И така, преди около година първият по-сериозен опит на автора пристигна в леко вялите ни ръчички, поочукани малко от явно забележимия спад в качеството на последните Малазани. От Return of the Crimson Guard се очакваха две неща – първо, да разкрие ужасно много работи за всичко; второ, да е поне донякъде на нивото на оригиналната поредица. Доволен съм да кажа, че в известен смисъл и двете се осъществиха.Сюжетът накратко. Нещата в Куон Тали не са особени добри. Макар и да задържа крехкия си контрол над задморските територии, империята на Ласийн се сблъсква с все повече проблеми на родния си континент. Очевидно заобиколена от полукомпетентни индивиди и подмолни измамници, въпросната не си дава много вид на притеснена. Напълно в реда на нещата, както ще стане ясно след малко.
Последната голяма битка между Империята и Пурпурната стража е оставила наемниците доста разбити и те са се пръснали по света, за да попълнят редиците си. Най-накрая обаче е дошло времето Диаспората да свърши и армията на Стражата да потегли отново към Куон под командата на Скинър. Само дето въпросният изглежда сякаш странно променен. С наемниците е и юмрукът-ренегат Греймейн, издирван и от малазанци, и от корелци.
В мелето се забъркват също група магьосници от Отатараловия остров, вечният секс-символ Травълър и огромният му другар Ереко, добрият стар Малик Рел, както и още камара знайни или не чак толкова персонажи.
Следват две версии на остатъка от ревюто. Едната е неутрално-критическа, другата е сюжетно-фенска. Харесайте си произволно подмножество от двете. Не пропускайте и заключението!!! (скромен съм, знам)
Неутрално-критическата
Плюсове:
+ Стабилно попълване на пропуските в Малазанския митос от досегашните книги. Друг е въпросът доколко въпросното се връзва с оригиналната поредица, но да не издребняваме. Като цяло нещата са ОК.
+ Някои изключително качествени герои и чак неочаквано доброто им литературно развитие в най-добрите Малазански традиции (демек отпреди последните 3 книги). Интересно е, че този плюс важи повече за установени в поредицата герои, нежели за собствените Еселмонтови творения (но Греймейн е страхотен!)
+ Наситеност на повествованието. Доста неща се случват. За съжаление това води до недоописаност и липса на плътност, но никой не е съвършен, а балансът явно е нещо трудно за дуото зад Малазана.
Минуси:
– Разнородно качество. Имам чувството, че книгата е писана в разстояние на наистина много дълго време и части от нея не са много пипани от редактор. Може би поради малкия си обем, Нощта на ножовете имаше доста по-консистентно усещане.
– Плюсът за героите за съжаление изобщо не се отнася за всички. Доста от установените Малазански любимци са грижливо опропастени и като сюжет, и като развитие в книгата, а някои от новите герои са чак дразнещи с двуизмерност и статичност.
– Трудно ми е да дам оценка за писателските качества на автора. Той или е доста непостоянен (вж. първия минус), или добрите моменти се дължат на редактора, а Еселмонт е универсално кьопав. Потресаваща е най-вече неправилната употреба на английски език от докторант по литература!!!
– Твърде голяма част от сюжета е буквално същита с бели конци основно с цел да се набутат препратки към или герои от оригиналната поредица. В резултат усещането е по-скоро за случайно успял на места възогромен фенфик, отколкото за роман.
Сюжетно-фенската
Плюсове:
+ Самото наличие на тая книга е огромен кеф за феновете от гледна точка на материал за четене и дискусия. Въпреки че съм споменал това и при минусите, Return of the Crimson Guard има много солидна фен-сървис
стойност. Това наистина води до литературни проблеми, но пък е баси кефа!+ В този ред на мисли, очевидно се появяват много от героите, които цял живот сме искали да видим, в това число преди всичко Ток Стария, Скинър, Коул, К'азз и Греймейн. За съжаление повечето от тях умерено разочароват, но Греймейн например е адски интересен и съм доволен, че следващата книга на Еселмонт е за него. А и се набъркват и там едни загадки…
+ За сметка на това умерено разочарование в горната точка, авторът се е справил изненадващо добре със задачата да не изневери на характеризацията на героите, които вече са описани от Ериксън. Най-вече шапка му свалям за Малик Рел – абсолютно в духа на персонажа е всичко, което той прави и мисли. Много добри са също Ласийн, Ефрейтор Блус (спомняте ли си бесния фехтувач от Лунните градини?) и Сенкотрон. Травълър е малко по-емо, а Котийон – малко по-безличен, но и те са ок. Корболо Дом сега изглежда съвсем комичен; мисля, че в Дом на вериги все пак беше по-достоверен персонаж, тук всички го взимат на подбив. Тайшрен е значително по-психо, но това е обяснено. Най-голямата разлика е Осерк/Озрик, който досега познавахме като възстуден академичен и арогантен тип, докато тук е доста хаотичен и направо опасен. Все така надменен, де.
+ Като споменахме Ласийн, след Return тя малко се оправдава в моите очи за всичките глупости, които е направила в поредицата. Малко.
+ Остана да си кажа и за новите герои, които нито са били споменавани, нито развивани преди. Тук положението е като цяло добро, с един минус, който ще спомена след малко. Новият level 1 neutral good персонаж се казва Кайл и дразни доста по-малко от Киска навремето или Крокус от още по-навремето. За съжаление героят му си остава наивно хлапе почти до края, но гледната му точка добре служи за описанието на няколко яко луди асейлци, Ереко и Травълър. Самият Ереко е доста готин персонаж, който дори успява да породи чувства у читателя, въпреки че цялата им сюжетна линия е малко или много Икариум-Маппо wannabe. Може би най-ценният от новите персонажи е командир под ръководството на Урко на име Улен, за който ми беше приятно да чета през цялото време.
+ Вари го, печи го, количеството действие в романа сумарно задминава поне последните два Малазана, ако не и направо последните три, взети заедно.
+ Разкрива се разна (вероятно поизмислена в движение) древна история. Естествено, доста се разбира и за живота, историята и мотивацията и на Пурпурната стража.
+ Разкрива се и доста свят. Стратем, Бейл, Джакуруку, доста от културата и политиката на Куон Тали, даже и някакви съвсем налудничави места се появяват веднъж-дваж, включително още една порция Куралд Тирлан, която се очертава като един по-интересните Лабиринти.
+ Дасем МАЖЕ, РАЗБИВА, ЛЕПИ, РЕДИ, ПОДМИВА и каквото още ви хрумне.
Минуси:
– Колкото и да е смешно, за мен основният минус на книгата са езиковите й грешки. Не е в реда на нещата човек, който прави докторат по литература, да не може да съгласува времена. При това знам, че в първите издания на книгата редакторите са махнали един милион чисто правописни грешки. Все пак...?! Объркал е и разни имена и думички, но това е по-белият кахър.
– Смените на сюжетната линия и гледните точки са може би малко начесто. Нещата в това отношение обаче са по-добре от последните Малазани. Няма твърде дразнещи клифхенгъри.
– За мнозина фенове книгата малко или много ще носи чувството, че Еселмонт направо е провалил толкова внимателно подготвяните за поява от Ериксън герои. Специално Ток Стария и Амерон са откровено слаби персонажи, К'азз също е доста прилично разочарование. Това лично за мен е адски странно, тъй като се оказва, че с героите, които Ериксън вече е развил и следва да е по-трудно да се набъркваш, Еселмонт се е справил по-добре.
– Цялата сюжетна постройка на романа напомня повече фенсървис, нежели някаква сериозна мотивация. Особено конспирациите и революцията на ветераните от Куон
остават абсолютно неоправдани в очите на читателя. Неща се случват просто колкото да видим някакви герои, набъркани в тях, а не защото има някаква истинска причина. Именно затова и споменах, че Ласийн очевидно не се стяга много от въпросната революция. Как да го направи, като последната губи мотивация още в замисъла на автора си…– И откъм сюжет, и откъм характеризация, няма как да не спомена като огромен минус героинята Гелел, която се явява наследницата на талианската монархия и е използвана от въстаниците за… всъщност да си призная изобщо не разбрах за какво, тъй като само я пращаха насам-натам без видима причина, а тя го раздаваше много важно. Както всички женски персонажи в света на Малазан, за мен тя отново бе покъртително дразнеща (дори повече от Киска), но основното ми оплакване е абсолютната безцелност на присъствието й в романа, освен за кратко въведение на още един от ветераните.
– Има доста инфодъмпове и на места наративът буквално се препъва, особено когато на автора се налага без повод да бута препратки към Малазанската поредица. Кайл си мисли за родното си място и ни в клин, ни в ръкав се сеща как с баща си гледали през океана брега на "онова тайнствено място Асейл". Малко в джаза. Друг чисто литературен проблем е липсата на епика на места, където следва да я има. Насиленият език на автора например в разказите на Ереко определено не успява да предаде чувството за нещо величествено и древно. От друга страна, какво да му се сърдим след гаврата, която Ериксън си позволи в сцената с разрива между Аномандър и майка му в последната книга. Епика дрън-дрън.
– Твърде много битки. Знам, че за някои това е плюс, но на мен ми беше доста скучно. Последната третина от книгата е една гигантска битка като цяло. Имайки предвид, че романът започва доста бавно, това е малко или много дразнещо.
– хм……. ОМФГ КОЙ УМИРА!!!
Заключението е доста трудно. Return of the Crimson Guard е ценна за четене и в крайна сметка е неразделна част от Малазанската история, а не просто допълнителна книга. Но мисля, че Еселмонт има още да се учи на писане. На места хваща ритъма и историята върви наистина добре. На други места, дали от много битки, дали от някое фенбойско камео, дали просто поради липсваща мотивация, романът изцяло затъва в нечетивност и ми трябваха усилия, за да започна пак. Доволен съм от героите и мисля, че като съдържание книгата доста се доближава до Малазана. Но като литература – надявам се следващата да е по-добра. Някои моменти ме хванаха много силно, но уви бяха нарядко. Книгата в известно отношение е по-добра от развлачените последни произведения на Ериксън, но просто в други посоки отстъпва назад. Все пак препоръчвам да се прочете най-малко заради героите и историята.