Теодор Стърджън
(1918–1985)

Автор: Трип

Дълго време не можех да сънувам. Чувствах се лишен от нещо, което всеки друг имаше.
Теодор Стърджън

     Силно съм изкушен да запълня целия обем на този профил с думите на други хора. Не зная дали мога да кажа нещо повече, или по-добре, от някои от най-големите автори на фантастика, които, запитани какво мислят за родения в Ню Йорк Едуард Хамилтън Уолдо, успяват красноречиво и обилно да излеят кофи връз кофи благородна завист върху него:

     "Гледах на него със спотаена, глождеща ме завист... В няколко безкрайно кратки мига го мразех и в червата – толкова беше ефикасен и ефектен!" – Рей Бредбъри.

     "Прочетох Jorry's Gap – история, за която толкова много завиждах на Стърджън, че ми се щеше да го нарежа на парченца, след като я приключих." – Джийн Улф.

     "Творбите му ми бяха познати преди да дойда в САЩ за пръв път през 1952 г. и той беше авторът, с когото бях най-нетърпелив да се запозная." – Артър Кларк.

     "Един от най-големите американски писатели на 20-и век." – Самюъл Дилейни.

     Накратко, Теодор Стърджън е карал светила във фантастиката да се чувстват като 16-годишни ученички преди първа целувка с гаджето си или като грозните им 15-годишни сестри, готови да си изядат шините, докато се пулят през ключалката на спалнята. Как успява Стърджън да стори това? Накратко – прочетете книгите и разказите му. Малко по-надълго:
     Макар и творил в най-зле остарелия период от американската фантастика – 50-те години – Стърджън не звучи остарял в нито един свой ред. Той, както казва Самюъл Дилейни, показва основната черта на всеки велик, истински писател – Стърджън рискува да ни кара да чувстваме, докато четем книгите му, рискува да изпадне в сълзливост и сантименталност, и почти винаги запазва перфектно равновесие. Стърджън е технически кажи-речи съвършен писател. Завистта на Бредбъри от горния цитат е напълно оправдана.
     Историята на Теодор Стърджън се покрива с романтичния идеал за писателя, живял богато и претворил богатия си опит в изкуство. Той израства с доведен баща и с времето взаимната им ненавист не спира да расте. В един често цитиран анекдот пастрокът му Уилям Дики Стърджън (наричан още Аргил) намира колекцията от комикси и пълп-списания на малкия Едуард и отделя цял ден да я накъса на тънки, равни ивици, които пръсва по пода на стаята и след това кара сина си да я разчисти. Докато расте, Теодор (което е законното име на Едуард от 8-годишна възраст) иска да стане гимнастик, но прекарана впоследствие ревматична треска го отказва от мечтата му. На 17 години той се присъединява към търговския флот, след това продава хладилници по домовете, една година е управител на хотел на Карибите, кара булдозер в Пуерто Рико, докато е в армията, работи в бензиностанция и сервиз за камиони, както и в депо за кораби и подводници.
     След всичко това някои хора може да си помислят, че няма по-добре подготвен за призванието на писател човек от Стърджън – той определено има за какво да пише! Истината е, че много от хората с подобен опит не стават особено големи писатели, защото всичките тези преживявания са за сметка на литературната подготовка. Стърджън обаче има и от нея. Всъщност, благодарение на тираничния си пастрок, той получава класическо образование на много крехка възраст, а сред десетките му професионални занимания са и редактиране и писане на текстове в сферата на рекламния бизнес и списанията, както и управление на собствена литературна агенция.
     Интимният му живот също несъмнено е бил важен в това Стърджън да открие фокуса на творчеството си – човешките взаимоотношения. Той е бил женен три пъти и два пъти е бил част от дълготрайни любовни връзки. Резултатите от тези взаимоотношения са впечатляващи – седем деца. Опитът му с децата определено си личи в разказите и романите му и мисля, че е крайно време да отделим малко място и за тях, тъй като в изпъстрения с какво ли не живот на Стърджън от наша гледна точка те остават най-впечатляващото му постижение.
     Ще започна с това, че съм съгласен с всеки цитат от началото на статията. Стърджън не е помнел сънищата си, но за наше щастие и за разлика от повечето от нас е сънувал наяве ярко и красиво. Няма да се спирам на това колко напредничава е била литературната му визия в сравнение с неговите съвременници в жанра, понеже направих това в рецензията си за Повече от човешки преди няколко броя.
     Там обаче като че ли не изразих както трябва възхищението си от прозата му, изпъстрена с блестящи като кристални капки образи, където красиви и изненадващи детайли те карат не просто да си представиш обстановката, хората и мислите, които описва, но и да усетиш онова чувство за единство с тях, което те кара да си кажеш: "Искам да съм там."
     Ето началото на най-известната му кратка творба, Slow Scuplture:

     Тя не знаеше кой е той, когато го срещна – е, малцина знаеха. Той беше горе в овощната градина и вършеше нещо под едно крушово дърво. Земята ухаеше на късно лято и вятър – бронз, ухаеше на бронз.
     Той вдигна поглед към едно миньонче на двадесет и няколко, към едно безстрашно лице и очи, същите на цвят като косата й, което беше изключително, тъй като косата й беше червеникаво-златиста. Тя сведе поглед към мъж с огрубяла и изсушена кожа, преминал четиридесетте, към електроскопа със златни листове в ръката му и усети, че се натрапва. (Превод – Трип)

     В двата кратки абзаца, излагащи простичко и кратко обстановката, има мигове, когато вътрешното око (моето поне) се окръгля от удивление – бронзовото ухание на земята; момичето с очите в червено и златно; усещането й за непринадлежност към всичко останало. И през всичко това, тънкото като паяжина внушение на цветовете: бронзовото ухание – крушовото дърво – златните листове на спектроскопа – изсушената му от слънцето кожа – червено-златните очи; всичко се слива в едно хармонично съчетание от багри. Момичето всъщност принадлежи точно там, разбираме в края на разказа (но усещаме още в началото му), каквото и да е първоначалното й впечатление.
     Искам да съм там. Поне докато трае разказът.
     Целта на този малко самоугаждащ "анализ" от моя страна бе всъщност да покажа, доколкото е възможно, великолепния контрол на Стърджън върху думите му – почти всяко негово изречение е заредено с яркост и проницателност на вътрешния поглед, която рядко усещаме извън собствените си сънища. Спомням си как четях с огромно удоволствие, но и нарастващо напрежение Повече от човешки, очаквайки този контрол да се провали някъде, нишката, върху която Стърджън толкова перфектно ниже думите си, да се скъса и те да се накъдрят и да изпопадат като врабчета на жица, ударени от мълния. Това така и не се случи. Не съм видял да се случва в нито една от творбите му, която съм чел.
     Стърджън е творец, който от първото прочетено изречение поражда у мен единствено една мисъл: Това е автор, на когото мога спокойно да се наслаждавам. Твърде малко са хората, за които мога да го кажа. През по-голямата част от живота си Стърджън изпитва сериозни финансови затруднения, така и не попада в полезрението на широката публика и умира в относителна анонимност. Утешение в някаква степен е фактът, че той вдъхновява писатели като Самюъл Дилейни и Харлан Елисън, ала перфектната комбинация от контрол върху думите и неустрашимо предизвикателство към чувствата, което творбите му представляват, безспорно го поставя в собствения ми списък на най-големите модерни писатели.
     Уверете се и вие.


     Знаете ли, че:
     Стърджън признава, че най-първият му фантастичен разказ се родил от идеята му за финансова измама, с която да измъкне голяма сума пари от застрахователната си агенция.

     Епизодът Amok Time oт оригиналния сериал Стар трек, в който за пръв път се появява легендарният вулкански поздрав и думите "Live long and prosper", е написан от него.

     Стърджън е бил свидетел на следния изблик на Рон Хабърд, с когото са били част от един и същ писателски кръг: "Да знаете, губим си времето с тая долнопробна фантастика! Ако искаш да направиш големи пари, трябва да измислиш религия!"

     Той е далечен роднина на легендарния американски поет и философ Ралф Уолдо Емерсън.  

     Стърджън е изключително популярен с т.нар. "Закон на Стърджън", който гласи: "90% от научната фантастика е лайна, но от друга страна 90% от всичко е лайна."

     По време на една от сериозните финансови дупки, в които изпада през 50-е години на миналия век, доайенът на научната фантастика и бестселъров автор Робърт Хайнлайн му изпраща дълъг списък с фантастични сюжети, които Стърджън да превърне в разкази и така да се изхранва. Хайнлайн междувпрочем е известен с щедростта си към своите събратя-фантасти и неведнъж е измъквал от финансови затруднения друг велик и недооценен през живота си писател – Филип Дик.