). Та, сцената им с Джора ми подейства много "HBO-вски", ако мога така да се изразя - и в Жицата, и в Сопраносите, и в Карнавала, и в Дедууд, и т.н. ги има тия леко небрежни разговори край огъня, образно казано, без особени импликации за останалата част от историята, които уплътняват атмосферата и помагат за реалистичността. Не помня да има такъв разговор в книгата и ако съм прав - много добро решение на сценаристите. И евала на момчето, дето играе Ракаро - едно, че е страшно непринуден, и второ, че говори някакъв измислен език като свой роден.
Браво и на пича, дето се включи като Баристан - лаконичен, с едно такова леко неебателно изражение, обветрен такъв един. И страшно се изкефих на Джеймс Козмо! Предвид предните му роли, съм свикнал да лае като побеснял с гърлен шотландски акцент. А и Джеор е образ, който много лесно може да стане по идиотски комичен. Козмо играе срещу типажа на героя и срещу собствения си актьорски - страхотно попадение. Всъщност това важи и за баристана от по-горе, понеже предвид как е описан в книгата, си представях някакво старче, което все стои с вирната брадичка и произнася с огромно Достолепие и Патос (тм) всяка своя реплика. Бенджен пък е може би единственият от каста, заедно с Козмо, който засега като излъчване докарва тая северняшка полуприказна меланхолия, която за мен си е фентъзи елемент, въпреки че няма и още дълго няма да има Други и гиганти, и тем подобни. Разговорът му с Джон на върха на Вала ми беше по-атмосферичен от всичките шотове на Вала досега.
Варис също ми хареса - подобно на Визерис, преиграването му отива. Момчетата, дето играят Пип и Грен, също ми се сториха много достоверни. Особено когато Грен му се иззъби на Джон в оръжейната и почти не си артикулираше репликата - хубав и достоверен момент.
Та всичко това може да се върже със забележките на Силвър за преиграването - аз усещам някакво подмолно течение у второстепенните персонажи, които някак се държат встрани от фокуса на всяка сцена, но я "пълнят". Истински ценните в актьорско отношение моменти са ми сред тия, второстепенните пичове.
Но и немалко от главните за мен все още си държат. Особено се кефя на Динклидж, защото някак успява през превзетия и очевидно фейк акцент да излъчва някакво gravity и като че ли се старае да има осезаема разлика между моментите, в които се прави на интересен за пред другите, и тия, в които е повече себе си (моментите с Джон). Сбогуването им примерно беше много low-key и ми напомни точно на това между Джон и баща му. (В тоя ред на мисли, хареса ми и как без много церемонии се сбогуваха Бенджен и Йорен също така.)
И като споменах Йорен, и той, и Сирио (и Варис в тая графа) също ми бяха много свежи включвания, ако и като игра да бяха в обратния край на спектъра от Ракаро и Джеор примерно.
Петир се поизложи обаче като че ли, но на мен проблемът ми се стори повече в материала, с който са му дали да работи. Стори ми се, че Гилън направо с нежелание си произнесе интродукцията (оная работа с белега от корема до ключицата и как още си пада по Кат). Да не говорим, че развали хубавата сцена с Нед (ужасно ме кефи как Бийн е махнал всякакви спирачки на севернобританския си акцент, много му отива в по-хъшлашките моменти) пред бардака с онова мъдро умозаключение за пред камерата как старките бързо се палели, а мислели бавно. Или преиграното самодоволничене като видя камата (там май самият актьор се престара).
Аря също повика малко повече от нужното, но девойчето има много готино зряло и самоуверено излъчване и това й изкупва евентуално неопитността с разни по-емоционални реплики. Хеди беше хит енд мис, много ме кефи, когато говори цинизми и жестокости с тоя неин тих нежен гласец, но когато трябва да играе силна емоция като в сцената с брат си, не й се получава. Странно, но в Хрониките на Сара Конър имаше много по-агресивно излъчване. Джейми обаче кефи почти безусловно – много интересно, че маниерът му на игра, интонацията и децибелите са подобни на тия на Хеди – усеща се някакво сходство в характерите, кефи ме, че и на него го показват като донякъде уязвим, особено в тоя епизод, където и Нед, и Робърт му се изредиха да го унижават. Хареса ми как *точно* след като Джейми се направи на мъж-закрилник пред сестра си и прошепна оная епична реплика, дето всички я знаем от трейлъра, Робърт го привика и го насра пред командира му. Като охарактеризиране на героя тия двете сцени чудесно се следваха една друга. Иначе не мисля, че Робърт беше точно пиян, та да му е офф пиянството, беше по-скоро пийнал и в мракобесно настроение. А Ади наистина е направен за тая роля. Мишел Феърли бтв също Е Кат, независимо от възрастта. Много силно излъчване има жената, особено в оня момент, когато се разделиха с Нед. Имаше една много готина елегичност в тия дълги кадри на лицата им, подсказка за това, което предстои.
Харесаха ми и паралелните сцени, в които дойката на Бран и майстер Емон приказваха за мрачните мрачности и ужасяващите ужаси на Севера. Още не мога да кажа какъв точно беше паралелът, но може би и не е нужно. Но в случая с дойката, приказките й някак ми се сториха като "обговаряне" на вътрешното състояние на Бран. Представих си го като заместител на вътрешния му монолог. В предния епизод пак имаше един такъв момент, когато Дени седеше на коня си отчаяна, а до нея Джора разправяше как дотраките вярвали, че някаква призрачна трева ще плъпне навсякъде и ще донесе края на света. Стори ми се, че точно мисли с някаква подобна апокалиптична окраска й се въртят на Дени в главата в тоя момент.
За друго не се сещам в момента, ма то и кохерентен анализ епизод по епизод би било идиотско да правя, та затова и си изливам така впечатленията
Edit: Вероятно нърд-момент, но - изключително ме изкефи как показаха колко е лийт Баристан само с една реплика. Пита го Робърт: "Кой ти беше първият?" "Тоя и тоя." "Как го уби?" "Lance through the heart." Ланс е тоя огромен недодялан дълъг прът, дето човек го ползва от гърба на препускащ кон. Through the heart. Куул.
Ся, не разбирам много от средновековни оръжия, ама тоя прът не си го представям като нещо, дето лесно ще го прицелиш на скорост даже в тялото на противника си, а камо ли в сърцето.
