
Хммм! Гледам тука нещо сте го ударили на лирични отклонения, та рекох да пусна и аз нещичко. Тва ми е от първите (да не кажа първия) литуратурен напън

Гледайте да ме накритикувате добре, щото инъче няма да има напредък!

------------------------------------------
Авалон- Островът на Блажените
Смърт... Разруха... Зло.... Това виждаше духът около себе си. До скоро тези думи не означаваха абсолютно нищо за него и неговите братя. Но сега нещата коренно се бяха променили... Някога, не толкова отдавна, защото още помнеше ясно всичко, тук, на Острова на Блажените, се издигаше неръкотворният град Авалон. Кристалният град. Последният дом на духовете-пазители... Сега всичко тънеше в лепкав мрак и разруха... Никой не можеше да каже как и защо се случи... Внезапно всичко рухна... И той остана сам. Беше единствения който си спомня нещо... На него се падна тежката задача... Носеше в себе си началото и края. Нямаше друг избор освен да се опита да поправи нещата долкото му позволяваха почти напълно изчерпаните сили...Той трябваше да помни...
Боговете дълго градиха този свят. Имаха достатъчно власт и умение да удържат Злото надалеч от делата си. Опитваха се да го изкоренят за да постигнат мечтаното съвършенство...
Без водач злите сили отслабваха все повече и повече и сякаш скоро изчезнаха от божествените земи. Изпокриха се в дълбините на Вечния Мрак...Хармонията беше нарушена... Доволни от стореното и слепи за истината, боговете напуснаха Земения свят. Затвориха го в страшните окови на Времето и Пространството. Оставиха го в ръцете на добри и мъдри духове-пазители, надявайки се страшното бъдеще отредено му от Съдбата, нивга да не го застигне...
Злото никога не спи...То винаги успява да се защити, да оцелее... Зъл демон се роди в адския огън, който гори в незнайните дебри на Вечния Мрак. Силата му бавно растеще и се разстилаше по краищата на света. Разрушителната му мощ успя да събере и подчини всички твари в чиито души властва дори само далечна сянка от Зло. Подчинявайки се на волята на новия Владетел тая гнусна сган се измъкна от прокълнатите си обиталища. Оскверни земята на блаженните с изцапаните си с невинна кръв нозе. Ордите от мъртви души помитаха всичко живо по пътя си. Скоро набраха такава мощ, че се осмелиха да обсадят самия Авлон...
Хармонията трябваше да бъде възстановена...
Авалон...Символа... Тайните на живота... Величието на всички епохи след Сътворението... Владението на духовете-пазители... Те познаваха всяка твар що броди по земята на продажните простосмъртни, всяко дърво разперило мощнте си клони към небето, всяко цвете отправящо взор към животворната слънчева светлина... Но боговете сбъркаха. В опита си да създадат съваршения свят не научиха творенията си що е зло, от страх че могат да го редизвикат. Така нарушиха хармонията... И така духовете не познаваха това, срещу което трябваше да се изправят. Не знаеха що е зло и как да се защитят от него...
Пепел... Сива, безлична пепел. Това остана от Рая. Кристалният град вече го нямаше. Вечният огън изгасна. С последната искрица светлина изгасна и последната надежда за съвършенство. Духовете се разпиляха по земята. Жалните им стонове раздираха потъмнялото небе. В ужаса си те диреха своя унищожен дом. Но Раят буше изгубен навеки. Единствения спомен за него бяха окървавените му руини. Духовете умираха, останали без минало, настояще и бъдеще, които да ги свързват. Остана им само безкрайна агония и смърт. Бавно душите започнаха да гаснат, да забравят. Бродейки над мъртвия свят като сенки, воплите им се сливаха с рева на ужасяващата буря...
Ала речено е: ”Там дето вода е текла, пак ще тече!... Каквото е било пак ще бъде!...”
Нейде в мрак оцеля една душа. Един дух-пазител се възроди запазвайки частица Светлина. Бродейки из развалините той се надяваше да открие някой или нещо, което да му възвърне надеждата, че не всичко е изгубено. Ала не намери нищо. Той беше единственият оцелял, който помни прекрасното минало. Единствения, който успя да запази част от Светлината и заедно с нея Живота. Всичко друго беше опожарено, унищожено, осквернено от злото. В мислите му все по-често изникваше мисълта, че трябва да стори нещо. И понесе се над земята на блажените към края на Времето и Пространството да дири Великите богове. Да измоли от тях спасение...
Дълго броди сред мрака. Лута се изпълнен със страх и отчаяние. Толкова дълго, че достигна мътните брегове на Великия Океан. Тук спря. Вече не виждаше смисъл да продължава. Спомни си, че отвъд се простираха земите на продажните простосмъртни. Там нямаше да намери помощ. Тези същества така лесно се бяха поддали на злото. Получиха властта, за която мечтаеха. Макар да не осъзнаваха каква цена щяха да платят за нея по-късно.
Мъдрият дух най-сетне прозря истината. Боговете не можеха да сторят нищо. Бяха безсилни. Дори те нямаха власт над Съдбата... Вече виждаше края. Светлината, последната искрица живот, която беше запазил започна да гасне бавно, почти незабележимо. Отначало пламъкът беше ослепително бял, постепенно стана бледожълт, след това почти червен. Скоро щеше да изгасне и това щеше да беде краят...
Мъка се прокрадна в мислите му. Скоро щеше и той да загине както повечето си събратя. От сърцето му се изтръгна предсмъртен стон, който бурята претвори в прощална песен изпълнена с толкова тъга... Чрез нея духът разказваше за изгубената красота на Авалон, за величието и могъществото на духовете-пазители, за покварата на злото, за унищоженото прекрасно бъдеще... Неземната музика достигна до малцината оцелели духове бродещи в мрака. Накара ги да си спомнят и да се завърнат сред руините на Кристалния град.
Могъщата песен достигна и до безбрежните чартози на боговете отвъд Времето и Пространството. Заслушаха се изпълнени с тъга и разочарование. Чу я и непостоянната Съдба в своята мрачна кула, носеща се безцелно, далеч от всичко. Нещо в нея трепна. Леденото й сърце за миг се разтуптя, трогнато от молбите донесени от величествените песни. Смили се...
И пред духа се разкриха остатъците от огнището, в което някога гореше Вечният огън. В този миг Светлината, която дълго бе пазил, засия като жива и си върна ослепителния блясък. Надеждата му се възвърна. Вярата също. Той повери съдбата си на малкият пламък, който успя да го защити от злото толкова дълго време. Светлината го обгърна, сля се с него и му даде името Каноаре (“Повелител на Светлината”). Духът усети как живота преля в него. Доби Силата. Той се издигна високо над събралите се оцелели духове-пазители. Високо над руините на Авалон. Толкова високо, че можеше да обгърне с поглед цялата земя на блажените, както и земите отвъд Великия Океан. И рече с могъщ глас: “Да бъде Светлина!”... И светлината се разпиля над света носейки живот, отблъсквайки злото от пътя си. Каноаре, виждайки края на дните си сред великите духове повери им завета си, закле събратята си да го пазят завинаги, дорде гори Вечният Огън. И рече: “Пазете Светлината! Пазете я защото та е Любовта, Истината и Доброто! Тя е Живота! Пазете я до края на дните си!”
В отговор на думите му изстиналото огнище лумна с ослепителен блясък. Светлината в миг изгради своя нов дом – величествен храм изтакан от Огън и Лед. Тук Каноаре щеше да бди над Извора на Живота.
От тези древни дни, та до свършека на света, храма носеше името Ареенет-келе ( “Извор на Светлината”). В него бе въплатена душата на Каноаре- духът изградил един нов свят, духът живеещ във всяко живо същество пазейки го от Злото.
Хармонията беше възстановена...
--------------------------------------------------
Дано ви е харесало!
