След първоначалната първосигнална ярост, която изпитах към филма, вече мога да драсна няколко „обективни“ реда, без помощта на Еминем и Джони Кеш.
Историята на
„Rogue One: A Star Wars Story” е ситуирана между третата и четвъртата част на „звездните войни“. След масовата рекламна кампания стана ясно, че ще е много по-близо до „Нова Надежда“, отколкото до „ситите“; всъщност, даже няколко дни преди началото на историята на четвъртата част. Филмът беше промотиран като „военна фантастика“ и обещаваше хем да запълни (ненужната) дупка между новата и старата трилогия, хем да покаже „от друг ъгъл“ познатата история за борбата между Тъмната и Светлата страна на силата.
Сюжетът и финалът на филма бяха ясни още преди излизането му на голям екран и, тъй като „текущите герои“ не фигурират в следващите части едно нещо беше ясно: или всичките герои ще загинат в края на “Rogue One”, или по някакъв „deus ex machina” начин Дисни ще ги спасят за „новата нова“ трилогия.
Знаейки всичко това, за да оправдае съществуването си "Rogue One", можеше да бъде „спасен“ от няколко неща:
1) Да предложи малко по-различна фабула за иначе ясния сюжет;
2) Да предложи „главни“ герои, на които да симпатизираш, въпреки "ясния" финал;
3) Или да предложи една трета гледна точка на историята, „циклеща“ вече седем филма между крайно добро и крайно зло.
“Star Wars” не е поредица, която се слави с дълбокомислен сюжет, философска история или оригинален поглед на трактовката за вечната борба между доброто и злото, но винаги (дори и при недолюбваните епизоди 1-3) е имала някакъв санитарен минимум за историята и героите си.
В началото, филмът много бързо нахвърля „щрихите“ на главните персонажи, сякаш „притискан“ от времето, което „явно“ желае да отдели на фабулата. Поради тази причина всички главни герои изглеждат някак вяли и еднопластови. Което не е кой знае каква болка за умиране, имайки предвид филмовия канон на сагата, ако беше обърнато по-голямо внимание между взаимоотношенията им. За жалост, на това също не е погледнато „сериозно“, и в крайна сметка, получените взаимовръзки между тях са неправдоподобни, лишени от каквато ѝ да е мотивация и химия.
Така получаваме история, чиято фабула се движи от самата история, бавно добутваща до самия финал, а не провокирана и меняща се, заради действията на самите персонажи. В крайна сметка героите вършеха всякакви нелепи неща, за да може историята да върви напред. По никакъв начин не разбрах, защо този колектив е заедно и, защо изобщо се занимават с нещата, които вършеха. Мотивацията им беше "елементарна". (Крайността, с която персонажът на Дони Йен „плямпаше“ за силата, беше смехотворна и насилена, граничеща с „крайна“ религиозност).
И така, стигайки до финалната битка, чийто развой и „злополучен“ финал, който опитваше да провокира някакъв изкуствен патос в мен, ми бяха крайно скучни, поради факта, че изобщо не ме интересуваше, каква ще бъде съдбата на главните герои. В интерес на истината, единствената емоционална връзка, която изпитах, беше с робота K-2SO, чиято гибел ме жегна отвътре.
Липсата на началния встъпителен текст, показа, че Rogue One се опитва да се дистанцира от „приказността“ на сагата и, може би наистина, ще покаже малко по-суров поглед на познатите събития. Уви, всичко, което се случваше след това на екрана, не оправда заявките от рекламната кампания.
Попроменената начална мелодия беше хем реверанс към сагата, хем нещо „ново“, странично, което първоначално работеше (заедно с липсата на встъпителния текст), но много бързо придоби горчив вкус, след неколкократното ѝ използване, допълнено с изключително вялия саундтрак; нямаше нито една запомняща се „тема“, нещо, където, досега „звездните войни“ държаха високо ниво.
“Rogue One” показа най-ефектното изпълнение на мощ и разрушителност, не само на „Звездата на смъртта“, а и на силата на Вейдър, от всички филми досега, обаче в целия контекст на филма, стояха като „глътка“ свеж въздух, отколкото като нещо специално, част от цялото.
И, въпреки всичко това, филмът имаше възможност да се „спаси“, а именно предлагайки „онази“ трета гледна точка на „военния“ конфликт. И имаше начални наченки за това, които в крайна сметка не се оправдаха:
- бунтовниците, не бяха представени като „крайно“ добри, показвайки ги, че и те могат да използват „убийството“ като средство за възгледите им: първоначалните действия на Касиан и, обясненията след това, че и той, и групичката, която беше с него, са „убивали“ за съпротивата; което беше в разрез с отхвърлянето и дамгосването на хората на Соу Герера като анархисти, при положение, че и те са вършили същите неща. Може би хората на Сол са „крайни“ анархисти;
- от една страна имахме „отцепниците“ от бунтовниците, от друга – Джин, която имаше „бегла“ връзка с Империята (така и не се разбра, защо баща ѝ се е „махнал“ от Империята, но съдейки по погледа на майка ѝ от нейния сън, най-вероятно е имало „женска“ намеса; както и да е – това не е особено важно). И така тази малка група беше поставена в средата (като „възгледи) между крайното Добро и крайното Зло;
- тук идваме и на добре измисления антипод на Вейдър, а именно Соу Герера, с почти механичното си тяло и кислородна маска на гърдите. Метафора, за това, че няма значение каква идеология „изповядваш“, при положение, че, когато е доведена до крайност, ефектът е един и същ; визуалната прилика (загубата на тленното, заменено от машината) между двамата беше самоцелна, но работеща перфектно, за да онагледи „визуално“ приликите им. Нещо, което също не бе използвано за развитие и много бързо замина към кофата.
Този филм имаше реалната възможност, най-накрая, да покаже „средата“, ядрото, целостта на Ин-Ян, а не двете крайности, обаче бързо се отказа от намеренията си.
Заради финалните думи на Соу от трейлъра (които не влязоха във филма) и, заради един специфичен
артуърк на рицарите на Рен от книгата “The Art of Star Wars: The Force Awakens” (начинът им на изобразяване и имената им: The Heavy, The Armory, The Rogue, The Sniper, The Monk) из мрежата бяха тръгнали спекулации, че е "възможно" главните герои от “Rogue One” да се окажат рицарите на Рен, което можеше да се окаже „логично“, ако бяха представени във филма като хората, които не споделят възгледите нито на Бунтовниците, нито на Империята, обаче, в крайна сметка „историята“ се разви по-друг начин.
Като цяло не разбрах, за кого е направен този филм. От една страна, на мен, като „възрастен“ ми беше нелеп, недомислен и „скърпен“, от друга страна, не зная, дали може да се нарече „детски“ и да е за по-младото поколение, заради финалната гибел (спомням си навремето, когато бях малък, че при подобен „гибелен“ финал на “Captain Power and the Soldiers of Future” бях останал много „разочарован“.) Така че нямам представа, но съдейки по боксофиса и „високите“ му оценки, филмът явно е „намерил“
таргет групата си.