София Филм Фест
Автори:
Гибли, Моридин, Роланд
Съставител:
Роланд
Улисани
от забързаното ежедневие, понякога забравяме... и т.н. цитати от голямата книга
на клишетата. Идеята е, че отвреме-навреме би било добре да се
обръщаме към забравеното и истинско кино-изкуство, вместо да продължаваме да
навлизаме все по-дълбоко в холивудската пустош. И слава богу, имаме възможност
да го правим, в лицето на мероприятия като София Филм Фест. Събрал над 50 филма
от всички краища на света, фестивалът ни даде уникалния шанс да се насладим на глътка свеж кино-въздух под формата на някои доста нестандартни филми,
каквито у нас рядко додрапват до голям екран. А се оказва, че често липсата на
специални ефекти, голям бюджет и известни имена в състава далеч не е минус.
Тази година фестът беше съставен, по наше скромно мнение, от изключително добре
подбрани филми и е много жалко, че ограниченото време наложи много от тях да
съвпадат по ден и час и да са единствени прожекции. По-надолу следва кратък (хе
хе, почти ;)) преглед на филмите, които все пак успяхме да видим. Тук е, мисля,
моментът да изразим огромната си благодарност към Гибли за това, че се жертва
да изпише цял тон ревюта, които съставляват основата на тази статия. Мерси
много :) На останалите – read on and have fun ;)
Роланд & Моридин
"Мълхоланд Драйв"
"Mulholland Drive"
Режисьор: Дейвид Линч
Участват: Джъстин Теру,
Наоми Уотс, Лора Елена Харинг, Ан милър, Дан Хедая, Марк Палегрино, Робърт
Фостър, Лий Грант
Мълхоланд
драйв е, без капка съмнение, един особен филм. И то особен в много отношения.
От една страна той в крайна сметка иска да каже нещо. Смислен е. Но смислен по
този начин, че дълго след като си го изгледал, си принуден да се питаш какъв в
крайна сметка, ама наистина, е смисълът. Което може да се сметне и за добра
черта. Без това да бъде някакво правило, поне моят опит сочи, че това, което не
се забелязва на пръв поглед, е по-стойностно. Че изкуството, което изисква
замисляне, чудене, поглед навътре, ако щете, има своето очарование, не по-малко
от изкуството, което ти казва по красив и гениален начин нещо простичко. Да не
се увличам, де, Мълхоланд Драйв очевидно е от първия тип. И макар че, ако
трябва да бъда откровен, посланието, което филмът носи, изобщо не е чак такова
богатство за доста претенциозния си начин на поднасяне, все пак съм склонен да
му простя. Защото, от друга страна, това, което е наистина гениално в него, е
визията. Режисурата. Игрите на камерата. Детайлите. Бъкащият от всяка една
сцена символизъм. Визията наистина е нещо невероятно. Спомням си, че когато бях
малък, доста се стресирах, когато нещо внезапно, стряскащо и страшно се случеше
на екрана. Отдавна не го бях изпитвал това чувство, но, вярвате или не, в този
филм имаше една сцена, която ми го върна. Просто беше направена перфектно.
Изобщо, Дейвид Линч все пак си е Дейвид Линч.
Две
думи за сюжета. Той е, много меко казано, хаотичен, фрагментарен, дълбоко
нехронологичен, и на моменти просто липсващ. Много сцени от филма са в него
единствено в ролята си на внушения и наистина нямат нищо общо с историята. А
историята се върти около привлекателна млада жена, която претърпява катастрофа,
изгубва паметта си и се озовава в дома на една начинеаща актриса, която се
заема да й помага. На фона на все по-странните неща, които им се случват, се
развиват още няколко... да кажем, сюжетни линии. По-скоро сцени, като парчета
от мозайка, която после, сам и вкъщи, нареждаш. Двама хилещи се старци.
Параноик, който примира при мисълта за тайнствен мъж зад стената на кафенето.
Някакъв обирджия, който търси странно черно тефтерче. Млад режисьор, чийто
живот и кариера изведнъж се оказват в опасност, а той изобщо няма идея защо.
После, някъде след около две трети от филма, сюжетът, който тъкмо е придобил
някаква смисленост, се обръща на 180 градуса и тотално забива наникъде. В
крайна сметка разбира се, основната идея на филма е, че всичко е илюзия, игра
на въображението и подсъзнанието, сън, а финалните сцени, в които всички герои
се смесват и разбъркват, те оставят с дълбоко недоумение и чувство за нещо
наистина неправилно. И преди да завърша, бих похвалил играта на Наоми Уотс, не
за друго (всъщност нито един от актьорите не ми направи особено впечатление), а
защото тя участва в две различни роли във филма и на мен, признавам си
чистосърдечно, изобщо не ми хрумна, че това е една и съща актриса...
Моридин
Последният
филм на Линч е една история за обърканото подсъзнание и за сънищата, които по
такъв странен начин се смесват с реалността, че стават неразличими от нея. Това
е филм за изкривените желания и надежди, дали живот на един свят, който е почти
толова сбъркан, колкото умът, който ги е родил. Свят, в който героите са и не
са реални едновременно. Където имената са сменени, ролите – разбъркани, а
подсъзнанието – извадено на преден план. Където странни символични фигури
бродят сред обикновените хора, налагайки едно толкова силно внушение, че...
Дрън, дрън. Пълни глупости. Да, сериозно, това, което съм
написал горе наистина Е идеята на тоя филм, но толкова смешна реализация никога
не съм виждал. Някъде до средата му действието все още се носеше на границата
на адекватността. Наистина имаше герои, които сякаш не бяха хора, типично в
стила на Линч, но все пак изглеждаше сякаш истината просто е "някъде
там". После всичко се повреди, имената започнаха да се сменят, героите започнаха
да се лутат в някакъв извратен лабиринт от несвързани събития, гореспоменатите
символични фигури почнаха и те да се бутат навсякъде и резултатът е един
изключително символично изглеждащ, навяващ смътната идея за нещо адски дълбоко,
и същевременно ужасяващо изпразнен от съдържание филм. Просто тотална
неадекватност. По дяволите, цели сюжетни линии се появяваха от нищото и
изчезваха пак там без никакво развитие в тях! Да, идеята му наистина е да
покаже пътя, който извървява едно объркано съзнание, неразличаващо реалност от
сън, но и за хаоса си има правила в крайна сметка, всяко нещо може да бъде
представено и по начин, по който да бъде възприето разбираемо. И не, идеята на
"Мълхоланд Драйв" НЕ Е дълбока. Той не казва нищо ново и на всичкото
отгоре не го казва по един изключително дразнещ и претенциозен начин.
Сега,
не си мислете, че филмът ЧАК толкова не ми е харесал, в него имаше хубави
елементи. Споменатата от Мор визия, която си е типичната за Линч – изключително
въздействаща, интересна и нестандартна. Превъплъщенията на Наоми Уотс също
наистина бяха много добри и т.н., но не съм си правил труда да изброявам
добрите страни на филма просто защото той го е направил вместо мен. И наистина
при един по-дълбок и обстоен анализ, смисълът на филма изплува от тежката мъгла
на претенциозното кино и така всичко се обяснява малко или повече. Но според
мен той не залсужава такъв анализ. Това, което стои на дъното, просто не си
струва усилията.
Роланд
"Мъжът без минало"
"The Man without a
past – Mies vailla menneisyytta"
Режисьор: Аки
Каурисмак
Участват: Маркку
Пелтола, Кати Оутинен, Юхани Ниемела, Кайя Пакаринен
Гледах го с удоволствие.
Първият филм, който гледах на фестивала, и удоволствието отчасти се дължеше на
срещата с нормално кино, различно от филмите, които гледаме през останалата
част от годината. Някъде киното все още се възприема като изкуство... Но удоволстието ми от самия филм не беше по-малко.
Историята: един мъж слиза от влака и присяда на пейка в парка. Група хулигани го нападат безпричинно и го пребиват тежко. Мъжът се събужда в болницата, но е загубил паметта си. Постепенно той урежда новия си живот, среща и една жена. Тя работи за Армията на спсението. Актьорите
правят чудесни изпълнения. Героите не говорят много,
но се разбират и без думи. Мъжът без име гледа на
света с някаква особена невъзмутимост. Той сякаш е открил смисъла на
живота в малките неща: приятелите, простото човешко общуване, излетите с кола,
малко музика. На човек не е нужно много, за да бъде щастлив.
Въпреки че разказва за "пропаднали" хора и невесели
събития, филмът е ведър, с много хумор (има култови моменти). Това е един наистина изключителен филм и беше чудесен избор за
откриването на фестивала.
Гибли
"Понеделник сутрин"
"Monday Morning – Lundi matin"
Режисьор: Отар
Йоселиани
Участват: Жак Биду,
Ариго Моцо, Ан Кравц-Тамавски, Нарда Бланше, Дато Тариелашвили,
Ана Ламур-Флори, Отар
Йоселиани, Ману дьо Шовини
Красива история, разказана почти без думи.
Самият Йоселиани казва: "Аз правя грузински филми във Франция". Героят – французин
– е заварчик в завод – един шумен ад, в който дори е
забранено да се пуши. Един ден той избягва от работа и от живота си и
отива във Венеция. Изживява прекрасни мигове на спокойствие, свобода,
творчество... Среща маркиз – стар приятел на баща му, невероятен образ, изигран от самия
Йоселиани. Запознава се с италианец, който го кани у дома си. Но на
другата сутрин е понеделник и италианецът отива на работа в завод, където е
забранено да се пуши... Героят се връща у дома си и отново отива на работа в завода,
а в това време синът му е намерил любовта и се учи да лети... Всичко е същото и същевременно различно. Това
е основното, което се случва, но не мога да предам ценното в този филм, без да го разкажа целия.
Образите, случките... Поетичен, малко смешен, един разказ за
живота с дребните му радости и случки, за хората, които го живеят. Филмът ми хареса, макар и да не го разбрах напълно. Възприех
го като една галерия от уникални образи и като урок за ценността на
съществуването, за това, че –
все пак – животът е хубав.
Гибли
"Тъмносин свят"
"Dark Blue World – Tmavomodry svet"
Режисьор: Ян Сверак
Участват: Ондржей
Ветхи, Кристоф Хадек, Тара Фицджералд, Олдржих Кайзер, Йорг Асман, Чарлз Данс,
Ана Маси
Още една гледна точка към Втората световна война, този път
славянска –
малко разнообразие след изобилието от западни филми в последните години.
История за мъжкото приятелство по време на война, за любов, за георизъм и
саможертва, за безсмислената смърт и страданията на чешките пилоти, наказани от
своите след войната... Много добър филм, макар и не
изключителен. Тънка игра на актьорите, вълнуващ и
човечен сценарий. Въздушният бой е предаден без
излишен патос. Някои моменти трогват дълбоко
(прощаването с кучето Барча беше по-сърцераздирателно от прощаването с любимата),
други те карат да се усмихваш. Филмът се основава на
действителни събития, но не попада в капана на буквалното изказване на присъди.
Чудесен за гледане, топъл и личен филм.
Гибли
Първият
филм, който гледах на Феста, е от режисьора на Коля (сигурно си спомняте –
цигулка и сълзи). Не е и на половина толкова хубав, разбира се, но при все това
също успя да ме разчувства. Може би защото си е чисто европейски. Знаете ли, аз
отдавна бях забравил какво е европейското кино... колко човечно е всъщност.
Може би... това е киното, в което можеш да се вживееш наистина, защото хората в
него са истински, ситуациите са истински... всичко е истинско. От твоя живот.
Учи те, също както и той самият. Не знам, предполагам, че и холивудският
вариант на звезди, на идеално замислени притчови ситуации, на нереалност има
своята роля в, как да кажа, духовните ни нужди... но понякога това, което
наистина ни докосва, не са въображаемите ситуации. А въображаемите ситуации,
случващи се наистина. Филмът разказва една простичка история, но... просто
човешка. Накратко, след анексията на Чехословакия от хитлеристка Германия,
чешките военни са принудени да предадат базите и въоражението си на нацистите.
Някои не се примиряват и избягват в Англия, където участват в съюзническите
войски. Главните герои са двама чешки пилоти, единият – капитан на ескадрила,
другият – ‘талантливият младеж’ в ескадрилата. Когато пристигат в Англия, всеки
от тях е на практика най-близкият човек на света за другия. Стават приятели.
Истински, разбира се, не красиво изглеждащи холивудски. Постепенно чешката част
си спечелва уважението на англичаните, макар че един по един чехите загиват при
военните акции. Паралелно с това вървят и картини от живота им в Англия, новият
им дом и отправна точка за завръщане към стария. Сюжетната завръзка настъпва,
когато малкият пада със самолета си и замръква при една самотна англичанка, в
която безумно се влюбва... но която на свой ред се влюбва в приятеля му. И той
се... поддава. И все пак приятелството побеждава накрая. Младежът е много
наранен, но спасява живота на приятеля си... може би просто не би могъл да
постъпи по друг начин. Не знам за вас, но някак точно така си представям и аз
ситуацията. Просто и истинско... Няма да разказвам целия сюжет, той така или
иначе не е много дълбок. След войната Франта (капитанът) се връща в родината
си, заварва приятелката си омъжена, а разбира се и мъжът на англичанката се е
върнал от фронта. И като последен абсурден щрих комунистическата власт осъжда
пилотите, борили се за свободата на родината си – твърде дълго са били изложени
на вредното империалистическо влияние... а Франта разказва живота си на лекаря
в затвора. Всъщност филмът в общи линии не казва нищо. Той просто..показва.
Моридин
“Годината на дявола”
“Year of the
Devil” – “Rok d’abla”
Режисьор: Петр Зеленка
Участват: Яромир
Нохавица, Карел Плихал, група "Чехомор"
Случвало ли ви си е нещо много да ви хареса, а да си
давате сметка, че изобщо няма защо? Сигурен съм, че ви се е случвало. Е,
очевидно имам предвид, че нещата с мен и този филм стоят точно така. Това
наистина е един абсолютно идиотски филм, от тия дето (даже нарядко) ги дават по
телевизията. Родителите ми казват, че бил с типично чешка психика, за което
може и да са прави, щото това им е работата, обаче аз си държа на момента с
телевизията. Нека все пак обясня. Филмът е... документален. И не съвсем. В
науката на това му викат мистификация. Елаборирана с художествена цел
псевдо-действителност. Началната сцена е нещо като кратко откъсче от Discovery на тема странния феномен на спонтанното самозапалване.
Каква връзка има това с каквото и да било, става ясно едва накрая.
Междувременно филмът започва като интервю с известен чешки... бард? Май си
нямаме такова чудо в България, става дума за нещо като Висоцки. Поети с
китара... Както и да е, певецът на име Яромир Нохавица е реално съществуваща
личност, както всички герои от филма, и за да отворя една скоба, музиката му е
наистина невероятна. Та, целият филм е всъщност една поредица от интервюта,
които разказват една лятна история. Въпросният певец има проблеми с алкохола,
поради което постъпва в клиника за лечение. Там го намира един американски
журналист, който иска да направи филм за него. Заедно с Ярек е и най-добрият му
приятел Карел Плихал (пеят заедно), който съвсем внезапно открива, че много му
харесва в клиниката. Когато си тръгват оттам, той изведнъж спира да говори.
По-натам обяснява, че е искал да чуе музиката на хората, а това може да стане
единствено, когато сам замлъкнеш, но е много трудно да го направиш... Както и
да е, за да не се разпростирам, Карел решава, че ще проговори единствено, ако
Нохавица направи едно турне с напълно никому неизвестната група “Чехомор” (от
Моравия идва, не от мор :), която той е чул в клиниката. Защо? Никой не знае.
Зрителят също. И в това може би е част от посланието на филма. Същата група по
същото време се среща с известен американски музикант, който пък им предлага
работа в симфоничен оркестър. Съвпадение? Кой знае. И в това може би е част от
посланието на филма ;) Така или иначе, те избират да работят с Нохавица,
постепенно се сработват и преживяват едно наистина невероятно лято, изпъленено
с прекрасни песни и със странни, необясними случки. Междувременно, всичко това
продължават да са разкази в интервюта. Е, лятото също си има край, но всичко вече
е различно... по един странен начин. Музикантите, журналистът, всички се
променят малко или много, а накрая... е, няма да ви кажа, но е съвсем
неочаквано. И после филмът свършва. А аз не търся смисъл. Не знам дали има.
Филмът просто навява едно такова наивно чувство за ведрост, самота и кротко
спокойствие, което ми напомня за стиховете на Пасколи (когото, между другото,
активно препоръчвам на всеки). Странно преживяване, определено...
Моридин
„Yellow”
Режисьор: Иван Русев
Ми...
той този филм е цифром и словом 6 (съответно шест) минути, така че едва ли може
да се каже нещо особено много за него. Представлява българска анимация, в
характерния изключително грозен ;) български стил, която според скромното ми
мнение символизира цялостно положение в милата ни родина. Американизирането,
болната страст към медийно покритие, неадекватността и т.н., и т.н., всички
много добре знаете как стоят нещата. Всъщност единственото, което ме грабна, е
една мнооооого яка котка, която пуши лула. Мега яка котка, казвам ви :)
Моридин
"Руската съкровищница"
"Russian
Режисьор: Александър
Сокуров
Участват: Сергей
Дрейден, Мария Кузнецова, Леонид Мозговой, Давид Гьоргобияни, Александър Шабан,
Максим Сергеев
Филмът е забележителен в техническо отношение.
Заснет е с дигитална камера в един кадър (!). Въпреки че не е на традиционната филмова лента, образът не е лишен
от цвят и плътност. За заснемането са били нужни огромни за руските
мащаби финансови средства и дългогодишна подготовка на всичко до най-малките
подробности. Героят – невидим за зрителя и околните наш съвременник (камерата представя
неговата гледна точка) –
незнайно как се озовава в Ермитажа и тръгва на пътешествие през неговите зали,
съпроводен от френски дипломат от 19 век. Лично аз
възприех този филм като една разходка из един от най-великите световни музеи.
Има си и философия, оригиналното заглавие е "Русский ковчег" – авторът е вложил идеята, че по подобие
на Ноевия ковчег,
Ермитажът е съхранил ценностите на руската култура и история, руския дух през
всички превратности на вековете. Признавам, аз не обърнах
внимание на философията и гледах филма само заради Ермитажа и заради чудото,
каквото е един-единствен непрекъснат 95-минутен кадър. Самият музей със своите зали, с богатите си колекции от картини и
скулптури, би бил достатъчен
да предизвика възторга ми. Почти като да го видиш с
очите си, дори по-добре, защото на зрителя се предлага и разходка във времето и
той може да види ключови личности и моменти от руската история. По пътя си невидимият зрител среща Петър І и Екатерина Велика,
Пушкин и съпругата му, става свидетел на церемониалното извинение на персийския
принц пред руския император и накрая се озовава на несравним по своето
великолепие бал. Пищни костюми, стотици участници, оркестър... Великолепието на постановката зашеметява. Разсъжденията
на героя са малко отвлечени, но ако човек се абстрахира от тях, може да се
забавлява чудесно само с гледката.
Гибли
"Таймкод"
"Timecode"
Режисьор: Майк Фигис
Участват: Сафрън
Бъроуз, Стелан Скарсгаард, Джийн Трипълхорн, Салма Хайек, Джулиън Сандс, Холи
Хънтър, Стивън Уебър, Дани Хюстън, Лесли Ман, Алесандро Нивола, Кайл Маклоклън,
Глен Хедли
Този филм е интересен дори само от техническа гледна точка.
Той е изцяло дигитално заснет, екранът е разделен на четири
части и във всяка едновременно се развива история със свой герой. Тези истории се преплитат, героите преминават от един екран в друг.
Зрителят непрекъснато трябва да избира върху коя част от
екрана да съсредоточи вниманието си. В това му помага
звукът, който през повечето време идва само от единия от екраните, но понякога
и звукът се смесва и създава доста шизофренично усещане. Аз разбира се се опитвах да следя и четирите части на екрана през
цялото време и излязох от киното с виене на свят :) Но
освен "програмен филм на дигиталната революция", Таймкод е и чудесна, наситена с чувства история.
Това започнах да осъзнавам някъде към средата, когато свикнах
с необичайната форма на поднасяне. Героите изживяват няколко часа от
живота си –
забравих да отбележа, че всяка от четирите части е заснета в реално време с
подвижна камера –
но в тях се случва... Хм, казаха без спойлери. Тогава няма да разказвам историята, само ще кажа, че ме развълнува
и ми хареса. Участват много добри актьори – на първо място ще спомена любимия
ми Стелан Скарсгаард като филмов продуцент, който изживява тежък момент в
живота си; още Сафрон Бъроуз като неговата съпруга, Салма Хайек (май за пръв
път я гледах в смислена роля), Джийн Трипълхорн. Това са основните действащи
лица, появяват се и други чудесни актьори, някои от които също доста известни.
Гибли
"Хотел"
"Hotel"
Режисьор: Майк Фигис
Участват: Рис Айфънс,
Сафрън Бъроуз, Дейвид Шуимър, Салма Хайек, Бърт Рейнолдс, Джулиън Сандс, Дани
Хюстън, Люси Лиу, Миа Маестро, Киара Мастрояни, Лаура Моранте, Орнела Мути,
Джейсън Айзъкс, Фабрицио Бентиволио, Валентина Черви, Валерия Голино, Джон
Малкович, Стефания Рока
Както се казва във филма, "Снимаме догма филм, това означава
филм, който не става за гледане". Определено странен филм; Моарейн го нарече "гнусен", но
тя не е гледала "Япония" :) Изобилства от...
странни – това е думата – действия, хора, случки. Някъде към средата престанах да се опитвам да разбера какво става.
Историята: в хотела от заглавието е отседнал филмов екип, който снима модерна
версия на "Херцогинята на Малфий" от Уебстър. (Ако не се сещате кой е
той –
онова гадното хлапе с вкус към кървавите сцени от "Влюбеният
Шекспир". И наистина, пиесата е достатъчно кървава.)
Този "филм във филма" ми хареса много, актьорските
изпълнения бяха силни и класически, в
контраст със странността – не
мога да се отърва от тази дума –
на всичко останало. По-нататък им се случват разни
случки, за които няма да използвам прилагателно. Паралелно
в хотела се вършат неща, от които стигнах до извода, че, така да се каже,
хотелите не са това, което са. Безспорно филмът е
оригинален, но не е мой тип. За съжаление голяма част
от смисъла му ми убягна. Има доста шокиращи моменти,
макар че един по-закоравял зрител би могъл да ги понесе. Ако сте твърди
фенове, не е за подценяване фактът, че участват някои "obscure british
actors" –
всъщност много не чак толкова obscure европейски и американски актьори – а в началото дори за малко се появява
Джон Малкович. Майк Фигис продължава да изследва възможностите на дигиталната
технология. Стилът на снимане е различен за различните сцени.
В един момент екранът се разделя на четири части както в "Таймкод",
друг път образите са бледи и черно-бели, сякаш е снимано без светлина, а очите
на хората блестят свръхестествено... Автор на музиката отново
(както в Таймкод) е самият режисьор; признавам, този път ми подейства доста
изнервящо. Филмът атакува възприятията и ума на
зрителите. Макар че не съответства на вкуса ми, бих
казала, че е филм със собствена значимост. В крайна сметка,
може пък да ви хареса.
Гибли
"Музика за сватби и погребения"
"Music for Weddings and Funerals – Musikk for bryllup
og begravelser"
Режисьор: Уни Страуме
Участват: Лена Ендре,
Бьорн Флоберг, Ребека Хемсе, Петронела Баркер, Горан Брегович, Венхе Фос
"Музика за сватби и погребения!
Филм с Горан Брегович! И с неговия оркестър! Уха!" – само че не се оказа точно така. Филмът не е балкански по
характер, а норвежки, или по-скоро някаква смесица между двете.
Северната студенина и енергията на балканската музика, на балканския
характер... Благодатна почва за интелектуални тълкувания, но
аз предпочитам да почувствам филма. Той е много
красив, в началото ми се стори студен, но все пак се оказа човешки топъл.
В крайна сметка ми хареса. Историята: Сара е писателка,
чиято последна книга засяга много лични преживявания – смъртта на малкия й син. Тя се е развела
със съпруга си –
известен архитект –
и живее в бившата семейна къща, проектирана от него със сурова красота. Дала е
долния етаж под наем на Богдан –
сръбски музикант. Едно изненадващо посещение от
съпруга й води до случки и срещи, които едновременно я принуждават и й дават
сили да пребори самотата и изолацията от мъката, сближавайки с Богдан и новите
жени в живота на бившия й съпруг.
Гибли
"Елинг"
"Elling"
Режисьор: Петер Нес
Участват: Пер Кристиан
Елефсен, Свен Нордин, Пер Кристенсен
Любимият ми филм на фестивала (заедно с "Мъжът без минало" и "Говори с нея"). Историята е за двама луди, които се адаптират в обществото. Смешен и затрогващ филм, от типа, който наричам "жизнеутвърждаващ", защото излизаш
от киното и животът ти се вижда хубав. Комедия със
светъл и остроумен хумор, изпълнена с уникални реплики ("Поздравявам те.
Много хора се преструват, но ти наистина си луд.").
Главният герой, Елинг (ударението е на и-то), е прибран в т.нар. институция след смъртта на майка си, с която е живял 40
години. След две години излиза оттам заедно с Киел Биарне, с
когото е делил една стая. Правителството им дава шанс да се адаптират в
обществото, като им дава апартамент в центъра на Осло (ех, Норвегия е това) и
ги поставя под наблюдението на социалния
работник Франк Осли. В началото Елинг се страхува да излиза, двамата не вдигат
телефона и не отварят вратата. Но постепенно започват да
навлизат в света и намират нови приятели като успяват да гледат на живота откъм
светлата страна. Накрая успяват да променят не само
своя живот, но и този на хората около тях; а и моя – за малко, което прави този филм чудесен.
Гибли
Елинг май е филмът, който най-много ми хареса от целия фест.
Просто е един такъв... мил :). Разказва се за двама луди (Елинг и Киел Бярне),
на които общината дава жилище, за да се интегрират пак в обществото. Отначало
определено е трудно, всеки си има своите странности, но постепенно, малко по
малко... Харесва ми, че животът им е представен някак истински. С малките
детайли. Елинг примерно се страхува от телефона и не иска да го вдигне за нищо
на света. Моментът, в който го прави, е някак... трогващ. Кара те да се
чувстваш победил заедно с него. Не знам как точно да го опиша, но е наистина
въздействащо. Освен това филмът е весел. Има някои много сполучливи реплики и
на моменти дори може да мине за комедиен. То поведението на двамцата така и
така си е забавно, де, но и е постигнат някакъв съвсем точен баланс между сериозно
и смешно. Точно както, познахте, в истинския живот би трябвало да бъде. Няма да
усетите кога е свършил филмът, толкова те кара да се вживееш в него... Май пак
куцам откъм думи, но така или иначе го препоръчвам на всеки. И е оптимистичен.
И накрая Елинг започва да пише стихове под артистичен псевдоним. Просто... как
да не му се радваш :)
Моридин
"Последни поръчки"
"Last Ball"
Режисьор: Питър
Калахан
Участват: Чарли
Хофхаймър, Лоръл Холоман, Лио Фицпатрик, Ейвъри Глимф, Джеймс Ребхорн
По думите на режисьора това е филм за родния му град.
Героят е младеж, който е завършил училище, но няма определени
цели и стремежи. Той живее в малкия си роден град
близо до Ню Йорк и работи като шофьор на такси (в една доста колоритна
компания). Дните му минават еднообразно. Вечер се отбива в бара, който все очаква хората да дойдат. Това продължава през целия филм, който дава доста добро усещане
какъв е животът в малкия американски град. Витае
усещане за безизходица. Признавам, филмът малко ми
досади. Светъл лъч беше приятелят-идиот на главния герой, който беше
надъхан да влезе в армията: "Като отидеш в армията, ти избръсват главата,
но аз ще си я избръсна сам, така ще покажа инициатива". Интересни
образи са и родителите на героя. Не ми хареса краят,
когато младежът някак изведнъж осъзна, че трябва да направи нещо с живота си.
Не ми стана ясна мотивацията му. Филмът
като цяло ме разочарова, не успя да ме грабне. Можах
да видя идеята, но не и да се потопя в нея.
Гибли
"Заедно"
"Together – Tillsammans"
Режисьор: Лукас Мудисон
Участват: Лиза
Линдгрен, Микаел Нюквист, Густаф Хамарстен, Аня Лундквист, Йесика Лидберг, Ола
Норел
Картина на една шведска комуна през 70-те и едно послание – хората имат нужда един от друг.
The love you gave me, nothing else can save me, SOS – ако си мислите, че песента SOS на AББA е
тъпа, този филм може да ви промени мнението. Не че филмът е
за песента, но песента е за филма. Една жена напуска
съпруга си и отива да живее при брат си в комуната "Заедно". Дори извън трогателните
преживявания на героите,
скандинавският вариант на хипарска комуна от 70-те е доста интересен и понякога
забавен. Тази малка общност включва семейство, което не иска децата им да четат
"Пипи Дългото чорапче", защото "тя е такава материалистка, вечно
гони някакви вещи", един изгарящ от вътрешен плам активист (Тя: Хайде да
се гушкаме! Той: Добре, но после ще си поговорим за Маркс,
нали?), гей със странна прическа, осъзнала се като лесбийка жена и бившият й
мъж, и братът на героинята – един от онези кротки и добри хорица, които не е
хубаво да ядосваш. Преминавайки през драми и самота,
героите постепенно се обединяват в своята естествена човешка нужда от топлина и
разбиране, откриват се и се събират в една игра на футбол ("– Защо викаш,
голът беше за тях! – Да, но беше красив!").
Филмът трогва и оставя някакво сладко-тъжно усещане, болката
от самотата, примесена с близостта и приятелството между човешките същества.
Гибли
"Лиля Завинаги"
"Lilya 4-ever – Lilja 4-ever"
Режисьор: Лукас Мудисон
Участват: Оскана
Акинишина, Артьом Богучарски, Елина Бененсон
Вторият филм на Мудисон в програмата на феста, има,
съдейки по написаното по-горе от Гибли, малко общо с първия. Той също е много
истински, много близък като усещане, но не по топъл, човешки начин. Той не е
приятен, нито е мил, не носи положителни емоции в нито един момент, но въпреки
това е силен. Историята сякаш не е кой знае какво и все пак е болезнено
реалистично представена.
Младата (уж 17-годишна, ама гачели повече беше) Лиля
живее в мрачното, постсоциалистическо предградие на неназован град "някъде
в бившия Съветски Съюз". Безрадостен живот на ръба на бедността, където
всеки ден е борба с мизерията и сивотата. Майката на Лиля и нейният нов приятел
заминават за Америка, оставяйки я на грижите на леля й, с обещанието, че скоро
ще я вземат със себе си. Нещата, обаче, се развиват малко по-иначе: леля й я
изхвърля от апартамента, пращайки я да живее в малка и мизерна квартира, а
малко по-късно майка й официално се отказва от родителстките си права над нея.
Останала сама, Лиля трябва да открие и извоюва своето място в живота. И... не
успява.
Няма да разкривам повече, а и този филм е по-скоро
картина на мизерията, отчаянието и безрадостните перспективи, отколкото
история, но ще кажа само, че ако човек е достатъчно наблюдателен и
чувствителен, финалът може да му донесе един изключително разтърсващ и
песимистичен извод за живота. Като цяло той не е шедьовър, нито блести с нещо
ново и различно. Но въздействието му е дълбоко и разтърсващо, пък макар и
единственото, което прави, да е да
набута грозната, непарфюмирана действителност в лицето ти. И все пак смятам, че
е добър. По един ненатрапчив начин филмът казва много, ако имаш нагласата да го
усетиш.
Роланд
"Япония"
"
Режисьор: Карлос Рейгадас
Участват: Алехандро
Феретис, Магдалено Флорес
Единственият филм, който не можах да изтърпя.
Не си излязох от салона, само защото съм привърженик на максимата "пари съм давала, ще
стоя". Малко ще е да кажа, че филмът не ми
хареса, той направо ме отврати. Тук трябва да
отбележа, че аз наистина имам ниска поносимост към гнусни сцени, а в този филм
те са в изобилие, така че може би не съм обективна. Но
според мен филмът преминава границата. Много ми е
лесно да посоча хубавото нещо в този филм, защото то е само едно и всъщност не
е от филма – любимото ми
Erbarme dich, mein Gott от "Матеус Пасион". За
мое съжаление (съжалявам, че го видях) авторът на филма е избрал да го сложи за
фон на вътрешностите на умрял кон. Това колкото
по-бързо го забравя, толкова по-добре.
Трудно ми е да реша кое ме подразни най-много в този филм.
Все пак първенството е за историята. Какво се случва:
героят, загадъчен мъж, се добира до някакво забутано мексиканско селце (– Защо отивате там? – За да се самоубия.), чието
население изглежда страда от тежка форма на идиотизъм, и отсяда в къщата на
една старица, разположена на хълм извън селото. (Пропускам вълнуващото куцукане
нагоре-надолу по хълма до селото и обратно, за да ускоря действието) Вместо да се самоубие веднага и да се свърши, той още 2/3 филм ходи
насам-натам или седи, гледа и мълчи. Накрая споделя със старицата, че е
дошъл, за да избяга от проблемите и да намери спокойствие, но спокойствието
поражда у него други желания... Следва съответната ярко
заснета сцена, която ме отврати допълнително. (Не че
нещо, ама 70-годишна старица!) Режисьорът сякаш си е казал:
"Дискретно осветление, подходящи ъгли на снимане – това са холивудски клишета! Долу! Долу!"
Предполагам, че това беше някакъв върхов и много смислен момент за действието и
героите, съвсем не като съвкупляващите се коне, показани във всички подробности
преди това –
но това, което изпитах, не беше никаква мисъл, никакво чувство, само яд, че
продължавам да гледам този филм. Накрая старицата умира,
блъсната от влак. Според един критик – след като е пробудила у героя жаждата за
живот. За съжаление аз не можах да намеря никакъв
смисъл в целия филм. Може би част от възмущението ми
се дължи на това, че анотацията ме подведе жестоко. "Тази
анотация изобщо не може да опише по достойнство постиженията на мистериозния и
красив филм на Карлос Рейгадас. Може би най-добрият режисьорски дебют на
годината, този изключителен филм – епично
размишление върху живота и смъртта, както и изследване на пределите на
покаянието..." – не само, че не видях нищо такова, но и
филмът ми се видя изключително непрофесионално заснет. При всяко движение на камерата образът се размазваше, а замисълът
включваше дълги панорамни кадри на околността, заснети с въртяща се камера – естествено, размазани. Или е било нарочно?
В заключение мога само да кажа, че това е може би най-лошият
филм, който съм гледала въобще през последните години.
Гибли
"Спайдър"
"Spider"
Режисьор: Дейвид
Кроненберг
Участват: Ралф Файнс, Миранда Ричардсън, Гейбриъл
Бърн, Брадли Хол, Лин Редгрейв, Джон Невил
Признавам,
имах някои съмнения: режисьорът е известен със склонността си да прави
изчанчени филми. Но "Спайдър" беше коментиран като
един от европейските шедьоври на
годината, така че нямаше как да го пропусна. Ни най-малко не се разочаровах:
филмът е майсторски направен. Пътуване в съзнанието на един
шизофреник, чудесен портрет на една лудост. Структурата на
повествованието е забележителна: спомени, реалност и халюцинации се смесват,
оставяйки на зрителя сам да ги отличи и да реши какво вижда. Филмът
разчита на интелигентността на зрителя, докато го води по коварната пътека на
лудостта. Действието е психологическо (Рол, това е
специално за теб :) - бел. Гибли). Ралф Файнс прави
изключително изпълнение в главната роля – дотолкова, че не мога да си представя друг да я изиграе. Другите главни актьори –
Миранда Ричардсън и Гейбриъл Бърн –
също се представят страхотно. С малки роли участват и
Лин Редгрейв и Джон Невил. Филмът не е лек, но ме очарова. Един наистина много добър, значим филм.
Гибли
Втората
история в списъка ми (след "Мълхоланд Драйв") с извращаване на
действителността и лутане в лабиринта на подсъзнанието.
Спайдър (това не е истинското му име, но е името, с което майка му го е
наричала) е прекарал голяма част от живота си в психиатрична клиника. Спомените
му са объркани, съзнанието му е замъглено, а жалките останки от същността му –
разбити и изтерзани. В процеса на филма малко по малко ни се разкрива какво
представлява вътрешният му свят и каква е причината за неговото отчуждение от
реалността.
Като цяло филмът не
казва нищо. Също както и "Лиля завинаги", той е повече картина, един
момент от живота, хванат в рамка, отколкото сюжетна история. Това, което до
голяма степен не ми хареса в него е и липсата на развитие. Каквото и да било
развитие – емоционално, духовно, психологическо (а това, Гибли, е за теб :Р (ама деца, а..;) – бел. Мор)), събитийно
дори. Но не, нямаше. За това и нямам какво толкова да кажа за него, освен че е
изключително добър от кинематографична гледна точка. Нещо, което изключително
много ме е радвало винаги в европейското кино е именно вниманието, което се
обръща на дребните, незначителни на пръв поглед, действия и детайли. Прави
нещата да изглеждат, как да го кажа... близки. Истински. Лични. Мор е казал
нещо подобно за "Тъмносин свят", мисля по-добре, отколкото аз сега.
Това подчертано добавя нови измерения на въздействието на филма и е до голяма
степен причината за силното впечатление, което ми направи, както и
великолепното пресъздаване на умствено-болния Спайдър от страна на Ралф Файнс
(ама много почнаха да го търсят за такива роли, бе :)). Независимо от
сравнителната липса на идеи и развитие, независимо от елементарността на
плетеницата в съзнанието на героя (тя голямата сложност, както видяхме в
"Мълхоланд Драйв", май може само да навреди, де...) филмът е
изключително майсторски заснет и си заслужава да се види, пък дори само заради
тази... реалност и близост, които се усещат в него.
Роланд
А
Спайдър е един от онези филми, които сме гледали като сюжет хиляди пъти, но
просто са направени невероятно добре. Историята е наистина меко казано банална.
Изписан от болницата луд (Ралф Файнс, наистина много му вървят тия роли) е
настанен в нещо като рехабилитационен център с други като него. Не, всъщност
става дума просто за една стара къща, със стара икономка, където явно ги пращат
лудите, за да се връщат бавно към живота. Попаднал там, Спайдър се връща към
спомените си и преживява отново детството си. Историята е мъчителна и
представена блестящо от режисьора. Целият филм внушава една чернееща сивота,
една абсолютна безнадежност, сякаш светът е просто изстискан от всякакъв цвят.
Спомените на Спайдър са в типичната визия на годините от началото на века,
сцените са изпълнение с мрачност, бедност и някакво... дори не страдание,
просто... отново сивота.
Дори
това, което трябва да са щастливи моменти, е някак пречупено през тази сивота,
неистинско, като уж жизнерадостен панелен квартал, олющен, еднообразен... Малко
по-живи са сцените със Спайдър в действителността и сегашното време, но
постоянното му мърморене, уплашеният му поглед, действията му... всичко внушава
някаква самота и отчужденост от ставащото на екрана. И всичко това гарнирано,
разбира се, с точно идеалната за случая тиха мелодия. Но да се върна на
историята. Майката и бащата на детето (сравнително добра игра и на двамата,
между другото, макар че Ралф си ми остава фаворит) очевидно не се разбират
много добре, но семейството все пак се крепи някак, докато... е, нататък става
объркано. Реалността се размива с нереалното в спомените на Спайдър, нараства
чувството за нещо подтискано и несъзнателно, някакво напрежение, докато накрая
сюжетът кулминира в един доста предвидим, бих казал, финал. А ние оставаме със
странното чувство на някаква отдалеченост и безнадежност...
Moридин
"Пекински велосипед"
"
Режисьор: Ван Сяошуай
Участват: Цуй Лин, Ли
Бин, Джоу Сюн, Гао Юанюан, Ли Шуан, Джао Ивей
На всички е известно, че в Китай велосипедът е основно
средство за транспорт, но едва ли осъзнаваме колко важен може да бъде.
Покрай един велосипед се заплитат съдбите на двама младежи.
Единият, току-що пристигнал от провинцията, започва работа
като куриер и постепенно откупува дадения му от фирмата велосипед. Но велосипедът е откраднат, точно когато младежът успява да го изплати и става негов
собственик. Заради това той губи работата си. В
същото време друго момче най-накрая се сдобива с мечтаното колело и започва да
го кара до училище заедно с момичето, което харесва... Оказва
се, че това е велосипедът, който куриерът е загубил. С много усилия той
успява да го намери и си го взима обратно, но с това разбива щастието на
гимназиста... Двамата се уговарят да си поделят велосипеда – карат го поред. Но страстите, завихрили се около този наглед обикновен предмет, се
оказват трудни за възспиране
и довеждат до тъжен край. Покрай тази история филмът
успява да засегне въпроси за човешката природа и за съвременната китайска
действителност. Малко смешен, малко тъжен, филмът е
едновременно поетичен и реалистичен.
Гибли
"Фойерверки"
"Fireworks – Hana-bi"
Режисьор: Такеши
Китано
Участват: Бийт Такеши
(псевдоним на режисьора), Кайоко Кишимото, Рен Осуги
"Фойерверки" разказва за полицай, който напуска
службата си и тръгва на пътешествие с нелечимо болната си жена, за да бъде с
нея в последните й дни. Филмът много ми хареса – най-много от трите филма на Китано, които
гледах. Има всички елементи на конвенционален филм и
същевременно носи особения почерк на режисьора. Такеши
Китано има собствен стил –
филмите му са красиви, замислени, светли, но и носят някаква обреченост.
Бих ги нарекла "японски", колкото и банално да
звучи. Музиката също е типично японска – звучи светло и същевременно тъжно. Филмът е едновременно
нежен и брутален. Ярките сцени на
насилие, показани като проблясъци в ретроспекция, постепенно разкриват
причините за поведението на героя. Той е мълчалив,
сякаш безразличен към всичко, но всъщност се ръководи от собствените си
представи за справедливост, а в отношенията с жена му се разкрива и нежната му
страна. Свързва ги истинска обич – трагично обречена. Филмът идеално балансира между насилие, хумор и тъга, а краят,
макар и предусещан, е разтърсващ.
Гибли
"Сцена край морето"
"A scene at the Sea – Ano natsu ichiban shizukana
umi"
Режисьор: Такеши Китано
Участват: Куроко Маки,
Хироко Ошима
Глухоням младеж, който работи като боклукджия, намира
изхвърлена счупена дъска за сърф. С
много усилия той я поправя и започва да се учи да кара. С него винаги е приятелката му – също глухоняма. Постепенно младежът намира
приятели в група сърфисти и дори участва в състезание. "Това е общо-взето целият сюжет", пише в програмата, но
важното в този филм не е толкова действието, колкото настроението, състоянието.
Красотата на мълчанието и на простата, сякаш детска, любов. Красотата
на морето и на приятелството. Темпът на филма е
спокоен, дори съзерцателен, но не додява, за мен всяка минута беше изпълнена със смисъл.
Филмът излъчва някаква ведрина, съдържа и много хумор.
Героите ми станаха близки, сякаш едновременно невинни и мъдри.
Двамата сякаш нямат нужда от думи, за да се разбират. Филмът е трогателен, а краят – въздействащ.
Гибли
"Кукли"
"Dolls"
Режисьор: Такеши Китано
Участват: Михо Кано,
Хидетоши Нишиджима, Тацуя Михаши
Това е този от трите филма на Китано, гледани от мен на
фестивала, който най-малко разбрах. Разбрах
само част от него, но това не ми попречи да се насладя изцяло на красотата му.
Дори когато не можех точно да разбера какво казва филмът,
можех някак да усетя настроението и идеите му. Филмът
разказва няколко истории, обединени (отново) от усещането за обреченост.
Основната история, която свързва като нишка целия филм,
разказва за млад мъж, който е изоставил любимата си, за да се ожени за дъщерята
на своя началник. В деня на сватбата си той научава,
че любимата му Севако неуспешно се е опитала да се самоубие, поглъщайки
лекарства, и сега е загубила ума си. Тя не познава
никого. Въпреки това той напуска тържеството и отива
да я види. Взима я със себе си, изоставяйки предишния
си живот и грижейки се за нея. В някакъв опит за
изкупление той я завързва с въже за себе си. Така свързани двамата
тръгват по света като просяци... Не ми се иска да давам
тълкувания на историята, отчасти защото част от смисъла ми се изплъзна, отчасти
защото всеки би трябвало сам да възприеме този филм. Само
ще кажа, че той притежава спираща дъха красота и докосва съзнанието и чувствата
на много нива.
Гибли
"Стаята на сина"
"The Son's Room – La Stanza
Режисьор: Нани Морети
Участват: Нани Морети,
Лаура Моранте, Джасмин Тринка, Джузепе Санфеличе, Силвио Орландо, Стефано
Акорси
Една история за загуба. 17-годишно момче загива при инцидент и близките му са принудени да се справят с мъката от
неговата така ненавременна и жестоко случайна смърт. Тя изглежда още
по-нелепа, защото се случва в едно толкова щастливо семейство. Четиримата
– баща, майка, дъщеря и син – са сплотени от невидимия сговор
на щастието, на радостта, че са заедно, на обичта един към друг. Но раната, която смъртта на Андреа оставя, не успява да го разруши
завинаги. Постепенно бащата, майката и сестрата
намират начин да продължат да живеят след трагедията. В
това сякаш неволно им помага приятелката на Андреа, за която научават едва след
смъртта му.
Този
филм се занимава с една страшна тема – смъртта на близък човек.
Най-доброто в него е, че остава реален и далеч от
баналността. Да оцелееш в такова изпитание, да се пребориш с болката,
страданието, чувството за вина... Не е лек за гледане, защото
героите ти стават близки. И защото това е нещо, което може да се случи на всеки. Филмът
няма стандартен щастлив край, има просто... живот.
Гибли
"Изгубени в Ла Манча"
"Lost in
Режисьори: Кийт Фултън
и Луис Пепе
Участват: Рене
Клайтман, Джони Деп, Тери Гилиам, Никола Пекорини, Габриела Пескучи, Жан Рошфор
Това е документален филм за киномани.
Всъщност не е така, това е филм за всеки. Но за мен като киноман удоволствието от него се дължеше на срещата
с Тери Гилиъм, на възможността да се приближа толкова близо, колкото е възможно, до един творчески процес. И не какъв да е, а снимките на един от най-скъпите и мащабни
европейски филми –
"Човекът, който уби Дон Кихот". За мен беше
много интересно да наблюдавам работата на екипа, репетициите на актьорите,
действителните снимки, всички подробности от създаването на един филм. Замисълът на режисьора е грандиозен. Той
работи по идеята за този филм от десет години. Най-накрая
Тери Гилиъм е на път да осъществи своята представа, но... всичко се проваля.
Двама документалисти следват филмовия екип през всички
трудности и бедствия, които го сполетяват. Това не е
обичаен филм за правенето на филма (някъде го бяха нарекли "първият
un-making"), на публиката се дава възможност наистина да надзърне зад
кулисите. Проблемите за екипа започват още със
събирането на средствата. Режисьорът е принуден да
съобрази снимачния график с двойно по-малък бюджет. Въпреки
всичко снимките започват, но сякаш някакви тъмни сили преследват проекта и
пречат на осъществяването му. Природно бедствие
проваля първата седмица от снимките. Краят идва,
когато към финансовите неуредици се прибавя болестта на актьора, който играе
Дон Кихот – Жан Рошфор. Тук е мястото да спомена
участниците – на Рошфор
партнира Джони Деп. Споменатата сред актьорите Ванеса Паради има съвсем
незначителна поява. Другите действащи лица са непознати
на публиката, но не по-малко интересни – художничката по костюмите, екипът от френските и италиански
продуценти, първият асистент-режисьор, който много ме впечатли, защото запази
присъствие на духа през цялото време. Бих написала
"силно изпълнение", но това не е изпълнение – това е самата действителност, и точно
това толкова ми хареса. На екрана се разиграва една
драма, в която думите не са написани от сценаристи. Всичко
е истинско, живот във формата на измислица. Кой казва,
че действителността е по-бледа от изкуството?
Гибли
"Синът"
"The Son – Le Fils"
Режисьори: Жан-Пиер и
Люк Дарден
Участват: Оливие
Гурме, Морган Марин, Изабела Супар
Филмът разказва трогателна история за баща, изгубил сина си,
който работи като дърводелец и учи криминално проявени младежи на занаят.
Един ден при него попада убиецът на сина му – самият той още момче. Оливие не се издава пред новия си ученик и постепенно започва да се
сближава с него въпреки желанието си.
Филмът е малко необичаен, признавам, че не го разбрах напълно.
Нещо в него не ми се понрави и знам какво: да гледам близък план на главния
герой в гръб или отстрани почти през цялото време. Камерата
го следва отблизо в неспокойните му движения. Трудно
ми беше да оценя този суров режисьорски и операторски стил, защото това ми беше
третият филм за деня и вече ме болеше главата, а от движещия се фон ми се зави
свят. Освен това човек, който не е запознат
предварително със сюжета,
може да прекара първия половин час в усилия да разбере какво точно се случва на
екрана. Сега филмът ми се вижда много по-ценен и
смятам, че има какво да каже. Акцентът в историята са
личните преживявания на бащата. Стилът на снимане все
пак придава реалистична атмосфера. В една-две много
емоционални сцени камерата се отдръпва, сякаш застава на едно място и това ги
прави още по-въздействащи. Актьорите ми харесаха,
направи ми впечатление жената на главния герой, макар да се появява само в
две-три сцени.
Гибли
"Синята порта"
"Blue Gate Crossing – Lanse da men"
Режисьор: Йе Чи-йен
Участват: Чен Бо-лин,
Гуей Лун-мей, Лиан Шу-хуи
Филмът разказва за едно момиче, нейната приятелка и момчето,
в което приятелката тайно е влюбена. Момичето
се съгласява да говори с обекта на желание на приятелката си и да му предаде
любовно писмо, но не знае, че писмото е подписано със собствното й име.
Момчето се влюбва в нея... Историята не е за обичайния
любовен триъгълник, а се фокусира върху преживяванията на обърканото момиче.
Затруднявам се да дам оценка на този филм; донякъде ми
хареса, донякъде не отговори на очакванията ми (причината може би беше
заблуждаващият коментар в програмата). Не можах
напълно да се приобщя към преживяванията на героите. Филмът
внушава усещане за кръстопът, несигурност. В същото време нещо неуловимо
ми хареса –
не съм сигурна какво точно –
може би настроението, емоциите, актьорските изпълнения... За
мен беше ценен контактът с кино от тази част на света (филмът всъщност е
копродукция на Тайван и Франция).
Гибли
"Божествена намеса"
"Divine Intervention – Yadon ilaheyya"
Режисьор: Елиа Сюлейман
Участват: Елиа
Сюлейман, Манал Хадер, Найеф Фаум Даер, Жорж Ибрахим
Още един малко странен филм, който не разбрах съвсем, но се
радвам, че го гледах. Няма обичайната
структура с точно определени начало и край, няма и много диалог. Действието се развива в Назарет и Йерусалим. Героите живеят в един
потънал в лудост свят. Съседите се мразят така, както
само съседите могат –
настървено и малко смешно. (– Срамота е, съседке, да хвърляш боклука си
в моя двор. –
Срамота е, съседе, но това е същият боклук, който ти хвърляше в моя двор. – Може и така да е, съседке, но все пак е
срамота.) Главният герой е принуден да
се среща с любимата жена на един контролно-пропускателен пункт, защото тя живее
от другата страна на огражденията. Действителността прелива в абсурд, абсурдът в поезия. Някакъв
сюрреализъм, в който танк може да се взриви от хвърлена костилка. Има много красиви моменти, както и много страшни моменти, страшни,
защото показват едно плашещо ежедневие. Филмът е плод
на една реално съществуваща ненормална ситуация. Едно
изпълнено със символи послание, в което фантазията взима връх над
действителността.
Гибли
"Говори с нея"
"Talk to Her – Hable con ella"
Режисьор: Педро
Алмодовар
Участват: Хавиер
Камара, Дарио Грандинети, Росарио Флорес, Леонор Уотлинг, Джералдин Чаплин
Последният филм на Алмодовар носи много особени чувства.
От една страна някои черти в него са подчертано дразнещо холивудски. Други,
обаче, носят толкова силен испанско-европейски заряд, че човек после дълго
време се отърсва от тях. Особената чувственост на всичко, случващо се на
екрана, поприкрива сравнителното безсилие на сюжета (за него Мор е писал
по-долу) и безинтересните герои. И въпреки всичко филмът не е на ниво. Не, той
наистина е красив, наистина докосва нещо в теб, но някак това просто не е истински Алмодовар. Това е, сякаш,
холивудската идея за Алмодовар. Не бих могъл да го обясня по друг начин и знам,
че не е много професионално, но филмът разчита на едното чувство, което
създава, а това просто не е достатъчно. Някак... нищо не носи, нищо не казва...
а прекалено много реклама и суперлативи се изляха върху му, за да може да си го
позволи.
Така или иначе, обаче, филмът не е лесно да се забрави и
това, само по себе си, вече е достатъчна причина да му се обърне по-обстойно
внимание. Само че аз не мога. Не мога да преценя дали това е хубава или лоша
черта за филм, но той просто не се поддава на обяснение и анализ. Гледам и
колегите по-надолу не са могли ;). Може би все пак така е по-добре...
Роланд
Прекрасен и топъл, този филм вълнува и докосва душата.
Хваща те за сърцето и
го разкъсва. Филм за любовта, за болката да те изоставят, за
щастието да обичаш. И за смъртта, за истинското
приятелство, за надеждата. Трудно
ми е да пиша за него, защото ме трогна много силно; само мога да го препоръчам
горещо на всички. Ако не сте запознати с филмите на
Алмодовар, този е най-добрият начин да се срещнете с него за първи път. Може би най-добрият му филм.
Гибли
Мда,
наистина трудна работа е да се пише за този филм. Доказва го фактът, че дори не
знам какво й е трудното на работата, просто... може би всичко, което знам за
него... не може да се опише с думи. Странна работа. Ама за благото на
критическата професия... Трябва да си призная, че съм в известна степен
разочарован. Поради щото отзивите за филма бяха грубо нагазили в тежкия
позитивизъм, а и аз друг Алмодовар така и не съм гледал, пък и той нали е
култов... А в действителност не ми хареса чак толкова много. Да, добър е, да,
не е американизиран (макар че Рол казва, че е ;), да, красив е. Но... не, и аз
не знам просто, но някак не бях особено впечатлен. Освен от края. Но за това
след малко. Да си кажа за сюжета. Журналист се влюбва в жена-тореадор, която
обаче претърпява злополука и изпада в кома. В болницата, докато се грижи за
безчувственото й тяло, журналистът среща млад санитар, който също се грижи за
една девойка в кома, и двамата стават приятели. Санитарят, на име
Бенигно (или Бениньо, ама кой да ти каже), е като цяло едно симпатично и голямо
дете, което е почти влюбено в своята Алисия. Щял е да й го каже, преди тя
самата да претърпи злополука. Бенигно е особен тип, който постоянно си говори с
Алисия и съветва Марко (журналиста) да прави същото със своята Лидия. Всъщност
идеята, както обикновено, е, че особените хора са не по-малко хора, и може би
дори малко по-човечни от... нормалните. Сюжетът не е особено дълбок, акцентира
върху болката, върху приятелството, върху обречената любов, но... някак не успява много да грабне, да въвлече в себе си зрителя. Едва в края
си филмът просто сякаш... излива напрежението и... те прави съпричастен.
Красиво е. Не знам какво повече да кажа, освен да завърша с тривиалните оценки
– актьорската игра е на ниво, особено Бенигно се справя много добре, както и
Лидия; музиката и някои кадри на камерата също са особено въздействащи и
подходящи. Мисля си, че като цяло филмът все пак е доста хубав...
Моридин
"Бегълци с късмет"
"Lucky Break"
Режисьор: Питър
Катанео
Участват: Джеймс
Несбит, Оливя Уилямс, Тимъти Спол, Бил Наи, Лени Джеймс, Рон Кук, Франк Харпър,
Кристофър Плъмър
Това е
английска комедия от по-модерния тип, от режисьора на "Време за
мъже". Ненатрапчиво глуповатата, но приятна история ни запознава с Джими
Хендс – неуспял престъник, който, излежавайки 5-тата от десетте си години
затвор, създава смел план за бягство, който включва в себе си театрална
постановка в самия затвор. Естествено си имаме и любовна история, пък нашият
човек, както е неуспял, така е затрогващо умен, чаровен и задълбочен персонаж.
Коя, кажете ми, затворническа психоложка (млада, красива, умна, самотна,
стеснителна), не би се влюбила в такъв затворник? А и момчето си има ирландски
акцент :)
Няма много какво да се каже за филма. Свеж е, без да е
особено забавен. Има няколко изключително смешни момента, а има и стандартния
за всяка комедия тъжен такъв. Повечето герои са сравнително нереални и комични,
с изключение естествено на "нашия", който е "пич, та
дрънка", и "наш'та", която пък е
интелигентна-мила-чаровна-но-затворена като по учебник. Изобщо филмът не предлага
нещо интересно, но не го предлага по адски чаровен и мил начин и просто си
струва да се види, особено ако сте в лошо настроение – няма
как да не го оправи ;)
Roland
За съжаление не споделям ентусиазма на някои от другите членове на екипа –
филмът не ми се видя изключителен. Но
си остава хубава комедия. Прочетох го някъде и
осъзнах, че са прави –
романтична комедия. Не от лигавия американски тип, а
от намигащия английски тип. Струва си да се види само
заради музикалната част. Главният герой (с безподобна мутра и фамилия Хендс – On your feet, Hands!) попада в затвора
след неуспешен обир. Директорът (Кристофър Плъмър) се оказва
почитател на класическия мюзикъл със стаена артистична мечта. Нашите герои,
разбира се, замислят план за
бягство, което ще се осъществи по време на постановката на неговия мюзикъл за
Нелсън, английския морски герой. Не бих могла да опиша
какво е двайсетина затворници да изобразяват моряците на Нелсън на сцената;
гледката е незабравима. Сред образите във филма се намират и нервен,
слаб, аристократично очилат режисьор-интелектуалец, аристократично умен
затворник-милионер, който само трябва да си излежи присъдата, за да може да се
възползва от откраднатите пари, пазач-гадняр с липса на всякакъв аристократизъм
и отбор други чешити. Тимъти Спол играе съкилийника на Хендс
("Ако ще лежиш в този затвор, това е най-хубавата килия. Има гледка. Я виж, крава! Я, ето още
една!"). Всъщност единствено той в целия филм
напомня, че да си в затвора не е само безкрайно забавление, защото
пазачът-гадняр го тормози. С изключение на това
героите си живеят добре, дори нашият човек намира любовта в лицето на
симпатичната социална служителка, която води часове по anger management (ако
искате го преведете това –
бел. към редакторите. Няма пък, нека се
мъчат с речника :Р – бел. на Роланд). По всички закони на
жанра любовта ги застига,
докато пресъздават Нелсън и неговата Ема Хамилтън в класическия за мюзикъла
сладникав дует (за моя изненада героят можеше и да пее:)(И
то доста сносно, трябва да отбележа – бел. на Роланд). Филмът
е комерсиален в положителния смисъл (тоест не е догма филм :). Приятен и забавен, чудесен за развлечение.
Гибли