Puscifer's V is for Vagina
Автор: Моридин
Hey, just for future reference: when members of a
multi-platinum hard rock band willfully release music
on their own budget that will clearly alienate their
millions of fans, that's the opposite of "selling out"
Историята на Puscifer започва още в далечната едва-ли-някой-всъщност-знае-коя година, когато преподобният Мейнард Джеймс Кийнан за пореден път решава, че му трябват още полета за творческа изява. Мине се не мине някоя петилетка и шансовете за това винаги започват да нарастват неимоверно. В списанието вече ви представихме два от трите албума на замразените за момента A Perfect Circle, с които беше последното му подобно кривване от пътя. А след няколко десетки броя внуците ви ще четат и представянето на излезлия миналата година по това време последен албум на Tool, след завършването на който ръцете на идола останаха развързани да вихри болните си фантазии из нашите изстрадали плейъри.
За неразбралите нищо от горния абзац, Мейнард е вокалистът на групата Tool (за чувствата ми към която можете да прочетете няколко броя назад), a Puscifer е новият му страничен проект. Всъщност нов е малко силно казано, понеже той наистина витае в музикалното пространство от доста време насам и дори присъства с две-три песни по саундтраците на двата Underworld филма и още тук-там. Въпреки това доскоро Мейнард като че ли нямаше време да се съсредоточи върху проекта и едва сега получаваме нещо съществено на фронта. След няколко подхранващи напрежението сингъла, тридесети октомври тази година ознаменува излизането на първия и може би единствен албум на формацията, озаглавен V is for Vagina и именно на едно кратко негово резюме от искрено Вашия списващ ще бъде посветен този материал.
Първо обаче, няколко думи за това какво все пак представлява Puscifer. Ще цитирам изключително нахално Wikipedia, според която самият MJK определя проекта като "игрище за различните гласове в главата ми" и "мястото, където моето его, личност и душа (Ego, Id & Anima, за да бъдем по-точни и юнгиански) се срещат, за да си разменят рецепти за курабийки". С други думи всичко по-несериозно, всичко по-предизвикателно, всичко по не задължително смислено. За степента на гаврата, която този проект представлява, можете да посетите сайта www.puscifer.com, където ще се убедите сами и в твърдението, че "Puscifer е колкото музикално начинание, толкова и модна линия". Целият сайт е един голям магазин за дрехи, където освен на невероятно сексапилната манекенка (мен ми изтекоха очите, но колежката Опасна Тиква настоя да уточня, че за нея въпросната манекенка е абсолютно невъзбуждаща по каквито и да е естетически или физиологични критерии. Жени...), ще можете да се насладите и на дивотии от сорта на: "This shirt has the Pimpness. Can I get a witness? This is a soft cotton super comfortable shirt. You will NEVER want to stop touching yourself while wearing it. No kidding." или например "Stuff your J-Lo into these sexy thangs" или личния ми фаворит: "Display your divine assets… Rock 'em if ya Got 'em". Но от човека, който от арт-рок вокалист се превърна във винар, друго едва ли може да се очаква…
Музикантите в Puscifer са доста и доста непостоянни. Отново ще се позова на Wikipedia, която цитира като участници добрият стар Danny Lohner (Renholder), Lustmord, Tim Alexander, Brad Wilk и всякакви знайни и незнайни съратници на Мейнард, вкл. Мила Йовович и Сатаната по неговите собствени думи. |
 |
Ами толкоз за представянето на проекта. Големият въпрос за всички нас беше съвсем прост. Разочароващ ли ще се окаже в музикално отношение Puscifer и ако да – колко точно. Бързам да отговоря – ни най-малко. След няколко слушания съм склонен да твърдя, че албумът е един изключително идеен микс от простотия и оригиналност с основна лоша черта това, че твърде много се повтаря.
Музикално V is for Vagina е трудноопределим, като основно преобладават chill-out или по-скоро drum'n'bass мотиви, на фона на които слушаме монотонното като тембър, но все така емоционално (не ме питайте как става) пеене на Мейнард и вероятно на разни други хора. Но това наистина е доста постно казано, понеже има също толкова спиричуъли, кънтри и дори соул, доколкото съм аз наясно с тия неща. Странното е че въпреки същността си на абсолютна манджа с грозде от пълноценни песни, полу-инструментали, хипнотични разработки, подобни на "междупеснията" на Tool, и всякакви стилове, албумът успява да е доста консистентен и дори, както казах, да се повтаря. Последното е пряк ефект от факта, че независимо от различните стилове, почти всички песни някак успяват да следват същата схема на натрапчива мелодия с монотонно пеене. Китари почти няма, музиката е съсредоточена върху ритъм-секцията и синтезатори, върху които вокалните парти полу-създават мелодията.
Текстово се сблъскваме с нещо като The Gaping Lotus Experience среща Maynard's Dick, който е забърсал по пътя Vanishing за уговорката им на площада с Disgustipated и първия куплет на A Stranger. Криптични текстове, омешани с типичното за автора бих го нарекъл псевдо-просташко чувство за хумор. Изцепките с "модната линия" по-горе са ясен пример. Всъщност още заглавието на албума показва за какво говоря (макар да налита на един от любимите ми филми, което е непростимо) – безкрайно евтина игра на думи в духа на името на целия проект. Точно тези игри на думи (вкл. сингъла Cuntry Boner), които хем кефят с простотията си, хем дразнят с елементарността си, са класическият пример за хумора на Мейнард – човекът просто си умира да се гаври с публиката и да я взима на подбив, демонстрирайки мащабни разлики между умопомрачително интелигентните си моменти и безкрайно просташките такива. Посланието естествено си е все същото – "Question authority". А тук дори не става толкова дума за послание, колкото за малко изливане на тъмните и не особено кохерентни картини от по всяка вероятност отдавна преминалото на други нива съзнание на човека.
Толкова по-неуместно следователно звучат критиките на феновете, че Мейнард се бил комерсиализирал и вече не пишел Онези Смислени Текстове. Първо, Мейнард никога не е имал намерение да пише Онези Смислени Текстове, идеята през цялото време беше ние да си налеем смисъла в тях. Второ, цитатът под заглавието на статията добре описва ситуацията.
Но както и да е, минавам вече на песните, че много се разприказвах, само искам да уточня, че официално заглавието на албума е V is for Vagina, защото, цитирам, "какво друго би могло да бъде? C is for Chinese Democracy вече беше заето". Без коментар.
Сингълът Cuntry Boner
Първия път, когато чух/видях Cuntry Boner тук, бях очарован. Такава гениална простотия рядко се среща. На фона на класическо кънтри Мейнард и рандъм мадама с гордост разказват как са бройкали всички по-известни кънтри величия. Трябва да изгледате видеото, за да разберете за какво иде реч, пълен култ. За съжаление в сингъла е някаква по-мизерна версия, именована Evil Joe Barresi Mix, в която пее само Мейнард, но не толкова колоритно. Забавното е, че песента всъщност е кавър – но не на кой да е, а на групата Electric Sheep, основана от китариста на Tool Адам Джоунс и Том Морело от Rage Against The Machines, когато са били млади и зелени. Самият Адам Джоунс може да се види седнал с китара отзад на видеото.
Другата песен от първия сингъл се казва World Up My Ass и като цяло е едно нежно безличие, освен което също се явява кавър – в случая на доста по-живичкото и бесничко изпълнение на пънк легендите Circle Jerks (намира се по разни бг-сайтове). Текстът е запазеният анархистично-ироничен оригинал, а мелодията е нещо като прекалил с бира и трева в късна купонджийско-менестрелска вечер пред камината Ричард Чийз.
Като цяло и двете песни никак не се връзват с тези от албума и закономерно са останали само в сингъла, въпреки че за Cuntry Boner това определено е повод за съжаление.
Синглите Don't Shoot the Messenger и Queen B
…съдържат само парчета от албума в различни трактовки. Всъщност Queen B ни представя само едноименната песен в единствената й трактовка и като цяло е един безинтересен сингъл, а Don't Shoot the Messenger (култовата обложка, между другото, на картинката тук не се вижда, но Исус казва "My dad blessed you all with a sense of humour, use it or lose it! LOL!!!" с леко притеснена физиономия) обединява различни версии на песните Trekka, The Undertaker и Revelation 22:20, за които ще стане дума в частта за албума.
Албумът V is for Vagina
Откриващата песен е именно Queen B. Изцяло издържано в перкусия и вокали, парчето е меко казано хипнотизиращо. В началото звучи странно, с времето започва да кефи, после обаче като че ли отстъпва на по-интересните композиции. Готиното е, че мелодията наистина идва основно от гласа на Мейнард, който като цяло плещи за нечистите си намерения към някаква мадама в текста. Може да има и нещо по-дълбоко, но фразеологията ми се губи. Към песента има и доста идиотско видео, изпълнено изцяло в CGI, в което много Мейнардовци играят като шахматни фигури срещу ордите на Пуциферката – талисманът на проекта, – която можете да видите на обложката на сингъла, доста е, хм, колоритна.
Следва Dozo, тежка наситена бараджийско-електронна мелодия, изпълнена с етно-пъхтене и поредната порция възстранен текст. Всъщност не ми стига 
музикалната култура, за да определя стиловата принадлежност на тази песен, но ще компенсирам с твърдата заявка, че е една от най-добрите в албума. Психарският й ефект между другото е подсилван от доста притеснителни ритмични стонове на невръстни момиченца, които се дочуват нейде из наратива. Парчето завършва с пистолетен изстрел, а аз се опитвам да издиря какво точно означава "Dozo", но единственото, което откривам, е някаква африканска секта @_@ и японската дума за "моля". Подозирам, че второто е по-близо до истината.
Третата песен е Vagina Mine и представлява още по-бавно, мазно и тежко и изпълнено с още повече ритмично пъхтене произведение. Текстът също е още по-налудничав. На прима виста го свързах с американските ученици-масови убийци, но едва ли има нещо твърде общо, а припевът "This vagina mine, one track, tunnel vision now" е повече от идиотски (оставайки вярна на склонността си да вижда под вола теле, Опасна Тиква отбеляза, че въпросният стих може би ни препращал към прословутата идея на Мирча Елиаде за "вечното завръщане", съчетана с традиционното вярване на част от предписмените народи за "утробата, която ражда и убива"). Една от песните с най-много китари между другото.
Momma Sed е един от личните ми фаворити. Значително по-мелодична, нещо средно между бавно кънтри, поп, блус и най-вече стила на A Perfect Circle. Текстът е култов – имитира майка, обясняваща на сина си как животът си е **** майката принципно и той като цяло ще се поизпоти доста, докато си го уреди, но по-добре да се стяга и да го приеме като мъж. Трябва да го чуете това със страхотните вокали на Мейнард в най-подходящият за него по мои впечатления спектър – по-тихи и плътни. Женските бек-вокали също допринасят за приятното чувство от песента.
Drunk with Power откровено ни занимава с бълнуването на рандъм басов пияница, който се чуди къде ли се е дянала жена му и на всяка следваща чашка се самонавива как ще си я върне обратно. Почти пасторският по тържественост тон изключително забавно се изкривява от имитацията на алкохолен ефект – дълбоки въздишки, леко завалване и мешане на думи. "Ah where my honey gone??? Pooh bear be cryin.." Няма да кажа, че е култов, щото ще ми е нанайстата употреба на думата. Музиката е, доколкото това е възможно – ОЩЕ по-бавна и хипнотична и все така изпълнена с ефектите на синтезатора и с твърде малко мелодия.
The Undertaker е една от най-смислените песни в албума и толкова по-жалко, че е също така и най-досадната. Тежкимонотонни рифове, леко напомнящи The Outsider, и призрачно-звучащи двойни 
вокали започват историята на убиец, който явно току-що е приключил с обекта на отдавна чакано отмъщение. Някой, който обаче му е бил скъп на сърце (може би жена му?)… ала до едно време. Краят е много добър, а различните близо три версии на песента допълват по различен начин историята с по някоя и друга вмъкната психарска реплика, но постоянното напрежение в китарите и прекалено натоварените към развръзката на песента вокали някак ми развалиха впечатлението от иначе добрата идея. Твърде много непохабена енергия.
Trekka получи най-голямо одобрение от феновете, макар да не съм сигурен защо. Представете си виковете на негрите, които надзирателят шляпа злостно, докато се набират на греблата, и комбинирайте с редове като "I don't know, but it's been said, we'll rest forever when we're dead" – звучи директно като манифест на отчаяния пролетарий, а всъщност песента е модерна трактовка на сентенцията "Улови мига", в която наистина ми остава неясно защо е нужно цялото това тупкане с крака и HOHM! HOHM!–кане. Все пак вокалът е приятно зловещ, а мелодията е меко казано натрапчива, така че оценката е определено към положителния спектър.
И не, нямам си идея какво значи заглавието.
Сред по-слабите попадения в албума е Indigo Children, която – никога нямаше да познаете – представлява монотонна мелодия с изключително повтарящ се речитатив от Мейнард, посветен на въпросните индигови деца. Отново ми е трудно да определя стила, макар да съм сигурен, че си има дума за него. Вместо това ще използвам мястото да изразя сляпа надежда, че въпреки всичките си иначе твърде правилни езотерични залитания, идолът не 
изповядва някаква особено активна подкрепа на концепцията за тези Indigo Children, защото цялата идея изглежда абсолютен шайт (за справка вижте например това, макар че имаше и по-фрапантни примери). Силно се надявам да я приема по-скоро подобно на теорията за 46&2 – изцяло символично. Понеже символично има известен смисъл. За съжаление текстът е напълно несвързан и със същия успех би могъл просто да се гаври с "индигистите".
Дойде ред и на моята любима песен от албума – Sour Grapes. Мелодията започва като чиста перкусия, за да се смеси по-късно със симпатични спиричуълски и джазови женски хорчета и силни етно-мотиви в бек-вокалите. Солистът е изключително разпенявен проповедник, който почти без да си поеме дъх, но все по-яростно обяснява как НЕ, САМО НА ТЯХ Е ДАДЕНО ДА ВИДЯТ НЕБЕСАТА, ДА МУ ТАКОВАМ ТАКОВАТА, А ВСИЧКИ ДРУГИ ЩЕ СИ ГО ОТНЕСАТ, АМА БАЯ! Не, просто си представете картинката! С дебели негърки в бяло отзад, които припяват "Йехова! Яхве!" Думи нямам! Краят е особено затрогващ – "It's always gonna be sour grapes with you, boy, until you get right with Jesus, AMEN!" В момента я слушам поне по десет пъти на ден………..
Последна в албума е Rev(elation) 22:20, още едно вдъхновяващо и явно с дебела предистория заглавие, което по същество се явява и най-комерсиалното парче. Песента е от саундтрака на Underworld и е определено велика! Спомнете си Magdalena от първия албум на A Perfect Circle, само че умножете чувствения й заряд по петдесет и ще получите Rev 22:20 – една страхотно еротична притча за модерната сукуба. Мелодията е тежък блус от онези по пиано-баровете, с малко по-тежки нотки, а бавното, провлачено пеене само засилва и без това яркото внушение на текста и музиката. "Jesus has risen, it's no surprise – even he would martyr his momma to ride to Hell between those thighs"... Брутална е!
В заключение, останах определено доволен от Puscifer. Не мога да кажа, че предпочитам това пред възстановяването на APC или по-чести албуми на Tool, но погледът към по-шарената страна на Мейнард е ценен, а от своя страна песните са определено адски натрапчиви и ще прекарате поне няколко дни да ги въртите. Пробвайте задължително!
Оценка: 7/10