Отново филм на Фелини, сниман в ранните петдесет години на миналия век, Пътят няма нищичко общо с Белия шейх. Той е всичко друго, но не и комедия, и не случайно има един куп награди, включително Оскар за най-добър чуждоезичен филм. Историята ни среща с млада жена, която е може би малко странна, може би малко луда, но със сигурност невероятно човечна и добронамерена. Майка й я продава на безчувствен катил, който има нужда от помощничка в представленията, които изнася по градчетата (чупене на вериги с напрягане на белите дробове и други подобни), както и някой, който да му готви и пере. Тя прави всичко по силите си, но така и не получава нежност от него. И точно когато филмът достига до някакъв смисъл, който бедната женица открива за съществуването си, сценарият изиграва не само на нея, но и на зрителя, една от най-грозните и отвратителни шеги, които можеш да си представиш.Пътят има малко общо с другите филми на Фелини, които съм гледал. Макар и в някои отношения да се усеща сатиричността на режисьора, като цяло това е много сериозно, мрачно и тъжно произведение, което, ако човек има сетивата да осмисли в пълната му трагичност, не може да не те разчувства истински. А това, че главната героиня е малко или много като беззащитно дете, само прави нещата още по-сериозни. Препоръчвам горещо.