Между откровено безобразните филми и няколкото почти-шедьовъра, които аз изгледах на този фест, останаха и една-две ленти, които бих окачествил с думата “уютни”. Очевидно “Покажи ми любовта” е една от въпросните. Филмчето е кратко, приятно и по някакъв начин просто мило, без иначе да представлява нещо особено нито като актьорска игра, нито като сюжет или послание.
Тематиката е доста изтъркана – неразбраните аутсайдери в обществото + колко е кофти пубертетът – но представянето й е по един своеобразен начин съвсем откровено и леко, така че просто оставя впечатлението за една хубава случка, която доказва, че животът все пак не е чак такава свиня.
Накратко – самотната училищна аутсайдерка и по съвместителство лесбийка Агнес е много влюбена във фриволната красавица Елин. Двете се явяват класическите противоположности в тийнейджърския живот – едната е депресирана, неразбрана и с богата душевност, другата е живей-за-момента шантава и неблестяща с особена интелигентност party-girl, която тайно е с добро сърце. Всъщност и двете вероятно ще ви станат много симпатични, за което спомага както историята им, така и прилично талантливата им игра. Към края на филма човек просто се усеща, че съпреживява с момичетата върховете и паденията на миловидната им любов.
В заключение – час и половина припомняне на приятни позабравени усещания и доста добра актьорска игра. Ще ви хареса.
Оценка: 7/10
Роланд
Лукас Мудисон ме впечатли много още на по-миналия Фест, когато гледах неговия "Лиля завинаги". Изключително разтърсваща и мрачна история, за която можете да прочетете в брой 11 на списанието. Не можах да видя другия му филм "Заедно" тогава, но доколкото разбрах, бил много по-различен от "Лиля". Е, "Покажи ми любовта" също нямаше нищо общо.
Филмът ни запознава с две объркани момичета, учещи в едно и също училище. Асоциалната лесбийка Агнес е влюбена в по-малката с две години Елин. Родителите на Агнес са безкрайно далеч от нея. Майка й не разбира проблемите й, а се опитва да й натрапи собствените си желания, докато баща й осъзнава, че дъщеря му преминава през труден период, но толкова неспособен да й помогне, че чак изглежда нелеп в безпомощността си. От другата страна е самата Елин – капризна и своенравна, тя е отвратена от живота в скапания градец Амал (оригиналното заглавие на филма е "Fucking Amal") и въпреки че не знае изобщо какво точно иска от живота, тя осъзнава, че няма да го намери тук. Елин живее с майка си и сестра си (разбираме, че баща им ги е напуснал отдавна), но нито постоянно работещата за изхранването им майка, нито идеално вписващата се в посредствения живот сестра я разбират. И двете виждат в нея само капризно дете, което още не е осъзнало изобщо света около себе си.
Двете с Агнес неизбежно се събират, докато филмът ни въвлича в съпреживяване на проблемите и терзанията им. Историята е посвоему леко разказана и същевременно никак не е жизнерадостна. Също както и "Лиля", филмът е заснет с неприсъщ за холивудското и дори западноевропейското кино натурализъм и разголена откровеност. Тийнейджърството в Амал е толкова истинско, че човек непрекъснато прави паралели с нашия собствен живот. И макар и в историята да няма нищо необикновено на пръв поглед или при преразказ, когато гледаш ставащото на екран, добиваш смазващото усещане за истина, за реалност, пък дори и в по-нереалните моменти, което западното кино не би могло да ти даде.
Подозирам, че чувствата ми към филма са толкова позитивни заради пристрастията ми към "Лиля". "Покажи ми любовта" не е нито толкова сериозен, нито толкова мрачен, не носи дори и помен от ужасяващо яркото послание на другия филм. Не впечатлява с особено операторство, музика или каквато и да било друга красота На практика той е просто една тийн-драма. Но въпреки това ми хареса много и за мен определено беше добро начало на феста. А може би и именно тази липса на "грим" – не търсена, както е при някои по-нови американски "арт"-филми, а просто... ненужна, та може би тя е причината тази все пак филмова история да изглежда толкова реална.
Оценка: 7.5/10