дори и да пасват точно на картината в ума ти, опитай се да ги опишеш със свои думи...

Що се отнася до гледната точка - не ми е ясно каква е. Поне в пролога и първа глава едновременно сякаш си страничен наблюдател И гледаш през очите на Моридин, а в няколко момента гледната точка като че ли прескача и до пича със зеленото наметало. Пи-Оу-Ви-то ти трябва да е ясно във всеки момент и именно защото не е, се получават половината от неяснотите, за които говоря през цялото време.

И последно, но не и по значение - Аасимарите НЯМАТ рога :twisted: Рогата в D&D са символ на демоничното и Аасимарите НИКОГА нямат такива, най-малкото защото никой от селестиалите, от които произлизат, няма такива.

Още, на много места си превеждал супер неточно. "Tiefling" се произнася "тийфлинг", "Faerun" е "Фейрун", а "the Prime Material Plane" трябва да се преведе като "първичното измерение". Първо защото между "plain" (поле, равнина) и "plane" (самолет, ПЛОСКОСТ) има колосална разлика, и второ защото дори и в значението си на "равнина" тук се визира именно различна реалност и ако на английски думата е добила този смисъл и може да се използва без уточнения, на бг не е така. Да не говорим, че "материално" е ВСЯКО измерение в мултивселената, с изключение на the negative energy plane.

Изобщо, включването на цялата Д&Д-терминология така, сякаш всичките ти читатели са наясно за какво говориш, ти играе УЖАСНО лош номер. Разказът ти на практика става нечетивен за не-гийкове,а това е недопустимо. Бих ти препоръчал да почетеш малко Салваторе (не се съмнявам, че си, но вероятно не и с тази мисъл наум) и да обърнеш внимание на начините, по които той вкарва читателя си във Фейрун БЕЗ да го задръства с терминология или пък давайки описания на всеки термин, така че да можеш да си изградиш визия за това, за което говори.


С което приключвам. Още веднъж се извинявам, че не дочетох разказа ти, но ти предлагам следното - ако го преработиш със забележките, които не се съмнявам, че ще получиш в подобен вид и от останалите участници, и го пуснеш отново на по-късен етап от уъркшопа (след месец, два или повече) ти обещавам да го прочета целия, независимо от мнението си.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Re: Демона на светлината - Last Guardian

Post by Roland » Sat Jun 24, 2006 3:39 pm

Last_Guardian wrote:Съзнателно въм включил множество битки, защото, малко или много, това е занаятът на персонажите, но в оригиналният, пълен вариант има и достатачни нон-меле сцени, които разкриват взаимотношенията, но дори и така пак е леко дългичак, а иначе ...
Може би е добра идея да попреправя откъса като вмъкна няколко такива сцени на мястото на битките...
Ммм, т.е. това НЕ Е пълният вариант? Как се очаква тогава човек да си изгради адекватни впечатления от него, когато ХЕМ има стилистични проблеми, хем е и рязан? Ако толкова не се вместваше в условията, защо просто не пусна друг?
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
ta
Merchant
Posts: 89
Joined: Thu Apr 20, 2006 5:44 pm
Location: By the river

Post by ta » Sat Jun 24, 2006 4:03 pm

Позволих си да се поровя с гуглето и видях, че историята ти се подвизава под няколко имена в различни форуми, очакваща критика. Мисля, че сега вече ще получиш истинска критика, но друг е въпросът дали ще успееш да я понесеш.:)

Демона на светлината е една приятна история в РИ жанра. Но още от заглавието може да се извлече информация за граматическите умения на нейния автор. Не го приемай навътре – не си единственият.:) Хари Потър - НечистокръвниЯ принц. Някой и тук е изял пълния член.

Малко ме поизмъчи с тези 14 страници текст, но ще се опитам да бъда конкретна въпреки обема на произведението.

Първо малко полезни съвети по принцип:
Така и не разбрах как точно е името на единия от второстепенните герои – Ториaм или Ториям. Може да е дребна подробност, но е добре да й обърнеш повечко внимание.

Друга забележка по повод членуването на имената е следната. Дракона или Драконът?! В случая е замесено лично име, пък било то и прякор. Припомни си Моканина от По жицата:
МоканинА остана загледан след отминаващата каруца.
Няма значение, че той е подлогът в изречението. Членуването тук не би стояло на място.

Разказът ти като цяло е в полето на ролевите игри. Наистина са вложени много труд и въображение, за да бъде завършено нещо толкова мащабно. Мисля си, че повечето фенове на РИ биха искали да могат да пишат по този начин – смислено, живо и образно. Но дотук свършват супеpлативите, които мога да изкажа по темата. Ако искаш да напишеш нещо наистина стойностно (не само за РИ маниаците), трябва да разгърнеш потенциала си малко повече. Съгласи се, че 16 битки за обем от 14 страници са наистина много. :!: Необходими са поне една любовна история (не само щрихи от нея), пълнокръвни персонажи и повече мащабност. Образите на героите ти са само леко скицирани, за разлика от бойните им умения.;) Има недовършени профили. С повече въображение човек може да си доразвие липсващите части, но не е сигурно дали представата на читателя ще пасне с това, което иска да прeдаде авторът.

Ще бъда още по-конкретна:
Образът на Ториaм е частично нахвърлян. Тоя е голям воин и отдаден на светлината лечител..и дотук. Съществува някаква стара клетва, която той е дал и която пряко засяга Дракона, но не е ясно каква точно. Той трябва да я пази с цената на живота си – това наистина е красиво, но всеки читател е своеобразен воайор и иска да навлезе още по-навътре в нещата. Еднo допълнителнo обеснение за тяхното общо минало, само ще ти е от полза. Пък и предвид факта, че на два пъти повтаряш еднo и същo за неговата обрязаност, само дразниш чителското любопитство.

Информацията, която даваш за Моридин, не е достатъчна за изяняване на това, какво всъщност го тласка напред и го кара да върши всичките тези подвизи. Да, знам, че в хана той разказва за себе си, но някак разказвачът е претупал работата. Необходимо е по-пълно описание на живота на героя и задължително предадено в пряка реч(!). Иначе читателят започва да се чувства изолиран и да се мисли, че авторът се интересува само от битките, в които влиза героя му.

Виждам, че и ти си повлиян от вълната Не на Хепиенда. Ако направиш героите и мотивите им за действие по-пълнокръвни, ще се получи напълно развит сюжет.

Има слабости в стилa ти на писане. На първо място използването на специaлизирани термини понякога може да изиграе лоша сега. От една страна показва колко запознат с материята е самият автор, но от друга ограничава кръга от читателите-любители, в случай че съответните термини не са своевременно разяснени. Говоря за думи като – клирик, харм, аасимари, тиефлинг и т.н. Не казвам да избягваш да ги използваш (невъзможно е), просто е необходимо да добавиш и значенията на всяка от тях на съответните места.

Използваш много думи, отразяващи отношение – дори, вече, все така, може би, значи, едва ли не, някакси, сякаш. Това са думи, които авторът използва, когато не знае какво да каже. Моят съвет е – махни ги завинаги от речника си. Ако не ти стигат думите, чети повече художествена литература и не се ограничавай само в областта на РИ.

Предаването на пряката реч не е една от силните ти страни. А когато добавим вплиането на вътрешните мисли на героя, нещата стават трагични, (за читателя). Eто ти пример. Трябваше ми голяма доза въображение, за да съм наясно кой какво казва тук:

-Може би нашият нов приятел има нужда от халба или по-добре две ейл, ако съм те разбрал правилно? – Ториам кимна към младежът и заклинаталката му се усмихна. (Не можеш да използваш нечие име, без да е въведено първо от пряката реч или от авторовата намеса.)
Моридин се опита да възрази. Никога не бе попадал в по-сконфузна ситуация – в Каниа обикновенно противника ти не те канеше за по еил.
-Ако съм я разбрал правилно, както тя сама потвърди, ти вече си един от нас. Разбираш ли, понякога тя знае нещо и то просто се случва, точно както е казала. “Чудно защо” – помисли си Моридин с тъжна гримаса.
-Аз казах името си, но така и не научих вашите.- обади се след няколко пресечки. (Кой, Моридин ли?)
Магьосницата се обърна и го изгледа продължително.
-Наричат ме Дракона, а той... може би си чувал за Ториам Ръката на Торм?
Младежът поклати глава. (Кой младеж?)
-Е, аз съм негов син – викат ми Ториам Честният.
Моридин се поклони, както повеляваше при Тиефлингите, но двамата само го изгледаха и Драконът също се поклони, докато Ториам се задоволи само с кимване. (Както си го описал стават към петима, а са трима, нали?)
-И все пак не разбирам какво общо мога да имам с вас? – опитвайки се да си върне контрола над ситуацията, запита. (Кой?)
-Ти си този, който спаси града в битката на площада преди два дни. – Моридин потръпна и понечи да възрази. – Да, дори и тъмният плат не може да скрие неща от очите на Ториам.
Добре... добре – въздъхна Нечестивият – може би и вие можете да ми помогнете. Всичко е толкова различно... не го помня така... – клерикът несъзнателно поклати глава и понечи да отметне вечно падащият личур кървавочервена коса от лицето си, но бързо се опомни и свали ръка.
-Странен си. Сякаш не си от този свят. Но как е възможно?! Само някои от най-могъщите артефакти могат да разкъсват тъкънта на реалността... – шепотът на Дракона бе предназначен по-скоро за самата нея.
-Демоните не показват често силите си, още по-рядко даряват някой със знанието, което са трупали с векове... (Кой го казва?)
Драконът го погледна неразбиращо.
-Коя година сме сега? – попита Моридин.
-Хиляда четиристотин седемдесет и втора. Годината на Белия Оган.
-На колко години мислиш че съм аз? (Кой кого пита?)
-Човек си... – Моридин кимна – Най- много двадесет, двадесет и пет.
- Роден съм през деветстотин петдесет и четвърта, годината на Черното Слънце. – тъжната усмивка на Моридин изнената дори и него...


Ако имаш повече герои, съвсем ще объркаш читателя кой какво казва и той просто ще прескочи пасажа. А ти не искаш това, нали? Има много похвати за въвеждане на говорещите субекти. Не казвам след всяка пряка реч да ръгаш по едно – каза Моридин, - каза Ториям. Трябва да връзваш думите на героя с действията му в момента на изричането им. Използвай и обръщения с името на субекта.

Гложди ме мисълта, че това е била РИ, играна в някои форум или в къщи. По принцип игрите се водят от първо лице и след адаптацията в трето, нещата се омесват, яко. Това е една от причините да те извиня донякъде.

Друга основна забележка в стилa ти. -
Сякаш от трупа се възправи зловеща фигура, фигура, покрита с червеникаво-черна броня.

…гласът й бе нежен, като парче коприна, но под тази коприна се долавяше добре наточено острие.

И черната пелена се стопи. И Ториам разбра грешката си

Тя се приближи до него, но Моридин я изгледа и тя се отдръпна назад.

Клерикът се въртеше в отчаян опит да се освободи, преди негативната енергия, която съществото събираше да стане достатачна. Преди същатата магическа енергия, с която той бе повалил толкова много врагова, да отнеме душата му.

думи на заклинание, което демоните го бяха научили много преди... заклинание, което никога не бе посмявал да изрече... заклинание целящо да разруши всичко в едно единствено същество...заклинание, изтриващо спомена за съществуването на всичко, до което се докоснеше...

сияние изпълваше черната му душа с радост. Радост от разрухата, от смъртта, от … Толкова сила на едно място...

Очите на Ториам все още бяха отворени, когато душата на Нордок се изцеждаше. Бяха отворени когато камения блок смачка безжизненото му тяло. Бяха отворени когато огнената стихия помете познатият му свят...
Извадиx ти всички тези примери, за да ти покажа, че наистина е сериозен проблем (но лесно се поправя:)) Огледалните констукции с повтарящ се ритъм не са добра идея. Те биват използвани от автори, които не могат да предадaт напрежениeто в ситуациите по друг начин. Това натъртване на важните думи е по-типично за устната реч. Тогава човек е нормално да повтори това, което иска да се запомни. Но при писането се получават комични ситуации. Авторът започва да звучи като народен певец.
Заблеяло ми агънце

Не ми било то агънце,
Hай ми било младо девойче


Проблем ти е и поставянето на пълния и непълния член, както и прекалената употреба на беше. На това няма да се спирам подробно. Виж коментара на Roland към разказа на Eneya.

Това от мен. За повече ме хвана мързелът. :twisted:
Всеки миг аз търся оцеляля част от мен
Пропилявам ден след ден


Manche erinnern sich nicht an den Schreiber,
sondern an das geschaffene von seiner Hand Worte.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Jun 24, 2006 8:55 pm

Използваш много думи, отразяващи отношение – дори, вече, все така, може би, значи, едва ли не, някакси, сякаш. Това са думи, които авторът използва, когато не знае какво да каже. Моят съвет е – махни ги завинаги от речника си. Ако не ти стигат думите, чети повече художествена литература и не се ограничавай само в областта на РИ.
Отлична забележка според мен :) Но ако позволиш малко уточнение, думи като сякаш, като че ли и някои други може да се използват, ако целят да предадат определено умствено състояние на героя (когато е под влияние на илюзия, когато е сънен, недоспал, болен и тем подобни).

Но си права, че в авторово описание (и в гледната точка на персонажите, ако се използват твърде често) тези думи не помагат.
Огледалните констукции с повтарящ се ритъм не са добра идея
Всъщност те са доста добър похват за постепенното засилване на напрежението, но следва да се сложат в контекст, който да ги превръща в нещо като климактичен финал на определеното описание/сцена. Трябва да се ползват внимателно.

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Post by Last_Guardian » Sat Jun 24, 2006 9:05 pm

Хм... Ок - ясно!
За правописа и "превода на написаният от някой друг разказ" - правописа се получава основно заради чат-а, където пишех основно на латиница и "а" е вместо а и ъ... Мисля че в последно време съм го подобрил значително.
За преведеността... Не, честно, нямам както да кажа просто!
Вярно е, че уча английски откакто се помня, а по български никога ама никога не съм бил добър, но да ми казвате, че съм превел разказа от някъде и го посвтвам като мое "творение"... Все пак и аз имам някакви принципи и идеали after all...
От последните 2 критики стигнах и до следната идея:
Моята идея за "фентъзи" остро се различава от вашата.
Лично на мен ми е писнало от разни сапунени разказчета с множество интриги на тема "любов" и всичко което си върви в комплект към тях...
Просто нямам намерение да пиша за това.

Другото което е - защо съм го бил пуснал - ами просто това произведение ми е любимо сред разказите, които съм писал, макар и първо - и просто исках да видя дали можете да помогнете да го подобрим. Честно казано оставам леко разочарован.
Пак искам да благодаря на Trip. Човека си каза мнението - скрап - само, че даде страхотни идеи и в момента преработвам цялата творба.

Надявам се в следващият Workshop да е малко по различно.
Лично на мен (ноу хард фиилингс) разказа на Та не ми допадна много-много, но си го прочетох като пич и си казах мнението като изрично попитах дали иска подробна критика или не. Въпреки, че този ми пост и той остана "глас в пустиня".

Edit: Да, чел съм Салваторе. Всичко негово, без да се изхвърлям. И не мисля, че той е пример за представяне на Д&Д свят... Особено с всичкото това идеализиране.. Лично мое мнение.
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sat Jun 24, 2006 9:15 pm

Нещо не си ме разбрал :) Не съм поставил под съмнение авторството ти над разказа, просто казах, че въпросът ще хрумне на всеки. А английският ти словоред е доста... ярък, така че вместо да се засягаш, по-добре го пообмисли.

Що се отнася до различните представи за фентъзи - не, няма такова животно. Тук си говорим за литература, а не за жанрове. Всички критики са в тази насока, а не защото на някого от нас му се четат "сапунени разказчета с множество интриги на тема "любов" и всичко което си върви в комплект към тях...". На мен поне не ми се. Но пък и не ми се четат дълги описания на битки. Защото ти си представяш някаква ситуация, с епиката и всичко останало, обаче като не я предадеш по определен начин, читателят остава с ръце в джобовете. Независимо от концепцията, че авторът пише за себе си, трябва винаги да имаш предвид, че ЧИТАТЕЛЯТ е този, който може истински да оцени разказа ти.

Салваторе пък го дадох за пример за начин да се въведе един непознаващ D&D света човек във Фейрун. Първата негова книга, която прочетох, беше Servant of the Shard за Ентрери и Джарлаксъл, и направо се трещих от начина, по който вмъква неща, които опзнавах от Балдурс Гейтите и Невъруинтъра без същевременно да ме затрупва с про-терминология.

Ще ми кажеш ли защо си "разочарован" иначе?
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Jun 24, 2006 9:39 pm

Да, значи, Ласт, никой не иска от теб да пишеш подобен тип фентъзи :)
Ще се увериш в това, когато, живот и здраве, успея да завърша разказа си за втория тур. ;) Пък и ако прочетеш някои от нещата на Роланд ще видиш, че и той не се трогва много-много от любовни истории. Пък и Малазанът, който е любим на голяма част от пишещите във форума, е смазващо батално фентъзи (без почти никакви любовни истории, освен това).
Липса на битки не означава непременно любовна история. Така де, знаем, че секс + боища са много на мода, но според мен тази формула не работи, поне не в чистия си вид. Напрежението не се проявява единствено и само в батални ситуации.

Благодаря, че си намерил нещо полезно в това което съм написал като предложения, но мисля че забележките в другите критики са не по-малко добри.

Ето например ta ти обърна внимание на факта, че в диалозите понякога е трудно да определим коя реплика на кого принадлежи. В тази връзка. Няма никакъв проблем да използваш "каза" колкото се може по-често, думата е от т.нар. "невидими", погледът на читателя пробягва по нея без да й обръща внимание. Така че я ползвай :)

А критиката на Роланд до голяма степен припокрива доста от нещата които аз съм казал, така че това служи като "подсилване" на мнението относно нещата които не са проработили, в една или друга степен, в разказа ти. Така ще знаеш да им обърнеш по-силно внимание следващия път :)

И да, недей да бъдеш разочарован, моля те, всички тук искат едно - да пишат добре и да помогнат на останалите да пишат добре.

Надявам се, че ще се включиш и в следващия кръг, и ще съм много щастлив да видя, че част от сегашните ти пропуски са запълнени :)

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Post by Last_Guardian » Sat Jun 24, 2006 10:15 pm

Разбрахте ме погрешно - вярно е, засегнах се за "превода", но това НЕ значи, че няма да участвам next time... Колкото и високопарно да звучи - Да, имам намерение да се усъвършенствам и работя по въпроса с пълна пара. Ще видим доколко съм се upgrade-нал след критикара на следващият разказ. :)
Отценявам критиката ви - както сам каза, не ме щадете. Ще поработя по въпроса - даже вече работя - и ще оправя разказа. Може би за 3я кръг, ако до тогава не ме е осенила идея за друга творба...

Edit: Hell, yea. /me in need of dictionary...
Last edited by Last_Guardian on Sat Jun 24, 2006 10:24 pm, edited 1 time in total.
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Jun 24, 2006 10:17 pm

Гардиън, за Бога, усЪвЪршенствам! :mrgreen: :) :) :) :) :) :)

Иначе, не се отказвай, точно така :)

User avatar
ta
Merchant
Posts: 89
Joined: Thu Apr 20, 2006 5:44 pm
Location: By the river

Post by ta » Sun Jun 25, 2006 12:13 pm

Last_Guardian wrote:...Моята идея за "фентъзи" остро се различава от вашата.
Лично на мен ми е писнало от разни сапунени разказчета с множество интриги на тема "любов" и всичко което си върви в комплект към тях...
Просто нямам намерение да пиша за това.
Виж сега. Искам да сме наясно. По никакъв начин не те карам да противоречиш на собствения си стил. Не искам от теб да превръщаш СВОЕТО фентъзи в сапунена опера. Предложението ми беше (това значи, че спокойно можеш да го отхвърлиш!) да доразвиеш вметките за чувстватa на момчетата към Дракона. Ти сам си тръгнал по пътя на любовта, така че не е моя вината. Дадох ти една идея как да направиш пълнокръвен сюжет, не само батален такъв. Още веднъж: САМО ти решаваш.

И дай да не се караме. Не ти бил допаднал разказът ми, но мисля, че не трябва да го пишеш тук, а в един форум идея по-надолу. Тук сме се събрали различни хора с разни идеали. Никой на никого не дължи нищо. Просто идеята на workshop-a, както ми я разясни Trip, е да сме честни един с друг и да си казваме право, куме, в очи. Различната гледна точка винаги е полезна и това, че си тук, показва, че държиш да я чуеш.
Last_Guardian wrote:....като изрично попитах дали иска подробна критика или не. Въпреки, че този ми пост и той остана "глас в пустиня".
Относно гласът ти в пустиня: Според мен, ако имаш нещо - казваш, ако ли не - така си решил и точка по въпроса. Съжалявам, ако си се почувствал подценен. Винаги съм казвала, че добрият критик трябва да е наясно колко истина може да понесе авторът отсреща. НО имай предвид, че ние не сме добри критици, още се учим, правим грешки, така, че и ти трябва да ни извиниш за лайшките прояви.

П.П. Аз също замълчах за правописните грешки, това не значи, че не съм ги забелязала. Просто се опитах да те взема насериозно въпреки тях.
Всеки миг аз търся оцеляля част от мен
Пропилявам ден след ден


Manche erinnern sich nicht an den Schreiber,
sondern an das geschaffene von seiner Hand Worte.

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest