Poetry Lover's Corner

[coldie]

На мен са ми само С Дъжда и Обесването не Левски, макар че има толкова много потресаващи стихове, като това, което си пуснал на Елин Пелин.
Харесвам и стиховете на една Мария, която познавах преди време.

[tiffany aching]

Едно от любимите стихотворения:

In Durance - Ezra Paund

I am homesick after mine own kind,
Oh I know that there are folk about me, friendly faces,
But I am homesick after mine own kind.

'These sell our pictures'! Oh well,
They reach me not, touch me some edge or that,
But reach me not and all my life's become
One flame, that reaches not beyond
My heart's own hearth,
Or hides among the ashes there for thee.
Thee'? Oh, 'Thee' is who cometh first
Out of mine own soul-kin,
For I am homesick after mine own kind
And ordinary people touch me not.
And I am homesick
After mine own kind that know, and feel
And have some breath for beauty and the arts.

Aye, I am wistful for my kin of the spirit
And have none about me save in the shadows
When come they, surging of power, 'DAEMON,'
'Quasi KALOUN.' S.T. says Beauty is most that, a
'calling to the soul'.
Well then, so call they, the swirlers out of the mist of my soul,
They that come mewards, bearing old magic.

But for all that, I am homesick after mine own kind
And would meet kindred even as I am,
Flesh-shrouded bearing the secret.
'All they that with strange sadness'
Have the earth in mockery, and are kind to all,
My fellows, aye I know the glory
Of th' unbounded ones, but ye, that hide
As I hide most the while
And burst forth to the windows only whiles or whiles
For love, or hope or beauty or for power,
Then smoulder, with the lids half closed
And are untouched by echoes of the world.

Oh ye, my fellows: with the seas between us some be,
Purple and sapphire for the silver shafts
Of sun and spray all shattered at the bows;
And some the hills hold off,
The little hills to east of us, though here we
Have damp and plain to be our shutting in.

And yet my soul sings ‘Up!' and we are one.
Yea thou, and Thou, and THOU, and all my kin
To whom my breast and arms are ever warm,
For that I love ye as the wind the trees
That holds their blossoms and their leaves in cure
And calls the utmost singing from the boughs
That 'thout him, save the aspen, were as dumb
Still shade, and bade no whisper speak the birds of how
'Beyond, beyond, beyond, there lies . . .'

Spoiler: show

На заточение

Страдам от носталгия по хората, на мен подобни.
О, виждам множеството покрай себе си,
приятелски лица,
но страдам от носталгия по другите, на мен подобни.

“Продадоха онези нашите картини.” Е, добре,
но аз не станах по-богат, макар че ме засяга
този или оня остър ръб,
но по-богат не станах и във пламък
се превърна животът ми, във пламък, който не
достига
отвъд сърцето на собственото ми сърце
или се крие в пепелта за тебе.
“Ти?” О, “Ти” си, който пръв дойде
от племето на моята душа,
защото страдам от носталгия по хората, на мен
подобни,
а обикновените не ме засягат.
И страдам от носталгия
по моите подобни, които знаят и усещат
и имат вкус към красотата и изкуствата.
Тъгувам за подобните на мен по дух,
а освен сенки, нямам други покрай себе си,
когато идват ТЕ, бушуващи от сила, DAEMON,
“Quasi KALOUN”. Т.С. казва: “Красотата е нещо
повече от порив на душата”,
добре тогава, викай ги, кълбета дим от дъното на
моята душа.

Но точно затова аз страдам от носталгия
по моите подобни
и знам, ще срещна много от рода, от който съм и аз,
с тела забулени, понесли тайната.
“Онези всички, които в странна скръб”
имат насмешливи лица и са любезни с всеки,
приятели, завинаги узнах аз славата
на необвързаните, но вие криете,
тъй както крия аз самият времето
и мигове взривявате през своите прозорци
или моменти на любов, надежда, красота или пък
сила,
тлеещи с полуотворени капаци,
вас ехото на този свят не ви докосва.

О, приятели, от толкова морета между нас,
от пурпура и от сапфира на сребърните копия
на слънцето и пръските от кораба
разбити някои ще бъдат.
А други хълмовете ще ги задържат,
онези малки хълмове на изток, които ние
засадихме и поляхме, за да ни затворят там.

И ето, че душата ми запя “Стани!” и ние сме едно.
Да, ти и Ти, и ТИ, и всеки като мене,
за когото топли са ръцете и сърцето ми,
защото ви обичах, както вятърът - дърветата,
който пази цветовете и листата им
и призовава най-различни песнопения от клоните им,
освен отровните змии, които са неми като сенки
и не позволяват птиците да шушнат как
“далеч, далеч, далеч от тук лежи...”



Превод от английски: Васил Дудеков-Кършев

[coldie]

Гео Милев е сътворил едно от най-противоречивите стихотворения в човешката история...

[Brimstone]

Гео Милев е сътворил едно от най-противоречивите стихотворения в човешката история...

Да е Кошмар?

(Качалов в Иван Карамазов)

Аз се връщам: - изплашен, трептящ, без мощ,
разбит в отстъпление и в безпорядък -:
като след някой злощастен брюмер.
Влизам: блед, чер:
и удавям свещта в безпощадната нощ -
В панически бяг
стъпалата след моите стъпки падат
Бездънно в мрак -
Вън сняг, враг и нощта -
- - - -
Тук съм сам; тук е никъде; вън от света;
Никъде - Никога - Никой -

(И рече безумний в сърцето си: няма бог!)

ха!... ти си тук пак, враг!
Ограден съм отвред - без изход:
Кой си ти?
Сатана sum et nihil humanum...
Ха-ха!... Ти нападаш с безброй изкушения, злоби, измами
Душа ми -
сбираш там всички скверни парцали в душа ми
- раздрани знамена -
сатана,
и влечеш ме в безумен поход:
Де? - - Без край...
- Безкрай! -
Пространство; Време; Мраз...
Квадрилиони... Квадрилиони... Квадрилиони...
Нито край... нито срок...
- Има ли бог?
Кажи го безстрастно.
Най-сетне хващам твоя поглед: кой си ти?
Свещта угасна.
Знам.
Ти си аз.

[Ghibli]

Аз тръгнах да пускам тук любимото си стихотворение на Робърт Фрост, но получих чувство на дежа вю и се сетих, че вече имаме такава тема:

https://www.shadowdance.info/forum/view ... &start=240

[coldie]

Гео Милев е сътворил едно от най-противоречивите стихотворения в човешката история...

Да е Кошмар?

(Качалов в Иван Карамазов)

Аз се връщам: - изплашен, трептящ, без мощ,
разбит в отстъпление и в безпорядък -:
като след някой злощастен брюмер.
Влизам: блед, чер:
и удавям свещта в безпощадната нощ -
В панически бяг
стъпалата след моите стъпки падат
Бездънно в мрак -
Вън сняг, враг и нощта -
- - - -
Тук съм сам; тук е никъде; вън от света;
Никъде - Никога - Никой -

(И рече безумний в сърцето си: няма бог!)

ха!... ти си тук пак, враг!
Ограден съм отвред - без изход:
Кой си ти?
Сатана sum et nihil humanum...
Ха-ха!... Ти нападаш с безброй изкушения, злоби, измами
Душа ми -
сбираш там всички скверни парцали в душа ми
- раздрани знамена -
сатана,
и влечеш ме в безумен поход:
Де? - - Без край...
- Безкрай! -
Пространство; Време; Мраз...
Квадрилиони... Квадрилиони... Квадрилиони...
Нито край... нито срок...
- Има ли бог?
Кажи го безстрастно.
Най-сетне хващам твоя поглед: кой си ти?
Свещта угасна.
Знам.
Ти си аз.

То и това може да се впише в тази графа, но говоря за Септември.

[Dr. Horrible]

Арго на светлината
Добромир Тонев

"Ще ти дам една кожа , през която
хората ще те виждат отвътре. И да нямаш
никакви тайни. Ти принадлежиш на всички.
Ти си само светлина."
О. Елитис

И бавно се отделяше плацентата
от мрак. Бе вик и плач в началото.
вселената създаде своя център.
Родилката земя отпусна тяло.
Росата няма никога да значи
за двама души толкова надежда -
и Майката и Младенеца плачат.
И хаосът, осмислен се подрежда.
Гръдта си млечна изгревът разголи
и светлината като кръв потече
и Го изпълни до премала с болка,
защото Го пронизваше със вечност.
Той беше предопределен да свети!
Той бе неповторим, той бе свободен!
И той пое с осанката на цвете,
но не по слънчев лъч -
по гол проводник.
Навлизаше - с огромната енергия,
която беше наследил от Майка си -
в света, където произвеждат серийно,
където чувстват и убиват масово,
където любовта, за да не куца,
е повечето дни четирикрака,
където самотата се лекува
дотолкова, доколкото и рака:
където обезобразяват Майка му -
гърдите й, очите й, недрата,
и тя по чудо още ражда тайнства
с машини за уран между бедрата си:
където има временно примирие
и някои мълчат благоразумно,
а други - от казана - претендират,
че са пауни, снесли пълнолуние...
От общия казан,пред който гладните
за супа и за правда се нареждат.
От общия казан, във който бавно
обезкостяват техните надежди...
Той - още потопен в една хармония,
със слънце около устата, викаше
в железните уши на милионите,
че този странен свят върви наникъде.
Говореше за доброта и истина,
за красота говореше, за братство
и мислеше, че като него мислят,
но повечето мислеха обратно.
Докато убеждаваше и спореше,
опрян върху изкуства и науки,
растеше в свойта сладка тиня корена
на глупостта, жестокостта и скуката .
И думите, понеже не излизаха
от неговото собствено страдание,
не носеха утеха или близост.
И пръстът си оставаше във раната.
И хората не искаха да вярват -
живееха в сънлива еднозначност.
Разбра, че да говориш не е дарба,
че ставаш смешен в своята прозрачност.
И той помръкна. С ясното съзнание,
че неговата светлина е чужда,
че неговите сетива и знания
с любов и труд отглеждаха ненужни
декоративни плодове, каквито
със хиляди изгниват по тържИщата
на думите. Да наторяват житото
на Словото. И да отидат в нищото.
Не бе се доверил на своя опит
и виждаше света ограничено,
тъй както жабата през телескопа
на кладенеца гледа на вселената...
Но, Майчице, той чувстваше във образи!
Опипваше ги, дишаше ги, виждаше
единството, абсурдните им сглобки
от цвят и твърдост, форма и подвижност...
Изгубваше се и се преоткриваше
потапяше се хищно, без остатък
и на студа в прозрачната коприва
и в обривите нежни на росата,
на агнето с кръвта димеше зиме,
беснееше напролет с ветровете,
изплезваше се с белите езици
на водопадите към върховете...
Не е ли вече жител на планетата
на скуката, населена с мизерни
движения на мисълта и с клетви,
че утре няма да е като вчера?...
Викът му се разнесе над полетата
над океани, планини и здания
с единственото - маичице! - което
изричаме на болката в капаните.
И Тя го осени. И той потъна
във себе си, в плътта си се разтвори.
Тя - Майка му, природата, бездънната-
отвън и вътре в него проговори.:
"Не утолих глада и твойта жажда
Дойде часът и вече осъзнаваш,
че аз съм те родила за да раждаш,
създала съм те, за да ме създаваш.
Не са като на другите очите ти
и кожата ти свети някак странно...
И аз, която притежавам Всичкото,
полагам го в нозете ти Избранико!
Разнищвай го на звуци и на образи,
спасявай го по невъзможни принципи -
създавай свят по образ и подобие
над себе си. И той ще е единствен.
Единственото твое оправдание,
че тук си дишал, разсъждавал, чувствал!
Ще вярват в твойте радост и страдание,
ако повярват в твоето изкуство"
И му изми очите със росата.
И той прогледна - не! - и той Усети
безкрайната игра на чудесата
в околното, от себе си обзето.
Природата - зелена класна стая,
а синьото небе - дъска за писане...
Уплашен ли е бил или замаян?
Какво ли в тези мигове е мислил?
Какви ли тебешири са му трябвали,
какъв ли ръст! - за да достига всичко?
Звезди върху него вместо ябълки
са падали - да мисли по-различно?
Или това са само светли мигове
в живота му по кучешки орисан?
Или това са обичайни митове,
с които суетата го дописва?
а може би пред чашата със вино
той е проклинал дарбата си трижди -
било му е и болно, и обидно,
че той е сляп, а другите не виждат,
че не сред идиличните картини,
а в тъмното мазе на обществото
си е измислял вишни и царкини,
защото са му липсвали в живота?
И потопен в мастилото на здрача,
след толкоз рани и стихокървене,
е искал сам да провери с бръснача
дали все още има кръв по вените?
Или от слава и от власт прикоткан,
се е превърнал в злобно прилагателно
и са се заобичали с живота
подобно змии - страшно и трогателно?
Или след някой сит на скука празник
се е събудил чужд и безразличен
и е усетил, че е сам и празен,
че в пръстите му няма електричество,
че спомен са сезоните на тръпките
и котви и платна са вече спуснати,
че думите с потайни миши стъпки
красивия му кораб са напуснали,
че Словото и той се гледат умно,
като след дълъг брак - със уважение,
и всякое посягане към думите
ще води до взаимно унижение.
И оня страх родителски от чувството,
че надживяваш своите творения
и че изпращаш в ада на изкуството
невръстни мисли, чувства, построения...
Защо сега да ровим потеклото
на неговата светлокожа раса -
сега, когато трябва да работи,
сега , когато трябва да се радва?
Сега, когато корабите снажни
на Словото с безкрайното се срещат -
защо да правим остров за прокажени
от неговите страхове и грешки?
За да заселим в този свят на раните
и здравото му чувство за нещата ли?...
Под сметките на свойте биографии
поетът ще постави сам чертата
на хоризонта. И ще отпътува
да търси пристани за светлината.
Над златното й руно ще будува,
под сребърната завист на луната.

[Yan]

Всички постове от дублиращата тема са преместени в тази

[penzata]

Второто пришествие

Уилям Бътлър Йейтс

(Превод Владимир Трендафилов)



Развива се, развърта се спиралата –
соколът вече губи соколаря.
Оста не стяга. Всичко се разпада.
Анархия се плисва над земята.
Плющи кръвта и дето поглед стига,
обрядът на невинността се дави.
Не вярват в нищо най-добрите. Злите пък
са пълни с целеустремена страст.

Да, явно идва ново Откровение.
Да, явно идва Второто пришествие.
Пришествие! Тъкмо да викна, в миг
пред взора ми Духът на мирозданието
ражда огромна твар: там, сред пустинята,
гигант с човешки лик и лъвско тяло,
с очи свирепи, голи като слънцето,
размърдва хълбок, а около него
пустинни птици гневно вият сенки.
Отново пада мрак. Но вече знам,
че двайсет века мъртъв сън са сринати
в суров кошмар от нова детска люлка –
и кой зъл звяр, дочакал своя час,
пълзи към Витлеем да се роди?

[penzata]

из "Археология на белезите" от Ана Цанкова


* * *

ако си построил къща
дори стените й да са хартиени
ако пази от тъмни погледи
и бодливи мисли
ако си построил къща
и си оставил процеп за вятъра
който гали
но не разрушава,
ако в нея ти си сигурен
в звездите и дланите
не е важна точно
онази светкавица
която може да я срине

[tiffany aching]

ЖАЛЪК АБСУРД

В деня
в който е загинало едно момче
на което приживе само
смелите му приятели
са обръщали внимание
но
в никакъв случай
не и някой от
"сериозните хора" -
просто
в никакъв случай...
просто едно момче
с брада
влюбено в свободата
и възхитено
от собственото си непокорство,
в тоя горчив и показателен ден
вият сирени...
и те
не показват нищо друго
освен това, че
народът е стадо, което
не владее съдбата си
и някой може в миг да каже: сега ще ви заринем
с бомби и ще умрете
без някой да ви е питал дори
за глупавото ви мнение,
шибаняци такива!
сирени, които да покажат
на хората
че
са роби -
стадо, което не управлява съдбата си
и може да бъде подложено на
масово заколение:
с натискането на копче;
с подписването на заповед;
с отварянето на шлюз;
с електрическа грешка;
във всеки един миг
по волята на някой
това скотско човечество
от несамостоятелни
може да бъде набутано в
търбуси от бетон под земята
и да бъде погребано
по злата воля на някой друг
който му се подиграва.
Подигравка към момчето с
брадата и свободната воля;
подигравка към
всички.

Калин Терзийски

[Brimstone]

THE VASTEST THINGS ARE THOSE WE MAY NOT LEARN

The vastest things are those we may not learn.
We are not taught to die, nor to be born,
Nor how to burn
With love.
How pitiful is our enforced return
To those small things we are the masters of.

Mervyn Peake

[Brimstone]

Sometimes a Wild God
Tom Hirons

Spoiler: show

Sometimes a wild god comes to the table.
He is awkward and does not know the ways
Of porcelain, of fork and mustard and silver.
His voice makes vinegar from wine.

When the wild god arrives at the door,
You will probably fear him.
He reminds you of something dark
That you might have dreamt,
Or the secret you do not wish to be shared.

He will not ring the doorbell;
Instead he scrapes with his fingers
Leaving blood on the paintwork,
Though primroses grow
In circles round his feet.

You do not want to let him in.
You are very busy.
It is late, or early, and besides…
You cannot look at him straight
Because he makes you want to cry.

The dog barks.
The wild god smiles,
Holds out his hand.
The dog licks his wounds
And leads him inside.

The wild god stands in your kitchen.
Ivy is taking over your sideboard;
Mistletoe has moved into the lampshades
And wrens have begun to sing
An old song in the mouth of your kettle.

‘I haven’t much,’ you say
And give him the worst of your food.
He sits at the table, bleeding.
He coughs up foxes.
There are otters in his eyes.

When your wife calls down,
You close the door and
Tell her it’s fine.
You will not let her see
The strange guest at your table.

The wild god asks for whiskey
And you pour a glass for him,
Then a glass for yourself.
Three snakes are beginning to nest
In your voicebox. You cough.

Oh, limitless space.
Oh, eternal mystery.
Oh, endless cycles of death and birth.
Oh, miracle of life.
Oh, the wondrous dance of it all.

You cough again,
Expectorate the snakes and
Water down the whiskey,
Wondering how you got so old
And where your passion went.

The wild god reaches into a bag
Made of moles and nightingale-skin.
He pulls out a two-reeded pipe,
Raises an eyebrow
And all the birds begin to sing.

The fox leaps into your eyes.
Otters rush from the darkness.
The snakes pour through your body.
Your dog howls and upstairs
Your wife both exults and weeps at once.

The wild god dances with your dog.
You dance with the sparrows.
A white stag pulls up a stool
And bellows hymns to enchantments.
A pelican leaps from chair to chair.

In the distance, warriors pour from their tombs.
Ancient gold grows like grass in the fields.
Everyone dreams the words to long-forgotten songs.
The hills echo and the grey stones ring
With laughter and madness and pain.

In the middle of the dance,
The house takes off from the ground.
Clouds climb through the windows;
Lightning pounds its fists on the table.
The moon leans in through the window.

The wild god points to your side.
You are bleeding heavily.
You have been bleeding for a long time,
Possibly since you were born.
There is a bear in the wound.

‘Why did you leave me to die?’
Asks the wild god and you say:
‘I was busy surviving.
The shops were all closed;
I didn’t know how. I’m sorry.’

Listen to them:

The fox in your neck and
The snakes in your arms and
The wren and the sparrow and the deer…
The great un-nameable beasts
In your liver and your kidneys and your heart…

There is a symphony of howling.
A cacophony of dissent.
The wild god nods his head and
You wake on the floor holding a knife,
A bottle and a handful of black fur.

Your dog is asleep on the table.
Your wife is stirring, far above.
Your cheeks are wet with tears;
Your mouth aches from laughter or shouting.
A black bear is sitting by the fire.

Sometimes a wild god comes to the table.
He is awkward and does not know the ways
Of porcelain, of fork and mustard and silver.
His voice makes vinegar from wine
And brings the dead to life.

https://tomhirons.com/poetry/sometimes-a-wild-god

[Brimstone]

СМЪРТТА НА НЯКАКЪВ ВОЙНИК
Автор: Незнаен

Ти, който престъпи
спусналите се клони
и влезе сред лозите.

Който беше
толкова радостен
с червените си бузи
с очи в гроздоберачките,
с ръце около кръстовете им

Кажи ми тогава,
защо лежиш в пръстта
студен, като желязото
вътре в теб?

Ти
от севера
с дивите си зайци
Ти
с тесните си ловджийски ботуши
с лъка и стрелите
и вечно мокрия кремък.
Ти между вечните зими
и с липсващите пръсти.

Кой вятър подшушна
присъствието ти
на убийците?

Ти, който се радваше
на южната жега
която раздвижва кръвта
на жените
Пи
виното, което
Бащата постави у теб- сега
изстинал огън.
Докато
Големият бял крал
пълзи
нагоре, нагоре
за да те отведе
по сияйната пътека
към дома,
където саксонски син
точи брадвата си

изпълнен с мъст
за първи път.