The 92nd Academy Awards 2020 и Най-добър филм на годината

[penzata]

Най-накрая намерих време да изгледам цялата церемония, която бе адски вяла и безлична. Форматът без конкретен водещ, който да рамкира церемонията, е грешка. Нелепите шеги на Крис Рок и Стив Мартин бяха ужасно несмешни.

От изпълненията на живо само тези на Елтън Джон и на Синтия Ериво си заслужаваха, въпреки че припевът на песента на Синтия ми се струва адски изплагиатстван, но не мога да се сетя от къде. При Еминем определено имаше технически проблеми, но посрещането му от страна на публиката и припяването в синхрон с него беше великолепно.

Церемонията си заслужава да се гледа, дори и само заради Еминем, детската радост и думите на Пон Джунхо (особено, когато взе наградата за режисьор) и най-вече, заради изключителната реч на Хоакин Финикс.


п.п. не видях нищо лошо в речта на Зелуегър; може би, "проблемът" ѝ е, че бе след тази на Финикс, но който и да беше след Финикс, щеше да изглежда незначителен.

[tigermaster]

Ха!
Тръмп се опитва да интелигентства по отношение на "Паразит". Дистрибуторът на филма в САЩ му отговаря така (голяма картинка):

Spoiler: show

[Litz]

. При Еминем определено имаше технически проблеми, но посрещането му от страна на публиката и припяването в синхрон с него беше великолепно.

Веднъж да сме съгласни.

[Ghibli]

Според мен нехронологичното разказване на историята е страхотно решение, някак наистина ми придаде много плътност. Позволи на някои неща да се развият паралелно, да се покаже контраст. Двете заболявания на Бет, с двете сцени, в които Джо слиза в кухнята, двете кулминации с Лори - едната с Джо, едната с Ейми, разни други такива неща. За мен работеха страхотно и много ми хареса, че точно така са избрали да го направят.

А това с Джо накрая беше най-гениалното им решение. Защото едновременно екранизираха и романа, и животът на авторката. Във филмът са засилени сцените между Джо и редакторът ѝ, още от началото са въведени тези моменти и са важни. И краят на тази сюжетна линия - как редакторът ѝ казва, че героинята трябва да се омъжи, как първоначално отхвърля романа, но младо момиче в дома му го харесва и проява интерес - всичко това е действителната история на авторката на романа. Самата авторка не е искала да омъжи Джо, искала е да я остави стара мома, тъй като писателката си остава стара мома в реалността. Пазарните сили са били по-силни в случая, читателите са искали щастлив край, редакторът е искал щастлив край, тоест сватба, затова авторката се е огънала и е омъжила Джо - решение, за което по-късно през живота си съжалява.
Филмът не си позволява да изтрие брака на Джо, не и напълно. Но представя и двете истории - зрителят сам избира в кое да вярва, кое да приеме за истина, и кое за реалност. Според мен е наистина много майсторски направено цялото нещо, поне аз останах искрено доволен.

В книгите Джо първоначално се отказва да пише, остава си в училището - което в книгите е училище само за момчета. И тъй като авторката много е съжалявала за решението си и не е могла да я отмъжи, в по-късните части, малко преди смъртта си, "разкрива", че Джо всъщност не се е отказала да пише, а е писала през цялото време и всъщност тя е написала първата част на "Малки жени". Изобщо - наистина са много сложни отношенията автор-герой в творческата история на този роман и се радвам, че това беше много динамично предадено във филма.

Абе много съм доволен, пу, пу! Искам да гледам пак!

ОК, не знаех историята със съжаленията на авторката (къде може да се прочете, между другото? някакви нейни писма, дневници?). Мога да приема, че Джо трябва да остане неомъжена, като жест на уважение към нереализирания първоначален замисъл. Обаче това пак не оправдава начина, по който това е представено във филма - с романтична сцена, която се развива по всички стандарти и канони на романтичните сцени, с все препускането към гарата и тичането под дъжда, която е рязко прекъсната от реплика, която руши четвъртата стена и показва един хубав среден пръст на очакванията на зрителите, които сама(!) е създала непосредствено преди това. Ако идеята е била Джо да не се омъжи, можеше просто да я няма тази сцена. Наличието й го възприемам като опит да ни възпитават с назидателен тон и - отново - излишно и демонстративно оригиналничене.

От липсата на линията с професора произтичат два проблема. Първо, въпросът за развитието на Джо като личност и крайното щастие, което се предполага да е постигнала на финала на филма. Какво се промени за нея от плача "толкова съм самотна!", от унизителното й писмо "ако още ме искаш, твоя съм" към Лори, когото продължаваше да не обича, до финала със семейното събиране, в който я виждаме щастлива и доволна? Нищо, освен че лелята ѝ завеща къщата. Би могло да се каже, че е намерила щастието в професионалната реализация... Но въпросната реализация - откриването на училище - в романа беше вдъхновена от професора и осъществена благодарение на него, а като махнем неговия герой напълно от картинката какво остава? Новооткрито училище на някаква млада жена с ниска степен на образование и без опит като преподавател в училище или администратор... И това е вторият проблем, в действителност това е някаква авантюра с доста съмнителен успех, която прави финала меко казано нереалистичен. А че професорът отсъства накрая няма никакво съмнение - постарали се бяха да покажат всички в онзи финален кадър с тортата. Него го няма. Няма как да твърдим, че точно в този момент е отишъл да си издуха носа.

[Ghibli]

Допълвам се: сега четох в една статия, че го имало на финала Трябва да е бил много скрит в масовката Но дори и авторките на статията бяха на противоположни мнения дали Джо се е омъжила за него, или не.

[Dr. Horrible]

Да, има го на финала професора. В кратки сцени е и камерата не е фокусирана върху него, но се размотава с тях.

Иначе, доста анализатори коментират съжалението нежеланието на Олкът да омъжи Джо и последвалото съжаление, че се е поддала на фенското желание. Аз не съм чак толкова подробен изследовател, за да познавам писмата и дневниците ѝ, но ето какво открих тази сутрин в гугъл:

Нещо от дневника ѝ:
https://www.nypl.org/blog/2015/09/28/lo ... -own-words

November 1st. — Began the second part of “Little Women.” I can do a chapter a day, and in a month I mean to be done. A little success is so inspiring that I now find my “Marches” sober, nice people, and as I can launch into the future, my fancy has more play. Girls write to ask who the little women marry, as if that was the only end and aim of a woman’s life. I won’t marry Jo to Laurie to please any one.

И тази статия продължава линията:
https://eu.usatoday.com/story/entertain ... 751789001/

Alcott insisted that Jo remain a “literary spinster” like herself, but feeling pressure from readers and her publisher, ultimately chose to pair her heroine off with Bhaer, who is described as a much older, “not handsome” man in the novel.

“I didn’t dare to refuse (fans’ demands) and out of perversity went and made a funny match for her,” Alcott later wrote a friend.

Наистина доста анализатори разглеждат омъжването на Джо като нещо, което авторката е направила за да задоволи феновете, противно на своите убеждения, и в което дори не е вложила сериозност, просто се е забавлявала с това да не я омъжи за Лори

Но всеки е способен да интерпретира нещата както прецени. Аз мисля, че филмът е много верен на духа на Луиза Мей Олкът, мисля си, че тя би го харесало и би се зарадвала, че в бъдещето има времена, в които историята може да се разкаже по този начин и пак да е успешна. Рядко се случва филм така добре да адаптира мислите на автора, дори тези мисли, които авторът не си е позволил да сложи в самия роман. И едновременно с това го има и завършекът от романа. Изобщо - яка работа!


Но аз идвам да кажа, че ми се иска когато срещам колегите си на партита да съм толкова доволен, колкото са доволни Скарлет Йохансон и Флорънс Пю, когато се срещат на Оскарите!

Spoiler: show

0