Такам
Това ще е малко по дълго, извинявам се....
След сравнително обширна проверка в текстове, писани от българи, които със сигурност не са се повлияли от скорошните, пък и от малко по-старите ни преводни текстове, установих следното:
По груби изчисления около 80% от таговете след реплики бяха "каза, попита, отговори, извика" други около 10% бяха "добави, намеси се, започна, продължи, завърши", още 10-тина % бяха "смъмри, поясни, сопна се (използвано в смисъла на snapped на английски) и общо около 10-тина
тага въобще бяха от сорта на "смееше се, ухили се, засмя се, разсърди се Вълчан". Един таг беше "завъртя бай Ганьо глава". От първоспоменатите 80% процента по-голямата част бяха "каза" и "попита".
Текстовете бяха следните:
Половината от "Под игото", няколко повести и десетина разказа на Йовков (от една от повестите му са повечето стероидно набухани тагове, но пък там повече от половината тагове въобще са "изрева, изкрещя и т.н.
) и целия "Бай Ганьо".
Привеждам това в подкрепа на следното си твърдение:
Много голяма част от дразнещо стероидните тагове са измайсторени от преводачи по аналогия с някои от гореспоменатите, само че без чувство за мярка и естетика. Следователно считам, че имам някаква база за интуитивната си неприязън към тия неща.
Още повече, след като сравних първите страници на "The Heart of the Matter" на Греъм Грийн с превода и открих, че на няколко места преводачът е слагал тагове, някои от тях от "пантомимния" тип като "кимна той, погледна го той" и т.н., след като в оригиналът такива тагове и такива описания на действия от страна на героите няма.
Въпреки това българският текст не стои дразнещо; само че идва да покаже една тенденция у преводаческата ни школа, която по-невнимателните преводачи превръщат в болест, а авторите ни, ограмотили се предимно от четене на преводна литература, рискуват да залитнат опасно в нежелателна посока.
Това беше и изначалното ми твърдение, между другото.
Още нещо, относно текстовете на класиците ни - те идват от епоха, когато психологическата дистанция между автор и герои е била доста по-голяма. В цялата световна литература на 20-ти век тенденцията е била към все по-голяма психологическа близост до героите и следователно тия наши стари автори, ако пишеха в съвременна обстановка, биха използвали още по-малко от лаконично-еднодумно-обяснителните тагове, според мен.
А иначе Рол не бърка тезите, защото проблемът е двустранен.
Първо, имаме "стероидните" тагове, които претупват или разреждат емоцията, присъща на драматична ситуация, включваща директен диалог. Както вече казах, диалогичните ситуации са единствените такива, където принципът show, don't tell работи на 100%-ови обороти. Очаква се диалогичните ситуации да са драматиески най-интересните такива. Ако авторът пропусне да ни потопи в емоцията/мисълта на героя тогава, се губи смисълът; защо е избрал да ни покаже диалог, ако не смята да го направи максимално жив и картинен? Във връзка с това:
Морви, все пак преувеличаваш леко
Не става въпрос да заместиш тага с един абзац описание на мисъл и емоция. Може да е и само изречение.
Но ако това изречение е сравнително адекватно подбрано, както демонстрирах в един от първите си постове, то може да е многофункционално - да дава картина на обстановката; живо да представя лицето, ръцете (или каквито детайли авторът си избере) на персонажа, който говори (защото, както също казах преди, при твърде лаконично описание, читателят е склонен да се задоволи с най-клишираната и плоска картина, която му изскочи пред очите); да ни снабди и с психологическата картина, която да ни предложи причинно-следствения мост между това, което нашият е направил, което прави в момента и което ще направи след миг.
Овладяването на горното е много важно за млад автор, според мен, и затова, както отново казах в преден пост, е хубаво да бъде имунизиран отрано, защото доста хора имат склонността да прекаляват, ако не знаят за това. Ясно е, че използването на мускулести тагове не е прегрешение и не е " обективно грешно" (и това го бях казал в преден пост), но колкото по-рядко се използва, толкова по-добре, според мен.
Ето една тенденция от личната ми ограничена писателска практика:
Нерядко се хващам, че използвам мускулести тагове. Когато го усетя, си казвам "хубаво де, какво значи "тросна му се той"?" И се оказва, че, мислейки как да избегна "тросна му се той", се сещам за някакъв психологически детайл, който да илюстрира част от характера на персонажа и да направи причинно-следствената връзка между действията му; или се сещам как да направя самата реплика по ярка, по-информативна (без да правя компромиси с гладкостта на изказа); или ми хрумва как героят може да направи някаква интеракция със заобикалящата го обстановка, която да е илюстративна, релеватнтна и да раздвижи диалога. И когато приложа някоя от тия идеи...в повечето случаи не ме кефи
Но пък се оказва, че въпреки всичко е много по-добър вариант от простия таг.
Така. Относно таговете тип "поясни той, обясни той". Контекстът наистина би трябвало да намали тези тагове до абсолютен минимум. И контекстът на ситуацията, и този на конкретната реплика. Без "каза той" не може, защото
все пак е нужно нещо, което да указва
кой говори. В диалог от 10 реда без дори "той каза/тя каза" читателят ще се загуби безнадеждно.
Затова и Калин вика "ако можехме след реплики да слагаме само местоимения", но просто не можем (все още).
Второ, относно граматическата страна на нещата.
Ще почна с мнението си в общи линии: инкоститенциите и произволностите в тая практика с таговете, от чисто граматическа гледна точка, ме дразни. Не е neat. И след лесно като би могла да е, поне в моята практика, не виждам защо да не е.
Граматически погледнато, таговете след реплики са declarative verbs (сори, не знам българския термин...). Това са глаголи, които поясняват речевия акт. А не това, което човек прави по време на речевия акт. Един вид, те са форма на тавтология и са тъждествени с речевия акт. Сиреч Рол, стриктно погледнато, е прав.
Ето примери:
- Обявявам церемонията за открита!
- Церемонията е открита! - обяви той.
Той обяви церемонията за открита.
Обявяването
е репликата, а не нещо друго, което става едновременно с нея (???)
Ето още един:
- Извинявай, искам да те питам, знаеш ли къде се намира мъжката тоалетна?
- Знаеш ли къде е мъжката тоалетна? - попита го тя.
Тя го попита къде е мъжката тоалетна.
Избрах втория пример, за да демонстрирам т.нар. principle of overdetermination в реалната човешка реч. Хората се повтарят постоянно, за да намалят максимално шанса от недоразбиране (нещо като мен в тая тема
). От най-абстрактна гледна точка граматическите форми също са вид overdetermination. "На жена
та й се щеше да не е толкова тъп
а." И трите болднати части са маркери за женски род и от студена, практическа гледна точка два от тях са излишни.
Речта в литературата обаче е страшно по-различна форма на истинската реч. Тя е стилизирана и максимално функционална и икономична. Това е всъщност аргумент за това, че е хубаво по-тежките декларативни форми да се избягват, ако има достатъчно контекст; ако има, поне в повечето случаи, значи авторът си разказва историята добре; ако не - значи трябва да се замислим дали да продължим да го четем (да се замислЯ да го четА, де...)
Както и да е, независимо от естетиката, горните примери са напълно правилни граматически.
Нека сега да вземем следния пример:
- Обичам те - усмихна се той.
- Усмихвам се, че те обичам.
Той се усмихна, че я обича.
Това, разбира се, е безсмислица. Усмихването тук е
различно от признанието му в любов действие, което се извършва по същото време. Само че в случая правим компромис, защото това и подобните му
действия са смислово свързани с репликата простички действия и защото обикновено се изразяват с по една дума
Какво правим обаче ако не е една дума? "Спри! Спри! - заразмахва в широки дъги ръцете си клетият, ограбен селянин."
Това е екстремно, разбира се, но ако на преводач му се наложи да се справя с нещо подобно, той няма да го преведе с таг. И не знам, кой ще е авторът, който ще си позволи нещо подобно повече от веднъж на книга.
А какво правим, ако думата не е простичко действие? Тук влиза примерът с ужасяването. За мен лично е тотално недопустимо някое чувство да бъде претупано по този начин и поставено наравно с кимвания, усмихвания и така нататък, при това в изначално граматически погрешна конструкция. А за това колко и как е точно ми се струва логически крехко (да не кажа пробито) вече писах.
В крайна сметка цялото това усещане за "неправилност" специално при мен се прехвърля и на позволените неща като "кимна/усмихна се/и прочие той"
В общи линии това е позицията ми и ако имах свободата да избирам (щото в преводите нямам, ясно е, че редакторът след мен ще вършее
), нямаше да слагам никакви тагове с изключение на неутралните, свързани с просто казване, питане и отговаряне, както и (по-рядко) на тези, изразяващи някаква интонация и точния начин, по който еди си кой е произнесъл репликата си.
Възможно е да съм свръхчувствителен, всъщност доста е вероятно
И пак повтарям, всички ония думи от първия пост са ми приемливи, ако става въпрос за видовете предаване на непряка реч.
