Night of Knives
by Ian Cameron Esslemont
Автор: Моридин
Няколко години след утвърждаването и последвалия грандиозен (поне в донейде сериозните фентъзи среди) успех на Стивън Ериксъновата Малазанска книга на мъртвите различни негови интервюта разкриха на читателите, че за създаването на Малаз не е отговорен само той. Светът научи и за неговата вярна студентска дружка Йън Камерън Еселмонт, с когото двамата заедно измислили внушителния сетинг на огромната Малазанска империя и още по-мащабния свят, история и магия, вплетени в тази идея. Оказа се, че например някои неразвити нишки в историята на поредицата са такива умишлено поради древно скаутско споразумение между двамата кой какво да описва. И така, ние, верните малазански морски вълци, заочаквахме с трепет обещаната от новия автор история, която щеше да започне и неговата част от повествованието.
В началото нещата звучаха твърде добре. Разбра се, че Night of Knives ще разкрие подробности около убийството на Келанвед и Денсър – както челите Малазана знаят, събитие от огромна важност за бъдещата история в поредицата и хронологично поставено още преди началото на първата книга. Естествено, на всички им стана интересно, появиха се разни спекулацийки, после дойде и новината, че новелката на Еселмонт ще бъде отпечатана в минамалистичен тираж с НЕВЪЗМОЖНО високи за една подобна книга цени. Пазарът не бил добре разработен, авторът не бил тестван, не били сигурни, че ще потръгне. И тази кротка констатация в общи линии утрепа надеждите на стотици хиляди, да не кажа милиони, милиарди бедни малазански чада да се сдобият с тайнствените разкрития около онази тъмна дъждовна нощ в Малаз. Мнозина изпаднаха в депресия, обществото практически беше на ръба на масово самоубийство…
Окей, не беше, но си беше гадна работа цялата история. Аз лично прецених финансовите си възможности и реших, че тая няма да я бъде, пък майната му на Еселмонт и неразработения му пазар. Бях попрочел спойлер-два, и бях стигнал до извода, че в крайна сметка ще го преживеем и без NoK, явно имаше интересни работки там, но нищо от съществено значение. И все пак си ме ядеше. Просто си ме ядеше. Някъде там имаше цяла непрочетена явно малазанска книга, мамка му. Дори не спин-офки ала Blood Follows и The Healthy Dead, а истинска, важна за историята малазанска книга. И щеше да си я има и аз да не съм я чел, и нея да си я има, и аз да не съм я чел, а то да си я има, пък аз да не съм… И тогава Рольо ми я подари за рождения ден :) И аз станах още един от Онез, дето Я Имат. Яко :)
Така, стига интро. На следващите редове ще се опитам да ви разкажа с две думи що е то Night of Knives, доколко Еселмонт може да се сложи до Ериксън, струва ли си цялото упражнение, какви мистерии се разкриват, етц, етц.
Действието в NoK се развива в рамките на една нощ и единствено в Малаз Сити, с няколко бегли изключения. Това би трябвало да предполага едно динамично развитие, съсредоточено върху събитията около завръщането на Императора и спътника му на острова, ала нещата не стоят точно така. Може би с цел по-голям обем, а може би просто от словоохотливост, книгата е откровено разтеглена. Това си личи в особена степен в началото, което поне при мен вървя ужасно бавно. Втората половина на новелата е по-наситена и изпълнена с действие – логично, там започват да се разплитат сюжетните линии – но първите стотина страници се минават наистина трудно.
Това само по себе си не би било чак такъв проблем, ако стилът на автора беше увлекателен и лек. Уви, не е така. Еселмонт използва в речта си твърде много от типично Ериксъновата речникова начетеност и сложни синтактични конструкции, само дето още по-тромаво. Това, което за мнозина е най-големият Ериксънов дефект, тук е на себе си отгоре и лишено от епично-магическото чувство, съпътстващо оригиналния малазански език, поради което остава едно голо словоблудство, доста трудно за четене.
Всичко това обаче не би трябвало да отчайва потенциалния читател ;) Night of Knives има и много добри страни, въпреки че за мен лично от Еселмонт добър писател няма да излезе. Не мога да кажа, че му липсва дух, защото се съмнявам да е така – все пак Малазан е бил и негов pet project. По-скоро му липсва способността да пренесе въображението си с думи на хартията, то просто се удавя в ненужни детайли и тромав език.
Щях да говоря за добрите страни. На първо място това са всички малки изпуснати думички за предисторията на Малазанската книга на мъртвите. При това те дори не са съсредоточени основно около Келанвед и Денсър. Най-ценното в цялата книга всъщност вероятно са разкритията по историята на Дасем Ултор. Night of Knives се явява и първата книга, в която Първият Меч на Империята най-после е описан директно. И повярвайте ми, човекът е куул, та дрънка – невъзможно мощен и умел (от познатите ни персонажи единствено Рейк донейде го докарва толкова суперменски), чернокос, напет, красив, благороден, абе мамата си джаса отвсякъде. Освен за събитията около смъртта на Дасем, научаваме (все пак) и как точно Shadow Warren-а намира своите нови господари, както и получаваме малко информация за отношенията между основните лица в групичката, основала Империята.
Сюжетните линии са три, една от които е засегната бегло и не е особено малазанска по същност. Другите са на двамата главни герои. На първо място имаме Киска (Kiska) – безкрайно досадна женска (уви, Еселмонт не е по-добре от Ериксън с женските персонажи), която освен дето е с дълбоко неоправдано самочувствие, постоянно хленчи за щяло и нещяло и ще ви полази по нервите, колкото и здрави да са те. Киска е самообучила се шпионка, на която й е писнало от скучния живот на острова и си търси работодател, който да оцени способностите й и да я отведе оттук. За съжаление го намира. За още по-голямо съжаление, на Киска ще се наслаждаваме и в The Bonehunters.
В книгата тя служи основно за персонаж, през очите на който се описват останалите (важните) герои и събития. За съжаление есенциално-тийнейджърските й размисли за несправедливостта на битието развалят иначе доброто впечатление от въпросните други герои. Сюжетната линия на Киска се заплита около тайнствена високопоставена личност, която пристига в Малаз Сити на своя кораб и момето решава да го проследи, та белким излезе нещо интересно. Е, излиза, колкото на няколко пъти почти да я утрепе (но въпреки читателските надежди само почти).
Другият главен персонаж е Темпър (Temper). Той е мощен танк, който всъщност се крие в Малаз, опитвайки се да избяга от миналото си. Защо се опитва да избяга от миналото си, ще попитате. Просто – Темпър е последният оцелял от Меча на Империята – елитната бойна част от няколко души, която е била ударният отряд на Дасем Ултор. След събитията от И’Гатан и изчезването на Дасем, Темпър, като един от свидетелите на станалото там, решава да не чака учтиво Claw-четата на Сърли/Ласийн да го изпратят по живо по здраво на двa метра под земята, ами здравомислещо се покрива. Само че на Малаз Сити се появява отряд ветерани-бриджбърнъри, които както се оказва очакват предреченото точно тази нощ завръщане на Императора, и след като се измъква от тях, Темпър решава да направи what must be done, както си му е редно, т.е. да си навре носа дето не трябва.
Самата нощ – както също си му е редно – не е обикновена нощ, а е нощ на Сенчестата Луна (Shadow Moon) – някаква малазка легенда, в която се съдържа порядъчната доза истина. Въпросната Сенчеста Луна успява да разбъзика магическия баланс, границите между реалностите и прочие, и прочие, и практически е оправданието всичко случващо се в книгата да се случва точно сега.
Тя е в основата и на последната сюжетна линия, която споменах в началото. Еселмонт въвежда нови дзверове в малазанския свят, а именно тайнствени морски рибоци в стил нагите от Warcraft 3, именувани тук за благозвучие Storm Riders. Тези момчета, чиито магически сили са свързани с леда и според малкото получени за тях обяснения са поредната раса, довлечена по неестествен начин в малазанската реалност – в случая чрез магията на Джагутите – та, тези момчета избират изпълнената с магическа забава нощ на Сенчестата Луна да вземат да хвърлят всичките си сили срещу острова, че в заключение просто да направят от него огромен объл айсберг, върху който да продължат мръсния си разврат. Окей, това го забравете. Така или иначе, в атаката на райдърите разбира се има повече, отколкото изглежда, но пък срещу тях се изправят малкото оцелели от размириците покрай антимагьосническите гонения на Сърли и започва Големото Тестване на Сили.
Забъркайте всичко това в леко развлачен наратив и получавате Night of Knives. За щастие, появяват се и други интересни герои, в това число старите ни познайници Тайшрен (в новата му пост-Memories of Ice роля на правилен пич), Сърли (стил дъ бич от първите книги), Денсър (почти толкова куул, колкото Дасем), Келанвед (ми…), верните им Talons (тук по-скоро става дума за Shadow Cultists, но не стана много ясно доколко точно се покриват с Talon-ите), както и Хрътките на Сянката. От новите най-интересен е Edgewalker (срещаме го и в The Bonehunters) – странен имасоподобен индивид, който пази Shadow Warren; както и магьосниците от острова, които се бият срещу райдърите – Агайла, Рибарят и Обо.
И така, да се върна отново към въпроса какво си струва и какво не в новелата. Определено ценни са малкото, но качествени разкрития за малазанската история. Най-вече за Дасем, но и за другите двамца. Пестеливи, но на място, разни изреченийца ни допълват и картината на идването на Ласийн на власт – например обясненията как след изчезването на Дасем тя успява да издигне за военачалник човек, хем обичан от войската, хем склонен да играе по нейната свирка, така сваляйки назад позициите на Уискиджак (другият избор).
От друга страна, стилът не е достатъчно на висота, а трудната и ненужно завлачена в досадните приключения и размисли на Киска първа половина лесно може да ви разочарова. В добавка, доста важни неща все пак остават неизяснени. Има и разни логически противоречия, както и идеи, които не се връзват особено с оригиналната малазанска поредица. Това важи в голяма степен за ставащото в Deadhouse, както и за Storm Rider-ите. Последните специално имат твърде немалазански привкус и не е много ясно какво точно дирят в цялата работа, но явно идеята на Еселмонт оригинално си се е въртяла около тях.
От трета страна, в книжката има нелош хумор ("You look like an Imass reject" продължава да ме разкикотва на моменти), а и героите, изключая гореспоменатата тийн абоминация са интересни и допадащи (Темпър си е откровено симпатичен с неговата скромност, твърдоглавост и реализъм), макар и тежко неразвити. Изобщо оценката ми е противоречива. Книгата си струва четенето, но твърдо не на тия пари. За съжаление именно фактът, че далеч не е сигурен читателски успех, я държи на тия пари и влизаме в омагьосан кръг. Все пак не бойте се, все още има надежда Night of Knives да бъде отпечатана и в нормален пейпърбек и всеки да може да се образова и лично, а не чрез моите объркани криволици ;) Междувременно Еселмонт вече е готов с първата книга от пенталогията си, която се планира да излиза успоредно с оставащите малазанки. Романът се именува The Return of the Crimson Guard и очевидно става дума за една неразработена досега златна жила в малазанската история, а именно събитията и тайнствата около Пурпурната стража, The Avowed и принц Казз Д’Авор. Тъй като и небезизвестният континент Асейл е под юрисдикцията на Еселмонт, аз лично се надявам да ни очакват интересни мигове и с неговата поредица, пък дано поизчетка малко стила :)
Оценка: 7/10
Хайде и аз да се вмъкна с едно мнение по въпроса. В общи линии съм съгласен с колегата в крайния извод – книгата си заслужава да бъде прочетена, но не и за тези пари (35 лири, понеже забелязвам, че никъде не е споменато). Лично за мен обаче нито Киска беше толкова досадна (момичето просто е тривиален фентъзи персонаж, даже по-разнообразен, защото е женски), колкото явно му е била на Мор, нито стилът ми се струва тромав. Той просто е по-обикновен. Това всъщност важи и за цялата книга – тя е по-обикновена oт това, с което сме свикнали, щом стане дума за Малазан. И сюжетно, и най-вече стилово. При все това обаче на мен ми хареса доста и не съжалявам за потрошените пари, дори и да не ги е заслужавала.
О, и една поправка – чужди или не, Стормрайдърите са споменати и в The Bonehunters, така че явно са си обща идея, а не приумица на Еселмонт.
Моят съвет е ако книгата излезе в нормален вариант и сте в състояние да си я набавите, да не се колебаете. Макар и не задължителна, тя е огромно удоволствие за всеки фен на поредицата, и има достатъчно достойнства, за да мога с чиста съвест да я нарека качествено фентъзи.
Роланд
Оценка: 7/10