Трудно
ми е да говоря за тази книга. Не защото не съм сигурен точно какво мога да кажа
за нея, макар че и това го има, колкото защото усещането, което прави Повече
от човешки нещо наистина специално, е много тънко и трудно податливо
на описание. Книгата е тиха, кротка, особена и не знам дали повече, но определено
много, много човешка.Състои се от три повести, първоначално издадени отделно, доколкото ми е известно, които заедно оформят една обща история за нов вид хора, скрити сред нас. Пет деца се намират взаимно по инстинкт. Идиот с телепатични сили. Умствено и физически изостанало бебе, чийто мозък е свръхмощен компютър. Отхвърлено момиче, което движи предмети с ума си. Две неми близначки, способни да се телепортират. Заедно петимата сформират нова същност, ново създание със свое тяло, ръце, глава и мозък, което няма цел и посока, а може би няма и бъдеще... докато не намери смисъла на съществуването си. Или себеподобни.
Повече от човешки е книга за себепознанието, за осъзнаването и за порастването. Книга за търсенето на онова, което ни прави хора и което ни позволява да надскочим себе си, а също и книга за надеждата. Теодор Стърджин е използвал простичък стил, без излишна украса или игра с езика, защото целта му не е да впечатли естета у теб. Идеята на романа, поне такава, каквато аз я виждам, е да създаде една картина на надчовешкото, на следващото, но така, че да го използва като огледало за самите нас. За скрития у нас потенциал за нещо повече, при това далеч не единствено в свръхестествения и фантастичен смисъл.
Така, както аз разбрах Повече от човешки, тя казва нещо много просто – да, може би не всяка какавида крие пеперуда, но следващото е тук, в нас самите, ние сме следващото и ние можем да бъдем онова "нещо повече от човешки", ако пожелаем, ако си го позволим.
И ако евъргрийнът ми е кратичък и лаконичен, то е защото тази идея е също толкова проста, колкото е и монументална, и за нея няма какво толкова да се каже. Но романът на Теодор Стърджин е един великолепен начин да бъде почувствана, а това не е малко, нали?
Рандъм
Повече
от човешки на Стърджън е книга, която хем ми хареса, хем силно ме разочарова.
Второто: най-вече защото въпросната e смятана от мнозина за истински шедьовър
на фантастиката, а творбите на Стърджън – за непостижим връх на човечността
и топлината в жанра. Затова и аз някакси очаквах нещо почти епохално или поне
много, много добро. Важно е да се отбележи, че това е първата творба на Стърджън,
до която се докосвам, така че намирам за безсмислено да търся цялостни заключения
за достойнствата му като писател и фантаст. Повече от човешки обаче
по никакъв начин не отговори на очакванията ми. Съвсем лесно ми е да си обясня
успеха и важността й в контекста на петдесетарската американска фантастика.
Тогава книгата сигурно е била епохална. Само че през 2009 година на мен ми се
стори просто интересна на някои нива и доста нескопосана на други. Темите за Homo Gestalt, еволюиращия човек и трънливия път към мъдростта, които Стърджън е развил, са основни за фантастиката и вероятно той е сред най-ранните им изследователи. Но макар и да предлага няколко доста интересни идеи, Повече от човешки е твърде елементарна и наивна, поне за мен. Силата й се състои по-скоро в стремежа й да поразява с новите и дръзки идеи, да шашне съзнанието с възможностите за психологическа, концептуална и етическа революция. Когато стане дума за детайлите, толкова важни за добрата фантастика, книгата е неубедителна и разчита на твърде утъпкани модели и познати аналогии, за да обясни нещо коренно ново – бъдещия човек. Сигурно през 50-те на читателите далеч не им се е струвало така, но 50-те са си 50-те.
Това обаче далеч не е най-големият ми проблем. Напротив, подобен наивитет в предишното евъргрийн заглавие Вавилон-17 изобщо не успя да ми попречи да погълна наведнъж книгата на Дилейни. Основният недостатък на Повече от човешки е, че това изобщо не е роман и няма структурата на такъв. Книгата разказва за израстването на група аутсайдери в по-висша форма на живот, но всъщност представлява три новели със съвсем различни постройки, което по никакъв начин не позволява на читателя да се потопи в логиката на "романа" – просто защото такъв няма. Няма и герои. Има променливи и функции, замаскирани като различните части-индивидуалности на новия свръхчовек. Изцяло в духа на книгата, може би, те са съвсем незавършени и нефункционални като герои на страниците му. На практика в цялата творба не се появява нито една такава пълнокръвна единица, която може да бъде идентифицирана като герой. Герой, към когото да прикрепиш истинска гледна точка и съпричастие и спрямо когото да ориентираш гмежта от идеи, които Стърджън се е опитал да изрази чрез тази своя импресия. Да, много човешки идеи, но нищо чак толкова човешко в героите. Затова и доста често, най-вече докато четях последната новела, искрено исках тормозът да приключи и дори най-дребната идейна недомислица ми се струваше почти фатална. Което всъщност е жалко, защото запомнящите се сцени, идеи и описания са наистина много и важни.
Въпреки всичките ми възражения срещу Повече от човешки, книгата всъщност си заслужава, и то доста. Заради прекрасните идеи, които дори днес не са съвсем овехтели и са все така силни. Заради красивия начин на писане, който Стърджън демонстрира на моменти, и заради оптимизма му. Просто не подхождайте с толкова завишени очаквания като мен.
Трип
В
една добра фантастична история се случват две неща. Развива се фантастична идея;
развива се човешка история – дори героят да е робот или пееща антена, или патица-компютър.
Често ще чуете оплаквания, че фантастичните книги обикновено подчиняват хората (и човекоподобните) и ги впрягат в служба на идеята. Често можете да чуете и възклицания в полза на това подчиняване. Солидният научнофанастичен свят, плод на систематична екстраполация, както и удоволствието от самата нея, когато е добре изпълнена, са два много важни аспекта от естетиката, уникална за този тип литература.
Тази естетика започва да се оформя през 40-те и 50-те години на миналия век, когато "твърдата" фантастика превзема списанията и рафтовете на книжарниците. По това време обаче излиза и една твърде нетипична творба на един твърде нетипичен за епохата си автор.
Повече от човешки е издадена през 1953 г. и всъщност представлява три отделни истории с повече или по-малко едни и същи действащи лица, като втората от тези истории, Бебето е на три, излиза самостоятелно година по-рано, а първата – Невероятният идиот – и третата – Морал – са замислени около нея. Струва си отбелязването на трите заглавия поотделно, защото всяка от новелите е относително самостоятелна.
Повече от човешки разказва историята на няколко изключителни човешки същества – идиотът Лоун, избягалото от вкъщи момиченце Джейни, неспособните на реч близначки Бони и Бийни и впоследствие сиракът Джерард Томпсън и неразбрания гений Хип Бароуз – притежаващи способности като телепортация, телекинеза и телепатия и постепенното обвързване на тяхното съществуване в едно цяло, в един разум-тела, наречен Гещалдт.
Първата особеност на Повече от човешки е отношението й към науката и подбора й на тематика. Тематиката, крайно нетипична за тогавашната научна фантастика, е човекът и неговото израстване, често чрез болка и страдание, от самота през чувство за принадлежност към нещо повече от човек – и новооткритата самота на този повече-от-човек сред хората. Отношението към науката, отново изненадващо, е в общи линии никакво. Свръх-способностите на главните действащи лица все още са обект повече на жълтите вестници, отколкото на сериозни изследвания, а присъствието им в книгата е по-скоро метафора за развитието и функциите на частите от тялото на новозараждащия се Гещалдт-човек, отколкото цел сама по себе си.
Друга особеност е извънредно необичайният за фантастиката в началото на петото десетилетие импресионистичен стил на Повече от човешки. Началото на първата част, Невероятният идиот, е показателно, с описанието си на бавноразвиващия се телепат Лоун, първото от двете "съзнания" на Гещалдт-човека, и гласовете на деца и бебета, които той през целия си живот слуша, но не чува. Стилистиката на Повече от човешки е изпреварила времето си и в още едно отношение – финия начин, по който Стърджън се придържа към максимата "Показвай, не разказвай". Майсторството на метода му в Бебето е на три, чиято история-рамка е всъщност сесия по психотерапия, е изумително.
Техническите достойнства на романа обаче не толкова изпъкват, колкото допълват ненатрапващо се многото страхотни сцени и поредици от сцени, наситени с безбройни дребни детайли и пестелива поетика – първата среща на Лоун с човешко същество, чието съзнание вибрира и "излъчва" в синхрон с неговото; грижите, които Джейни полага за Хип Бароуз, последната и най-важна част от Гещалдта – неговата съвест и морал – в Морал, великолепният финал, и т.н.
Скоковете от по няколко години между всяка история и следващата представляват не само удобно средство за тематичното развитие на книгата, но и позволяват на читателя по интересен начин да стане свидетел на развитието на персонажите – трудността дори при елементарна комуникация между Лоун и децата в първата част; начинът, по който вече съумяват да работят заедно във втората; частичното разединяване на младия Гещалдт в третата.
В края на краищата простото изреждане на всичко хубаво в тази необичайна и за разлика от повечето си съвременници, свежа книга, няма да е достатъчно. Тя е повече от сбора на частите си и напълно заслужава неповяхващата си слава.