Broy 62 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] Пътят (Кормак Макарти) – Роланд
Съдбата на Шута (Робин Хоб) – Матрим
Фалшивите огледала; Прозрачните витражи (Сергей Лукяненко) – Роланд
Станция Пердидо том 2 (Чайна Миевил) – Демандред
Кръвта на елфите (Вещерът #3) (Анджей Сапковски) – Ян
Затъмнение (Стефани Майър) – Ян
Новелови награди 2008 (сборник) – Трип
Париж завинаги (Рей Бредбъри) – Роумър

     Прочетох Пътят преди около година и половина. За ден. Вцепенен. Признавам си, че това беше първият ми досег с Макарти, а предвид тематиката на останалите му книги, като нищо ще си остане и последен, но какъв досег само!
     Пътят е история на абсолютно отчаяние и мрачна поезия, разиграваща се в свят без слънце, без луна и звезди, с кафяво небе, от което вали сив сняг, в тон със сивата изпепелена земя, изгорените скелети на дървета и отровната вода. Макарти рисува картина на една тотално унищожена Америка, не просто духовно, не като цивилизация, не дори само като природа. Смляна. Изкормена от атомен апокалипсис с пропорции, толкова чудовищни и всепроникващи, че са отишли отвъд божественото наказание, отвъд страданието и борбата. В този изтърбушен свят един баща и неговият малък син пътуват по асфалтовите вени на страната, за да достигнат морето. Не защото там ги чака спасение или дори надежда, а просто защото докато детето е живо, мъжът не може просто да седне и да чака смъртта. Пътуване като символ на отлагането на неизбежното, като опит за спасение на невинността, с който цялото сътворение се подиграва.
     Невъзможно е да се опише атмосферата на Пътят. Думите не могат да пресъздадат усещането за тотален крах, който книгата създава. Чел съм доста постапокалиптична литература, но никога досега не съм попадал на история, която да е толкова... крайна. Толкова отвъд пределите на всичко, че излиза почти извън пределите на художествеността. В нея няма отговори, няма обяснения, няма дори глобална картина. Има го само пътят. И един баща със своя син.

Плюсове:
+ Почти физически смазващата атмосфера.
+ Минималистичният стил на Макарти, при който дори няма отделена граматически пряка реч. Подобен похват не винаги си е на мястото, но тук няма равен.
+ Ритъмът на повествованието е омагьосващ. Пътят не е събитийно четиво, но при все това концепцията "скука" е невъобразима по време на четене.
+ В книгата все пак е стаена някаква надежда, макар и бегла, има светлина, пък била тя и илюзорна. Точно това прави останалата част от нея толкова въздействаща.

Минуси:
– Почти физически смазващата атмосфера. Не за всеки гръб.
– Минималистичният стил на Макарти, при който дори няма отделена граматически пряка реч. Аз самият нерядко се изморявам от подобен тип писане и ако по една или друга причина книгата не ви хване, има голям шанс и стилът да ви дразни.

     Стига обаче да знаете с какво се захващате, преди да отворите първата страница, Пътят несъмнено ще ви впечатли. Това е колосално въздействащ роман и независимо дали ще ви хареса, или не, съмнява ме да ви остави безразлични.

След няколко хиляди страници и дълги години чакане и вайкане от страна на нетърпеливите читатели, най-сетне е време за финала на сагата за Фиц и Шута. Двамката най-накрая са се добрали до острова, където последният мъжки дракон отлежава на студено, за да не се вмирише. Раздирани от интриги, Фиц и компания трябва да решат дали да клъцнат главата на дракона и да рискуват си навлекат война на главата, или да го освободят и да върнат човечеството към легендарното време на Праотците – хората, които са съжителствали с драконите.

Плюсове:
+ Прекрасен завършек на сагата. Този път вече Хоб явно се е поучила от грешките си и е отделила достатъчно страници за подобаващ финал.
+ Шутът и Фиц престават да се цупят едни на друг като малки деца и се връщат към невероятно комплексната си връзка, позната ни от Придворният убиец. И не, под комплексна връзка нямам предвид нещо от рода на слаш фенфик, държа да отбележа.
+ На Фиц отново му се налага да прави труден избор след труден избор, както се полага на един истински Катализатор. Най-важният му избор като нищо може да се окаже и проклятие за бъдещите поколения, така че авторката е избягала от клиширания тип финал, където абсолютно всичко се нарежда идеално.
+ Най-накрая научаваме повече за мотивите на пиратите с алените кораби от първата трилогия.
+ Принц Предан продължава с възходящото си развитие и е живото доказателство, че многогодишните усилия и страдания на Фиц в службата му на кралското семейство не са отишли напразно.
+ Фиц най-накрая успява да пребори някои от най-упоритите си демони и престава да бяга от проблемите си. Време беше.

Минуси:
– Шутът си остава до голяма степен загадка.
– Почти цялата книга се развива извън Шестте Херцогства, затова някои важни събития, случващи се там, са споменати мимоходом накрая. Но това е проклятието на повествованието от първо лице, един Фиц не може навсякъде да огрее, колкото и да се мъчи....
– Главният лошковец е леко разочароващ.

Ако сте харесали дори и малко предишните два тома, то този е задължителен. По-малко пълнеж, повече развръзки, по-добра драма. Изберете бюлетина номер... така де, прочетете книгата и стискайте палци Бард да пуснат още от Хоб, за предпочитане преди да настъпи 2020 г.

Оценка: 9/10 Матрим

     След като в миналия брой ви представихме Лабиринтът на отраженията, в този е на ред втората част от дуалогията – Фалшивите огледала. След странния случай в първа част, този път Дълбината е изправена пред много по-сериозен проблем – някой се е научил да убива хора във виртуалното пространство. И сега залозите са много по-високи, тъй като този път наказанието е смърт.
     Основен плюс на тази книга, и причина хората, притежаващи първото издание, да поискат да си я купят, е наличието на т.нар. "трета част" от поредицата, която всъщност представлява стостранична новела на име Прозрачните витражи. Действието там се развива във виртуален затвор, в който с престъпниците се правят експерименти. Тази история досега не беше издавана в България, а определено си струва.

Плюсове:
+ Разкошна корица. Да, знам, нищо сериозно, но наистина е много яка!
+ Наличието на Прозрачните витражи при тази цена си е абсолютно безплатен бонус.
+ Твърди се, че преводачът си е пипнал малко превода от предното издание насам, тоест потенциално дори двете книги, които вече са излизали, си струват закупуването наново, защото са по-добри като текст.

Минуси:
– Вторият роман като цяло е по-слаб от първия. По-разфокусиран, а и по-мрачен, при това не по хубав начин.
– Изданието не е много стабилно. Препоръчвам внимателно четене.
– Дребен дефект, който се компенсира от ниската цена, но все пак – на корицата двете заглавия са представени като "втора и трета част", а никъде не се отбелязва, че става дума само за един роман, а другото е просто новела.

     И тъй, ако притежавате старото издание, въпросът е на кантар: дават ли ви се 13 лева за една новела и потенциално по-добър превод, или не? Ако обаче го нямате и не сте го чели, покупката на новото е задължително. Дълбината все още е най-добрата поредица на Лукяненко лично за мен и не мисля, че ще съжалявате.

Оценка: 8/10 Роланд

За щастие от Инфодар не се мотаха дълго и пуснаха втория том на Станция Пердидо на пазара скоро след първия, с което леко компенсираха наглото решение да разцепят книгата на две части. В началото на настоящия том мистериозните летящи създания, които имат способността да хипнотизират хората и да ги оставят загубили разума си в кататонично състояние, са на свобода в Ню Кробузон, Айзък и неговите спътници отчаяно се опитват да намерят начин да ги убият, властите и могъщите престъпни групировки също се намесват сериозно в преследването, а градът постепенно изпада в паника. Логично, този том е много по-динамичен като действие и изпълнен с екшън от предишния, въпреки че и в него има множество подробни описания и се продължава постепенното изграждане на облика на мегаполиса Ню Кробузон...

Плюсове:
+ Същите като споменатите в ревюто на предишната част.
+ Финалът е много различен от фентъзи клишетата.

Минуси:
– Екшънът и преследванията в един момент идват малко в повече, а и развръзката на няколко от сблъсъците става с помощта на deus ex machina.
– Анотацията на корицата оспойлва голяма част от сюжета, включително развръзката на една от основните сюжетни линии.

Вторият том за мен леко отстъпва на първия като качество, основно заради прекомерното количество екшън и преследвания, но пък предполагам за немалко читатели ще е обратното. Стилът и атмосферата остават на много високо ниво, а епилогът е изключително въздействащ и запомнящ се. Който е харесал първата част, ще хареса и тази, а онези, които са били леко разочаровани от липсата на динамика и екшън досега, ще получат онова, което искат.

Оценка: 8/10 Демандред

     Последно желание и Меч на съдбата спечелиха сериозна фенска база на Сапковски и логично повишиха очакванията към първия роман от поредицата за Гералт. Аз си признавам без бой, че изпитвах известни притеснения. От една страна форматът позволява много по-сериозно развитие на персонажите, историята и света, отколкото сборниците с разкази, но от друга има не един и два примера за автори, майстори на кратката форма, които не се справят особено добре с писането на романи. Ситуацията със Сапковски се оказва някъде по средата.
     Историята е директно продължение на последния разказ от Меча на съдбата. Нилфгардците са завладели и опустошили Цинтра. Принцеса Цири е намерена от Гералт, за когото е предопределена, и е отведена в Каер Морхен, крепостта на вещерите. Междувременно светът е отишъл по дяволите. Мирното съжителство между хора и нехора се пропуква. Елфите грабват оръжия, крале се готвят за война. И над всички е надвиснало пророчеството, че светът ще се възроди с помощта на Белия пламък и Бялата кралица.
     Звучи интересно, нали? И е, защото Сапковски е вкарал интриги, хумор и екшън в добри количества, а подходът му към традиционните за фентъзито елфи и джуджета е достатъчно нестандартен, че да избяга от повечето клишета. За разлика от предшествениците си обаче, книгата е роман и това е едновременно големият й плюс и големият й минус. Плюс, защото на теория дава много по-големи възможности на автора и минус, защото е първа част от пет и й личи. Докато четях, останах с чувството, че Сапковски е имал известни проблеми да премине от писане на разкази към дългата форма и в резултат на моменти прекалява с количеството диалози, които буквално ни заливат от страниците. Друго нещо, което ме подразни, е споменатото и от колегата Моридин (линк) постоянно натякване как човекът изтиквал и унищожавал дивата природа. Да, съгласни сме, че е така, но го разбрахме още първия път. Нужно ли е да ни се натяква непрестанно?
     Същевременно историята е достатъчно интересна, а Сапковски постоянно ни подхвърлят нови и нови парченца от пъзела около значението на Цири за предстоящите съдбовни събития, че да ни кара трескаво да отгръщаме страница след страница. И за жалост да избухнем в бурни благословии, когато Кръвта на елфите свърши насред нищото. Какво да се прави, съдба. Има още четири романа. За наше успокоение, поне са написани (да, Джордж, на теб говорим, мързеливец такъв!) и до края на годината очакваме още два от тях.

Плюсове:
+ Добре написана и прекрасно преведена.
+ Много политически интриги.
+ Сравнително малко Йенефер.

Минуси:
– Първа част от пет и практически свършва насред нищото.
– Сравнително малко Гералт, книгата е съсредоточена върху Цири.
– Гералт практически не търпи кой знае какво развитие.

Определено една от най-добрите поредици, излизащи на родния пазар. В никакъв случай не се колебайте, а смело купувайте. Смятам, че няма да останете разочаровани.

Оценка: 7.5/10 Ян

     Без особено бавене Егмонт България пуснаха на пазара и третата част от свръхуспешната поредица на Стефани Майър, в резултата на което родните книжарници се напълниха с девойчета на крехка възраст, които с треперещи от вълнение ръце разграбват томчето и се изстрелват към домовете си за нова доза романтика. Лошо няма. Майър и Роулинг преди нея накараха доста народ да чете, за което имат искрените ми адмирации. Друг е въпросът дали всички тези фенове продължават с четенето след като любимата поредица приключи, но това е си е техен проблем.
     Затъмнение продължава от там където свърши Новолуние. Бела и Едуард са отново заедно. Джейкъб не е особено щастлив от този факт, но няма кой знае какъв избор. Бащата на Бела пък е бесен на Едуард, задето я докара до депресия в предната книга и е ограничил часовете им за свиждане. Въобще нормалната тийнейджърска идилия. Междувременно в Сиатъл има серия от неразрешени убийства, които твърде много приличат на извършени от новороден вампир. Това естествено е причина за безпокойство от страна на клана Кълън, защото неизбежно ще привлече вниманието на Волтурите…
     Насред целия този калабалък Майър успява да доразвие образите на героите си, да вкара Бела в любовен триъгълник, да обогати митологията на вселената си и да добави финален сблъсък, който ще стои страшно добре на голям екран. Естествено, не всичко е цветя и рози. Едуард е зверски дразнещ в началото на книгата със задушаващото желание да защитава Бела от всичко, което в един момент стига почти до тормоз. Самата Бела има едно-две изпълнения, които предизвикват мисли от рода на "куха лейка" (понеже вече се разбрахме, че Едуард е "патка"-та (вж. Брой 61)), но като цяло дразнението ми е по-скоро въпрос на лично възприятие и се оказва, че на други четящи споменатото не е направило толкова силно впечатление. Лично за мен голям плюс беше по-централната роля, отделена на Джейк, който в много отношения ми стана любимец и определено търпеше най-сериозно развитие през цялата поредица.

Плюсове:
+ Добре написана.
+ Доразвиване на митологията.
+ Историята на Джаспър.
+ Финален сблъсък, който си плаче за екранизация (и ще я получи).
+ Джейк.

Минуси:
– В началото на книгата Едуард е потресаващо дразнещ и упорит. Както споменах неколкократно – патка.

     Новелови награди 2008 e резултат от продължилото съвместното начинание на сайта kafene.bg и издателство Сиела, започнало през 2007 година. Предвид условията на конкурса, организиран от тях, тази рецензия ще е свързана с тематиката на списанието само на 1/3, тъй като само една от трите наградени новели (от общо 24-те, участвали в конкурса) има нещо общо с "нашите" жанрове. Това е и част от причината сборникът да получи рецензия – определено си заслужава да се спомене включването на толкова дълга фентъзи-творба (фентъзи тип "меч, черва и магия", не някаква зле замаскирана мейнстрийм история) като Oт начало до край и обратно, в избора на журито за най-добра новела, писана от млад автор.
     Рядко се случва и млад автор на фентъзи да опита силите си с една толкова коварна форма като новелата. Според един от най-влиятелните автори от края на 19-и и началото на 20-и век, Хенри Джеймс, "няма по-добра форма за изразяването на един писател от красивата новела". Подозирам, че Джеймс е казал това с леко самодоволна усмивка, понеже новелата е и една от най-коварните литературни форми. Много по-обемиста от разказ и малко по-малка от кратък роман, тя създава илюзията у автора, че място за още винаги има, понеже трябва да има достатъчно плът по себе си. Но пък за разлика от романа (особено по-дългия), тя неизбежно трябва да е стегната и ясна в структурата си. Авторът не може да си позволи нито да спринтира, нито да притичва като на джогинг в парка.
     Нито една от трите новели не се е измъкнала изцяло от капаните, които формата поставя, но предвид че "най-възрастният" от авторите, Елица Бонева, е на 25, това е напълно обяснимо. Те са също така разнообразни и като жанрове, и като стилове. Заелата трето място От начало до край и обратно, както вече казах, е фентъзи с мускули и ташаци, втората d'Eва, на Елица Бонева, е социално-реалистична история, а победителят [Е]липси. За всеки ден и никога на Биляна Атанасова е фрагментирано и полупоетично изследване на ума на една млада жена.
     Ще започна с историите не по ред на класирането им, а според подреждането им в сборника.

     d'Eва
Елица Бонева, научаваме от кратката й биография преди началото на новелата й, има магистърска степен по творческо писане от СУ "Климент Охридски" – и това й личи. И в положителен, и в отрицателен аспект.
     d'Eва е история за квинтесенциалната Жена – майката, съпругата, трудещата се, несрамуващата се от труда си. Главната героиня Ева работи като сглобява кофи за разделно изхвърляне на отпадъци, за да издържа семейството си, а новелата минава през няколко месеца от настоящия й живот и ни връща в детството и юношеските й години, за да ни покаже колко точно помия може да понесе една жена в живота си и как е способна въпреки това да отстоява онова, което е.
     Новелата е в по-голямата си част много добре написана. При това не просто разбираемо и ясно написана, но и с истинско художествено умение. Личи си сериозна мисъл зад повечето неща, заложени в d'Eва. Личат си и понякога леко изсилените опити за символизъм и реално липсващата развръзка за сметка на поетични интроспекции тип "поток на съзнанието". Елица Бонева, също така, не е успяла да нацели съвсем баланса между частите на новелата си. Първите близо 50 страници, ако не и повече, са протяжни и емоционално подтискащи.
     При все недостатъците си, d'Eва е обещаващо заглавие от автор с бъдеще, пък било то и не в "нашите жанрове".

Оценка: 7.5/10

     Oт начало до край и обратно
     Единствената фантастична творба сред трите наградени, Oт начало до край и обратно е епично фентъзи с леко фантастичен привкус, тип Малазанската книга на мъртвите – младият благородник Ветромил се записва в армията, за да спаси дома си от разорение. Там попада в Смъртната рота – бойно подразделение, пълно с пропадняци от всякакъв калибър... и по една случайност, единствената надежда на Империума срещу Великите коне.
     Oт начало до край и обратно е много амбициозно в мащаба си произведение, което неизбежно съдържа и някои грешки и недомислености. Драматизмът върви по същата тънка линия, по която върви и Малазанската книга на мъртвите, и на доста места пропада в сантиментализъм. Голяма част от него е поправима с някои прости корекции (например, не карай героите да произнасят драматични интроспективни монолози като в елизабетинска пиеса – да, Ериксън го прави, и в повечето случаи не работи и при него). На няколко места стилът определено има нужда да се пооправи, а и авторът Евгени Филипов не е успял съвсем успешно да придаде пропорционалност на творбата си – сцената с бащата ми се стори напълно излишна, а на места са преразказани неща, които би трябвало да се покажат. Леко ме объркваше и всезнаещият разказвач, който често ми обясняваше какво НЕ ЗНАЕ Ветромил и как той си няма представа от това и онова.
     При все това новелата определено демонстрира потенциал и се надявам този конкурс да даде добра платформа за изяви на Евгени Филипов, който е и най-младият от тримата наградени. Ние от екипа разбира се стискаме палци за това, тъй като авторът е победител и от нашите конкурси и малко или много за нас той си е откритие.

Оценка: 7/10

     [Е]липси. За всеки ден и никога
     Получилата първо място новела е нещо странно. За нея не мога да кажа твърде много, тъй като структурата й ме обърка – а може това да е била и целта, кой знае. В нея се разказва за младо момиче, което се изнася да живее с любовника си. Почти цялата новела се случва в главата на момичето, като през почти цялото време не се споменава дори името й, както и името на когото и да било.
     От една страна, от [Е]липси. За всеки ден и никога са примерите с най-финото художествено боравене на езика и най-впечатляващата метафоричност в целия сборник. От друга, така и не разбрах в каква посока се движи новелата, а и на доста места ми се стори, че Биляна Атанасова е задоволявала писателското си его, вместо да се опита да се "скрие" в историята, написана от нея.

Оценка: 7.5/10

     В заключение бих пожелал на Новеловите награди да продължат за в бъдеще и всеки следващ път да предлагат на журито още по-голям избор от 24-те новели, които са кандидатствали за конкурса тази година. И би било прекрасно, ако фантастичният жанр отново бъде достойно представен, доколкото по мои наблюдения в него младите автори са особено активни и отдадени.

Обща оценка: 7.5/10 Трип

     Париж завинаги е сборник научнофантастични разкази.
     Не, не е точно така. Да кажа, че Париж завинаги е сборник научнофантастични разкази е горе-долу като да кажа, че Lamborghini Gallardo е средство да си пренесеш краставиците и доматите от пазара до вкъщи. Това би трябвало да са очакванията на всеки, който е чел поне един — който и да е — разказ или роман на Рей Бредбъри и е изпитал поне веднъж изблика от чувства, усещания, емоции и… реалност.
     Париж завинаги е нов сборник с неиздавани досега разкази на Рей Бредбъри. При някои от тях си личи, че са писани преди тридесетина години; но дори и при тях това проличава само в някакъв детайл на обстановката или в някое мимоходно споменато име или марка. Други са нови; но и това не може да си проличи почти никъде — Рей Бредбъри не пише за технологии или исторически събития, той пише за хора, за случки, за мен и теб, за нещата от живота. Тук може би повече, отколкото в други негови сборници, има от всичко — има го мрачното, задъхано действие от 451 градуса по Фаренхайт, има го задушаващото усещане за нещо ужасно зад ъгъла от Something Wicked This Way Comes, има я тихата, примирена безнадеждност от Марсиански хроники, има ги радостта и наслаждаването на живота от Вино от глухарчета, има мъка, има страх, има желание, има борба за оцеляване, има спокойствие, има примиреност, има борба за по-добро, има очакване… има ЖИВОТ!
     Книжката е малка, двайсетина разказа, няма и двеста страници, може да бъде прочетена на един дъх за по-малко от ден — а след това може да бъде оставена до леглото или в чантата, така че да се връщаш към нея след ден, два, след седмица, след два-три месеца, да препрочиташ я някой абзац, я цяла страница, а защо не и разказ-два-три. Историите са простички, повечето могат да бъдат обобщени в две, не, в едно изречение, но начинът, по който са разказани — е, той е просто начинът на Рей Бредбъри. Венцислав Божилов също се е постарал — преводът е красив, жив, гладък, точно толкова лек за четене или точно толкова подтискащо препъващ, колкото самите фрази, излезли изпод перото на автора.
     Лоши страни — в този сборник просто не мога да открия.
     Разбира се, не ви задължавам да се втурнете към книжарницата, да си я купите веднага и да сте я прочели до края на седмицата, но… всъщност не виждам нито една разумна причина да не го направите :)

Оценка: 10/10 Роумър