Съвместно писане

[Nicksson]

Гледам, че доста хора посещаващи форума, както и голяма част от екипа на ШД, пишат - разкази, романи и т.н. Според мен ще бъде интересно да се съберем няколко човека и да напишем нещо в стил фантастика, фентъзи, хорър.
Какво мислите по въпроса?

[Morwen]

Принципно идеята адски ми харесва, защото така започнах. Но не мога да гарантирам свободно време за това. Също така хорърите не ме влекат.
Кажи ти как си го представяш:)

[Nicksson]

Ако зависи от мен, аз имам няколко неща започнати като идеи, а именно:

1. Разказва се за мъж-номад, който най-накрая се е установил в малък град, в който прекарва над десет години, докато в един момент започват да се случват много странни неща и с течение на времето осъзнава, че никой не е такъв за какъвто го е смятал; градът крие ужасна тайна.
-Това е малко изтъркано, но все пак важно е представянето-

2. Тази идея е за пост-апокалиптично общество, редуцирано съществено - нещо като холокост, в което хората не се стремят към богатство, а към бедност, защото е създадена Лотарията, която всяка година награждава най-бедния гражданин на обществото.

3. Малко фентъзи: имам един готов разказ за двама наемници, които търгуват с Вовините - змиеподобни-човекоподобни създания. Има доста хляб в него, може да се развие съществено.

Това е на прима виста, иначе мога да ти изпратя нещата, да видиш за какво става въпрос. Както и на всеки друг заинтересован.

[dellusion]

Първата концепция е изтъркана, втората е интересна, но логически неиздържана, а третата е мех.

[Nicksson]

Нека всеки предлага идеи и от най-добрите може да се зароди нещо.

Dellusion съгласен съм с теб, че идеите са изтъркани, но все пак както казах, особено важно е и изпълнението. Фантастиката последно време доста страда откъм свежи сюжети. Иначе ще се радвам да предложиш нещо.

[Nicksson]

Ето това е втората от идеите, тази за Лотарията. Ако се хареса и има кандидати може да се поработи върху нея. Мога да кача и другите ако има интерес към тях.

Spoiler: show

Лешоядът разглеждаше внимателно околностите, душеше. Тук миришеше на застояла плът, каквото и да значеше това. Носът никога не го подвеждаше и той знаеше, че винаги може да разчита на него. Навярно след час, може би най-много два щяха да дойдат и други, но това сега не бе от значение. „Колкото повече, толкова по-весело” шегуваше се понякога Бинки, макар това да не бе миродавно. Тези „други” щяха да са такива като него – безстрашни мъже, изпитани професионалисти, готови на всичко, за да завършат задачата си, а в тези особени времена животът не бе нещо ценено. Той не се страхуваше от тях, но никога не тръгваше срещу късмета си, никога не си проиграваше шансовете. Това бе равнозначно на глупостта да играеш „Руска рулетка” със самия себе си. Вярно, че освен губещ ще бъдеш и победител, но победител отправил се към Ада.
Нощта си проправяше път, мачкайки изнемощелия ден, дишайки във врата му, казвайки му да се разкара. Пурпурното небе бе осеяно с няколко мързеливи облака, разхождащи се лениво напред по пътя си. На едно от близките дървета бяха кацнали два гарвана и гледаха човека все едно е най-известния шоумен на десетилетието. Черните им очи го пронизваха нагло, настойчиво.
Мъжът направи още няколко крачки през мръсното поле и огледа бавно обстановката. Боклуци, купища боклуци, канари боклуци...(ах, каква изненада!!!) още боклуци. Откакто работеше за Фирмата носът му се сблъскваше с все повече и повече нови миризми, за нещастие винаги неприятни. Дали заради това ги наричаха Лешояди или поради нещо по-сантиментално, той не знаеше. Не се и интересуваше. Какво пък, да не би да е Господ, че да е длъжен да знае всичко. Щом така ги наричаха значи си имаше някаква причина – каква беше тя, не бе от значение. Както не бе от значение, че някой бе решил да прочисти добре планетата.
Изцяло черните му очи сканираха навсякъде. Ако търсеното бе тук Лешояда щеше да го намери без особени затруднения. Също като онзи труп, който бе отнел на Фирмата два месеца. Имаше периоди, в които всички агенти го издирваха, но безрезултатно. Той го откри. И това не му бе представлявало никаква трудност. Някои хора просто не знаеха къде да се поразровят или просто не искаха да си цапат ръчичките бъркайки в лайната.
От колко време работеше за тази могъща корпорация? Пет години? Десет? Може би и повече. Досега той бе доволен от тях, защото винаги си получаваше възнагражденията навреме, а и отношението бе на ниво. Не беше като при дребните мошеници, за които вършеше услуги в миналото. Всичките бяха едни и същи – опитваха се да го прекарат: кой както може. А това не му се нравеше. Както не му се нравеше и тази неприятна миризма. Тя винаги му напомняше за Голямото прочистване на планетата. Даже земляните си бяха определили и дата, на която да го отпразнуват. Лицемери!!! Повдигаше му се от тях. Така задружно изкарваха Адолф Хитлер за един от най-големите изверги живял някога, а те сториха нещо, което бе десетократно по-лошо от неговите „занимания”.
По време на Голямото прочистване той бе още дете. Това, което го бе извадило от списъците на съдиите бе факта, че отговаряше на условията. За съжаление обаче никой от рода му не можа да се похвали с подобен късмет.
- Приятно местенце за разходка сте си избрали, сър – чу се глас зад него. Мек, приятен, топъл като чай от лайка.
Лешоядът се сепна и извърна рязко. Той не бе чул приближаващата се фигура. Това не се случваше често, но ето, че бе започнало да се случва. Навярно ставаше немарлив. В тази професия не можеше да си позволи подобна грешка, тя винаги струваше скъпо.
Пистолетът му се бе озовал в дясната му ръка в мига, в който се извръщаше. Черните му очи се сблъскаха с висок мъж, около тридесетте, чиито ръце бяха вдигнати нагоре.
- Не съм Мърша. Спокойно.
Лешоядът свали оръжието.
- Какво искаш?
- Същото като теб. Разходка – усмивката му разкри два реда искрящо бели зъби.
- Разходка! - измуча той. – Разходките са за фустите.
Непознатият бе спокоен, непоколебим.
- За какво са ти очилата? – попита Лешоядът и въпреки, че въпросът можеше да се стори леко не на място, си имаше причина да го зададе.
- Защото съм сляп като къртица без тях – отговори мъжът. Беше започнал да брадясва, а кожата му бе почерняла от слънчевите лъчи. Беше началото на лятото и топлината усилваше „благоуханните” миризми тук на бунището.
- Интересно – констатира Лешоядът и наведе главата си на една страна като че искаше да погледне под очилата. – Чувал съм за такива играчки, но никога не ги бях виждал. Електроочила – създават поле, което се свързва със зрителните нерви и предава сигнал към мозъка. Хм!!! И как е? Струват ли си парите?
Мъжът отново показа искрящо белите си зъби.
- Като оргазъм.
Лешоядът смръщи вежди.
- Няма нищо по-хубаво от това отново да виждаш – отговори по-ясно мъжът. Той бе облечен в кафяви панталони и бяла риза. На врата му висеше огромен гердан от черни камъни, навярно магнити, които го предпазваха от магнитен пистолет. Особено скъпа придобивка, отбеляза наум Лешояда. Както и очилата разбира се.
- Ами ти? – попита странника.
В началото Лещояда не успя да разбере въпроса, но след като непознатия посочи към главата му той се досети за какво го питаха.
- Това са лещи. Помагат ми да спя по-добре през нощта.
Странникът се ухили още по-широко. Никои лещи не спомагаха за по-добро спане. Те просто не те оставяха да се отнесеш в царството на временната забрава, ако забравиш да ги свалиш. Имаше случаи, в които ако изпаднеш в безсъзнание поради някаква причина, като се събудиш просто ти се иска да не си се събуждал.
- Какво търсиш тук все пак? – попита отново агентът на Фирмата. – И за кого работиш?
- Предпочитам да запазя името на работодателя си в тайна, Брин.
- Моля?
- Нали така се казваш, приятелю? Брин Мърси. Най-известният Лешояд на Фирмата. Чудя се само защо още не са те възпяли в някоя песен.
Мъжът се захили. Имаше нещо адски обезпокояващо, което караше Мърси да е нащрек. Не можеше да вярва на този човек, който можеше да е всякакъв.
- Откъде знаеш името ми? – Лешоядът започна да става нервен и посегна за пистолета си, след което се отказа. Този тип имаше гердан, който го предпазваше от магнитните импулси, които изстрелваше това оръжие.
- Спокойно, приятелю, всички се борим за една и съща страна.
- Която е? – опули очи мистър Мърси.
- Страната на парите – странникът се изхили и метна нещо миниатюрно към Лешояда. Той се опита да се хвърли на метър от нещото, но беше твърде късно. Обви го кълбо дим и го прати в безсъзнание за няколко часа.
* * *


- Дами и Господа, за мен е изключителна чест да ви обявя новите награди от Лотарията. А именно: един милиард златни кредита, имение на брега на океана, три автомобила по избор от компанията Мерцберг, три жени също по желание на спечелилия от най-добрите хареми на Абдул ал Джара и разбира се включване в най-известното шоу на Ефира – Бригадите на късмета, в което вие ще станете звезда и ще оставите отпучатък в историята за вечни времена.
Огромният телевизионен предавател, поставен в центъра на Тал Метро гърмеше и заглушаваше всичко в радиус от пет-шестотин метра, така че да се забие хубавичко в кратуните на минувачите. Единствената конкуренция на тази гюрултия правеше машината за почистване на улиците, която даваше своя дан към тази неприятна шумотевица. Дългата редица от магазини започваше от началото на центъра и свършваше някъде в далечината – човешкия поглед не можеше да достигне дотам, независимо дали бе подпомогнат от скенери, далекоочила или от бинокли. Автомобили на градския транспорт пореха асфалтовите покривки каращи пътници от едно място до друго. Лични превозни средства се опитваха да си намерят място за паркиране пред някоя кръчма или супермаркет. Трети просто се придвижваха с ездитни животни, защото с тях човек можеше да си позволи да се движи по тротоарите, а що се отнасяше за безопасност – това беше решението. Много често се случваше даден гражданин да остави автомобила си в зоната за паркиране и след това да го намери без гуми, със счупени стъкла и фарове, с излющена боя или пък въобще да не го намери. Това не се правеше за припечелване на някой и друг кредит, а просто за забавление. Защото парите не бяха най-важното нещо в този свят. Докато при животните въпроса стоеше по различен начин. Животните бяха свещени. Те се ползваха със специални права и който биваше хванат да нанася някаква вреда на тези същества биваше съден и екзекутиран на място от съответния агент на Фирмата, която отговаряше за всички полицейски задължения необходими в Тал Метро.
След Голямото прочистване Земята наистина се прочисти. До такава степен, че останаха само шепа хора, които реконструираха цялата позната до момента система. И ако питате някой експерт той би ви уверил, че новата система работеше добре. Честно казано щеше и да е прав, защото наистина работеше добре. Не че нямаше проблеми, но ако успеете да се свържете с Господ, навярно първото, което щеше да ви каже, щеше да е някое оплакване от персонала в Рая.
От около час вече се беше стъмнило и уличното осветление работеше по-добре и от слънцето. Огромни маси от хора се разпределяха в различни дестинации, потъвайки през многобройните входове на игралните зали, хранителните магазини, секс-шоповете, кината, театрите, дискотеките, баровете, центровете за развитие, обособените клубове. Всеки се опитваше с всякакви средства да се оттърве от наличните си пари и ценности.
Бейл се движеше пеша и не обръщаше внимание на никого около него, както и никой не се опитваше да се изпречи на пътя му. Той беше известен сред обитателите на Тал Метро и обикновено никой не искаше да си има вземане-даване с неговата особа. Това бе една изключително мъдра постъпка.
Любимото място, в което наемникът прекарваше свободното си време беше киното. Тази вечер щяха да дават някаква класика с Арнолд Шварценегер, а това означаваше, че трябва да се гледа. Арнолд бе един от малкото идоли на Бейл и всяка прожекция на продукция с Терминатора бе задължителен празник.
Мъжът достигна до огромната светеща табела, на която с големи букви бе написано: САМО ТАЗИ НОЩ КЛАСИКАТА „ЗОВ ЗА ЗАВРЪЩАНЕ” СЪС ЗВЕЗДАТА НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК АРНОЛД ШВАРЦЕНЕР.
Бейл потри доволно ръце и ъгълчетата на устата му се разкривиха в лека усмивка. Откога чакаше да пуснат филм, който не бе гледал. Тази вечер му вървеше и той смяташе да си пробва късмета в игралната зала две пресечки по-надолу от киното.

[dellusion]

Абсолютно, аз затова вече нещо не чета сай-фай. Последното супер яко нещо дето прочетох, беше един сборник с разкази на Азимов, дето е по-стар от мен.

[Trip]

...

[raylight]

Не позволявай на критиците да ти отнемат мечтата. Пиши, обмисляй, редактирай, пренаписвай и пак пиши за собствено удоволствие дори. Ако критиците можеха да пишат, щяха да пишат - те могат да критикуват и критикуват. Различни умения са.

[Morwen]

Между другото, доста от критиците пишат и доста от писателите критикуват. Хубаво е да помислиш дали нещо е вярно, като го казваш, а не само дали звучи готинко.

Ок, Никсъне, аз по-скоро се интересувам как си представяш ти съвместното писане - примерно дали пишете една история (чиито основни положения даваш ти), дали всеки пише негова, или пък с негови герои... Какво искаш да излезе накрая - разказ, новела, роман? Какво искаш да ти даде човекът, с който ще пишеш?

[Nicksson]

- Според мен съвместното писане трябва да бъде в симбиоза. Двамата (тримата, четиримата, и т.н.) пишещи да работят върху една концепция, постоянно да си обменят написаното, да го обсъждат, да го редактират и коректират - да трият излишното и несъответстващото, да добавят необходимото липсващо.
- Лично аз много-много не одобрявам писането на отделни истории и сглобяването им след това. Не че така няма да се получи нещо качествено, но просто стиловете на пишещите много ще се разграничат.
- Обемът според мен ще дойде от себе си. Аз никога не сядам с ясната мисъл "Ще пиша роман или разказ". Започвам да пиша и ако имам достатъчно идеи произведението става дълго, ако нямам - по-кратко. Така че само времето и писането ще покажат.
- От човекът или хората, с които пиша, искам само едно нещо: да умеят да работят в екип. Съвместното писане не е за индивидуалисти.
- Относно "основните положения", не бих желал само аз да ги определям. Аз се стремя към добрите идеи и доброто им изпълнение чрез текста, това е най-важното за мен.

[Roland]

Ne искам да хайджаквам темата, но най-добрите критици са великолепни писатели в общия случай, а мисълта "критиците не могат да пишат и затова критикуват" е проява на тежко комплексарство.