Prying open your two ears
или Tool в Белград '07

Автор: Моридин
(с добавки от Рандъм и Опасна Тиква)

     Не зная какво точно означава за вас изстърганото от злоупотребата на милиард тийн теми словосъчетание "любима група". Не "най-любима", защото това вече е една интелектуална непостижимост, а така – "любима". Според мен такава група трябва да е тази, която ти носи нещо наистина специално, пък било то и най-чувственото в живота ти потрепване на бедра. Tool разбира се носят разни други неща като например просветление, единение с Вселената и неугасимото чувство за покъртително идейно отъждествение, така че ДОРИ минават над примера с потрепването на бедрата… и като цяло са моята "любима група".
     НО това не е статията за Tool, която аз искам да напиша, откакто съм започнал в Shadowdance, a e само статия за техния концерт, на който бяхме наскоро заедно с Рандъм и Мила от ИнфоДар, известна още и с партизанското име Опасна Тиква – и тримата отдадени фенове и млади уверени трансценденталисти. Сега, да ви занимавам с трепетите и вълненията около организацията на пътуването ми се вижда излишно скучно. Накратко, струва си човек да измрънка жежко по повод железопътните връзки от Сърбия дотук, но като цяло няма от какво да е чак толкова недоволен.
     Някак стигнахме до Белград. Градът не е първа туристическа дестинация и ако случайно не го заселят поне четири уникални извънземни вида и не започне да предлага публични спиритични сеанси с Кенеди, едва ли и ще стане – но и той като цяло е прилично място за разходки. Първата ни работа след настаняването бе да намерим залата на концерта. Hala Pionir – или по нашему Пионерският дворец, дом, зала, както ви се харесва – се оказа една мрачна синьо-жълта сграда тип Фестивална, на която не само че едвам открихме входовете, но и не намерихме нито един плакат или съобщение, които да укажат, че довечера тук наистина ще има концерт.
     Изпълнени с леко подозрение, свихме рамене и се отправихме на разходка из града. Омотахме един от най-яките познати ми дотук зоопаркове, една ботаническа градина и местната забележителност в лицето на замъка Калемегдан, след което вложихме престъпно много пари в бизнеса на една квартална кръчма и смело поехме натам.
     Тук ви предлагам да си представите, че сме прекарали ужасно забавни час и половина, гордо игнорирайки студа и споделяйкивпечатления за идеите на Tool на сръбски с тамошните фенове, докато междувременно ние просто помръзнахме, наляхме се с бира и казахме две думи по адрес на организаторите. Въпросните забавиха почти докрай влизането на хората (разбрах после, че някои фенове даже са изпуснали първите няколко песни), след което изтарашиха практически всяко парче метал по нас, включително грижливо кътаните ми пет евро.
     Нейсе, влязохме. Всичко дотук принципно нямаше значение. Единственото важно беше откровението, което трябваше да изпитаме. Когато човек отива на концерт на "любима група", той несъзнателно очаква нещо поне донякъде толкова специално колкото онова специално нещо, за което говорих в началото на статията. Точно то обаче категорично пропусна да се случи, което е в крайна сметка и не твърде приятната равносметка от цялата работа. Но нека не избързвам.
     След още малко чакане и бавно пълнене на залата, изведнъж светлините угаснаха и без да ни дадат време да се опомним, Tool се изстреляха на сцената, потъвайки в мощните рифове на Jambi.
     Публиката буквално полудя. Разбрах, че сърбите са принципно опасни за себе си и за околните хора, когато изведнъж се оказах почти премазан на заграждението пред сцената. Пеене, викане, скачане, лудница отвсякъде. Трудно ми беше да повярвам, че това се случва, защото по някакъв начин никога не съм свързвал музиката на групата с подобно поведение, те просто някак... не си отиват. НО, така или иначе, изпитах доста силна еуфория от това, че толкова хора споделят любовта ми към Tool и че мечтата ми най-после се сбъдва.
     Последва Stinkfist и когато еуфорията бавно се оттече от мен, някъде към средата на песента аз най-после достигнах своето откровение.
     Щях да си тръгна от този концерт недоволен.
     Откровение и половина.
     Защо, ще попитате? Защото изведнъж осъзнах, че не мога да чуя нито един звук от пеенето на Мейнард. Бях на не повече от десет метра от него и въпреки това не можех да чуя нищичко. Дали от нещастната акустика на залата, дали от кьопавия саунд енжинийринг, дали от твърде екстатичната пееща публика – не знам. Не ме вълнува толкова. Просто разочарованието упорито тръгна да ме блъска в гърдите и до края не можа да ме пусне.
     Може би ви се струва, че това не е нещо толкова важно – нали в крайна сметка можехме и ние да си пеем. Е да, ама не е така! Не знам доколко сте запознати с музиката на Tool, но гласът на Мейнард, неговата уникална бленда и емоция на изпълнението е, поне според мен, едно 70% изобщо от усещането от тяхната музика, от изкуството, което те създават и споделят. Няма как да се преживее загубата на такъв глас, колкото и хубав да е иначе концертът.
     Е, опитах се да му се отдам максимално, все пак. В един момент дори затворих очи, за да се понеса по музиката, но това не се получи чак толкова. Наистина съм на мнение, че звуковата техника беше омазана – голяма черна точка за сърбите. Китарите бяха безбожно надути, до степен, до която мелодията почти не се различаваше. Да, добре се връзва с агресивните моменти у Tool, ала музиката им е доста повече от това. Като казвам агресия, не ми хареса и публиката. Наистина мисля, че на подобен концерт се очаква някакво малко по-интровертно поведение, някакъв опит за вникване в музиката, а не живото-застрашаващ thrash head-banding, по-прилягащ за концерт на Sepultura или Metallica.
     Няколко думи за сетлиста. Кратък, но съдържателен. Имаше доста стари любими песни, като най-вече 46&2, която аз наистина изживях страхотно на концерта. Schism и Stinkfist бяха разширени версии, с доста надъхващи сола. За мен лично само тези трите песни вече стигат за добър концерт, това са може би най-гениалните произведения на групата, заедно с Lateralus, която за щастие също присъстваше. Така че откъм подборка бях много доволен, но откъм дължина Tool малко попретупаха нещата. Освен гореспоменатите чухме само още Lost Keys/Rosetta Stoned, Flood (с интро) и Vicarious, с която концертът приключи.
     Момчетата свириха на висота. Особено положително впечатление направи Джъстин Ченсълър, който се раздаде целият на баса. Страхотни сола и от него, и от Адам и Дани Кери. Интрото към Flood беше за мен може би най-впечатляващият момент, Джъстин и Мейнард кръстосали погледи, без да свалят очи, единият настъпва, другият се отдръпва, после обратното, на фона на вълните по видеостените отзад – гениално!
     Жалко, че заедно с виртуозното инструментално изпълнение, не ни огря поне някакво вокално. Всъщност, както каза Рандъм, добре, че не изсвириха Wings/10 000 days, че тях вече просто нямаше да е коректно да преживеем без гласа на Мейнард...
     Още няколко по-общи думи за сценичното поведение. Въпреки похвалите дотук, Tool седят на сцената доста странно... някак затворени в себе си. Почти без комуникация с тълпата. Единствените думи на Мейнард към нас бяха "Здравейте" и "Довиждане". Две песни идолът изпя дори с гръб към публиката. Не знам дали това е добро, или лошо, но аз май очаквах нещо различно. Така впечатлението е малко или много, че те не се радват особено да свирят пред феновете си. Изключение правеше Джъстин, който поздравяваше между песните на по глътка бира. За разлика от него, Мейнард беше доста статичен – повтаряше няколко движения почти до безкрай, развявайки червената си пънкарска коса в ритъма на песните, беше винаги на тъмно, за дълги моменти изобщо не беше на сцената... Колкото повече се замислям обаче, толкова повече ми се струва, че точно такова изпълнение всъщност би трябвало да се очаква от тях. Хората просто са твърде отдадени на музиката. За пореден път ставам илюстрация на максимата, че всичко свързано с тази група се оценява най-рано от втори поглед :)
     Жестът, с който Мейнард сложи край на Vicarious и на целия концерт – имитирайки с ръце криле, на които душата му отлита от тялото – беше наистина страхотен завършек. Изми негативното впечатление от статичността му, което бях натрупал.
     Последното нещо, което определено си заслужава да се спомене, беше визията на концерта. Огромни пана с човека с очите от обложката на 10 000 days се извисяваха над нас, спиралите по тях се въртяха психеделично и всичко светеше с ритъма на музиката. Видяхме познатите клипове, включително някои, които пускат само на концерти (и честно казано са доста по-слаби от официалните клипове, твърде много кич според мен). Най-страхотно обаче беше светлинното шоу на прожекторите. Изцяло в синхрон с посланието на песните, светлините се щураха по целия таван и стените на залата в най-разнообразни цветове и изображения. Когато на края на Lateralus лъчите отпред и отзад формираха преплетена фосфоресцираща пътека над главите ни, се улових, че цялата публика гледа нагоре, вместо към групата... Наистина внушително светлинно шоу.
     НО това все пак е концерт на Tool, а не на Жан-Мишел Жар, така че визията не можа да ми оправдае основното недоволство от липсата на гласа на Мейнард. Излязохме със смесени чувства и бяхме мълчаливи почти по целия път обратно.
     Въпреки това преживяването си струваше. Такива неща човек трябва да отиде и да направи. Да види как е, да се потопи в изживяването, дори то да не му хареса толкова, колкото е очаквал. Аз не получих това, което очаквах, макар че дори не съм сигурен какво очаквах... и като цяло не съм особено доволен от концерта. Ала съм доволен, че отидох там и бях с тях на живо, да не говорим, че компанията ми беше супер.
     Нещо повече, в момента, в който дописвам тези думи, зяпам едно клипче в youtube.com от Белград, където вокалите доста явно се чуват, КОЕТО ме навежда на мисълта, че вината си е била основно наша да се ръгаме толкова напред, където публиката явно е заглушавала всичко. В някакъв смисъл, това май се явява повод да изтриете 90% от негативизма ми в статията ;p А аз тъкмо ще имам стимул да ида пак и да седя по-назад.

Рандъм

     Мор е написал много хубава статия, така че ще гледам да съм кратък. Наистина, аз не бих могъл да напиша цяла статия за точно този концерт, някак очаквах много, много повече. За мен да открия Tool беше истинско откровение, което може да се сравни с много малко преживявания: 2-3 книги и филми, няколко мимолетни момента, споделени с хора, които познавам.
     Затова и очаквах да... де да знам какво... да потъна в неповторимия глас на Мейнард, да оставя съзнанието си да се разтегли до безкрайност и да се понесе с трансцеденталната музика, да почувствам всяка секунда. Е, не стана. За разлика от Мор, аз успявах да чуя Мейнард по време на някои парчета, но с цената на много напъване, така че пак не си струваше. А фронтменът явно точно тази вечер не беше в настроение да се раздава за публиката, клатеше се почти комично и преднамерено еднообразно, сякаш за да покаже нежеланието си да се обвърже емоционално с почитателите си. Така че в един момент просто си му теглих една майна и се съсредоточих върху инструментала, пеейки заедно с публиката. Любопитно беше, че хората, които пееха най-отдадено около мен, бяха именно българи. Сърбите, както е писал Мор, предимно се блъскаха подивели. Нещо напълно нормално за концерт на Maiden, примерно, но не и за Tool. Както и да е, инструменталът наистина беше страхотен. Дани Кери, Адам Джоунс и Джъстин Чансълър са страхотни музиканти и дори само заради тяхните изпълнения концертът си заслужаваше. Ако групата не беше именно тази, вокалът беше някой друг, а текстовете бяха с около 100 идеи по-малко наситени и неповторими, щях да съм в екстаз. Басистът дори изсвири едно от доста сложните си сола с бутилка бира, мамка му.
     Визуалните ефекти допринесоха още малко за подобряването на впечатленията ми и, имайки предвид, че все пак видях любимата си група, си тръгнах от Белград, без да съжалявам за нищо и донякъде доволен. И все пак, накрая остава горчилката от факта, че дали заради техниката, дали заради нещо друго организаторите са орезилили едно потенциално велико преживяване, че Мейнард се държа доста вяло (което щеше да му е напълно простено, ако го чувах нормално) и че групата попретупа концерта, орязвайки с три песни сетлиста спрямо предишните от турнето. Но на създателите на тази музика не мога да се сърдя, още повече докато продължават да издават албуми. Затова чинно ще си чакам втората среща с тях.

Опасна Тиква

     Доста емоционалният разказ на Жоро върна много спомени и направи трудно събирането им в някакво подобие на свързаност, затова ще отбележа кратко само нещата, които вероятно ще останат с мен след този концерт.
     Сценичното присъствие на Tool е повече представление, отколкото изпълнение. И въпреки всичко, което човек е чел по въпроса, когато го види с очите си, усещането е особено. Четирите фигури пред теб не просто свирят музиката си, а те въвличат в мистерия, която определено се възприема по-добре в малко по-статично положение. С това искам и аз да изкажа недоволството си от твърде екзалтираната публика, макар че за всеки случай бях подготвила предварително очакванията си за точно такава.
     Слушането на Tool е самостоятелно преживяване. Независимо сред колко голяма тълпа се случва, възприемането на композициите е индивидуално и индивидуализиращо, или поне така го почувствах аз. Всъщност за своя изненада открих, че може би не съм само аз – около мен липсваше каквото и да е усещене за общност, за споделеност на емоциите на хора, които са за час и половина заедно в една своя сбъдната реалност. Изживявала съм това и преди, но се колебаех дали да го очаквам и тук, а в крайна сметка тези очаквания е потвърдиха и ме убедиха, че мнението ми по въпроса явно е абсолютно в реда на нещата.
     Имаше повече неща, отколкото можеш да възприемеш съзнателно отведнъж. Дори абстрахирайки се от суматохата около мен, често наистина не знаех къде първо да гледам, за да уловя възможно най-много. И всичко дотук някак естествено ме води до некомуникативността на групата. Мисля че това е следствие от истински творческата позиция, която имат Tool спрямо публиката си и която ги отделя не само от нея, но и от персоните, които представляват в останалия извън музиката живот. Малко самотна позиция, която четиримата заемат с леко предизвикателство към почитателите си. А може би това са само моите романтично-героични представи и Мейнард е просто един темерут, което обяснява всичко много по-лесно... (бел. Мор – май, май... ;p)