Прeборих
Dust of Dreams най-накрая, 1278 страници, не беше лесно. Определено подобрение в сравнение с осмата. Празното философстване е доста по-малко и с една идея по разнообразно, и се случват доста повече неща. Има някои наистина добри сцени, няколко от тях дори не са в последната част на книгата, което беше станало истинска рядкост в предишните томове. Има и една камара разкрития от всякакъв род за всевъзможни въпроси, повдигнати в предишните томове.
За съжаление обаче има и няколко сериозни проблема. Основният за мен е огромното количество PoV герои. Мисля, че бройката им е близо 100 без преувеличение. Неизбежно действието постоянно прескача между през 2-3 страници, макар поне тук а разлика от в TtH има и по-дълги пасажи 7-10 страници с един и същ герой без смяна на гледната точка. От всичките тези герои 95% са практически неразличими един от друг и въобще не ми пука за тях, а на повечето интересни стари познайници е отделено твърде малко място, за да имат някакво читаво развитие. А и все пак това е първа част от последния том, не ми се вижда правилно сега да се въвеждат една камара нови герои, повечето от които се оказват без значима роля в сюжета и са до голяма степен за пълнеж.
Също така на много места имах чувството, че Ериксън си измисля в движение нови неща, без да ги съгласува много с материала от предишните книги. Това може би се дължи донякъде от поизбледнелите ми спомени от предишните томове.
Дразнещо е, че томът завършва с огромен cliffhanger.
Доста сериoзни спойлъри за края на книгата:
- Spoiler: show
- Битката между гущерите беше OMFG Epic! Обаче поне за мен проблемът беше, че много не ми пукаше за тях, всичките опити на Ериксън да направи Che'Malle по-симпатични с тяхната сюжетна линия дотогава, не бяха особено успешни. А и в един момент стана лек епиц overload, като осъзнах колко нелепо огромни са сражаващите се сили (15 000 от супербойците с дълги опашки, десетки летящи крепости от другата страна, някакви чудошни количества магия и т.н.) .
Като емоционално въздействие битката на Bonehinters срещу късоопашатите беше неизмеримо по-добра, макар и далеч по-малко епична. Много дразнещо, че съдбата им остава висяща...
Другите сюжетни линии:
Баргастите тотално смучеха, добре, че си го взеха почти всички от тях накрая. Сбирщина малоумни варвари, чиито властови интриги бяха може би най-скучната сюжетна линия в поредицата досега. Спокойно можеха да орежат 90% от нея, да оставят само смъртта на Tool и отмъщението му, и да ни спестят 20 ненужни гледни точки и много скука и гнус (hobbling е баси отвратителния обичай, в трети том нямаше и намек за такива неща)
The Snake в началото ми беше много досадни, но постепенно стана интересна и въздействаща. Сцената, в която 4-мата Forkrul Assail бяха отблъснати, беше една от най-силните в книгата.
The Shake са ми тотално meh, има някакви проблясъци от време на време, но бая често се питах какво ме интересуват и какъв е смисъла от цялата тази сюжетна линия.
Bonehunters сюжетът почва много силно с reading-a на Fiddler, после обаче се затлачва с все по-дразнещото "Let's show the viewpoints of 35 battle-weary soldiers in a row, ruminating about Life, Universe and Everything, in the most downbeat manner possible ". Как пък няма един оптимист или веселяк в тая армия (освен Hedge, който управлява тотално). Тъкмо почва раздвижването на този фронт и идва поредното така удобно convergence свързано сюжетно съвпадение и битката с късоопашатите. Надявам се все пак да са оцелели достатъчно от армията, че да са все още фактор в сюжета, ще е много тъпо след толкова томове развитие Боунхънтърите да си заминат след случайна среща с появила се изневиделца огромна армия гущери.
Icarium сюжетът си беше WTF почти до края, но поне завърши силно.