Тъкмо прочетох финала.
- Това за НВО ме разсмя, аз си бях записала "егаси разврата"
- Наистина по много странен начин беше построена сцената с разкритието, че Ранд е в беда. Неуместен хумор, не само с Берелайн, но и с изцепката на Добрайн "Grace favours us - she told the Aiel nothing".
-
He expected the waves of jealousy, with Berelain right there in the room, but why did she smell just as strongly of hurt?
...
He could understand why Faile's jealousy was a cloud filling his nose, but why, why, why did she smell even more hurt than before?
И ние не знаем, Перин, и ние.
- В частта с Ранд беше разбира се тежко да се чете за изтезанията му. По-нечовешко от боя беше самото държане в сандъка, човек може да го заболи всичко само като си го представи. Върховият момент в тези страници за мен беше това как Ранд успя да влезе в съдействие с Луз Терин.
- На Севана амбициите да става жена на главния са точно в неин стил, но наистина загадка остава защо я търпят всички останали и защо я следват.
- Бяха яки моментите на общуването с вълците, поетичното име на Две Луни и т.н.
- Защо никой не пътува по пътя се обяснява с това, че всички си лежат по къщите и изтрезняват след празника.
- Хареса ми майтапът за чесъна, който един-двама от бежанците в Две Реки постоянно подарявали на Перин и той си го ядял с голямо удоволствие

Хареса ми и сентенцията "The only man completely at peace is a man without a navel". Влюбеният Лоиал беше приятна по-разведряваща минутка. Непланирана като такава, но много забавна беше и срещата на Перин с Бера и Кируна. Възхитих се на пълния и същевременно пасивен отказ на Перин да се впечатли от тях. Просто ги остави да си мелят, без да им се върже. Ако можеше и в личния си живот така да ги умее нещата!
- Относно момента с "Ко? Файле да е ревнива? Не!" - според мен Перин не го мислеше наистина, той много добре знае, че тя е ревнива. Непрекъснато го помирисва и си го отбелязва мислено, тоест фактът му е известен, макар и да го омаломажава силно (по-рано беше я нарекъл леко ревнива, ха!). Според мен беше някакъв опит да я защити, като не позволи да се говори нищо лошо за нея, дори от добър приятел като Лоиал. Или просто не искаше да говори за някакъв неин недостатък при перспективата да не я види повече.
- Онова за Гавин с двата цитата по-горе и аз си го отбелязах, тъй като Гавин в този момент отново е максимално патетичен

Но не си противоречи: той с удоволствие би убил Ранд, ако можеше (цитат 1), но (цитат 2) не може, защото е обещал на Егвийн да не му вреди и по-скоро би умрял, отколкото да наруши обещанието си към нея. Трябва да се отбележи, че Гавин тук все пак прояви някакво наличие на мозък - беше почнало да му прищраква нещо за подканванията на Галина и накрая взе правилното решение да си обере крушите заедно с хората си.
- Самата битка при Думайски кладенци хем беше дълго и подробно описана, на места много живо и реалистично, хем нещо сякаш й липсваше - за мен. Не знам какво точно. Може би очаквах някак повече да са показани действията на всичките групи от четата на Перин, които следяхме в най-малки подробности, докато се придвижваха натам. Пак можеше да си го има хаоса на самата битка, но можеше да се вмъкне по още някой и друг момент за всяко от действащите лица (или групи).
- Тъй като ашаманите в този том се развиваха зад кадър и без присъствието на Ранд, първата им поява в истински бой в такова количество с всичките им смъртоносни умения беше стряскаща и впечатляваща. Подобно на самите герои го възприех като нещо невиждано и невъобразимо до този момент.
-Исках накрая да видя Ранд с малко по-малко контрол след всичко преживяно, например да беше убил някоя и друга седайка от тези, които го измъчваха. Да, Мин беше там и той заради нея се взе в ръце, но можеше и да повилнее малко. Така и така предстоят дълги страници самобичуване, поне да имаше за какво.
- В крайна сметка никой от named characters не умря, за което въздъхнах с облекчение. (Тоест, надявам се, че не греша, не помня какво се оказва по-нататък.)
- От целия финал най-много ми хареса следното:
Taim appeared as close to a smile as Rand had ever seen him. "Kneel and swear to the Lord Dragon," he said softly, "or you will be knelt."
Ето това беше як момент и му се насладих. Мазрим Таим тук беше мой човек!
- В епилога в пет абзаца станаха повече значими неща, отколкото в 70% от книгата.
- Не помнех, че Фел умира. Тъй като по-рано беше надраскал бележка към Ранд "ще обясня по-късно", получи се точно като в добре познатите майтапи от серията "ако героят се закашля, значи е смъртно болен" и "Джон, имам да ти казвам нещо за майка ти". И това, че се присетих за тях докато четях, ми попречи да се трогна както трябваше от ужасната му смърт.
- Освобождаването на Могедиен беше много WTF момент. Защо наистина я оставиха да се разхожда толкова безконтролно, ако беше толкова лесно някой да я освободи? То ясно де, заради сюжета, но все пак! И изобщо не разбрах това с вградената защита срещу преливащи мъже; то не беше защита всъщност, а просто нещо, което причинява леко неприятно усещане. Какво беше, и защо го имаше? Иначе беше интересно как Аран-гар/Халима продължава да прелива сайдин, аз мислех, че просто е скрила от седайките, че има достъп до сайдар, а то се оказа друго. Замислих се как работи цялото нещо, след като явно няма значение тялото, но после се отказах да навлизам в тази област на разсъждения.
- Финалът с онова изречение на Демандред ако не е насока, че той е Мазрим Таим, не знам какво е. "Have I not done well, Great Lord? - имаше ли изобщо герой от мъжки пол в тази книга (такъв, който би могъл да е Демандред), който да свърши нещо, освен Мазрим Таим?

Предполагам, че за 20 години бистрене ви е станала безразлична тази тема, но аз сега се качвам на влака.
***
@RRSunknown, ти все се включваш с някакви ценни пояснения. Не искаш ли да четеш седма книга и да коментираш?