Broy 67 Reviews

Империя в черно и златно (Сянката на Умелите #1) (Ейдриън Чайковски) – Роланд
Криожега (Лоис Макмастър Бюджолд) – Демандред, Алексис
Рей Бредбъри: Избрано (Рей Бредбъри) – Роумър
Тъмна любов (Братството на черния кинжал #1)(Дж. Р. Уорд) – Ян
Целуната от сянката (Академия за вампири #3) (Ришел Мийд) – Морвен
Вечна (Алисън Ноел) – Морвен
Синя луна (Алисън Ноел) – Морвен
Мъртви в Далас (Шарлейн Харис) – Вивиан
Безпокойство (Аркадий и Борис Стругацки) – Трип
Краткият втори живот на Бри Танър (Стефани Майър) – Морвен
Нощен свят: Таен вампир (Л. Дж. Смит) – Роумър
Чудати истории (Филип Младенов) – Морвен

     Ейдриън Чайковски се появи съвсем наскоро на англоезичния пазар, първо в родната си Англия през 2008 г., а от тази година и в Америка, където Pyr бързо наваксаха, пускайки всеки месец по една книга от поредицата му. Спряган за едно от най-обещаващите нови имена във фентъзито, той започва по Ериксъновия тертип – с рогата напред – и първото му произведение е поредица от десет книги. Сянката на Умелите ще се състои, по думите на автора, от една основна история в четири части (вече написани и издадени на английски, не бойте се – освен Империя в черно и златно това са Dragonfly Falling, Blood of the Mantis и Salute the Dark) и две отделни трилогии с по-слабо свързани помежду си книги, които да доизградят света. Първата от тези – The Scarab Path – предстои да излезе в Англия това лято, а в Америка – някъде през есента. Човекът е много продуктивен.
     Светът, описван от Чайковски, е уникален с това, че хората са единствената разумна раса в него (поне по каквото виждаме от първа част), но същевременно е пълно с невероятни фентъзи раси. Причината – древността е изправила първобитния човек срещу гигантски праисторически насекоми. Вместо да се надупи и да чака смъртта, първобитният човек е развил форма на медитация, която го е променила завинаги, сродявайки го с насекомото-"идеал". Така са се зародили и най-различните човешки раси, всяка от които – сродена с даден инсект. Всяка раса има свое Изкуство, което определя физическите й черти, вродени характерови такива и някои умения. Изкуството има и вторични белези обаче, които биват достигани чрез медитация на млади години. Това са умения, най-често достъпни за всички представители на расата, но понякога и малко по-редки – уникални за всяка раса. Така например Бръмбарите са велики изобретатели, но слаби летци. Паяците са грациозни и елегантни, способни на зачатъчна манипулация на съзнанието. Мухите са наполовина на нормалния човешки ръст, но най-добрите летци (всяка раса, сродена с летяща буболечка, има способността да "призовава" криле на гърба си, които се появяват и изчезват по желание). И т.н.
     Петстотин години преди началото на историята, по-голямата част от познатия свят е била контролирана от Молците (които не са молци, защото са Нощни Пеперуди, но не си представям преводачът да ги е превел така, уви) и техните доброволни слуги Богомолките. Паяците също са имали свои земи и всички други раси са били техните грозновати роби. Тогава обаче започва техническа революция и се оказва, че по-младите раси са Умели – в състояние да осмислят и създават сложни механизми, с чиято помощ отхвърлят игото на Неумелите стари господари, забравят техния мистицизъм, шаманизъм и вярата им в магия и започват да създават технологична цивилизация. Във времето, когато се развива действието – време на дирижабли, парни машини, електрически двигатели и картечни самозареждащи се арбалети – единствената стара раса, запазила величието си, са Паяците, които – въпреки че са неспособни да осмислят дори механизма, ръководещ ключалката и ключа – се възползват от хилядолетния си опит в интригите и манипулацията и просто използват по-младите раси да вършат тази работа вместо тях.
     Арена на действие в Империята са Равнините, където множество градове-държави на Мухи, Мравки и Паяци виреят в кротък мир или кротка конфликтност помежду си, в състояние на постоянен обмен на знания и търговия. На север са непристъпни планини, отвъд които се намират обширните земи на Неумелите Водни кончета, но а тях Равнинците не знаят нищо. На запад е морето. На юг са земите на Паяците – познат приятел и враг. На изток са пустините. Ала отвъд тях приближава сила, каквато светът отдавна не е виждал. Империята на Осите е подчинена на постоянно разрастване. Тя командва огромни армии, машини, създадени от собствените й Умели учени, и едно от най-смъртоносните и агресивни Изкуства сред човешките раси. И единствено старият Бръмбар Стенуолд Мейкър (ще си гледа работата който го е превел Трудан това) знае за експанзията им, ала предупрежденията му не пробиват стената от непукизъм и меркантилност на Равнинците. Затова в годините, които му остават преди нахлуването, той създава шпионска мрежа и започва да крои планове как да спре Осите, когато пристигнат на прага на родния му дом.
Но денят е дошъл и Стенуолд не се чувства готов. Нещо повече – в интригите на приветствания като гост нашественик се оплитат неговата племенница и доведената му дъщеря-Паяк, както и още двама техни приятели – млад изобретател-мелез (най-презираните хора са онези, които носят кръв от повече от една раса) и принц от земите на Водните кончета. И докато времето изтича, те трябва да разберат какви са плановете на Империята, но и да оцелеят от смъртоносните преследвачи, пуснати по петите им, преди целият свят да бъде обагрен в черно и златно.

Плюсове:
+ Вълнуваща и невероятно оригинална концепция за света – смесица от класическо фентъзи, древногръцка политика и стиймпънк.
+ Още по-вълнуваща и оригинална концепция за различните раси. Те до една са човешки, но някои са катаклизмично различни от обичайната представа за човек. По-различни, бих добавил, отколкото кой да е елф или джудже би могъл да бъде.
+ Интересно решение на магията. От една страна Изкуствата правят нещата да изглеждат по-скоро като някаква структурирана наука-тире-комиксови суперсили. От друга обаче някои от расите вярват в истинска магия, необяснима научно, неопознаваема с Бръмбарска логика и достъпна само за Старите раси, които имат очите и сърцата да я осъзнаят. Умелите им се присмиват за това и ги набеждават в суеверен мистицизъм. И което е най-прекрасно, Империя в черно и златно дава недвусмислено ясно да се разбере кой е прав и кой – крив.
+ Въпреки сравнително ясните рамки на "добри" и "лоши" (да не кажа, че в по-голямата си част всичко е черно-бяло в това отношение), романът на няколко пъти изненадва с нетипично зрели мисли и ситуации, а цяла една дебела сюжетна линия е посветена на герой от Осите, при това централен за техните планове. И въпреки че той си остава до край верен и лоялен на Големия План, капитан Талрик е невероятно пълнокръвен образ, на когото не можеш да не симпатизираш. Надявам се да играе сериозна роля и за в бъдеще.
+ Макар и първа част от тетра/декалогия, Империя в черно и златно има достатъчно приличен завършек, за да не те оставя с кофти усещане. Разбира се, нищо не е разрешено и лайната едва започват да валят, но една малка стъпка по пътя е завършена и аз уважавам автори, които си дават труда да структурират по такъв начин ранните части в дълги поредици.

Минуси:
– Героите са в общи линии едноизмерни. Няма сериозни морални дилеми или тежки психологически проблеми. Целта на книгата просто не е такава и тя НЕ страда от това, но понеже това списание го пишат и четат много претенциозни хора понякога, длъжен съм да предупредя!
– Стилът на Чайковски не е нищо твърде гениално и макар никъде да не пречи, никъде и не впечатлява, като на места в оригинала (понеже превода не съм го чел изцяло) има откровени езикови неточности. Не достатъчно, за да подразнят, но се срещат.
– Вече споменах, че преводът не съм го чел от-до, но от откъсите, които гледах, ми направиха кошмарно лошо впечатление някои избори на преводачката. Това, че "Maker" е преведено като "Трудан", освен проява на много лош вкус, е и смислена неточност, доколкото двете са твърде различни като смисъл. Фактът, че наставката "-kinden", с която се обозначават расите в света на Чайковски, е преведена като "-роден", пък води ако не до смислова, то до стилистична гняс. Богомолкороден? Осороден? For realz?
– Смените на гледните точки са малко твърде резки и често в ситуация с повече герои се случват между абзаци. Рядко водят до объркване, но за мен по-предпочитаният начин е една глава или ясно обособена част от такава да си се води само от един човек.
– Писна ми главните гледни точки в приключенски фентъзи епики да са на най-смотания и несигурен в себе си герой. Искам веднъж суперменът-пич да е главен и през неговия поглед да опознавам света. Аман!

     Империя в черно и златно е великолепен дебют и страхотно обещаващо начало на очевидно мащабна поредица. Това не е "хард-фентъзи" като Мартин, Ериксън или Скот Бакър, но в новата "интелигентно-развлекателна" ниша, обособена от автори като Скот Линч и Брандън Сандерсън, блести изключително ярко. Препоръчвам горещо и нямам търпение да прочета следващите части!

Оценка: 8.5/10 Роланд

     Това е вторият том със събрани съчинения на Рей Бредбъри. В него са включени две повести и сборник разкази, представящи развитието на творчеството на автора през период от почти четири десетилетия. В тази книга има по нещо за всеки - дори и най-взискателният читател ще намери творба по вкуса си сред многото представени жанрове, а много от разказите са достатъчно кратки и неангажиращи, подходящи за четене в няколкоминутна пауза от задъхания ритъм на съвременния живот.
     ........................................................
     Опа... извинявайте. Пак обърках прозорците!

     А сега сериозно.
     Както може и да сте забелязали в ревюто ми на Париж завинаги в 62-ри брой, Рей Бредбъри е един от любимите ми - ама наистина най-, съвсем, ужасно любими автори на научна фантастика. Стана такъв още откак на десетина години изядох Марсианските хроники почти на един дъх, макар че тук-там беше малко пресечен от леко мрачната философия дъх; година-две по-късно изгълтах Вино из одуванчи... така де, ...от глухарчета за една дълга вечер и една дълга сутрин. Накрая дълго, дълго лежах на ливадата със затворени очи, аромата на свежата трева около мен и късното пролетно слънце върху лицето ми - все не исках и не исках да отворя очи, все отлагах момента, в който ще погледна книгата в скута си и тя пак ще се окаже все така затворена след последната страница, все така завършена и все така недостатъчна.
     Разбира се, през двайсетте години оттогава съм попрочел доста друга фантастика, а и доста друга литература; и все пак Рей Бредбъри продължава да ми бъде все толкова любим, продължава да седи на предния рафт на библиотеката ми, продължава да ме изненадва с разкази и повести, на които не съм попадал досега, а продължава и да ме изненадва с добре познатите стари, толкова пъти четени и все пак толкова нужни отново и отново.

     За първата повест в новия сборник, Марсиански хроники, не мисля да говоря кой знае колко - ако има някой, който още не е изпитал почудата при "откриването" на Червената планета, захласнатото обикаляне из каналите и ефирните градове, унинието на втората вълна колонисти, тихото, изпълнено с надежда безмълвие на вековете и всичко, което Бредбъри е успял да побере между тях... не, няма да кажа нещо като "нямате извинение!" или "марш на скок към най-близката книжарница!" или "жал ми е за вас"; нищо такова. Просто ще ви помоля да дадете шанс на един майстор да ви покаже как преди петдесет години е видял в колонизирането на новата планета и изследването на артефактите на другата цивилизация нещо тихо, нещо нежно, нещо носталгично, нещо напрегнато, нещо ужасяващо, нещо безнадеждно, нещо чуждо и нещо човешко и сега иска да ви го разкаже, преди да остави чашата и да заспи.

     Но този сборник не е само препечатване на отдавна научени почти наизуст прашни разкази за прашни пустини. Тук е и повестта Дървото на Вси светии, която току виж успее да се намести в сънищата ви за ден-два-седмица - не непременно с трясъка на гърчещи се в огън къщи или с тихия ужас пред открития току-що череп на стар приятел; сънищата може да ви припомнят спокойната усмивка под златистите коси в лодката, която бавно оставя зад себе си едно чудно жилище, за да ви води неясно къде, за да намерите неясно кого, защото с него трябва да свършите неясно какво, за да се върнете у дома. Е, у нас Денят на Вси светии не лежи толкова дълбоко в душата на всяко малко, голямо и още по-голямо дете, но все пак имам силни подозрения, че ще усетите и плахото очакване, и веселото втурване презглава в каквито там приключения има, пък каквото ще да става, и отскачането със стреснат вик, и сънищата...

     Последната част пък, сборникът разкази Нощен влак за Вавилон, е... още веднъж от всичко по малко - и наистина от всичко, и наистина по малко. В тези двайсетина разказа, никой по-дълъг от десет страници, повечето по четири-пет, Рей Бредбъри е събрал:
- как да излезем от сянката със шок, ужас и мила усмивка;
- неочаквано забавен поглед към семейна драма с елементи на хорър;
- сляп шофьор, който си взима момче за чирак;
- първите тръпки на юношеската любов, неловко, опипом, в тъмното;
- козино-настръхващ психологически трилър за живота на един боклуджия;
- всичко се случва отново и отново;
- нравоучителна случка в малкия град;
- гимназистко-момчешки груби шеги и горчивото щастие на отмъщението;
- една от най-красивите романтични, почти любовни истории, които съм чел в четири страници;
- и още толкова, че и повече, кратки, остри, нежни, стряскащи, ярки, живи разкази.

     И пак дойде време за оценката; и пак нещо отвътре ми подсказва "десет! десет!"... И наистина, за човек, който поне малко харесва Рей Бредбъри или поне малко обича да чете грижовно забъркани сладко-тръпчиво-синьо-топли коктейли от всичко, което може да ти се случи в живота, че и още малко отгоре, този сборник си е за 10/10. Ако някой иска, може да смъкне половинка за поредното издание на Марсианските хроники или за привидно несвързаните разкази и повести... но за мен подборката е идеален разрез на живота на един мечтател - а щом изобщо четете тези редове, това сте и вие, нали?

Оценка: 10/10 Роумър

     Ибис са доста интересно явление на родния пазар, тъй като са единственото издателство почти на 100% специализирано в издаването на т. нар. градско фентъзи. До момента поредиците им бяха по-скоро от юношеското подразделение на това течение, но с Братството на черния кинжал явно са решили да се насочат и към по-зрелите читатели. Принципно стратегията е добра, особено когато си подбереш добре заглавията, направиш сносен превод и качествено оформление. По две от трите точки поне за момента не беше имало сериозни проблеми. Независимо дали става дума за оригиналните корици, или техни си версии, книгите им винаги хващат окото. Преводите също са на прилично ниво. И опираме до малкото камъче, което може да преобърне каруцата – подборката на заглавията. Няма какво да се лъжем, западният пазар в момента е буквално наводнен с автори, пишещи в жанра. Ще се въздържам от коментари за качествата на юношеското течение, но когато стане дума за книги, насочени към по-възрастни читатели (т.е. наличието на повечко насилие и секс), флагманите в момента са Лоръл К. Хамилтън със серията за Анита Блейк (ИнфоДар 1-5; Колибри 7-) и Мери Джентри, макар че първата отдавна се е превърнала в посредствена порно бозичка; Патриша Бригс с поредицата за Мърси Томпсън (най-доброто нещо на върколашко/ликантропска тематика), Джим Бътчър с романите за Хари Дрезден (абсолютния връх за момента) и Майк Кери със серията за Феликс Кастор. При положение, че четири от петте силни автори отсъстват от родния пазар, е интересна тактика да заложиш на тотално непознато заглавие. Не отричам, че е възможно да се попадне на някой нешлифован диамант, пък и Братството на черния кинжал вече е от осем книги, та явно се продава нелошо отвъд голямата вода, но все пак може ли да се сравнява с някое от по-горните заглавия?
     Сюжетът се върти около споменатото в заглавието на поредицата Братство на черния кинжал, съставено от най-добрите воини на вампирската раса, които са се заклели да я бранят от смъртния й враг Омегата и неговите лесъри (да, за някои неща от превода ще си поговорим след малко). Всяка от книгите се занимава с един представител на Братството и неговия любовен интерес. Тъмна любов ни запознава с Рот, водач на групичката, и Бет Рандъл, дъщеря на Дариъс (един от малкото вампири с нормално име, поради което вероятно го бастисаха още в първите 20 странички, че да не разваля впечатлението) и смъртна жена. Следват много клишета на любовния жанр, слаб опит за някаква интрига и здраво секс. После свършва... книгата, имам предвид.
     При все желанието на Дж. Р. Уорд да изгради интересна митология и да въведе собствена терминология, нещата просто не са се получили. Наличието на речник в книгата и, признавам, оригиналната концепция за расата и храненето на вампирите просто не са достатъчни. Не и когато нивото на повествованието е като на средняшки любовен роман, така че да убие всякаква потенциална епика (а такава би могло да има). Не и когато имаш банда корави типове, обличащи се в кожи, слушащи рап (За Бога!) и говорещи по между си с маниер, който би накарал Джоуи Де Майо от Manowar да се изчерви. Не и когато имената им са Тормент, Венджънс, Садист и прочее. Което ме навежда и на някои особени решения в превода. Wrath по някакъв начин се е трансформирал в Рот, което за жалост няма нищо общо нито със звученето, нито със значението на думата. Имаме лесъри (от lesser), които при все спецификата си и наличието на съвсем валидна думичка на български са просто пренесени едно към едно. Заглавието на книгата би трябвало да е Тъмен любовник, защото иначе се убива цялата идея с именуването на поредицата... Жалко, защото тези наглед дребни неща развалят иначе доброто впечатление, които Ибис бяха оставили до момента.

Плюсове:
+ Доброто оформление на българското издание.

Минуси:
– Клиширана история.
– Липсваща интрига.
– Ужасни диалози.
– Безинтересни герои.
– Безинтересен злодей.

     В крайна сметка Тъмна любов е любовен роман, маскиран като градско фентъзи. За съжаление експериментът не се е получил и имаме книга, която е слаба и на двата фронта. Единствената причина човек да посегне към нея е ако го гони много сериозен глад за свръхестествени четива. Но не съм убеден, че вкусът ще му допадне.

Оценка: 2/10 Ян (+1 единица, ако сте фенове на любовните романи)

     Почти ме е срам да го кажа, но Целуната от сянката ми се вижда най-добрата книга от поредицата Академия за вампиридосега. Разбира се, не е шедьовър на световната литература, не е дори най-доброто в жанра. Но е съвсем прилична имитация на най-доброто в жанра (или поджанра, зависи къде човек слага вампирските саги).
     В книгата Роуз вече е на път да завърши обучението си като пазител. След финалната битка във втората част, тя е получила някакво признание и уважение за направеното от нея, най-добрата й приятелка Лиса е извън опасност и изглежда като че ли най-накрая животът й се нарежда. Е, не личният, защото любовта й е обречена, но тя като че ли го преодолява. И тогава Роуз започва да вижда призраци. Заедно с това изникват и други тревожни неща в самата академия, а и Роуз и Лиса трябва да свидетелстват срещу човека, опитал се да ги подчини на волята си и убие при завръщането им в академията.

Плюсове:
+ Има някакво развитие на героите. Най-накрая!
+ Обяснява факти от втората книга, които стояха като закърпени.
+ Чете се лесно, има по малко от всичко за всеки.

Минуси:
– Книгата започва малко бавно и като че ли три четвърти от нея е просто предговор към последната четвърт.
– Цялата история с посещението в двореца стои като пълнеж.
– Има хубав отворен край, който щеше да е чудесен за последна книга. Само че тя не е последна, очакват се още толкова.

И така, Целуната от сянката всъщност си е една прилична книга като за вампирски чикфлик. Има екшън, има любов, има дори добри опити за психологизъм. Разбира се, остава си наивна и разтеглена, но не дразни прекалено и ако човек е настроен за това или е фен на тематиката, може да бъде приятно изненадан.

Оценка: 5/10 Морвен

     Здравей, България! Аз съм вашата щатна ревюираща на вампирски бози! Готови ли сте за рокенрол? Не ви чуваааам!
     Напред има спойлери. Считам, че първо книгата е толкова предвидима, че те са най-малкото доста очевидни още от началото, и второ част от тях просто са на задната корица на изданието. Но ако все пак ще четете книгата и не искате нищо да ви е подсказано, започнете направо от плюсовете и минусите
     Да, във Вечна няма вампири. Но вместо невероятно силни и красиви безсмъртни същества, пиещи кръв, има невероятно силни и красиви безсмъртни същества, пиещи еликсир на безсмъртието. Разликата за мен е само формална. Сега следете заварката. Евър е получила дарбата да чете мисли (Да ви напомня на Едуард от Здрач?) след автомобилна катастрофа, при която за загинали родителите й (Това пък е Елена от Дневниците на вампира). Макар да е изключително красива, тя е неуверена в себе си (Бела от Здрач), заради странните си дарби. После в училището идва готиния Деймън, чиито мисли тя не може да разчете (Нееееее, това е толкова оригинално и никога не сме го чели!). Деймън се оказва безсмъртен, живял през средновековието в Италия (Също като, никога няма да познаете, Стефан и Деймън от Дневниците на вампира. Добре, защо някой е решил че Деймън е разпространено име в Италия?). Евър е невероятно красива, чете мисли, а също така и получава информацията от книга само за секунди с докосване. И освен това тя живее в разкош при богатата си леля. И разбира се, се оказва, че най-готиното момче в училището, Деймън, си пада по нея. Нищо, че тя прикрива красотата си и ходи с качулка на главата.
     За Деймън – трябва да се спомене нещо много важно, което вероятно е единственият оригинален елемент в книгата – той вади цветя от нищото. Стои си с Евър и изведнъж – хоп и й подава червено лале. Или букет такива. Разбира се, подарява и бели рози на съученичката й Триша, но това е само димна завеса. Червените лалета, разбирате ли, символизирали вечна любов, а белите рози – отсъствие на такава. И докато Евър тайно се гърчи защо, аджеба, младият коцкар упорито сваля съученичката й под носа й, той й праща тайни послания с езика на цветята. Е, продължавайки да сваля съученичката, но какво пък... И така, момичета, да знаете, ако гаджето ви сваля друго момиче, то не е защото е загорял пубертет, който си пада по големи гърди, а е защото Има Тъмна Тайна и ви Праща Тайни Послания. Толкоз. Въобще Деймън си умира да тайничи и да е мистериозен по онзи начин, по който аз исках да съм мистериозна на 14 – безсмислено и самоцелно, но пък много готино.

Плюсове:
+ Човек може за малко да си помечтае колко би било хубаво в един перфектен за него свят.

Минуси:
– Не е крадено само от Мечо Пух и няколко други избрани произведения.
– Всички се държат като тийнейджъри, треснати от пубертета.
– Второстепенните герои са дори по-дразнещи от главните.
– Действията на персонажите в повечето случаи следват някаква абсолютно извратена логика.
– Книгата е наивна до болка.
– Краят е с такава деус екс махина...
– Цялото действие е написано в първо лице, сегашно време. "Аз отмятам невероятната си руса коса, излизам от дизайнерската си къща и се качвам в скъпата си кола, за да се срещна с неверояно невероятното си гадже."
– Освен еликсир на безсмъртието, има и чакри и кванти на вкус. Резултатът е малко като захаросани праскови с бекон и сушени скакалци.

     Не смятам, че Вечна е абсолютно нечетивна. Вероятно ако си на десет, дори ще е някак готина. Но с всяка година над това става все по-малко готина, докато не мине под нулата на готиността. Очевидно книгата, извинете ме за клишето, не е писана със сърце и ум, а само с идеята да се снадят някакви парчета от популярни неща и да се докара максимален процент захаросаност, за да се постигне комерсиален успех. Е, не може така – един абзац оттук, един абзац оттам, книжката съших си сам. Не е коректно към интелекта на читателите някак. В заключение – подходяща е за деца, ранни тийнейджъри или четене на плажа, когато мозъкът ви така и така ще се разтопи. За мен Вечна определено беше скок надолу в качеството на литературата, която чета. И това го казвам след като предишната ми книга беше третата от поредицата Академия за вампири. Правете си сметката.

Оценка: 2.5/10 Морвен

И така, пред мен стои втората книга от поредицата Безмъртните. Хващам я с твърдото убеждение, че не може да е толкова зле, колкото първата. И тя наистина не е. Тя е по-зле. Започва с описание на това как Евър се мъчи да материализира разни неща, които си представя, но в крайна сметка материализира единствено малки Деймъни! Това е толкова сбъркано на толкова много нива, оси и плоскости, че дори няма да го обяснявам. Оттам нататък, нещата все повече заорават в дъното. В училището има нов ученик – Роман, който Евър усеща като зъл, но това не личи в мислите и аурата му, така че тя си остава с голото подозрение. И тъкмо когато нещата са идеални, и Евър и Деймън смятат да направят голямата крачка – т.е. секс, Деймън изведнъж (пак) изчезва, а когато се връща, изглежда болен и се държи като пълен идиот с нея. Разбира се, както и в миналата книга, за това си има Тайно Обяснение. Явленията се обясняват с алхимия (която включва билки, брани непременно, ама непременно, по пълнолуние от слепи индийски монахини), още чакри и още шепа кванти, както и със Съмърленд – земя между истинския свят и този на мъртвите. Появяват се още герои, които биха могли да избегнат голямата драма накрая само с едно просто обяснение от две изречения, но те, естествено, предпочитат да са Тайнствени и да не казват нищо до последната глава, без каквато и да е причина.

Плюсове:

+ Чете се бързо, понеже е тънка.

Минуси:
– Тайнствената тайнственост продължава да е основополагаща за сюжета.
– Смесицата от термини от йогата, физиката и популярните исторически романи, с която се обяснява безсмъртието, започва да се взима насериозно.
– Краят е чисто и просто смешен.
– Книгата е силно и единствено ориентирана към тийнейджъри.
– Лошите съученици на Евър са абсурдни. Те са абсолютни рецидивисти, които е странно как още не са попаднали вкупом в някое изправително училище. То бива хипребола и събирателни образи, бива, ама все пак...

С две думи – Синя луна е още от същото като Вечна, но не се е получило толкова добре. Не мисля, че има нужда от повече разяснения.

Оценка: 2/10 Морвен

     С промяната в мястото на действие – Далас – тонът на втората част от сагата на Харис също се сменя. Не особено като качество, а по-скоро като съзнателност. Мъртви в Далас демонстрира една доста по-самоуверена Харис, която се е нахъсала в завидна степен. Нахъсала се е, че ще убеди читателите в някаква криворазбрана "оригиналност" на произведението, че главните герои всъщност търпят някакво развитие отвъд първите 50 страници, че сюжетната фабула е "грабваща". Да, ужким това не е роман, писан с претенции, а с идеята, че е "просто забавление".
     Донякъде забавлението върви и шегичките са котиращи се, но читателят не може да не забележи, че ако втората част е толкова умопомрачително подобна на първата, потребността от съществуването на всички останали книги в поредицата е някак... неоправдана.
     Мъртви в Далас започва с позната територия – Бон Темпс, Луизиана и Суки. Престъпление се случва, разстроена и припърхваща Суки решава, че престъплението има нужда от разрешаване. Няколко вампира се присламчват, за да усложнят ситуацията, както и разкошна менада, която напада главната героиня. Много готиният и як Ерик иска да "употреби" Суки (откъм свръхестествени способности бе!), за да могат останалите готини вампири да разберат какво се е случило с липсващ кръвосмукач. Нашите се местят в Далас, както вече споменах, (Бил пътува удобно в ковчег) и почват да се подмотават насам-натам. Междувременно е въведена и приятна секта. Планирам да спра дотук, защото потенциално ще почна да спойля.
     За стил наистина не ми се иска да говоря, тъй като ще е излишно хабене на пространство. Който е изчел първата част, знае много добре с какво ще се сблъска – лек изказ, който също толкова леко може да бъде объркан с още зилион други автори. На субективно ниво, някои елементи ми идваха малко вповече – от време на време сектата, дефинитивно менадата, както и мрънкащата Суки към финала по повод Бил и характера му. Не намирам, че инсталирането по твърде претенциозен начин на моралистични (и морализаторски) съждения относно връзката вампири/хора бачка свястно, но пък е един от малкото опити за "обогатяване" на съдържанието, така че нека не го хулим твърде.

Плюсове:
+ Хм... интересна завръзка.
+ Хмм... приятни пародийни моменти около религиозния фанатизъм.
+ Хммм... върви в комбина със сериала – ако го гледате, ще ви се дочете?
+ Вампирско е!!!!!!!!!!!!!!!!! Няма по-модерно от това!!!!!

Минуси:
– Повтаряемост до забрава.
– Твърде разбъркана структура и скачане от епизод в епизод.
– Все още незадоволителен превод.
– Kлише, седнало до друго клише, което прави компания на трето клише, мъдрещо се до четвърто... схванахте.

     Ще има още, неизбежно е! Тия серии се точат дълго и напоително. И все пак, задава се кротко лято с някакво наличие на жеги и желание за мързелуване. В подобни ситуации Мъртви в Далас е що-годе приятно четиво, с което да убивате времето с твърд, тъп предмет.

Оценка: 5/10 Вивиан

     Това ревю би трябвало да е изтъкано от сравнения – между Безпокойство и Охлюв по склона, по-късната, ненормално сюрреалистична творба на руските фантасти, чийто прото-текст се явява настоящата новела; между Безпокойство и Аватар, чието "вдъхновение?" – ако трябва да вляза в тона на жалката търговска стратегия на Инфодар – "може би?" се пада "книгата?"; между Безпокойство и многобройните други разкази, повести и романи на Стругацки, където хора, най-често учени и философи, се сблъскват с Необяснимото, Неназовимото и Немислимото, приело формата на чужда планета/странен град/аномална географска зона/зло какаду с фотоапарат и тъмни очила (за последното не съм сигурен, може другаде да съм го чел).
     Това ревю обаче няма да бъде изтъкано от сравнения – защото не съм чел Охлюв по склона и след тази книга не съм сигурен, че искам; защото Безпокойство няма нищичко общо с Аватар, с изключение на името на планетата; защото не съм чел достатъчно от историите им с чужди планети или странни географски зони, за да направя адекватно сравнение, макар да подозирам, че ако бях, сравнението не би било в полза на Безпокойство. При все това, трябва да призная, че маршируващите амеби ме изкефиха повече от злото какаду (сериозно, някой друг да помни такова нещо в Стругацки?).
     Всичко се случва на планетата-"курорт" Пандора, а т.нар. главни герои са легендарният астронавт Горбовски и биологът Атос, изчезнал няколко месеца преди началото на действието и смятан за мъртъв. Основната мотивация на единия е да се държи налудничаво и да смущава всички останали в подредената и рационална – или поне такава би трябвало да бъде, предполагам – обстановка на човешката научноизследователска-сафари база на ръба на титаничната гора, която Пандора представлява. Смисълът на съществуването на другия – да се мъчи да събере отново парчетата на попиления си разум сред кошмарната полуреална природа, където ежедневно се раждат и умират хиляди различни форми на живот, като подскачащи дървета и гореспоменатите маршируващи амеби, тайнствено обвързани с лилавите животозараждащи (?) мъгли, които витаят навсякъде.
     Подозирам, че всяка от историите е контапункт на другата, и образите, след още няколко внимателни препрочитания, биха могли да се подредят в онази тъй почитана в социалистическата епоха схема "Сещай се, снахо, кво ти думам зад думите". Литературата на Стругацки е силно идеологизирана по разбираеми причини и е възможно структурата на историята да представлява шифър за шейсетарската съветска/световна политическа реалност – налице са обичайните размишления и полемики на философски теми, които за руските писатели са като пълноценната закуска, полуразбираеми препратки към сблъсъка между "Изтока" и "Запада", както и понятия като Обсебване – мистериозен процес, в който Пандора мистериозно настъпва и завладява посредством флората и фауната си мистериозно образувалите се в нея почти примитивни човешки поселища, в които живеят мистериозно озовали се там хора – и всякакви други думи с главни букви, Които Обикновено Символизират Нещо Друго.
     Възможно е емоционалната сърцевина на повестта да се крие зад успешното разчитане на тези символи, което би било интересна и може би плодотворна задача. Понеже съм сигурен, че сте забелязали количеството условни наклонения в това ревю, няма да протакам повече и ще ви дам условието – ако книгата не беше толкова нескопосано написана.
     Не знам дали е от превода, или от авторите (това се води тяхна ранна, полусурова творба). Май че и от двете. Изречения от рода на "Стана му страшно и той много се уплаши" не ме плашат – разсмиват ме. Описания на светкавичен удар в коляното със сопа и последвалата реакция, продължаващи в три реда изречение, не ме карат да си представям сцената – карат ме да строша собствените си капачки от фрустрация. И не е само това – всичко в Безпокойство се случва като в сън или като в абсурдистка пиеса. Неща стават. Хора изскачат на сцената, попръцват и се скриват зад шепите си, а останалите се правят, че ги няма. Други свалят гащите си и размотават слонски хобот измежду краката си, а трети рецитират Хамлет в отвора на хобота. Налудничавостта е налудничава и не съвсем нормална.
     Достойнствата на този подход са очевидни – кой не обича маршируващи амеби и зло какаду (добре, никой ли не го помни? Беше с фотоапарат и тъмни очила. Anyone?) Но в около 150-странична научнофантастична повест аз бих потърсил малко повече яснота и дълбочина на изградения свят.
     От двата разказа след повестта, първият е безполезен пълнеж, а вторият – по-добър от нея. Има лос с плесен вместо очи.

Плюсове:
+ Любопитната структура на произведението.
+ Понякога въздействащият сюрреализъм.
+ Разказа с лоса. Има също и шунка, нежна като розова мъглица. Струва си.

Минуси:
– Безпокойство често се разприда в хаос. Извънредно неприятелски настроена към читателя (макар навярно да зависи от читателя).
– Тромаво написана/преведена.

     Подобно на единствената друга книга на Стругацки, която съм ревюирал тук, не мога да реша дали да ви препоръчам тази, или не. Написана е слабо, но ако искате да си разнообразите четенето на преобладаващите тук англоезични екшън-бози (за съжаление повечето от истински значимите англоезични неща още не са преведени), Безпокойство може да има ефекта на постановка на университетски театър @лма @лтер върху неподозиращ студент, изкачил стъпалата към Аулата в неподходящия момент. Което невинаги е лошо.

Краткият втори живот на Бри Танър е новела по третата част на Здрач. Честно казано, когато хванах книгата, дори не си спомнях коя е Бри Танър (тя се появява в поредицата за едва за 5 минути). Всъщност се оказа единствената предала се от вампирите в Сиатъл. Новелата проследява последните дни от нейния живот в сиатълската банда. Цялата сиатълска банда е събрана от дъното на обществото и е контролирана от Райли – по-стар вампир, който служи на Виктория. Младите вампири постоянно са разкъсвани от жажда, страх от слънцето (за което са им казали, че е смъртоносно за тях) и вътрешни борби, породени от натрупаната в тях агресия. Но Бри осъзнава, че има противоречия в твърде много неща и че вампирите около нея са измет. Въпреки това несигурността й я спира просто да си тръгне. Краткият втори живот на Бри Танър е разказ за неправилен човек попаднал на неправилно място и останал там.

Плюсове:
+ Чете се лесно и приятно.
+ За разлика от поредицата няма (или поне е намалено до минимум) идеализиране на вампирите и гарантиран хепиенд.
+ Добър стил, увлекателно разказана история.

Минуси:
– Ако не сте чели Здрач, краят на новелата ще ви е много мъгляв. На практика без поредицата тази новела е доста по-нечетивна.
– Ако пък сте го чели, краят ще е доста предвидим.

Бих искала да изясня нещо (тъй като Здрач обикновено предизвиква крайни реакции) – аз нямам тениска с Едуард, не съм гледала филма множество пъти и не се смятам дори за фен. Просто мисля, че ако оставим настрана маниащината и хайпа (както и автоматично противодействащия му хейт), Стефани Майър всъщност пише едни увлекателни и добри стилистично книги. И да, те си приличат, но това не е непременно лошо. Всъщност от шестте й издадени тук истории Краткият втори живот на Бри Танър като че ли е най-отличаващата се – както с дължината си, така и с малко по-мрачното настроение. Казано с едно изречение – книгата не е задължително четиво и шедьовър на световната литература, но е добре употребено време за четене, ако сте харесали Здрач.

Оценка: 7/10 Морвен

     Първото правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори!
     ........................................................
     Уф, чакай, чакай, това сега за нощния свят ли е? Обърках като че ли прозорците!

     Когато взех в ръцете си книга от авторката на Дневниците на вампира, писана години след тях на кажи-речи същата тема, се усмихнах криво и се подготвих за поредния неставащ за четене продукт на вълната - каква ти вълна, то цял девети вал! Когато още първото изречение ми подсказа каква най-вероятно ще бъде завръзката, изчаках до средата на първата страница, за да сглобя половината сюжет. Когато в края на втората страница без сянка от съмнение се появи и вторият главен герой, стиснах зъби и се зарекох, че ще издържа, защото хората имат право да знаят.
     Когато два-три часа след това затворих книгата, се оказах много приятно изненадан от това колко четивна е тя всъщност. Много плитка, твърде предсказуема (да, изобщо не се шегувах с изреченията и страниците горе!), доста наивна, очевадно юношеска - и при все това много приятна за четене и идеална за прекарване на два-три часа, ако човек иска да не тормози мозъчни клетки, но все пак държи и да не ги убива с нерви по зле построени изречения и о-боже-толкова-неочаквани сюжетни обрати.
     Няма да ви разказвам сюжета, защото наистина можете да си го сглобите и сами с една-две сламки: болно момиче, което крие болестта си от всички, дори и от най-добрия си приятел - загадъчно блед и необяснимо силен юноша. А, да, и "те са сред нас!" - Нощният свят, дал заглавието на поредицата, е общият сбор от неясно количество вампири, върколаци, вещици и други чада на мрака, които живеят двойнствен живот и никога, никога, ама наистина никога, не трябва да се влюбват в смъртен.
     Е, сглобихте ли фабулата? Браво! :)

Минуси:
- наистина очевиден от първата страница сюжет
- животоподобни, но все пак плитки герои
Плюсове:
+ не повече от две-три клишета на вампирските романи, всичките вплетени много добре в любовната история
+ добре описани преживявания и емоции
+ добре предадена мотивация на героите - няма нито един момент, в който да ти се иска да бръкнеш през листа право в окото на някой, щото той току-що е събрал два домата, три сини ръчни колички и орбиталното отклонение на Нептун, за да получи причина да направи нещо, което ще се види твърде малоумно дори на надрусан гибон
+ добре завършена история, макар и очевидно очакваща продължение

     Ако четете Таен вампир като роман за, таковата, вампири, ще ви е по-приятно, отколкото с някои произведения на конкуренцията. Ако я четете като лек юношески любовен роман... хм, дори не любовен, май е просто романтичен - тогава пък ще ви е по-приятно заради лекия свръхестествен привкус.

Оценка: 4.5/10 Роумър

     Изпитвам желание да се оправдая за това, което ще пиша. Понеже книгата наистина не ми хареса никак. Не защото е на български автор, не защото има претенции за философска дълбочина, а просто защото е написана като фактура. Изброени са някакви факти, за тях няма обяснение или основание, а събитията са предадени като в стенограма на заседание на Министерски съвет. Диалозите са покъртително фалшиви и в повечето случаи представляват едностранична колонка с реплики без никакви индикации от кого и как са изречени. Предишната книга, която четох, беше Синя луна, която ми се видя псевдовампирска боза и я оплюх в ревюто. С ужас установих, че Синя луна всъщност има доста по-добър стил, а клишетата и философските внушения са горе-долу на едно ниво.
     Чудати истории е сборник с разкази и една новела. Разказите следват един и същи шаблон – първо имаме подробна биография на главния герой, където се изяснява целият му живот до момента. След това с главния герой става някакво необичайно събитие с мистичен привкус и накрая на разказа настъпва неговият личен апокалипсис. Евентуално се намеква, че и с друг ще се случи същото. И така отново и отново. Разказите са вплетени в българската действителност, героите са клиширани до болка. Действията им в общия случай не следват никаква логика и дори не се счита за нужно да се търси такава. Нещата просто си се случват. При това някои се случват провлачено, има абзаци и абзаци с нищо незначещи ежедневни разговори, след които десет години се описват с две изречения.
     Новелата се нарича Душата ми и в нея са заплетени мистицизъм, религия и едно безкрайно изброяване на случки. В началото за пореден път започваме с подробно описание на главния герой и живота му до смъртта. После главният герой описва живота си в отвъдния свят (който не се отличава с нишо, освен, че всичко е "странно" или "вълшебно" и в главата му сипват мъдрост с фуния) и срещата си с Бог , който го праща на друга планета да се прероди. Между това пак ни е повторена историята на главния герой с малко повече излишни детайли. Описанието на задгробния живот изобилства с изразни средства от типа на "изглеждаше така, че не мога да го опиша" и "беше нещо, което не бе виждал преди", които твърде демонстративно показват творческа немощ. Накрая имаме и Поука. А именно, че всичко се случва с причина и Бог си знае работата. Ми хубаво, ама това още от Библията нататък не се счита за особено оригинално. Като цяло повестта прилича повече на наивно описание на нова религия, отколкото на история.
     И като капак на всичко, отзад на корицата е посочен един и същи човек – Владимир Марков – за редактор и за художник на корицата. Само дето в книгата са оставени крещящи недомислици ("мъката беше непреодолима, но аз продължих напред", "събудих се в един вълшебен апартамент", "обзе ме само един въпрос", "втресох се от напрежение" и много подобни) и дори правописни грешки. Аз имах чувството, че Чудати истории дори не е прочетена втори път след написването й. А корицата е, о каква изненада, на Борис Валехо. Е, твърде е нагло.

Плюсове:
+ Публикуват се български книги...

Минуси:
– ... за съжаление, лоши български книги.
– За цената си Чудати истории чисто и просто като количество (дори няма да отварям въпроса за качеството) е малка. За 9 лева получавате 120 страници вестникарска хартия. За 10 можете да получите 160 страници Стефани Майър с твърди корици. Или 112 страници от Бленуващите кристали на Стърджън за 8.
– Стилът е просто покъртителен. Може би ако това беше един разказ, пуснат някъде във фен сайт, дори бих оценила някои идеи. Обаче книга, съставена изцяло от такива, дразни до степен човек да получава интелектуална алергия към нея.
– Наивна е до степен да предположа, че е писана от дете.

     Зная, че за всеки творец е трудно да приеме отрицателно мнение за произведението му. Зная, че дори добрите писатели са писали недомислици. Зная, че писането и издаването на българска фантастика са положителни явлениея. Това, което ме кара да не спестя нищо в ревюто е, че Чудати истории изглежда не просто недомислена, а направена през пръсти и на прима виста. Ами не, благодаря.

Оценка: 1.5/10 Морвен