Чудовищна команда беше своеобразното дъно в творчеството на Пратчет. Дали защото едновременно с книгите и аз пораснах, дали защото наистина беше толкова абсолютно незабавна и толкова абсолютно слабо сюжетна, не зная. Фактът е, че никога не съм оставал толкова малко впечатлен от книга на маестрото."Толкова" в случая означава, че за почти две години си дадох почивка от Пратчет, надявайки се проблемът все пак да е бил в мен. Междувременно почивка си дадоха и българските читатели като цяло, понеже идущата Going Postal се оказа препъни-камъкът за ИК Вузев. Доста хитрият превод на заглавието (Пощоряване*) си остана единственото от тази книга, което видяхме и което май ще видим в обозримото бъдеще на българския пазар. Не е тайна, че Вузевци вече четвърта година не могат да намерят човек да направи превода и повечето отдавна изгубихме надежда това да се случи.
Е, след всичкото това чакане, реших най-накрая да обърна книжока и да ви го представим в списанието. Информация за евентуалното й публикуване тук все така няма, а много от вас вероятно вече са я прочели, но за онези, които още не са, се надявам този материал да се окаже полезен.
И така, без повече предисловия, какво очаквах аз от Going Postal. Очаквах да е смешна, защото всички твърдяха, че е. Бързам да кажа – не, не е, или поне не много. Очаквах да ме върне малко към Пратчет – тук истината е: абе горе-долу стана. И очаквах да е по-добра от Командата. Но това не беше много трудно. За съжаление не мога с ръка на сърцето да кажа, че книгата бележи завръщането на Тери към добрите му години, понеже те явно са безвъзвратно в миналото или на моя милост, или на поредицата. Това не е толкова фатално, всичко хубаво рано или късно свършва, но ако от целия този негативизъм дотук трябва да извадя нещо хубаво, то е може би и най-важното – Going Postal си струва четенето.
Книгата ни запознава с поредния от станалите напоследък модерни в поредицата нови главни герои. В случая това е Мойст фон Липвиг, който за разлика от абсолютно спорадичните Уилям де Ворде, Тепик и т.н., вкл. онази от предната книга, обещава поне да се порадва на малко по-дълго сценично присъствие. Излязлата наскоро Making Money си е направо продължение на Пощоряването, а доколкото знам се планира и още едно. Жив и здрав да е Тери да ги напише, де. Мойст е като цяло готин главен герой. Заемайки със сериозни шепи от някои поведенчески симптоми на Ринсуинд, но полирайки ги със съвършен стил, бясно самочувствие, инхерентно добра натура (то се знае) и солиден късмет, той по всяка вероятност бързо ще ви стане симпатичен.
Историята започва с обесването му.
След което се появява неговият "ангел", в лицето на патриция Ветинари, за когото смея да кажа, че не е мръднал от обичайната си култовост, и му предлага работа в Анкх-морпоркската държавна поща. Зданието на въпросната е почти непроходимо поради недоставените писма, трупани близо половин век, а единствените двама останали служители са нервен старец, който си пълни обувките с въглища и сяра за здраве, и налудничав тийнейджър с маниакална страст към карфици…
В тази не твърде благоприятна начална обстановка Мойст е призован да върне на крака институцията. За целта той трябва да се справи най-вече с пазача си голем г-н Помпа 19, но веднага след това и с конкуренцията на Дисковия Интернет – компанията "The Grand Trunk", символ естествено на всичко зло, порочно и гнухявско. Точно както и нашите Интернет доставчици всъщност.
Плюсове:
+ Две неща са наистина качествени в тая книга. Едното е образът на Мойст. Начинът, по който той реагира на всяка ситуация, взимайки все по-рисковани и абсурдни решения, постоянно предизвиквайки съдбата да му покаже среден пръст, е гениален и донякъде уникален, поне в рамките на жанра. Както вече казах по-горе, според мен новият пощенски шеф няма как да не ви хареса.
+ Другото наистина качествено нещо са останалите герои. Особено в сравнение с Командата, където повечето образи малко или много се повтаряха, тук имаме наистина добро разнообразие от персонажи, повечето откровено забавни, с камеота на различни стари любимци като Смърт, Керът, Стибънс и Ридкъли, а за десерт – с доста пространно сценично време за гения на Ветинари.+ Голямото количество дзверове. Игори, големи и дори баншита. И злите Анкх-морпорски наследници на онези Убервалдски кучета.
+ За разлика от повечето романи от поредицата, този е разделен на глави от типа "Глава Осма, в която нашият герой бива нападнат от зъл смок; Генади тропа на вратата; За ползите и вредите от трохите на хляба". Беше си приятна нотка на разнообразие.
+ Откъм идеи и сатира Going Postal също печели червени точки. Основното внушение е за глупостта на хората и зависимостта им от надеждата, които горе-долу на всеки ход се демонстрират от брилянтните и рисковани изпълнения на Мойст. Ако имам оплакване, то е свързано с очевидността, с която този извод се натрапва на читателя едва ли не директно в авторова реч. Не си спомням някога Пратчет да се е демонстрирал като толкова директен и това малко ме подразни, но в крайна сметка не е чак толкова фатално. Сатирата пък е основно съсредоточена върху Интернет и е определено на висота, като разбира се може би ще се изискват основни технически компетенции, за да хванете част от бъзиците. Повечето обаче са от страната на непрестанно лъгания Интернет потребител, така че повечето от нас вероятно няма да имат проблем с асоциациите.
Минуси:
[по-скоро] – Добре, стана дума за бъзиците и е време да насоча некохерентното си ревю натам. Еми, има ги, не е като да няма, но определено не са на висотата на Доброто Старо Време™. Нещо повече, някои са дразнещо насилени, което по неприятен начин ме накара да се съмнявам дали аз по-рано просто не съм си затварял очите за такива неща или не съм знаел достатъчно английски, за да го усетя. Предпочетох обаче да не се задълбавам в подобни размисли, защото в крайна сметка Пратчет е институция, която в много голяма степен е повлияла на моята представа за хумор въобще. Не оставайте с впечатлението, че няма смешни реплики – има ги предоволно, на някои места дори се смях с глас; просто не са такава добре интегрирана в останалото част, каквато съм свикнал да виждам в Света на Диска, а по-скоро биеха на случайни проблясъци.
– Повествованието е леко постно. В общи линии се състои от постоянно вдигане на залозите между двете конкуриращи се институции, комбинирано с много малки щипки любовна история и криминални загадки. Съответно, краят си е предвидим.
В заключение, Going Postal се оказа приятно попълнение към поредицата, но не ме убеди, че нещо може да възпре бавния й залез. Все пак планирам скоро да прочета и останалите две издадени книги, пък да видим, Thud-a доста го хвалят също.
Оценка: 7.5/10