True
След като се възцари всенародна любов и взаимно уважение, искам да използвам темата в малко по-друга насока (но свързана с поста на Силвър), за да обясня защо - при положение, че не съм вярващ - се кръстя в църква, на един човек, който не можа да го преглътне като твърде лицемерно.
Религията освен с вяра, се характеризира в голямо количество ритуалност. Причините за това са много, някои се коренят в имитирането на природата, други в психологията на човека и възможността за контрол чрез религиите. Тези обреди и ритуали - поради особеното естество на религиите и плътното им обвързване с целия социален живот на практика от зората на историята до наши дни, - независимо от първоначалния си замисъл, с течение на вековете стават част и то основна, градивна, неразривна част от това, което значи един народ. Едва ли е голяма изненада, че огромната част от фолклорното богатство на всеки етнос, се корени в религиозни или религиозно-митологични причини, а останалите са редки изключения по повод исторически събития.
Това наблюдение важи с особена степен за българския народ и тези с аналогична на неговата история, за които религията и обичаите са били начин да запазят етническата си идентичност в условията на много дълго чуждо владичество. Неведнъж е казвано, че християнството-манастирите-службите на български-обредите и т.н. са играли ключова роля във Възраждането на българското самосъзнание; и макар това по никакъв начин да не е аргумент ЗА християнството като цяло, или да го оправдава от нещо. Важното в случая е, че има още по-сериозни причини религиозните обичаи да са толкова вплетени във фолклора и самосъзнанието, в случая с българите.
Клише е, но живеем в наистина глобализирано време. Всички световни столици започват да си приличат. Обичаите и фолклора от неизменна част от бита стават туристическа забележителност и любопитни факти. Това не ги прави задължително по-слаби, но променя смисъла им. На мен това не ми харесва много. Донякъде е неизбежно, донякъде има и своите добри страни (информационната споделеност например), но аз съм апологет на многообразието и то е единственото нещо, което наистина пали душата ми.
Харесва ми да съм information junkie в 21-ви век, но същевременно държа - лично за себе си - да поддържам идеята, че българският етнос ще продължи съществува, че има своите постижения, обреди, фолклор, уникални характеристики, които аз искам да познавам и да се чувствам част от тях. Така показвам уважение не само към своя, но и към другите народи, и към тяхната уникалност. Стремя се да разбера какво ги прави уникални и да им разкажа за това, с което моят народ е богат.
Ето защо кръстенето за мен не е нещо като "абе за всеки случай, ако върже, аз да го раздавам праведен", нито пък паленето на свещи. Не ме прави по-спокоен за съдбата на всевечната ми душа или нещо такова. Кръстя се, защото това е традиция, която е част от вътъка на моя народ, въпреки че след 50 години атеизъм отдавна е загубило значението си в такава степен. Прабаба ми се кръстеше преди да сложи хляб в устата си - това не успявам да правя, но мога поне в църква да се кръстя и да бъда част от традиция, която независимо от това какво е или не е християнството, е определяла столетия от нашето съществуване. За нея запалих и свещ - тя вярваше в това и го заслужаваше.
Не вярвам (наистина), че и мартениците носят здраве, като ги закачиш на дърво. Но ги смятам за красив и хубав обичай, от който искам да съм част. За кадем, ако не за друго. Нещо, в което съм по-склонен да вярвам, е, че добрите мисли водят до добър живот.
Харесват ми традициите и обичаите и искам да ги поддържам, така че мога да го правя поне за себе си, особено когато очевидно на никого не преча. Не съм вярващ и не отдавам почит на Бог или Исус с това, че рисувам кръст по тялото си. Отдавам почит на народа си и неговите традиции, това е.
This is it. Ground zero.
) все пак ще кажа следното:
